Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
ねじまき鳥クロニクル, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14гласа)

Информация

Сканиране
SamBoetes(2013)
Корекция
ventcis(2013)

Издание:

Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина

ИК „Колибри“, София, 2007

Редактор от японски: Дора Барова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Коректор: София Бранц

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Печатница „Симолини“

История

  1. —Добавяне

6.
Завещани имоти

Изследване върху медузите
Нещо като чувство на отчуждение

Седях в мрака. Високо горе като знак за нещо се носеше съвършеният полумесец светлина, очертан от капака на кладенеца. Но светлината горе не достигаше до дъното.

С времето очите ми посвикнаха с мрака. Съвсем доскоро едвам различавах очертанията на дланта си, и то само ако я сложех пред лицето си. И други неща наоколо започнаха бавно да изникват като уплашени зверчета, които по възможно най-предпазливия начин се престрашават да се доближат. Но колкото и да свикнаха очите ми с мрака, той не престана да бъде мрак. Върху каквото и да се опитах да се съсредоточа, то губеше формата си и нечуто се шмугваше в мрака наоколо. Може би това тук можеше да се нарече „блед мрак“, но колкото и блед да беше, пак имаше някаква особена гъстота, която в някакъв смисъл съдържаше мрак с по-дълбоко значение, отколкото непрогледният мрак. В него се виждаше нещо. Същевременно не се виждаше нищо.

Тук, в този мрак с неговото странно значение спомените ми започнаха да придобиват сила, каквато не бяха имали никога преди. Откъслечните образи, които те пораждаха вътре в мен, бяха тайнствено ярки до най-малката подробност, до степен да усещам, че мога да ги хвана с ръка. Затворих очи и си припомних как преди осем години се бях запознал с Кумико.

* * *

Това стана в чакалнята за посетители в университетската болница в квартал Канда. По онова време се налагаше да ходя там почти всеки ден при богат клиент, който правеше завещание за имотите си. Кумико пък идваше всеки ден между лекциите, за да се грижи за майка си, която лежеше в болницата с язва на дванайсетопръстника. Ходеше с дънки или къса пола и пуловер, връзваше косата си на опашка. Понякога се появяваше с връхна дреха, понякога не, в зависимост от ранноноемврийското време. Носеше чанта на рамо, в която винаги имаше някакви книги, явно учебници, както и нещо като скицник.

Още първия ден следобед, когато отидох в болницата, Кумико беше там — седеше, кръстосала крака с ниски обувки, и се беше зачела в книга. Седнах срещу нея, през пет минути си гледах часовника, за да видя дали е станало време за срещата с клиента, която по причини, останали неизвестни за мен, бе изместена с час и половина. Кумико не вдигна нито веднъж очи от книгата. Имаше много красиви крака. Докато я гледах, се поободрих. Усетих се, че ми е интересно как ли се чувства момиче с такова мило (или поне изключително интелигентно) лице и такива страхотни крака.

След като се засичахме в чакалнята няколко пъти, двамата с Кумико започнахме да си говорим, колкото да минава времето, да си разменяме списания, които вече сме прочели, и да ядем плодове от кошницата, донесена от някого за майка й.

Още от началото си допаднахме. Изпитвахме не силното импулсивно чувство, което от първата среща удря двама души като електрически ток, а нещо по-спокойно и нежно — приличахме на две светлинки, които се носят заедно из необхватния мрак и неусетно се приближават все повече една към друга. Когато срещите ни зачестиха, имах усещането не че се виждам с нов човек, а че съм се натъкнал случайно на скъп стар приятел.

Не след дълго вече не ми стигаха откъслечните разговори, които водехме между другото в болницата. Все ми се искаше да се срещна с Кумико някъде другаде, където наистина да поговорим поне веднъж на спокойствие. Накрая един ден реших да я поканя на среща.

— Според мен и на двамата ще ни се отрази добре, ако променим обстановката — казах аз. — Хайде да се махнем оттук и да отидем някъде, където няма пациенти и клиенти.

Кумико помисли малко и отговори:

— В аквариума?

