Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- ねじまき鳥クロニクル, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отяпонски
- Емилия Масларова, 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 14гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина
ИК „Колибри“, София, 2007
Редактор от японски: Дора Барова
Художник на корицата: Стефан Касъров
Коректор: София Бранц
Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5
Предпечатна подготовка: Милана Гурковска
Печатница „Симолини“
История
- —Добавяне
5.
Изглед от далечни градове
Вечният полумесец
Стълбата, здраво закрепена
Точно когато заспивах, иззвъня телефонът. Опитах се да не му обръщам внимание, но той сякаш разчете мислите ми и продължи да си звъни упорито: десет, двайсет пъти, явно нямаше да млъкне никога. Накрая отворих едно око и погледнах часовника. Малко след шест сутринта. Зад прозореца беше ярък светъл ден. Може би се обаждаше Кумико. Станах от леглото, отидох в хола и вдигнах слушалката.
— Ало — рекох аз, но не последва отговор.
Явно имаше някой, обаче не казваше нищо. Аз също мълчах. Напрегнах слух и дочух едва доловимия звук на дишане.
— Кой е? — попитах, но мълчанието в другия край не бе нарушено. — Ако е лицето, което обикновено се обажда, бъдете така любезна, звъннете малко по-късно — казах аз. — Хайде да не говорим за секс преди закуска.
— Лицето, което обикновено се обажда ли? — тросна се гласът на Мая Казахара. — С кого говориш за секс?
— С никого — изпелтечих аз.
— С жената, която снощи прегръщаше ли? С нея ли говориш за секс по телефона?
— Не, не с нея.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, колко жени се навъртат около теб, ако не броим жена ти.
— Дълго е за обясняване — отвърнах аз. — А е и шест часът сутринта, не спах добре. Значи снощи си идвала, а?
— И те видях с нея, прегръщахте се.
— Това не означава нищо — възразих аз. — Как да се изразя? Беше нещо като малка церемония.
— Не е нужно да ми се оправдаваш — рече Мая Казахара. — Не съм ти жена. Не ми влиза в работата, но нека ти кажа: според мен здравата си загазил.
— Може би си права — съгласих се аз.
— Знам, тежко ти е. Но все ми се струва, че вината си е твоя. Имаш някакъв голям проблем и той привлича като магнит неприятностите. Всяка жена с капчица мозък в главата си ще избяга от теб.
— Вероятно.
Мая Казахара помълча. После се окашля и каза:
— Снощи идва на уличката, нали? Доста дълго стоя зад нас като някакъв начинаещ крадец… Ти какво си мислиш, че не съм те видяла ли?
— А защо не излезе?
— На момичетата невинаги им се излиза, Господин Птицата с пружината. Понякога се правят на интересни, казват си — щом тоя чака, нека си чака.
Изсумтях.
— Но се почувствах виновна — продължи Мая. — Затова като последната малоумница след това се домъкнах чак до вас.
— А аз прегръщах жената.
— Да, ама тя не е ли малко шантава? Кой вече се облича така! И какъв грим само! Съвсем като побъркана. Няма да е зле да иде да се прегледа.
— Не се притеснявай — уверих я аз, — не е шантава. Хората имат различни вкусове.
— Е, да. Хората нека си имат каквито си искат вкусове. Но нормалните хора не стигат чак дотам заради единия вкус. Тая сякаш беше излязла от старо списание: с всичко по нея, от главата до петите.
Не отговорих.
— Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, спа ли с нея?
Поколебах се за миг и се сопнах:
— Не, не съм спал.
— Ама наистина?
— Наистина. Нямам такива физически отношения с нея.
— Защо тогава я прегръщаше?
— Жените се чувстват понякога така… иска им се да бъдат прегръщани.
— Дори да е така, може да си е опасно — прецени момичето.
— Вярно е — съгласих се аз.
— Жената как се казва?
— Крита Кано.
Мая Казахара млъкна в своя край на линията.
— Без майтап? — рече накрая тя.
— Без майтап. А сестра й се казва Малта Кано.
— Малта ли?! Това едва ли е истинското й име.
— Не, не е. Това е професионалният й псевдоним.
— Те да не са комедийно дуо? Или са свързани по някакъв начин със Средиземно море?
— Всъщност наистина има някаква връзка със Средиземно море.
— Сестрата като нормален човек ли се облича?
