— Да, знам го прекрасно, господин Окада. Разбирам как се чувствате. Когато човек иска да обмисли на бистра глава, внимателно нещо, е хубаво да промени обстановката. Знам, ще си кажете, че проявявам прекалено любопитство, но в такъв случай много далеч ли се намирахте, господин Окада?

— Не чак толкова далеч — отвърнах преднамерено мъгляво. Преместих слушалката от лявата в дясната си ръка. — Как да се изразя? Бях на усамотено място. Но наистина не мога да се впускам в подробности. Върнах се преди малко. Прекалено уморен съм за обяснения.

— Разбира се, господин Окада. Влизам ви в положението. Всички си имат своите причини. Няма да настоявам да ми обяснявате. Вероятно наистина сте уморен, личи от гласа ви. Много ви моля, не се притеснявайте от мен. В такъв момент няма да ви досаждам с прекалено много въпроси. Винаги бихме могли да го обсъдим в по-подходящо време. Знам, твърде невъзпитано е от моя страна да ви задавам такъв личен въпрос, но го направих само защото се притеснявах, че през последните няколко дни ви се е случило нещо много лошо.

Опитах се да отговоря подобаващо, ала тихият шум, който излезе от устата ми, прозвуча не толкова като отговор, колкото като стон на водно животно, което се е задавило. Нещо много лошо, помислих си аз. От всичко, което ми се беше случило, кое беше лошо и кое — добро? Кое беше правилно и кое — не толкова правилно?

— Благодаря ви, че се притеснявате за мен — казах, след като си възвърнах дар словото, — но в момента съм добре. Не мога да кажа, че ми се е случило нещо хубаво, но не ми се е случило и нищо чак толкова лошо.

— Радвам се да го чуя.

— Просто съм уморен — допълних аз.

Малта Кано се прокашля тихо и изискано.

— Между другото, господин Окада, случайно да сте забелязвали през последните дни някаква голяма физическа промяна?

— Физическа промяна ли? В мен?

— Да, господин Окада. Някаква промяна в тялото ви.

Вдигнах лице и погледнах отражението си върху стъклената врата за задния двор, но не забелязах нищо, което да се нарече физическа промяна. Под душа се бях изтъркал навсякъде, но и тогава не бях забелязал нищо.

— Каква промяна имате предвид? — попитах аз.

— Нямам представа каква би могла да бъде, но би трябвало да личи от пръв поглед.

Сложих лявата си китка на масата и я разгледах, но в нея нямаше нищо необичайно. Поне аз не забелязвах да се е променила. Не беше се позлатила, между пръстите ми не се бяха появили ципи. Не беше нито красива, нито грозна.

— Какво имате предвид, като казвате, че би трябвало да личи от пръв поглед? Нещо като криле, поникнали на гърба ми ли?

— Би могло да е и нещо такова — отвърна все така спокойно Малта Кано. — В смисъл че и това е възможно.

— Да, разбира се — казах аз.

— Е, забелязвали ли сте такава промяна?

— Всъщност не. Поне засега. Ако на гърба ми бяха поникнали криле, все щях да забележа, нали?

— Вероятно — съгласи се Малта Кано. — Но все пак внимавайте, господин Окада. Не е никак просто човек да разбере в какво състояние се намира. Така например не може да види сам лицето си. Няма друг избор, освен да погледне отражението си в огледалото. Чрез опита малко по малко започваме да вярваме, че образът е истински, но толкова.

— Ще внимавам — обещах аз.

— Все пак има още нещо, за което бих искала да ви питам, господин Окада. От известно време не мога да установя връзка със сестра си Крита, както загубих връзка и с вас. Може да е съвпадение, но ми се струва твърде странно. Питам се дали случайно не знаете нещо по случая.

— За Крита Кано ли?!

— Да — потвърди Малта Кано. — Хрумва ли ви нещо във връзка с това?

Не, не ми хрумва нищо, отвърнах аз. Не знам защо реших така, но ми се стори, че поне засега е по-добре да не споменавам на Малта Кано, че наскоро съм разговарял със сестра й и веднага след това тя е изчезнала. Просто имах такова чувство.

— Крита се притесняваше, че сме загубили връзка с вас, господин Окада. Вечерта излезе, каза, че смятала да се отбие до вас и да провери, но дори в този късен час още не се е прибрала. И по неизвестна причина вече не усещам присъствието й.