И така, първата ни среща беше в аквариума. Онази неделна сутрин Кумико донесе на майка си чисти дрехи, срещнахме се в чакалнята на болницата. Беше топъл ясен ден и тя беше облечена в права бяла рокля и светлосиня жилетка. Винаги съм се изумявал колко добре се облича — още тогава. Дори и да бе с най-обикновената дреха, беше достатъчно да запретне ръкава или да вдигне яката, за да я превърне в нещо невероятно. Умееше го. Виждах, че се грижи за облеклото си с внимание, граничещо с любов. Когато бяхме заедно и вървях до нея, се улавях, че гледам възхитен дрехите й. По блузите й никога не е имало и една-едничка гънка. Плисетата й падаха съвършено. Всичко бяло, което тя обличаше, сякаш бе току-що купено. Обувките й никога не бяха с изядени токове или прах по тях. Докато я гледах как се облича, си представях как блузите и пуловерите й са старателно сгънати и наредени в чекмеджетата, а полите и роклите й висят в найлонови пликове в гардероба (след като се оженихме, установих, че е точно така).

Прекарахме онзи първи следобед в аквариума в зоологическата градина в Уено. Времето беше много хубаво и аз си помислих, че сигурно ще ни бъде по-забавно да се разходим из самата зоологическа градина; докато пътувахме с влака за Уено, го намекнах на Кумико, тя обаче явно беше решила да отиде в аквариума. Щом така искаше, аз нямах нищо против. В аквариума имаше изложение на медузи и ние тръгнахме да ги разглеждаме от единия до другия край. Бяха събрани от всички кътчета на света. Плуваха, потрепервайки, в аквариумите. Имаше какви ли не, като се почне от малки пухчета колкото върха на пръста и се стигне до чудовища с диаметър един метър. За неделен ден аквариумът бе сравнително неоживен. Всъщност си беше почти празен. В такъв хубав ден всички предпочитаха слоновете и жирафите пред медузите.

Макар и да не казах на Кумико, ненавиждах медузи. Навремето, като малък, ме бяха опарили веднъж, докато се къпех в океана. Друг път навлязох много навътре и се натъкнах на цяла колония. Докато се усетя, бях обкръжен. Никога няма да забравя слузестия им студен допир. Насред този въртоп от медузи ме обзе невероятен ужас, сякаш бях придърпан в бездънен мрак. Кой знае защо, те не ме опариха, но в паниката се нагълтах с океанска вода. Ето защо предпочитах, ако е възможно, да пропусна изложението на медузи и да отида да разгледам някакви обикновени риби, например риба тон или писия.

Кумико обаче беше възхитена. Спираше пред всеки аквариум, надвесваше се над перилата и застиваше на едно място, сякаш забравила, че времето минава.

— Погледни, погледни — току възкликваше тя. — Никога не съм знаела, че има такава яркорозова медуза. Виж колко красиво плува. Полюшват се и обикалят всички океани по света. Не са ли прекрасни?

— Да, разбира се.

Но колкото повече се насилвах да разглеждам заедно с нея медузите, толкова по-силна тежест усещах в гърдите си. Още преди да забележа, престанах да й отговарям и се заех отново и отново да броя монетите в джоба си или да си бърша устата с носната кърпа. Искаше ми се час по-скоро да стигнем последната медуза, но те сякаш нямаха край. Многообразието от медузи, които плуват из световните океани, беше огромно. Издържах половин час, ала от напрежението главата ми се превърна в пихтия. Когато накрая вече не издържах да стоя при перилата, оставих Кумико сама и се свлякох на близката пейка. Кумико дойде при мен очевидно много разтревожена и ме попита дали ми е зле. Признах си чистосърдечно, че от вида на медузите ми се вие свят.

Тя се взря в очите ми с угрижен вид.

— Наистина — възкликна Кумико. — Личи ти по очите. Не са на фокус. Невероятно… само защото гледаш медузи!

Хвана ме за ръката и от мрачния усоен аквариум ме изведе на слънце.

След като седях десетина минути в съседния парк и си поемах дълбоко въздух, успях да си възвърна обичайното душевно равновесие. Силното есенно слънце озаряваше всичко наоколо с приятната си светлина, а сухите като кост листа на дърветата също шумоляха тихо от ветреца.

— Добре ли си? — попита Кумико след няколко минути. — Бива ли такова нещо! Щом ненавиждаш толкова много медузите, трябваше да ми кажеш веднага, вместо да чакаш да ти прилошее.

