Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (27)

14.
Крита Кано си тръгва отново

Тя продължи да разказва.

— Няколко дни след това живеех с чувството, че тялото ми се е разпаднало. Докато вървях, нямах усещането, че стъпвам по земята. Докато се хранех, нямах усещането, че ям. Докато седях неподвижно, имах ужасното усещане, че тялото ми или се спуска безкрайно, или се носи безкрайно под нещо като голям балон из безграничното пространство. Вече не бях в състояние да свързвам движенията или усещанията на тялото си със самата себе си. Те правеха каквото поискат, без връзка с волята ми, без ред и посока. Въпреки това не знаех как да внеса покой в този невероятен хаос. Единственото, което можех да сторя, бе да чакам нещата сами да се уталожат с времето. От сутрин до вечер се заключвах в стаята си, почти не се хранех, казвах на нашите просто не не ми е добре. Така минаха няколко дни, сигурно три-четири. После най-неочаквано всичко се успокои, сякаш бе извил необуздан вятър, който е отминал нататък. Огледах се, взрях се в себе си и си дадох сметка, че съм станала нов човек, съвсем различен от преди. Това беше третото ми „Аз“. Първото бе живяло в безкрайните терзания на болката. Второто — в състояние на вцепенение, в което няма никаква болка. Първото бе в първоначалното ми състояние, когато не можех да се отърся от тежкото бреме на болката. А когато все пак се опитах да се отърва от него, тоест когато направих опит за самоубийство и не успях, се превърнах във второто си „Аз“, междинното. Вярно, физическата болка, която ме беше мъчила, изчезна, но заедно с нея в мъглата се загубиха и всички останали усещания. Жаждата за живот, физическият живец, умствените способности да се концентрирам: всичко това изчезна заедно с болката. След този странен преходен период се появи съвсем новото ми „Аз“. Още не можех да кажа дали тъкмо него е трябвало да имам от самото начало. Но поне живеех с чувството, макар и мъгляво и неопределено, че ако не друго, вървя в правилна посока.

Крита Кано вдигна очи и ме погледна право в лицето, сякаш искаше да чуе какво мисля за разказа й. Ръцете й бяха на масата.

— Значи твърдите, че мъжът ви е дал нова самоличност, така ли? — попитах аз.

— Вероятно — кимна Крита Кано. Лицето й беше безизразно като дъното на пресъхнало езеро. — След като този мъж ме гали, след като ме прегръща и направи така, че за пръв път в живота си да усетя такава силна сексуална възбуда, физически аз направо се преобразих до неузнаваемост. Нямам представа защо се случи, и то точно с този човек. Каквото и да е обяснението, е неоспоримо, че след това се озовах в съвсем нова обвивка. И след като преживях дълбокия смут, за който ви разказах, се опитах да приема тази нова самоличност като нещо по-истинско — ако не за друго, то защото благодарение на нея се бях измъкнала от ужасното вцепенение, превърнало се за мен в задушаващ затвор. Обаче сякаш ме захлупваше черна сянка. Чувствах се неописуемо притеснена всеки път, когато си припомнех пръстите му върху себе си, нещото, което той вкара в мен, слузестото нещо, което излезе (или аз поне имах усещането, че е излиза) от тялото ми. Обземаше ме гняв… и отчаяние, с които не можех да се преборя. Опитах се да залича от паметта си този ден — безуспешно, защото мъжът беше отворил нещо вътре в тялото ми. Усещането за отваряне остана в мен, неразривно свързано със спомена за мъжа и с чувството, че съм била осквернена. Беше противоречиво чувство. Разбирате ли? Преображението, през което бях преминала, беше истинско и добро, то обаче бе предизвикано от нещо мръсно, от нещо лошо и лъжовно. Това противоречие, това раздвоение ме измъчва много дълго — Крита Кано отново погледна ръцете си върху масата. — След това престанах да продавам тялото си. Вече нямаше смисъл.

Лицето й си оставаше безизразно.

— И успяхте да се измъкнете просто така? — изненадах се аз.

Жената кимна.