— Общо взето, да — отвърнах аз. — Поне дрехите й са по-нормални, отколкото на Крита. Само че все ходи с червена мушамена шапка.
— Сигурно и тя не е съвсем наред. Защо се събираш с такива откачалки?
— Е, това вече наистина е дълго за обясняване. Ако някога нещата се уредят, може и да ти кажа. Но хайде да не е сега. В главата ми е пълна бъркотия. А в живота ми — още по-голяма бъркотия.
— Да, разбира се — съгласи се момичето с нотка на съмнение в гласа. — Значи жена ти още не си е дошла, нали?
— Не, не си е дошла.
— Знаеш ли, Господин Птицата с пружината, голям човек си. Защо от време на време не си използваш главата? Ами ако жена ти все пак си беше дошла снощи, щеше да те види как се прегръщаш с оная. И какво щеше да правиш тогава?
— Така си е, можеше да стане и това.
— И ако сега се беше обадила тя, а не аз, и ти беше започнал да й говориш за телефонен секс, какво щеше да си помисли, а?
— Права си — рекох аз.
— Казах ти, имаш някакъв проблем — въздъхна Мая.
— Така е, имам проблем.
— Престани да се съгласяваш с всичко, което кажа! И да си признаваш грешките, това няма да реши нищо. Грешките са си грешки, независимо дали ги признаваш.
— Така си е — рекох аз.
И си беше така.
— Вече не се издържа! — възкликна Мая Казахара. — Но както и да е, я ми кажи за какво ме търсеше снощи? Дойде до нас за нещо, нали?
— А, това ли? Вече е все едно.
— Все едно ли?
— Да. В крайна сметка… все едно.
— С други думи, щом онази те прегръща, вече нямаш нужда от мен.
— Не, нищо подобно. Просто ми се стори, че…
Тук вече Мая Казахара ми затвори. Страхотно. Мая Казахара, Малта Кано, Крита Кано, жената от телефона и Кумико. Момичето беше право: напоследък около мен имаше прекалено много жени. И всяка със своя си непонятен проблем.
Аз обаче бях прекалено уморен, за да мисля. А като се събудех, трябваше да направя нещо.
Отново си легнах и съм заспал.
* * *
Когато се събудих, извадих от шкафа раницата, която държахме в случай на земетресение и на други бедствия, налагащи евакуация. Вътре имаше бутилка за вода, бисквити, електрическо фенерче и запалка. Вървяха в комплект и Кумико ги беше купила, когато дойдохме да живеем в тази къща, в случай че стане голямо земетресение. Но бутилката за вода беше празна, бисквитите се бяха разкашкали, а батериите на фенерчето бяха изтощени. Напълних бутилката с вода, хвърлих бисквитите и сложих нови батерии във фенерчето. После отидох до близката железария и купих от въжените стълби, каквито се ползват в случай на пожар. Замислих се какво ли още ми трябва, но не се сетих — освен лимонови бонбони. Обиколих къщата, угасих осветлението и затворих прозорците. Заключих вратата, после обаче ми дойде на ум друго. Ами ако някой дойде, докато ме няма? Кумико можеше да се прибере. Освен това вътре нямаше нищо за крадене. Оставих на кухненската маса бележка: „Излизам за малко. Ще се върна. Т.“
Запитах се как ли ще се почувства Кумико, ако намери такава бележка. Как ще я приеме? Смачках я и написах нова: „Наложи се да изляза за малко по важна работа. Връщам се скоро. Изчакай ме, ако обичаш. Т.“
Бях с памучен панталон и поло с къс ръкав; с раницата в ръка слязох от верандата в двора. Бях заобиколен от безпогрешните знаци на лятото — на истинското лято, безусловно, без задръжки. Блясъкът на слънцето, мирисът на лекия ветрец, синевата на небето, формата на облаците, жуженето на цикадите: всичко възвестяваше, че лятото наистина е дошло. Метнах раницата на гръб, прекачих се през зида и скочих долу на уличката.