— Ясно. Е, ако случайно намине насам, ще й предам да се свърже незабавно с вас — обещах аз.

Известно време Малта Кано мълча в другия край на линията.

— Да ви призная, господин Окада, безпокоя се за Крита. Както знаете, онова, което ние с нея правим, не е съвсем обичайно. Но за разлика от мен тя не е посветена достатъчно в нещата от онзи свят. Не искам да кажа, че й липсва дарба. Всъщност дарбата й е голяма. Но сестра ми не е свикнала с нея.

— Ясно.

Малта Кано замълча отново, този път за по-дълго. Долових у нея известна нерешителност.

— Ало! Там ли сте още? — попитах аз.

— Да, господин Окада, още съм тук — потвърди жената.

— Ако видя Крита, непременно ще й предам да се свърже с вас — повторих аз.

— Много ви благодаря — отвърна Малта Кано.

После се извини, че ми е позвънила толкова късно, и затвори. Аз също затворих и отново погледнах отражението си в стъклото. Най-неочаквано си помислих: нищо чудно да не разговарям никога повече с Малта Кано. Това може би беше последният път, когато я чувах. Тя може би щеше да изчезне безвъзвратно от живота ми. Нямах някакви особени причини за подобни мисли, просто така ми се стори.

* * *

Изведнъж се сетих за въжената стълба. Бях я оставил да виси в кладенеца. Може би колкото по-бързо я приберях, толкова по-добре. Ако някой я намереше, можеше да възникнат неприятности. Освен това Крита Кано внезапно беше изчезнала. За последно я бях видял при кладенеца.

Пъхнах в джоба си електрическото фенерче, обух си маратонките, слязох в градината и пак се прехвърлих пред зида. После отидох по уличката в празната къща. Къщата на Мая Казахара тънеше в пълен мрак. Стрелките на часовника ми наближаваха три. След полунощ. Влязох в двора на празната къща и отидох право при кладенеца. Въжената стълба пак си беше прихваната за долния край на дънера на дървото и висеше в кладенеца с капак, който още бе наполовина отворен.

Нещо ме накара да надзърна долу в кладенеца и да повикам тихо, почти шепнешком Крита Кано. Отговор нямаше. Извадих фенерчето и го насочих надолу към кладенеца. Лъчът не достигна дъното, но аз чух нещо като стон. Отново се опитах да я повикам по име.

— Всичко е наред. Тук съм — отвърна тя.

— Какво правите там? — попитах тихо.

— Какво правя ли? Правя същото, каквото правехте и вие, господин Окада — отговори тя очевидно озадачена. — Мисля. Наистина това тук е идеалното място за мислене, нали?

— Да, предполагам — рекох аз. — Но преди малко у нас се обади сестра ви. Много се притеснява, че сте изчезнали. Посред нощ е, а вие още не сте се прибрали, сестра ви каза, че освен това не усещала присъствието ви. Помоли, ако ви чуя, да ви предам да се свържете незабавно с нея.

— Ясно. Е, благодаря, че си направихте труда.

— За нищо. Крита Кано. Бъдете така любезна, излезте оттам. Трябва да поговоря с вас.

Тя не каза нищо.

Изключих фенерчето и го прибрах в джоба си.

— Защо не слезете и вие, господин Окада? Бихме могли да си седим тук двамата и да разговаряме.

Помислих, че ще бъде хубаво да се спусна отново в кладенеца и да си поговоря с Крита Кано, но се сетих за мрака с дъх на плесен на дъното и ми призля.

— Не, съжалявам, но няма да сляза още веднъж. Вие също трябва да се качите. Някой може пак да издърпа стълбата. И въздухът е застоял.

— Знам. Но ми се иска да поостана тук още малко. Не се притеснявайте за мен.

Щом Крита Кано отказваше да излезе от кладенеца, аз не можех да сторя нищо.

— Докато разговарях със сестра ви по телефона, не й казах, че съм ви видял тук. Дано не съм сгрешил. Просто ми се стори, че е по-добре да не казвам нищо.