— Да — потвърди тя. — Не казах нищо на никого, просто престанах да продавам тялото си, това обаче не ми създаде неприятности. Стана едва ли не разочароващо лесно. Мислех, че ако не друго, ще ми се обадят по телефона, и събирах смелост за този ден, той обаче така и не настъпи. Не ми казаха нито дума. Знаеха адреса ми. Знаеха телефонния ми номер. Можеха да ме заплашат. А не се случи нищо. И така, най-малкото наглед отново бях обикновено момиче. По онова време бях върнала на майка си и баща си всичко, каквото им дължах, бях заделила и доста пари. Със сумата, която дадох на брат си, той си купи нова кола, с която да си губи времето и да се размотава насам-натам, на него обаче и през ум не му минаваше какво съм направила, за да се разплатя. Трябваше ми време, за да свикна с новото си „Аз“. Що за човек представлявах сега? Как живее този човек? Какво изпитва — и как? Трябваше да разбера от опит всичко това, да го запомня и осмисля. Разбирате ли? Всичко от мен всъщност беше изтекло и беше загубено безвъзвратно. Бях съвършено нов човек, почти празен. Трябваше да запълня малко по малко тази празнота. Лека-полека трябваше да сътворя собственоръчно нещото, което наричах „Аз“, по-скоро да сътворя нещата, от които то се състои. На хартия още се водех студентка, но нямах намерение да се връщам в университета. Сутрин излизах от нас, отивах в парка и по цял ден седях на някоя пейка, без да правя нищо. Или се разхождах безцелно по алеите. Ако валеше, влизах в някоя библиотека, слагах на банката отпред книга и се преструвах, че чета. Случвало се е да прекарам деня в някое кино или да обикалям с надземното метро. Имах чувството, че се нося сам-сама из непрогледен мрак. Нямаше при кого да отида за съвет. Ако сестра ми Малта беше тук, щях да споделя всичко с нея, по онова време обаче тя беше на далечния остров Малта и се беше отдала на отшелничество и аскетизъм. Не знаех адреса й. Нямаше как да се свържа с нея. Така че трябваше да реша сама тези проблеми. В никоя книга не се обясняваше какво съм изживяла. Но макар и да бях самотна, не се чувствах нещастна. Успях да се вкопча в самата себе си. Сега поне имах за какво да се заловя. Новото ми „Аз“ усещаше болка, макар и не така силна, както преди. Усещаше я, но същевременно се бях научила как да я избягвам. С други думи, бях в състояние да се отделя от физическото „Аз“, което изпитваше болката. Разбирате ли? Знаех да отделям физическото от нефизическото си „Аз“. Както го описвам, сигурно звучи сложно, но веднъж усвоиш ли го, изобщо не е трудно. Когато ме заболи, напускам физическото си „Аз“. Все едно отиваш тихо в съседната стая, когато се появи човек, когото не искаш да виждаш. Правя го с лекота. Усещам кога болката е влязла в тялото ми, долавям присъствието й, но не съм там. В съседната стая съм. Така робството на болката не може да ме застигне.

— И можете винаги да се отделяте от болката? Когато си пожелаете? — учудих се аз.

