Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (2)

2.
Пълнолуние и слънчево затъмнение

За конете, които мрат по конюшните

Възможно ли е изобщо да разбереш докрай друг човек?

Дори и да вложим огромна енергия, време и усилия, за да опознаем някого, накрая дали сме се доближили изобщо до неговата същност? Втълпяваме си, че го познаваме добре, но дали знаем нещо съществено за когото и да било?

Замислих се не на шега за тези неща една седмица след като напуснах юридическата кантора. Никога дотогава — никога през целия си живот — не бях умувал над такива въпроси. Защо ли? Вероятно защото бях прекалено зает просто да живея. Бях прекалено зает да мисля за себе си.

Точно както повечето важни неща по света започват с някаква дреболия, и аз се замислих за това по някакъв несъществен повод. Една сутрин, след като Кумико закуси набързо и отиде на работа, аз сложих прането в пералнята, оправих леглото, измих чиниите и пуснах прахосмукачката. Сетне с котарака до мен седнах на верандата и прегледах обявите за намаления и работа. След като обядвах, отидох до супермаркета. Напазарувах за вечеря и от щанда с преоценени стоки взех препарат за миене на съдове, хартиени салфетки и тоалетна хартия. Като се прибрах, подготвих продуктите за вечеря и докато чаках Кумико да си дойде от работа, се излегнах с книга в ръка на канапето.

Бях безработен съвсем отскоро и установих, че такъв живот ми действа освежаващо. Край на претъпканото метро, с което ходех на работа, край на срещите с хора, с които не ми се срещаше. И най-хубавото, можех да чета която книга поискам когато поискам. Нямах представа колко ще продължи този спокоен живот, но поне след първата седмица той ми харесваше и аз правех всичко възможно да не мисля за бъдещето. Това беше най-страхотната ваканция в живота ми. Все някога щеше да свърши, но дотогава имах намерение да й се наслаждавам.

Онази вечер обаче не бях в състояние да се отдам на радостта от четенето, защото Кумико закъсня след работа. Никога не се прибираше след шест и половина, а ако смяташе, че ще се забави и десетина минути, задължително ме предупреждаваше. Беше си такава: прекалено съзнателна. Онзи ден обаче беше изключение. Мина седем, а Кумико още не си беше дошла, не се беше и обадила. Месото и зеленчуците бяха нарязани и чакаха, за да сготвя веднага щом жена ми се прибере. Не че щях да правя угощение: смятах да запържа нарязано на късчета телешко с кромид лук, зелени чушки, зелен фасул, малко сол, черен пипер, соев сос и малко бира: рецепта от ергенските ми дни. Оризът беше сварен, супата мисо бе стоплена, зеленчуците бяха нарязани и разположени на отделни купчинки в голяма чиния, оставаше само да ги сложа в тигана. Липсваше единствено Кумико. Бях толкова гладен, че ми идеше да си приготвя моята порция и да я изям сам, но не можех да го сторя. Струваше ми се нечестно.

Седях на масата в кухнята, отпивах от бирата и дъвчех омекнали солети, които бях намерил в дъното на шкафа. Гледах как малката стрелка на часовника пъпли и подминава бавно чертичката между седем и осем.

Беше минало девет, когато жена ми се прибра. Изглеждаше капнала от умора. Очите й бяха кървясали: лош знак. Винаги когато очите й бяха зачервени, се случваше нещо лошо.

„Добре де — помислих си, — не губи самообладание, дръж се естествено и непринудено, не повишавай тон. Не си изпускай нервите.“

— Извинявай — каза Кумико. — Тая работа край няма. Мислех да ти се обадя, но все изникваше нещо.

— Не се притеснявай, всичко е наред — отвърнах възможно най-нехайно.

И наистина не й се сърдех. И на мен ми се беше случвало доста често. Понякога си е тежко да ходиш на работа, това не е някакво мило преживяване като например да избереш в градината най-красивата роза за настиналата си баба и да прекараш деня с нея на две пресечки от къщи. От време на време се налага да се вършат неприятни неща, да се общува с неприятни хора и все нямаш възможност да звъннеш вкъщи. Трябват ти някакви си трийсетина секунди, за да кажеш: „Така и така, тази вечер ще закъснея“, има телефони навсякъде, а ти просто не успяваш.