— Правилно сте постъпили — одобри Крита Кано. — Много ви моля, не казвайте на сестра ми, че съм тук. — След миг тя добави: — Не искам да я притеснявам, но и аз от време на време имам нужда да мисля. Веднага щом приключа, излизам. А сега, ако обичате, ми се иска да остана сама. Няма да ви причиня неприятности.

Реших сега-засега да я оставя и да се прибера. Можех сутринта да намина и да проверя как е. Ако през нощта Мая Казахара отново издърпаше стълбата, щях да се справя с положението и да помогна на Крита Кано да се качи по един или друг начин горе. Прибрах се, съблякох се и се опънах на леглото. Взех книгата, която четях, и я отворих, докъдето бях стигнал. Усетих, че съм прекалено напрегнат, за да заспя веднага, но още преди да съм прочел и две страници, почувствах, че се унасям. Затворих книгата, угасих лампата и след миг съм заспал дълбоко.

* * *

Когато се събудих, беше девет и половина сутринта. Притеснен за Крита Кано, се облякох и без дори да си мия лицето, забързах по уличката към празната къща. Небето беше похлупено с ниски облаци, влажната утрин подсказваше, че ще завали всеки момент. Въжената стълба я нямаше на кладенеца. Някой очевидно я бе отвързал от долния край на дънера и я беше отнесъл. И двете половини на капака бяха сложени старателно на мястото им и бяха затиснати с по един камък. Отворих едната половина и като надзърнах, повиках по име Крита Кано. Отговор не последва. Опитах още няколко пъти, след всеки вик изчаквах. Реших, че тя е заспала, и метнах вътре няколко камъчета, на дъното на кладенеца обаче очевидно вече нямаше никого. Когато се е съмнало, Крита Кано явно беше излязла, беше развързала стълбата и я бе взела със себе си. Сложих капака на мястото му и се махнах от кладенеца.

На уличката се облегнах върху оградата на празната къща и известно време наблюдавах къщата на Мая Казахара. Мислех, че както обикновено Мая ще ме забележи и ще излезе, но от нея нямаше и следа. Всичко наоколо беше притихнало: никакви хора, никакви шумове, не пищяха дори цикади. За да убия времето, взех да ровя с върха на маратонката пръстта. Нещо в квартала ми се струваше различно, непознато, сякаш през дните, докато съм бил в кладенеца, старата действителност е била изместена от нова действителност, която е надделяла и се е наложила. Някъде дълбоко в себе си го усещах още откакто бях излязъл от кладенеца и бях тръгнал към къщи.

След като се върнах по уличката у нас, отидох в банята и си измих зъбите. Бях брадясал. Приличах на току-що спасен корабокрушенец. За пръв път през живота си пусках брада. Замислих се дали да не я оставя, след малко обаче реших да се обръсна. Кой знае защо, ми се стори по-добре лицето ми да е такова, каквото беше, когато Кумико ме напусна.

Запарих с кърпа, натопена в топла вода, четината си — да омекне, сетне покрих лицето си с дебел пласт пяна за бръснене. След това започнах да се бръсна бавно и внимателно, за да не се порежа: първо брадичката, после лявата буза, след това и дясната. Тъкмо приключвах с дясната, когато видях в огледалото нещо, от което дъхът ми спря. Някакво синьо-черно петно. В началото си помислих, че сигурно случайно съм се изцапал. Избърсах остатъците от пяната за бръснене, измих си хубаво лицето със сапун и вода и се опитах да махна петното с кърпа. То обаче не помръдна. Явно беше проникнало дълбоко в кожата. Прокарах по него пръст. Кожата при петното бе малко по-топла, иначе си беше същата като на останалата част от лицето ми. Беше белег. Точно там на бузата, където в кладенеца бях усетил нещо да ми пари, сега имах белег.

Приближих се до огледалото и огледах изключително внимателно белега. Беше точно под дясната скула и имаше размерите и формата на длан на новородено. Беше синкаво, почти черна като синьо-черното мастило марка „Монблан“, с което Кумико пишеше.

Бе възможно това да е някаква алергична реакция. В кладенеца може би се бях допрял до нещо, което като японския лак е предизвикало обрив. Но какво е можело да има там долу, на дъното на кладенеца, което да причини подобно нещо? Бях проучил с електрическото фенерче всяка издатинка и пукнатина и не бях открил нищо освен пръст по пода и бетонни стени. Освен това нима алергиите и обривите оставяха такива ясно очертани белези?