— Не — възрази Крита Кано след кратък размисъл. — В началото можех само когато тялото ми усещаше физическа болка. Защото болката е ключът за раздвояването на съзнанието ми. Впоследствие с помощта на Малта Кано се научих да го постигам, общо взето, когато реша. Но това стана много по-късно. Междувременно получих писмо от нея. Съобщаваше ми, че е приключила с трите години своеобразно обучение, което е карала в Малта, и до седмица се прибира в Япония. Вече смятала да се установи за постоянно тук. Зарадвах се много при мисълта, че ще я видя отново. Бяхме разделени от близо осем години. Както вече споменах, Малта беше единственият човек на света, пред когото можех да си излея душата. Ето защо още в деня, когато тя се прибра в Япония, аз й разказах всичко, което ми се беше случило. Малта изслуша чак до края дългия ми странен разказ, без да изказва мнение или да задава въпроси. След като приключих, сестра ми въздъхна тежко и каза: „Знам, трябваше през цялото време да бъда до теб и да те наглеждам. Кой знае защо, не съм си давала сметка пред какви огромни трудности си изправена. Вероятно защото ти ми беше прекалено близка. При всички положения обаче имаше неща, които бях длъжна да направя. Имаше места, където се налагаше да отида сама. Нямах избор.“ Казах й да не се притеснява. В края на краищата това бяха мои проблеми и аз лека-полека се окопитвах. Малта ме изслуша, без да продумва, после рече: „Всичко, което си изживяла, откакто напуснах Япония, е било болезнено и горчиво, но както отбеляза и ти самата, сега стъпка по стъпка се движиш към правилното състояние. Най-страшното е отминало и няма да се върне никога повече. Оттук нататък няма да ти се случват такива неща. Не че ще ти е лесно, но стига да мине известно време, ще забравиш много от тях. Ала без истинско «Аз» не можеш да продължиш да живееш. То е като земята под краката ни. Няма ли я, не можем да изградим нищо. Едно обаче не бива да забравяш никога — че този мъж е осквернил тялото ти. Това не е трябвало да се случва. Могла си да загубиш себе си завинаги, малко по малко да се превърнеш в нищо. За щастие състоянието, в което по една случайност си се намирала, не е било истинско, то те е освободило от преходния период. Дължиш го на чист късмет. Но осквернението си остава вътре в теб и в някакъв момент трябва да се пречистиш от него. Аз не мога да го сторя вместо теб. Не мога дори да ти кажа как да го направиш. Трябва сама да откриеш начина и сама да го извършиш.“ Тя ми даде и ново име: Крита Кано. Каза, че след новорождението си съм имала нужда и от това. Хареса ми още от самото начало. След това Малта Кано започна да ме използва за духовен медиум. Под ръководството й усвоявах все повече и повече как да владея новата си самоличност и как да поставям граница между плът и дух. Накрая за пръв път през живота си се научих да живея в нещо като мир. Още нямах власт, разбира се, над новата си самоличност. Липсваха ми много неща. Но сега с Малта Кано имах другар до себе си, някого, на когото можех да разчитам, човек, който ме разбираше и ме приемаше. Тя се превърна в моя наставница и пазителка.

— И после сте срещнали отново Нобору Ватая?

Крита Кано кимна.

— Така е — потвърди тя. — Наистина срещнах отново Нобору Ватая. Беше началото на този март. Бяха минали повече от пет години от времето, когато той ме беше обладал, а аз се бях преобразила и бях започнала да работя с Малта Кано. Отново се озовахме лице в лице, когато той дойде у нас, за да се види с Малта. Не сме разговаряли. Аз само го зърнах във входното антре, но и един поглед ми беше достатъчен, за да замръзна на място, сякаш ме бе ударил гръм. Беше онзи мъж, последният, който бе купил тялото ми. Извиках Малта Кано встрани и й казах, че това е човекът, който ме е осквернил. „Добре — рече тя. — Остави на мен. Не се притеснявай. Не се показвай. Постарай се той да не те види.“ Изпълних казаното от сестра ми. Затова не знам за какво са говорили тогава.

— Какво ли е искал от нея?

Жената поклати глава.

— Съжалявам, господин Окада, но нямам представа.

— Хората идват у вас, защото искат нещо, нали?

— Да.

— Какво искат?

— Какво ли не.

— Можете ли да ми посочите някакъв пример?

Крита Кано прехапа устна.

— Питат за изгубени вещи. За съдбата си. За бъдещето. За какво ли не.

— И вие двете знаете всичко това?

— Да. Не всички, но повечето отговори са ето тук — отвърна Крита Кано и си посочи слепоочието. — Просто трябва да проникнеш вътре.

— Сякаш слизаш в кладенец ли?

— Да, нещо такова.

Подпрях се на лакти върху масата и въздъхнах тежко.

— А сега, ако не възразявате, искам да ми кажете нещо. Няколко пъти се появявате в сънищата ми. Направихте го съзнателно. По своя воля. Прав ли съм?