Навремето като малък бях избягал от къщи в точно такава красива лятна утрин. Не помня какво бе довело до решението да се махна. Вероятно съм бил сърдит на майка си и баща си. Тръгнах си от нас с раница на гърба и с всички пари, които бях спестил, в джоба. Казах на майка ми, че излизам с приятели, и я накарах да ми приготви обяд в кутия. Около къщата ни имаше хубави хълмове и децата често ходеха да се катерят по тях без надзора на възрастните. Веднага щом излязох от къщи, се качих на автобуса, който си избрах, и отидох с него до последната спирка. За мен това бе непознат далечен град. Там се прехвърлих на друг автобус и отидох в друг непознат и далечен — още по-далечен — град. Не знаех дори името му. Слязох от автобуса и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците. В този град нямаше нищо забележително: беше малко по-оживен от квартала, където живеех, и малко по-запуснат. В него имаше улица с магазини от двете страни, железопътна гара, където спираше мотрисата, и няколко фабрички. През града течеше поток и точно срещу него имаше киносалон. От афиша отпред разбрах, че дават уестърн. По пладне седнах на една пейка в парка и си изядох обяда. Останах в града до късния следобед и когато слънцето започна да се снишава, сърцето ми се сви. Това е последната възможност да се прибереш, си казах. Щом се мръкне съвсем, няма да можеш да си тръгнеш оттук. Прибрах се със същите автобуси, с които бях отишъл. Бях си у дома преди седем и никой и не забеляза, че съм бягал. Майка ми и баща ми мислеха, че съм бил по хълмовете заедно с другите деца.
Съвсем бях забравил за тази случка. Но в мига, в който възнамерявах да се прехвърля с раницата през зида, отново изпитах същото чувство — неописуемата самота, която усетих, когато бях самичък сред непознати улици, непознати хора и непознати къщи и гледах как следобедното слънце малко по малко се снишава. После се сетих за Кумико: за Кумико, която беше изчезнала някъде само с дамската си чанта и с полата и блузата от химическото чистене. Тя беше пропуснала последната възможност да се прибере. И сега вероятно е самичка в някой непознат далечен град. Заболя ме, като си го помислих.
Всъщност не, тя не може да е сама. Вероятно е с мъж. Само така имаше някаква логика.
Престанах да мисля за Кумико.
* * *
Тръгнах по уличката.
Тревата вече нямаше зелената жизненост от времето на пролетните дъждове, а беше в обичайния си посърнал летен вид. Докато вървях, сред стръкчетата подскачаха скакалци. Видях и жабче. Тук беше светът на тези малки твари, а аз не бях нищо повече от натрапник, дошъл да наруши установения ред.
Като стигнах до празната къща на Мияваки, отворих портичката и влязох без колебание. Прекосих високите бурени в двора, заобиколих замърсената каменна птица, която продължаваше да се взира в небето, и свърнах отстрани на къщата с надеждата, че Мая Казахара не ме е видяла.
Първото, което направих, когато стигнах до кладенеца, беше да махна блокчетата, с които беше затиснат капакът, и да сваля единия от двата дървени полукръга. За да се уверя, че и сега на дъното няма вода, метнах вътре камъче. И този път се чу сух приглушен звук. Нямаше вода. Оставих раницата, извадих въжената стълба и завързах единия й край за дънера на близкото дърво. Дръпнах я с все сила, за да се уверя, че е захваната здраво. Тук трябваше да внимавам много. Ако стълбата случайно се разхлабеше или се развържеше, вероятно нямаше да изляза никога отново горе.
Както държах в ръце навитите въжета, започнах да спускам дългата стълба в кладенеца. Тя се размота до края, а аз още не бях усетил да е опряла дъното. Не можеше да е къса — бях купил най-дългата възможна. Но кладенецът беше дълбок. Светнах с електрическото фенерче право надолу, а не видях дали стълбата е стигнала дъното. Лъчът светлина проникваше само донякъде, после чезнеше в мрака.
Седнах на ръба на стената около кладенеца и нададох ухо. Из дърветата пищяха няколко цикади, сякаш се състезаваха кой е с най-силен глас и най-силно цвърчи. Птици обаче не чух. Донякъде с умиление си спомних за птицата с пружината. Може би не е искала да се надпява с цикадите и е отлетяла, за да избяга от тях.
Извърнах ръце нагоре към слънцето. Те в миг се стоплиха, сякаш светлината попи в кожата, проникна в линиите и браздите на дланите ми. Тя властваше над всичко тук. Всичко наоколо, окъпано в нея, излъчваше блестящ летен цвят. Дори такива неосезаеми неща като времето и паметта споделяха прелестта на лятната светлина. Лапнах един лимонов бонбон и продължих да седя, докато той не се разтопи в устата ми. После още веднъж дръпнах силно стълбата, за да се убедя, че е прихваната здраво.