Обзе ме лека паника. За няколко мига загубих всякакво чувство за ориентация, както когато на плажа ви заливат огромни вълни, които ви теглят навътре в морето. Кърпата падна от ръката ми. Аз съборих кошчето за отпадъци и си ударих крака, като през цялото време пелтечех някаква безсмислени срички. После успях да си възвърна самообладанието, подпрях се на мивката и започнах да мисля спокойно какво да правя.

Най-добре бе да изчакам и да видя. Винаги можех да ида на лекар. Може би беше временно състояние, нещо, което ще мине от само себе си, както обрив, предизвикан от лак. Беше се образувало само за няколко дни, вероятно щеше да изчезне точно толкова бързо. Отидох в кухнята и си направих кафе. Бях гладен, но понечех ли да хапна нещо, апетитът ми изчезваше като вода в мираж.

Излегнах се на канапето и видях, че е започнало да вали. От време на време ходех в банята и се гледах в огледалото, но не забелязвах белегът да се е променил. Беше обагрил бузата ми в наситено, тъмно, почти красиво синьо.

Сещах се само за едно, което е могло да го причини: това, че в предизгревното видение, наподобяващо сън, долу в кладенеца бях минал през стената, когато жената от телефона ме поведе за ръка. Беше ме изтеглила през стената, за да избягаме от опасния някой, който бе отворил вратата и влизаше в стаята. В мига, в който минавах през стената, бях усетил, че нещо ми пари на бузата — точно на мястото, където сега се тъмнееше петното. Все така нямах, разбира се, обяснение, каква е причинно-следствената връзка между това, че съм минал през стената, и петното, избило върху лицето ми.

Човекът без лице ми беше казал в хотелското фоайе: „Сега не може. Нямате работа тук.“

Аз обаче не бях обърнал внимание на предупреждението и бях продължил нататък. Бях ядосан на Нобору Ватая, бях ядосан на собственото си объркване. И вероятно с това бях заслужил петното.

Ами ако е нещо като дамга, сложена ми от онзи странен сън или видение, или каквото там беше? „Това не е сън — ми казваше то чрез петното. — Случи се наистина. И всеки път, когато се погледнеш в огледалото, волю-неволю ще си го спомняш.“

Поклатих глава. Прекалено много неща си оставаха без обяснение. Единственото, което разбирах със сигурност, бе, че не разбирам нищо. Главата ми забумка глухо. Вече не бях в състояние да мисля. Не изпитвах желание да правя нищо. Отпих от изстиналото кафе и продължих да гледам дъжда.

* * *

Следобед се обадих на вуйчо — да си поприказваме. Имах нужда да поговоря с някого, все едно с кого, за да се отърся от чувството, че съм бил изтръгнат от действителността.

Когато той ме попита как е Кумико, му отговорих, че е добре, и не се впуснах в обяснения. Добавих, че в момента е заминала в кратка командировка. Можех да му разкажа искрено какво се случва, но бе невъзможно да изложа пред трети човек събитията от последно време в някакъв смислен вид. За мен те нямаха никакъв смисъл, как да ги обясня на друг? Реших засега да не казвам истината на вуйчо си.

— Навремето си живял тук, в къщата, нали? — попитах аз.

— Разбира се — потвърди той. — Общо шест-седем години. Чакай малко… Купих я, когато бях на трийсет и пет, и живях там, докато станах на четирийсет и две. Седем години. Преместих се в апартамента, след като се ожених. Дотогава живеех там.

— А докато си бил тук, случвало ли ти се е нещо лошо?

— Нещо лошо ли? Какво например?

— Ами да си се разболял или да си се разделил с жена.

Вуйчо ми се засмя от все сърце.

— Със сигурност съм се разделял с повече от една жена. Но не само докато съм живял в къщата. Хе, не бих казал, че това е било чак толкова лошо. Да ти призная, не съм се разделял с жена, с която не съм искал да се разделям. Колкото до болестите… хм. Не, не помня да съм боледувал. Махнаха ми от тила една бенка, друго не се сещам. Забеляза й бръснарят, каза да съм я отстранял — за всеки случай. Отидох на лекар, но се оказа, че не е нищо сериозно. Докато живеех в къщата, това ми беше първият и последен път да ходя на лекар. Трябва да пусна молба да ми намалят здравните осигуровки!