Заех се с готвенето: включих газта, налях олио в тигана. Кумико си взе бира от хладилника и чаша от шкафа, огледа набързо какво готвя и без да казва и дума, седна на кухненската маса. Виждах по израза й, че бирата не й се услажда.

— Трябваше да вечеряш без мен — каза жена ми.

— Не се притеснявай. Не бях много гладен.

Докато пържех месото и зеленчуците, Кумико отиде в банята. Чух я как си мие лицето и зъбите. След малко тя излезе от банята, носеше нещо. Тоалетната хартия и книжните салфетки, които бях купил от супермаркета.

— Защо си купил това? — попита уморено жена ми.

Погледнах я, както държах тигана. После извърнах очи към кутията със салфетките и пакета тоалетна хартия. Не разбирах какво ми говори.

— В какъв смисъл? Най-обикновени салфетки и тоалетна хартия. Имаме нужда от такива неща. Не че са ни свършили, просто да си чакат реда, нищо няма да им стане.

— Разбира се, че няма да им стане. Но защо трябваше да купуваш точно сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?

— Не те разбирам — казах аз, като се опитах да се овладея. — Бяха преоценени. Носът ти няма да посинее от сините салфетки. Какво толкова?

— Как какво! Не понасям сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Толкова ли не знаеш?

— Не, не знам — потвърдих аз. — И защо не ги понасяш?

— Откъде да знам защо не ги понасям? Просто не ги понасям, точка. Ти не понасяш калъфи за телефон, термоси на цветчета и разкроени джинси с капси, не понасяш да си лакирам ноктите. Дори ти не можеш да кажеш защо. Въпрос на вкус.

Всъщност можех да обясня защо не понасям всички тези неща, но не го направих, разбира се.

— Добре де — казах. — Въпрос на вкус. Но нима твърдиш, че през шестте години, откакто сме се оженили, не си купувала нито веднъж сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета?

— Никога. Нито веднъж.

— Сериозно?

— Да, сериозно. Купувам само бели, жълти или розови салфетки. И никога, ама никога не купувам тоалетна хартия с разни шарки по нея. Изумена съм, че си живял през цялото това време с мен и не си го забелязал.

И аз бях изумен, че от шест години нито веднъж не съм ползвал сини салфетки и тоалетна хартия на шарки.

— И понеже стана дума, нека ти кажа — продължи жена ми. — Направо ненавиждам телешко, пържено със зелени чушки. Толкова ли не знаеш?

— Не, не знам — отвърнах аз.

— Е, така е. И не ме питай защо. Просто не понасям миризмата на месо и чушки, които се пържат заедно в един тиган.

— Нима твърдиш, че за шест години никога не си готвила телешко заедно със зелени чушки?

Кумико поклати глава.

— Ям зелени чушки в салата. Пържа телешко с кромид лук. Но никога не съм ги готвила заедно.

Въздъхнах тежко.

— Не ти ли се е струвало странно? — попита жена ми.

— Дали ми се е струвало странно ли? Дори не съм забелязал — отвърнах аз и се позамислих: да се сетя дали, откакто съм се оженил, съм ял някога телешко, пържено със зелени чушки.

Беше невъзможно, разбира се, да си спомня.

— Живееш с мен от толкова време, а почти не ми обръщаш внимание — укори ме жена ми. — Мислиш единствено за себе си.

— Я чакай — рекох й аз, като угасих газта и оставих тигана върху печката. — Дай да не преувеличаваме. Може и да си права. Може би наистина не съм обръщал достатъчно внимание на неща като салфетки, тоалетна хартия, телешко и зелени чушки. Но това не означава, че не съм обръщал внимание на теб. Пет пари не давам какви са на цвят хартиените салфетки. Е, сигурно ще ми стане малко неприятно, ако са черни, но ми е все едно дали са бели, или сини. Същото важи за телешкото и зелените чушки. Заедно, поотделно, чудо голямо! Дори и никой по земята да не пържи никога вече телешко заедно със зелени чушки, хич не бих забелязал. Това няма нищо общо с теб, със същността ти, с онова, което превръща Кумико в Кумико. Не съм ли прав?