Небето беше високо и безоблачно, вятърът бе приятен, хората, дошли да прекарат неделята в парка, изглеждаха щастливи. Слабичко красиво момиче разхождаше едро дългокосместо куче. Някакъв старец с бомбе наглеждаше внучката си на люлката. Много двойки седяха по пейките като нас. Някъде в далечината някой се учеше да свири на саксофон.

— А ти защо харесваш толкова много медузите? — попитах аз.

— Не знам. Сигурно защото са ужасно красиви — отвърна Кумико. — Но докато ги наблюдавах, ми хрумна нещо. Онова, което виждаме пред себе си, е съвсем малка част от света. Свикваме да мислим: ето това е светът. Всъщност обаче не е така. Истинският свят е много по-тъмен и дълбок и в по-голямата си част е обитаван от медузи и подобни твари. Ние просто забравяме това. Не си ли съгласен? Две трети от повърхността на планетата е океан, а с невъоръжено око ние виждаме само повърхността, обвивката. Почти не знаем какво има отдолу.

След това се разхождахме дълго. В пет часа Кумико каза, че трябва да се върне в болницата, и аз я изпратих дотам.

— Благодаря ти за прекрасния ден — каза ми тя, преди да се разделим.

В усмивката й имаше някакво нежно сияние, което дотогава не бях забелязвал. Когато го видях, разбрах, че този ден съм успял да се доближа малко до нея — безспорно благодарение на медузите.

* * *

Ние с Кумико продължихме да се срещаме. Майка й беше изписана без усложнения от болницата, на мен вече не ми се налагаше да отскачам дотам за завещанието на клиента, но веднъж в седмицата двамата с Кумико ходехме на кино, на концерт или да се разхождаме. С всяка нова среща се сближавахме все повече. На мен ми беше приятно да бъда с нея и ако случайно се докоснехме, усещах трепет в гърдите. Често установявах, че наближи ли краят на седмицата, не ми се работи. Бях сигурен, че Кумико ме харесва. Защо иначе ще се среща с мен в края на всяка седмица?

Въпреки това не бързах да задълбочавам връзката си с нея. Долавях у Кумико някаква несигурност. Не можех да определя каква точно, но от време на време тя избиваше в думите и постъпките й. Случваше се да я попитам нещо и преди тя да ми отговори, си поемаше дъх, колебаеше се за момент, аз обаче долавях тази стотна от мига като сянка.

Дойде зимата, после и Нова година. Продължавахме да се виждаме всяка седмица. Никога не попитах Кумико за онова, а и тя не казваше нито дума. Срещахме се, отивахме някъде, хапвахме и си говорехме за обикновени неща.

Веднъж аз попитах:

— Сигурно си имаш приятел, нали?

Тя ме погледна и отговори с въпрос.

— Защо реши така?

— Просто имам такова чувство — обясних аз.

Вървяхме през пустите зимни градини на императорския парк „Шинджуку“.

— Какво чувство?

— Не знам. Че искаш да ми кажеш нещо. Кажи го.

Лицето й трепна леко, почти недоловимо. Може и да се поколеба, но отвърна твърдо.

— Благодаря ти, че попита — рече Кумико, — не, няма нищо, за което да искам да говорим.

— Не ми отговори обаче на въпроса.

— Дали си имам приятел ли?

— Да.

Кумико спря. После си свали ръкавиците и ги прибра в джоба на якето си. Хвана ме за ръката. Дланта й беше топла и мека. Стиснах ръката й и ми се стори, че дъхът й става по-накъсан и по-бял.

— Можем ли сега да отидем у вас? — попита Кумико.

— Разбира се — отвърнах стъписан. — Но жилището ми не е нищо особено.

По онова време живеех в Асагая, в гарсониера с тясна кухничка и тоалетна с душ колкото телефонна кабина. Беше на втория етаж и гледаше на юг, към открития склад на някаква строителна фирма. Южното изложение беше единственото хубаво нещо. В потока слънчева светлина двамата с Кумико седяхме дълго един до друг.

Онзи ден се любих за пръв път с нея. Бях сигурен, че тя иска точно това. В известен смисъл именно Кумико ме съблазни. Не че е направила или е казала нещо кой знае колко прелъстително. Но когато обгърнах с ръце голото й тяло, бях сигурен, че е възнамерявала да се случи точно това. Тялото й беше податливо, изобщо не се съпротивляваше.