— Значи не свързваш с къщата някакви лоши спомени.

— Не, не — потвърди вуйчо ми, след като помисли малко. — Но защо ни в клин, ни в ръкав ме питаш такива неща?

— А, просто така — изпелтечих аз. — Завчера Кумико е ходила на гледачка, онази й наговорила разни неща за къщата: че носела нещастие, такива неща — излъгах аз. — Мен ако питаш, това са си бабини деветини, но обещах да те питам.

— Хм. Как му викаха на това? Нищо не разбирам. Но съм живял в къщата и според мен всичко си й е наред, няма проблеми. Виж, къщата на Мияваки е друго нещо, но тя е доста далеч от вас.

— След като си се изнесъл, какви хора са живели тук? — полюбопитствах аз.

— Чакай да помисля: след мен в продължение на три години там живя един гимназиален учител със семейството си, после пет години едно младо семейство. Мъжът въртеше някакъв бизнес, но не помня какъв. Не мога да се закълна, че всички са живели щастливо в къщата, наемателите общуваха с един брокер на недвижими имоти. Не ги познавам, не знам защо са се изнесли, но не съм чувал да им се е случило нещо лошо. Предполагам, че вече им е станало тясно и са решили да си построят свои къщи, нещо от този род.

— Веднъж някой ми каза, че потокът в къщата бил препречен. Това говори ли ти нещо?

— Потокът бил препречен ли?

— И аз не знам какво означава — допълних. — Така ми казаха.

Вуйчо отново се позамисли.

— Не, не се сещам нищо. Но вероятно не беше хубаво да заграждат уличката и от двете страни. Като се замислиш, няма път без начало и край. Основното правило при пътищата и реките е, че по тях тече нещо. Ако ги препречиш, те умират.

— Разбирам — рекох аз. — Исках да те питам още нещо. Чувал ли си някога в квартала птицата с пружината?

— Птицата с пружината — повтори вуйчо ми. — Каква е тази птица?

Обясних му набързо за птицата с пружината, как идваше всеки ден на дървото отзад и надаваше писък, все едно навива пружина.

— Това е ново за мен — призна вуйчо ми. — Никога не съм я виждал и чувал. Обичам птици, винаги ги слушам как пеят, но за пръв път чувам за подобно нещо. Искаш да кажеш, че птицата има нещо общо с къщата ли?

— Не, всъщност не. Просто питам дали някога си я чувал.

— Знаеш ли, ако те вълнуват тези неща, кой е живял след мен в къщата и така нататък, поговори с господин Ичикава, възрастния брокер от агенцията за недвижими имоти срещу спирката на метрото. Агенцията се казва „Сетагая Дай-ичи“. Кажи му, че те пращам аз. Точно той се занимаваше с къщата. Живее открай време в квартала и може да ти каже всичко, каквото те интересува. Точно той ме предупреди за къщата на Мияваки. Бъбрив си е. Виж се с него.

— Благодаря. На всяка цена — отвърнах аз.

— А работа намери ли си?

— Засега не. Да ти призная, не търся много усърдно. Кумико работи, аз се грижа за къщата, засега се оправяме.

Вуйчо пак се замисли. После рече:

— Кажи ми, ако случайно имаш трудности. Вероятно ще мога да ти помогна.

— Благодаря — отговорих аз. — Разбира се.

Така разговорът ни приключи.

Запитах се дали да не се обадя на възрастния брокер, за да го поразпитам за историята на къщата и за хората, живели тук преди мен, но после ми се стори нелепо дори да си помислям такава глупост. Реших да не се занимавам с това.

И следобед продължи да ръми, дъждът мокреше покривите на къщите, мокреше дърветата по дворовете, мокреше земята. За обяд си направих препечена филийка и супа, остатъка от следобеда прекарах на канапето. Исках да отида на пазар, но се разколебах заради белега на лицето си. Съжалих, че не съм си оставил брада. В хладилника имаше зеленчуци, в шкафа ми се намираха консерви. Имах ориз, имах и яйца. Ако карах по-пестеливо, храната щеше да ми стигне за още два-три дни.