Вместо да отговори, жена ми изпи на две големи глътки бирата и се вторачи в празната бутилка.

Изсипах съдържанието на тигана в кофата за отпадъци. Толкова по въпроса за телешкото, зелените чушки, лука и зеления фасул. Странно. В един миг храна, в следващия — боклук. Отворих си бира и отпих направо от бутилката.

— Защо го направи? — попита жена ми.

— Нали го мразиш.

— Можеше да го изядеш.

— Изведнъж ми се отяде.

Тя сви рамене.

— Щом така предпочиташ.

Сложи ръце върху масата и отпусна глава върху тях. Известно време остана така. Не виждах дали плаче, дали спи. Погледнах празния тиган върху печката, погледнах Кумико и си изпих бирата. Направо да полудееш. На кого му пука за някаква си тоалетна хартия и зелени чушки?

Но отидох при жена си и я прегърнах през раменете.

— Добре де — рекох й. — Сега вече разбрах. Никога повече няма да купувам сини салфетки и тоалетна хартия на цветчета. Обещавам. Утре ще ги занеса в супермаркета и ще се опитам да ги върна. Ако не ми ги сменят, ще ги изгоря в двора. Ще хвърля пепелта в морето. И занапред никакво телешко със зелени чушки. Никога повече. Много скоро миризмата ще се разнесе и ние вече няма да мислим за това. Нали?

Но жена ми продължи да мълчи. Искаше ми се да изляза и да се поразходя един час, а когато се върна, да я заваря весела, но знаех, че няма да стане. Трябваше лично да оправя положението.

— Виж какво, уморена си — продължих аз. — Почини си малко и ще излезем да хапнем пица. Кога за последно сме яли пица? С аншоа и лук? Ще си разделим една. Нищо няма да ни стане, ако от време на време вечеряме навън.

Но и това не помогна. Кумико остана със захлупена в ръцете си глава.

Не знаех какво още да кажа. Седнах и я погледнах през масата. Изпод късата й черна коса се подаваше едното й ухо. Беше с обица, която не бях виждал дотогава, малка и златна, във формата на рибка. Къде ли ги е купила? Пушеше ми се. Представих си как вадя от джоба си цигарите и запалката, как слагам между устните си цигара и я паля. Дръпнах толкова дълбоко, че си напълних дробовете. И ме удари тежката миризма на телешко, пържено със зелени чушки. Умирах от глад.

Погледът ми падна върху календара на стената. На него бяха отбелязани фазите на луната. Наближаваше пълнолуние. Ами да: някъде по това време на Кумико й идваше мензисът.

Едва след като се ожених, проумях, че съм жител на Земята, третата планета от Слънчевата система. Живеех на Земята, тя се въртеше около Слънцето, а около нея се въртеше Луната. И да ми харесваше, и да не ми харесваше, това щеше да продължава цяла вечност (или времето, което можем да наречем вечност, сравнено с моя живот). Онова, което ме караше да възприемам нещата по този начин, бе невероятната точност на двайсет и девет дневните менструационни цикли на жена ми. Те съответстваха напълно на изтъняването и нарастването на Луната. А мензисът й винаги беше тежък. Няколко дни преди това тя ставаше раздразнителна или потисната. Така нейният цикъл ставаше и мой. Трябваше да внимавам точно по това време на месеца да не създавам излишни неприятности. Преди да се оженим, почти не бях забелязвал фазите на Луната. Случвало ми се е да я зърна на небето, но никога не съм се замислял за формата й. А сега тя не ми излизаше от главата.

Преди Кумико бях имал и други жени, всяка от които имаше, разбира се, своя цикъл. Някои го караха тежко, други — леко, при някои приключваше за три дни, при други — за повече от седмица, на някои им идваше редовно, на други им закъсняваше по десет дни, от което аз направо се паникьосвах, някои жени ставаха кисели, на други почти не им влияеше. Но преди да се оженя за Кумико, не бях живял с жена. Дотогава циклите в природата се свеждаха до смяната на годишните времена. През зимата си вадех якето, през лятото беше време за сандали. След като се ожених, не само заживях с друг човек, но и се сдобих с нова представа за цикличността: фазите на Луната. Само веднъж мензисът на Кумико не дойде няколко месеца, през които тя беше бременна.