— Да, прав сте — потвърди Крита Кано. — Направих го по своя воля. Проникнах в съзнанието ви и слях своето с вашето тяло.

— Можете ли да правите такива неща?

— Да, мога. Това е една от способностите ми.

— Ние с вас сляхме телата си в моето съзнание. — След като изрекох тези думи, изпитах усещането, че съм окачил върху бяла стена дръзка сюрреалистична картина. После, сякаш за да видя от известно разстояние дали картината не виси накриво, повторих думите: — Ние с вас сляхме телата си в моето съзнание. Но аз не съм искал никога нищо от вас и сестра ви. И през ум не ми е минавало да научавам нещо от вас. Нали? Защо тогава го направихте?

— Защото ми нареди Малта Кано.

— Тоест ви е използвала като медиум, за да проникнете в съзнанието ми, така ли? За кого й е необходимо това? За Нобору Ватая? Или за Кумико?

Известно време Крита Кано мълча. Изглеждаше объркана.

— Всъщност не знам — призна тя. — Не ми бе обяснено подробно. Така се проявявам по-спонтанно като медиум. Единствената ми задача е през мен да минава съзнанието на хората. А задачата на Малта Кано е да разчита смисъла на онова, което откривам там. Но много ви моля, господин Окада, разберете: Малта Кано по принцип е на ваша страна. Аз мразя Нобору Ватая, а Малта мисли най-вече за мен. Направи го за ваше добро, господин Окада. Така поне смятам аз.

* * *

Крита Кано отиде да напазарува в близкия супермаркет. Дадох й пари и й намекнах, че щом ще излиза, не е зле да се облече по-прилично. Тя кимна и отиде в стаята на Кумико, където си сложи бяла памучна блуза и пола на цветя.

— Нали не възразявате, господин Окада, че обличам дрехите на жена ви?

Поклатих глава.

— В писмото си тя казва да съм ги изхвърлел. Никой няма да възрази, ако ги обличате.

Точно както и очаквах, всичко й беше по мярка — наистина изумително. Дори обувките бяха същият номер. Крита Кано излезе с чифт сандали на Кумико. Когато я видях облечена като жена ми, отново излитах чувството, че действителността пак променя донякъде посоката си точно както огромен пътнически кораб променя постепенно своя курс.

След като Крита Кано излезе, аз се излегнах на канапето и загледах градината, съзнанието ми бе съвсем пусто. След половин час жената се върна с такси, носеше три големи плика, напълнени с покупки. После ми направи шунка с яйца и салата със сардини.

— Я ми кажете, господин Окада, проявявате ли интерес към Крит? — попита тя най-неочаквано, след като се нахранихме.

— Крит ли? — възкликнах аз. — Остров Крит в Средиземно море?

— Да.

Поклатих глава.

— Не знам — отвърнах. — Не че не проявявам интерес, но не съм мислил по въпроса.

— Искате ли да отидем заедно в Крит?

— Да отидем заедно в Крит? — повторих като ехо.

— Всъщност ми се иска да се махна за малко от Япония. Ето за какво си мислех през цялото време в кладенеца, след като вие си отидохте оттам. Откакто Малта ми даде името Крита, ми се иска някой ден да посетя Крит. За да се подготвя, изчетох доста книги за острова. Дори учих гръцки, та като му дойде времето, да мога да живея там. Заделила съм доста голяма сума, достатъчна, за да живеем доста време там без финансови проблеми. За парите не се безпокойте.

— Малта Кано знае ли, че се каните да отидете в Крит?

— Не. Не съм й споменавала, но съм сигурна, че няма да се възпротиви. Вероятно ще прецени, че ще ми се отрази добре. През последните пет години ме използва за медиум, но това не означава, че ме експлоатира. Прави го, за да ми помогне да се възстановя. Убедена е, че като прекарвам през себе си съзнанието и самоличността на различни хора, ще успея да свикна с новото си „Аз“. Разбирате ли? Така чрез другите осъзнавам какво е да имаш самоличност. Сега, като се замисля, си давам сметка, че никога през живота си не съм казвала недвусмислено на никого: „Искам да направя това и това.“ Всъщност никога не съм си и помисляла: „Искам да направя това и това.“