Докато лежах на канапето, изобщо не мислех. Четях, слушах касети с класическа музика, гледах как в градината вали. Мисловните ми способности явно бяха достигнали най-ниската си точка — вероятно заради дългия период на пълно съсредоточаване на дъното на тъмния кладенец. Понечех ли да мисля сериозно за нещо, усещах в главата си тъпа болка, сякаш ме стискаше менгеме. Понечех ли да си припомня нещо, всяко мускулче и нерв в тялото ми като че скърцаха от усилието. Имах чувството, че съм се превърнал в Тенекиения дървар от „Магьосникът от Оз“, че всичките ми стави са ръждясали и се нуждаят от смазване.

От време на време ходех в банята и проверявах състоянието на белега върху лицето си. Той не растеше, но и не се свиваше. Наситеността на цвета не се увеличаваше, но и не намаляваше. По едно време забелязах, че не съм обръснал няколко косъмчета над горната си устна. След като бях забелязал петното, бях толкова объркан, че бях забравил да довърша бръсненето. Пак си измих лицето, намазах го с пяна за бръснене и махнах косъмчетата.

Докато ходех и се връщах от банята, се сетих какво ми бе казала по телефона Малта Кано: че трябва да внимавам, че чрез опита малко по малко започваме да вярваме в истинността на образа. За да съм сигурен, влязох в спалнята и си погледнах лицето в голямото огледало, пред което Кумико се обличаше. Но петното си оставаше. Не беше нещо, което се вижда само в другото огледало.

Ако не броим белега, физически се чувствах нормално. Премерих си температурата, беше си същата, както обикновено. Тялото ми беше добре, само дето почти не бях гладен, а все пак не бях ял три дни, и от време на време ми се гадеше (вероятно продължение на гаденето, което бях изпитвал на дъното на кладенеца).

Следобедът мина спокойно. Телефонът не иззвъня нито веднъж. Нямаше писма. По уличката не мина никой. Тишината не бе нарушавана от гласовете на съседите. През градината не минаваха котки, нямаше птици, които да прелитат и да пеят. От време на време се чуваше цвърчене на цикада, но и то за разлика от друг път не беше силно.

Малко преди седем усетих лек глад, затова си направих вечеря от консерва и зеленчуци. За пръв път от цяла вечност изслушах по радиото вечерните новини, но в света не ставаше нищо особено. Тийнейджъри загинали в катастрофа, когато момчето зад волана се опитало да изпревари друг автомобил и се блъснало в стена. Полицията разследвала директора на клона на голяма банка и завеждащия отдел „Кадри“ за неправомерно отпуснати заеми. Младок убил с чук на улицата трийсет и шест годишна домакиня. Но това бяха все събития от някакъв друг, далечен свят. Единственото събитие, което ставаше в моя свят, беше дъждът в двора. Валеше. Безшумно. Тихо.

В девет вечерта се преместих от канапето на леглото и след като си дочетох главата в книгата, угасих лампата и заспах.

Събудих се рязко по средата на някакъв сън. Не помнех какво се е случило в съня, но той явно беше изпълнен с напрежение, защото сърцето ми туптеше ускорено. В стаята не се виждаше нищо. Отначало не можех да си спомня къде се намирам. Трябваше да мине доста време, докато разбера, че съм си вкъщи, в собственото легло. Стрелките на будилника сочеха два и нещо. Накъсаното спане в кладенеца вероятно беше причината за тези непредсказуеми цикли на сън и събуждане. След като се отърсих от объркването, усетих, че ми се пикае. Сигурно беше от бирата, която бях изпил. Предпочитах пак да заспя, но по този въпрос нямах избор. Когато се примирих и се надигнах в леглото, докоснах с ръка кожата на някого, който спеше до мен. Не се изненадах. На това място винаги спеше Кумико. Бях свикнал някой да спи до мен. После обаче си спомних, че Кумико вече не е тук. Беше се изнесла от къщата. До мен спеше друг.

Затаих дъх и запалих лампата до леглото. Беше Крита Кано.

Към следващата част или към съдържанието

Харуки Мураками Хроника на птицата с пружина (25)

Метаданни

Данни

Хроника на птицата с пружина

Информация

История

Сваляне / Връзки

12.Открито. Докато се бръснех

Открита, докато се будех

Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (25)

12.
Открито. Докато се бръснех