Оказа се, че слизането по гъвкавата въжена стълба вътре в кладенеца е много по-трудно, отколкото съм си представял. Стълбата беше от памучна нишка, усукана с найлон, и безспорно си беше здрава, краката ми обаче не бяха устойчиви. Гумените подметки на маратонките се хлъзгаха всеки път, щом понечех да преместя надолу крака си. Трябваше да се държа толкова здраво за въжето, че дланите ме заболяха. Слизах бавно и предпазливо, стъпало по стъпало. Но колкото и надолу да се спусках, дъно нямаше и нямаше. Сякаш слизах цяла вечност. Припомних си звука на камъчето, ударило се в дъното. Все пак кладенецът имаше дъно! Но слизането по проклетата стълба отнемаше много време.
След като бях преброил двайсет стъпала, ме обля вълна на ужас. Заля ме внезапно, сякаш ме удари ток, и аз застинах на място. Мускулите ми се вкамениха. От всяка пора по тялото ми рукна пот, краката ми се разтрепериха. Немислимо е да има толкова дълбок кладенец. Насред Токио. Точно зад къщата, където живеех. Затаих дъх и се ослушах, но не чух нищо. Туптенето на сърцето отекваше в ушите ми с такава сила, че престанах да чувам цикадите, които пищяха горе. Поех си дълбоко въздух. Бях на двайсетото стъпало, а не можех нито да продължа да слизам, нито да се кача отново горе. Въздухът в кладенеца беше студен и миришеше на пръст. Тук долу беше отделен свят, откъснат от повърхността, тук слънцето изобщо не напичаше. Погледнах нагоре към отвора на кладенеца, който сега беше съвсем мъничък. Беше пресечен точно на две от половинката на дървения капак, която бях оставил. От долу отворът приличаше на полумесец в нощното небе. „Скоро в продължение на няколко дни ще има непълна луна“, ми беше казала Малта Кано. Беше го предсказала по телефона.
Страхотно. И когато ми хрумна тази мисъл, усетих как силите напускат донякъде тялото ми. Мускулите ми омекнаха, дъхът ми излезе на плътен облак.
Напънах се да събера последните си сили и пак заслизах по стълбата. Още малко, казах си. Още съвсем мъничко. Не се притеснявай, има дъно. На двайсет и третото стъпало го стигнах. Кракът ми опря пръстта на дъното на кладенеца.
* * *
Първото, което направих в мрака, беше да опипам с върха на маратонката дъното на кладенеца, без да се пускам от стълбата, в случай че там долу има нещо, от което трябва да се дръпна. След като се убедих, че няма вода или нещо със съмнително естество, стъпих на земята. Оставих раницата, отворих ципа и извадих електрическото фенерче. Струята светлина ми даде първата ясна представа за мястото. Пръстта по дъното не беше нито много твърда, нито много мека. И за щастие беше суха. Тук-там имаше камъчета, явно хвърлени от някого. Единственото друго нещо, паднало в кладенеца, беше пакетче от чипс. Осветено от електрическото фенерче, дъното на кладенеца напомняше повърхността на Луната, както преди много време я бях видял по телевизията.
Цилиндричните стени на кладенеца бяха голи и гладки, тук-там с мъх. Кладенецът беше прав като комин с малкия полумесец светлина при отвора далеч горе. Сега, когато гледах натам, виждах колко дълбок е кладенецът. Пак подръпнах силно въжената стълба. Усетих я в ръцете си здраво закрепена и това ме поуспокои. Докато си е на мястото, можех да се кача горе когато си поискам. След това си поех дълбоко въздух. Ако не се брои едва доловимият дъх на мухъл, ставаше за дишане. Най-много се бях притеснявал за въздуха. По дъното на кладенците той е застоял, а в сухите понякога има отровни газове, които се просмукват от пръстта. Преди доста време бях чел във вестника за човек, който слязъл да копае кладенец и се отровил от метана на дъното.
Поех си дъх и седнах, облегнах се на стената. Затворих очи и оставих тялото си да свикне с мястото. Добре де, казах си: ето ме на дъното на кладенец.