От мига, в който съм се родила, живея с болката като център на живота ми. Единствената цел ми беше да намеря начин да съществувам по някакъв начин със силната болка. А след като навърших двайсет години и направих неуспешен опит за самоубийство, болката изчезна и ме обзе дълбоко, много дълбоко вцепенение. Бях като ходещ труп. Бях абсолютно безчувствена. У мен нямаше и помен от онова, което наричаме собствена воля. А после, когато Нобору Ватая насили плътта ми и разтвори съзнанието ми, аз се сдобих с третата си самоличност. Но пак не бях аз. Единственото, което бях успяла да постигна, бе да имам минимално нужната вместимост на „Аза“, само обем, нищо повече. И под ръководството на Малта Кано пропусках през това вместилище в себе си множество чужди самоличности. Ето как минаха двайсет и шест години от живота ми. Само си представете, моля ви: в продължение на двайсет и шест години не съм била нищо. Ето коя мисъл ме изуми толкова силно, докато седях сама в кладенеца и мислех. Дадох си сметка, че през цялото това време човекът, наречен „Аз“, всъщност е бил нищо. Аз не бях нищо освен проститутка. Проститутка на плътта. Проститутка на ума. Сега обаче се опитвам да свикна с новата си самоличност. Не съм нито вместилище, нито посредник за други самоличност. Искам да утвърдя себе си тук, на този свят.

— Разбирам какво ми обяснявате, но защо все пак искате да заминете за Крит точно с мен?

— Защото вероятно ще се отрази добре и на двамата: и на вас, господин Окада, и на мен — отговори Крита Кано. — Засега не е необходимо да сме тук. В такъв случай е за предпочитане да заминем. Кажете ми, господин Окада, има ли нещо, което трябва да направите на всяка цена — някакви намерения, които смятате да осъществите в бъдеще?

— Единственото, което трябва да направя, е да разговарям с Кумико. Не мога да предприема нищо, докато не се срещнем лице в лице и тя не потвърди, че съвместният ни живот е приключил. Само нямам представа как да я открия.

— Но ако все пак я откриете и както се изразихте, бракът ви е „приключил“, ще помислите ли дали да не дойдете с мен в Крит? В някакъв момент и на двамата ще се наложи да започнем на чисто — рече Крита Кано и ме погледна в очите. — Според мен едно пътуване до Крит не е лошо начало.

— Никак даже — съгласих се аз. — Малко е внезапно, но не е никак лошо като начало.

Крита Кано ми се усмихна. Дадох си сметка, че се случва за пръв път. Заради това ми се стори, че в някаква степен историята е поела в правилна посока.

— Имаме време — допълни тя. — Дори и да побързам, ми трябва най-малко половин месец, за да се подготвя. Много ви моля, господин Окада, използвайте това време, за да помислите. Не знам дали мога да ви дам нещо. Струва ми се, че точно сега нямам какво да ви дам. Празна съм в буквалния смисъл на думата. Едва сега започвам да пълня малко по малко със съдържание празната обвивка. Мога да ви дам себе си, господин Окада, стига да кажете, че нямате нищо против. Смятам, че можем взаимно да си помогнем.

Аз кимнах.

— Ще помисля — обещах. — Много се радвам, че ми го предлагате, и според мен ще бъде страхотно, ако заминем заедно. Наистина. Но има куп неща, които трябва да обмисля, и куп неща, които трябва да изясня.

— Не се притеснявайте, ако накрая кажете, че не искате да дойдете в Крит. Няма да се разсърдя. Ще съжалявам, но искам да ми отговорите откровено.

* * *

И тази вечер Крита Кано остана да пренощува у нас. По залез-слънце ме покани на разходка из близкия парк. Реших да забравя петното и да изляза. Защо да се притеснявам от такива неща? Разхождахме се около час в приятната лятна вечер, после се прибрахме и хапнахме.

След вечеря Крита Кано заяви, че искала да спи с мен. Искала да се любим. Беше толкова внезапно, че не знаех какво да правя, и й го казах:

— Толкова внезапно е. Не знам какво да правя.