— Извинявай — вдигна очи към мен жена ми. — Не исках да си го изкарвам на теб. Уморена съм и съм вкисната.

— Няма нищо, не се притеснявай — уверих я аз. — Когато си уморена, все трябва да си го изкараш на някого. За да ти олекне.

Кумико си пое дълбоко въздух, позадържа го и го издиша.

— Ами ти? — попита тя.

— Какво аз?

— Ти не си го изкарваш на никого, когато си уморен. А аз си го изкарвам. Защо така?

Поклатих глава.

— Не съм и забелязал — отвърнах. — Странно.

— Може би имаш вътре в себе си някакъв дълбок кладенец, в които изкрещяваш: „Кралят има магарешки уши!“, и всичко отново е наред.

Позамислих се.

— Може би — съгласих се с нея.

Кумико взе празната бирена бутилка. Загледа се в етикета, после в гърлото, след това започна да я върти с пръсти.

— Идва ми мензисът — оповести тя. — Сигурно заради това съм толкова вкисната.

— Знам — казах аз. — Не се притеснявай. Не си единствената. По пълнолуние измират безброй коне.

Жена ми махна ръка от бутилката, отвори уста и ме погледна.

— Това пък откъде ти хрумна?

— Завчера го прочетох във вестника. Мислех да ти кажа, но съм забравил. Беше интервю с някакъв ветеринарен лекар. Фазите на Луната влияели изключително силно на конете и физически, и емоционално. Щом наближи пълнолуние, мозъчните им вълни направо побесняват и животните биват нападнати от какви ли не здравословни проблеми. После в самата нощ много от тях се поболяват и повечето умират. Никой не знае какво всъщност става, но статистиката го доказва. По пълнолуние ветеринарите не мигват по цяла нощ, затрупани са с работа.

— Интересно — отбеляза Кумико.

— А при слънчево затъмнение става още по-страшно. Направо трагедия за конете. Нямаш представа колко много коне умират в ден с пълно слънчево затъмнение. Та мисълта ми е, че точно в този миг някъде по света умират коне. В сравнение с това не е болка за умиране да си изкараш яда на някого. Не се притеснявай. Мисли за конете, които измират. Представи си как лежат под пълната луна върху сламата в някоя конюшня, как по устата им е избила пяна и те се гърчат в предсмъртни мъки.

Кумико като че ли наистина се замисли за конете, издъхващи в конюшните.

— Е, длъжна съм да призная — рече тя с нотка на примирение, — че можеш да продадеш на всеки всичко.

— Ами в такъв случай върви се преоблечи и да идем да хапнем пица — подканих аз.

* * *

Онази нощ лежах до Кумико в затъмнената спалня, гледах тавана и се питах какво ли всъщност знам за тази жена. Часовникът показваше два. Кумико спеше непробудно. Сетих се в тъмното за сините салфетки, за тоалетната хартия на шарки, за телешкото и зелените чушки. Бях живял през цялото това време с жена си, без и да подозирам, че тя мрази тези неща. Сами по себе си те не бяха от значение. Глупост някаква. Нещо, на което човек се смее и не го прави на въпрос. Чудо голямо, спречкали сме се, след ден-два няма и да помним.

Не беше обаче така. Случилото се ме притесняваше по някакъв странен нов начин, пречеше ми като малка рибя кост, заседнала на гърлото. Може би точно това е смъртоносният удар. Или неговото начало. Може би стоя на прага на нещо важно, а вътре се простира свят, който принадлежи само на Кумико, огромен свят, който никога не бях познавал. Представях си го като грамадна тъмна стая. Стоя вътре със запалка в ръка и мъничкият й пламък осветява само педя-две от помещението.

Дали някога щях да видя останалото? Или щях да остарея, без да разбера що за човек е Кумико? Ако това ме чака, какъв е смисълът на брачния ми живот? Какъв е смисълът на живота изобщо, ако спя в едно легло с човек, когото не познавам?

* * *

Ето за какво си мислех онази нощ, ето за какво продължих да си мисля от време на време и дълго след това. Чак доста по-късно проумях, че съм намерил пътя към корена на проблема.