Кумико се любеше за пръв път. Дълго след това не каза нищо. Опитах се няколко пъти да я заговоря, ала тя не ми отговаряше. Взе си душ, облече се и отново седна на слънце. Нямах представа какво да й кажа. Просто отидох при нея в петното слънчева светлина и продължих да мълча. Двамата се местехме с движението на слънцето. Когато се свечери, Кумико каза, че си тръгва. Изпратих я до тях.

— Сигурна ли си, че не искаш да ми кажеш нищо? — попитах я отново във влака.

Тя поклати глава.

— Все едно — прошепна.

Никога повече не заговорих за това. В края на краищата Кумико сама, по своя воля бе решила да спи с мен и ако вътре в себе си таеше нещо, което не бе в състояние да ми каже, то вероятно щеше да се разсее с времето.

След това продължихме да се срещаме всяка седмица, понякога отивахме у нас и се любехме. Докато се прегръщахме и се докосвахме, тя постепенно започна да говори повече за себе си, за нещата, които е изживяла, за мислите и чувствата, които тези неща са породили. А аз започнах да разбирам света така, както го виждаше Кумико. Все по-често усещах и че мога да разговарям с нея за света такъв, какъвто го виждах аз. С времето я обикнах дълбоко, а тя ми каза, че не искала да се разделя с мен никога. Изчакахме да завърши колежа и се оженихме.

Бяхме щастливи в брака си и нямахме проблеми, за които си заслужава да се говори. Въпреки това от време на време не можех да не доловя у Кумико нещо, до което нямах достъп. Насред най-обикновения или най-разгорещения разговор тя най-неочаквано потъваше в мълчание. Това ставаше изневиделица, без причина (поне аз не виждах причина). Все едно вървиш по път и внезапно падаш в ров. Мълчанията на Кумико никога не се проточваха много дълго, но после още доста време тя сякаш витаеше другаде.

Първия път, когато я обладах, долових странно колебание. На нея й беше за пръв път, тя би трябвало да чувства болка и наистина тялото й беше сковано от болката, която очевидно изпитваше, но това не бе единствената причина за колебанието, което сякаш долових. Беше нещо като прозрение за отдалеченост, за разстояние, макар и да не знам как точно да го нарека. Бях обзет от причудливата мисъл, че тялото, което държа в ръцете си, не е на жената, която допреди няколко мига бе лежала до мен и с която си бяхме говорили задушевно; че без да забележа, е било натиснато някакво копче и се е появила плътта на някой друг. Докато държах Кумико в обятията си, продължавах да я галя по тесния гладък гръб. Докосването до него ми действаше едва ли не хипнотично, но той сякаш беше някъде много далеч от мен. Можех да се закълна, че през цялото време, докато я притискам в обятията си, Кумико е някъде другаде, а тялото, което държа, временно я е заменило. Вероятно точно заради това доста време не можах да свърша, макар че бях силно възбуден.

Усетих го само първия път, когато се любихме. След това чувствах Кумико много по-близо до мен, тя откликваше много по-чувствено. Внуших си, че първоначалното чувство на отчужденост е било породено от това, че на нея й е било за пръв път.

* * *

Докато ровех из спомените си, от време на време се пресягах към въжената стълба до стената и я подръпвах, за да се уверя, че не се е разхлабила. Очевидно не можех да се отърся от притеснението, че всеки момент тя ще се свлече долу. Всеки път, щом си помислех за това долу в мрака, ме обливаше страх. Всъщност чувах как бие собственото ми сърце. След като проверих доста пъти — може би двайсетина-трийсет, започнах да си възвръщам донякъде спокойствието. В края на краищата бях завързал добре стълбата за дървото. Тя не можеше да се разхлаби от само себе си.

Погледнах си часовника. Светещите стрелки показваха точно три без малко. Три следобед. Извърнах очи нагоре. Полумесецът от светлина още блещукаше. Повърхността на земята бе окъпана в ослепителна лятна светлина. Представих си поток, който проблясва на слънчевата светлина, и зелени листа, потрепващи от вятъра. Светлината горе бе заляла всичко, а тук, долу, съществуваше мрак. Само се спускаш по въжена стълба малко под земята, и навлизаш в такъв наситен мрак.

Подръпнах още веднъж стълбата, за да съм сигурен, че е захваната здраво. После облегнах глава върху стената и затворих очи. Накрая сънят надделя като постепенно прииждащ прилив.