Крита Кано ме погледна право в лицето и отвърна:

— Независимо дали ще дойдете с мен в Крит, господин Окада, искам да спите с мен този път — само този път — като с проститутка. Искам да купите тялото ми. Тук. Тази вечер. Ще ми бъде за последно. Ще престана да бъда проститутка — и на плътта, и на ума. Ще се откажа и от името Крита Кано. Но за да го направя, трябва да имам ясен, видим вододел, нещо, от което да личи: „Това свършва дотук“

— Разбирам, че искате да имате вододел, но защо непременно трябва да спите с мен?

— Толкова ли не разбирате, господин Окада? Като спя с вас такъв, какъвто сте в действителност, като слея действително тялото си с вашето, искам да мина през вас, през човека на име господин Окада. Така искам да се освободя от своеобразното осквернение вътре в мен. Това ще бъде вододелът.

— Съжалявам, но не купувам тела.

Крита Кано прехапа устна.

— А искате ли да направим така? Вместо пари ще ми дадете някакви дрехи на жена си. И обувки. Това ще бъде цената на тялото ми. Така ще си уредим сметките, нали? И аз ще бъда спасена.

— Спасена. Искате да кажете, че така ще се освободите от осквернението, което Нобору Ватая е оставил вътре във вас.

— Да, точно това искам да кажа — потвърди Крита Кано.

Взрях се в нея. Без изкуствените мигли лицето й изглеждаше съвсем детско.

— Кажете ми все пак какво представлява този Нобору Ватая? — рекох аз. — Брат е на сестра ми, а почти не го познавам. Какво мисли? Какво иска? Единственото, което знам със сигурност, е, че се мразим.

— Нобору Ватая е човек от свят, който е диаметрално противоположен на вашия — отговори Крита Кано. — От свят, където вие, господин Окада, губите всичко, а Нобору Ватая само печели. От свят, където вие сте отхвърлен, а той е приет. Обратното е също толкова вярно. Затова Нобору Ватая така ви мрази.

— Не разбирам. Защо изобщо забелязва съществуванието ми? Той е прочут, той е всесилен. В сравнение с него аз съм кръгла нула. Защо си прави труда и си губи времето да мрази точно мен?

Крита Кано поклати глава.

— Омразата е като дълга тъмна сянка. В повечето случаи дори човекът, който я изпитва, не знае откъде се е взела. Тя наподобява двуостър меч. Прободеш ли онзи, когото мразиш, пробождаш и себе си. Колкото по-силно я забиваш в него, толкова по-навътре влиза и в теб. Често може да бъде смъртоносна. Но не е лесно да я изтръгнеш от себе си. Много ви моля, господин Окада, пазете се. Точно затова не искам Нобору Ватая да бъде последният ми клиент като проститутка. Разбирате ли?

Тази нощ спах с Крита Кано. Съблякох дрехите на Кумико, които бяха на нея, и слях тялото си с нейното. Бавно и нежно. Беше като продължение на съня, сякаш пресъздавах съвсем точно на живо същото, което бях правил с Крита Кано насън. Тялото й беше истинско и живо. Ала липсваше нещо: ясното усещане, че това наистина се случва. На няколко пъти ми се струваше, че го правя с Кумико, а не с Крита Кано. Бях сигурен, че веднага щом свърша, ще се събудя. Но не се събудих. Свърших вътре в Крита Кано. Беше истина. Самата истина. Но щом го осъзнах, истината ми се стори по-малко истинска. Действителността сякаш се разпадна и малко по малко се отдалечи от самата себе си. Въпреки това си беше действителност.

— Хайде да отидем заедно в Крит, господин Окада — каза Крита Кано, притисната до мен. — Тук вече няма място за нас: нито за вас, нито за мен. Трябва да заминем за Крит. Ако останете тук, ще ви се случи нещо лошо. Знам го. Сигурна съм.

— Нещо лошо ли?

— Нещо много, много лошо — предсказа Крита Кано; гласът й беше тих, но пронизващ, като на птицата пророк, която живее в гората.