Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (10)

10.
Вълшебен допир

Смърт във ваната

Пратеник с подаръци за спомен

Пренесохме се в сегашната къща през есента на втората година от брака ни. Трябваше да напуснем апартамента в Коенджи, където бяхме живели дотогава, тъй като предстоеше ремонт. Търсехме евтино удобно жилище, но с нашите доходи не бе никак лесно да намерим. Когато разбра, вуйчо ми предложи да отидем в неговата къща в Сетагая. Беше я купил на младини и бе живял в нея десет години. Искаше да я събори и да построи нещо по-удобно, но според градоустройствения план нямаше право да вдигне къща, каквато искаше. Мълвеше се, че правилникът щял да бъде променен, и вуйчо ми чакаше това да стане, но ако междувременно държеше къщата празна, щеше излишно да плаща данък сгради, а ако пуснеше наематели, които не познава, щеше да си има главоболия, докато ги накара да се изнесат. От нас щеше да взима символичен наем — колкото да си покрие данъците, но пък настоя да се съгласим, когато му дойде времето, да напуснем къщата най-много до три месеца. Условието бе напълно приемливо за нас: частта с данъците не ни беше много ясна, ала веднага се възползвахме от възможността да живеем, пък било то и за кратко, в истинска къща и да плащаме наем колкото за апартамента (който наем при това беше много нисък). Къщата бе доста далеч от най-близката станция на метрото по линия „Одакю“, но кварталът беше тих и щяхме да имаме и свой малък двор. Макар и къщата да не беше наша, след като се нанесохме в нея, заживяхме с чувството, че вече си имаме истински „дом“.

Този мой вуйчо, който беше по-малък брат на майка ми, никога не ни притесняваше с нищо. Беше разбран човек, макар и непредсказуем. Беше любимият ми роднина. Завършил колеж в Токио и станал говорител в радио, но когато след десет години „му писнало“, напуснал радиостанцията и отворил заведение на Гинза. Било малко и почти аскетично, но бързо се прочуло благодарение на добрите си коктейли и след няколко години вуйчо вече имаше цяла верига от заведения и ресторанти. Всичките му заведения се радваха на огромен успех: вуйчо ми явно притежаваше живеца, нужен, за да въртиш бизнес. Веднъж, още докато следвах, го попитах защо всяко заведение, което отвори, е толкова успешно. Случвало се е някой ресторант на Гинза да се разори, вуйчо ми да отвори заведение на същото място и веднага да привлече клиентела. Защо ли? Той протегна към мен двете си длани — да ги видя.

— Имам вълшебен допир — обясни без помен от шеговитост.

Това бе единственото, което каза.

Може би наистина имаше „вълшебен допир“, но освен това притежаваше дарбата да изнамира способни хора, които да му работят. Плащаше им високи заплати и се отнасяше с тях добре, а те не жалеха сили. „Щом се уверя, че съм случил на човек, му слагам в ръцете пачка банкноти и го оставям да си върши работата — обясни ми веднъж вуйчо. — Трябва да си харчиш парите за нещата, които се купуват с пари, и да не се притесняваш дали ще спечелиш, или ще загубиш. А силите си да пестиш за нещата, които не се купуват с пари.“

Ожени се късно. Задоми се чак след като постигна финансов успех, някъде на четирийсет и пет години. Взе за жена една разведена, три-четири години по-млада от него, и тя доста заможна, това също спомогна много за успеха на брака им. Вуйчо никога не ми е казвал как се е запознал с нея и знам за тази жена единствено това, че е мила, от добро семейство. Нямаха деца. Очевидно тя нямаше деца и от първия брак, което вероятно е станало причина да се разведе. При всички положения, когато бе на около четирийсет и пет години, вуйчо може и да не беше богаташ, но вече не му се налагаше да превива гръб, за да изкарва пари. Освен печалбите от ресторантите и заведенията имаше доходи от наемите на няколкото къщи и апартаменти, които притежаваше, и от постоянния дивидент на акциите си. Всички в рода се славеха с уважаваните си професии и със скромния начин на живот, затова бяха склонни да възприемат вуйчо като черната овца в семейството, той обаче никога не бе и копнял да общува с роднини. Но аз му бях единственият племенник и вуйчо проявяваше известна загриженост към мен, особено след като мама почина, когато бях първи курс в колежа, и аз се скарах с баща си, който се ожени повторно. По времето, когато бях самотен беден студент в Токио, вуйчо често ме канеше на вечеря в някой от ресторантите си по Гинза.

Сега двамата с жена му живееха в апартамент на хълм в Азабу, не им се занимаваше да поддържат къща. Вуйчо ми не беше по разкоша, но все пак имаше хоби: да купува редки автомобили. Държеше в гаража си един ягуар и едно алфа ромео, и двете почти антики, поддържани изключително добре и чисти като новородени пеленачета.

* * *

Докато говорехме по телефона с вуйчо ми за нещо друго, се възползвах от случая да го попитам какво знае за семейството на Мая Казахара.

— Казахара ли? — той се позамисли. — За пръв път ги чувам. Навремето, докато живеех там, бях ерген, никога не съм общувал със съседите.

— Всъщност ме интересува къщата срещу тяхната, празната къща от другата страна на уличката, гледано от задния им двор — поясних аз. — Доколкото разбрах, там е живял някакъв Мияваки. Сега пустее.

— А, Мияваки ли! Разбира се, че го познавам — възкликна вуйчо ми. — Имаше няколко ресторанта. Един и на Гинза. Срещали сме се няколко пъти по работа. Да ти призная, заведенията му не бяха нищо особено, но се намираха на добри места. Мислех, че се справя добре. Свестен човек, но си беше от ония, изнежените богаташки синчета. Никога не му се беше налагало да работи много или може би не разбираше от заведения, но те така и не се разраснаха. Някой го подлъга със съмнителни акции на фондовата борса и му взе всичко, което притежаваше: къща, земя, заведения, всичко до шушка. И то в най-неподходящото време. Мияваки тъкмо щял да отвори нов ресторант и бил теглил заем, гарантиран с къщата и земята. Тряс! Всичко отишло на кино. Май имаше две дъщери на колежанска възраст.

— Оттогава къщата пустее.

— Наистина ли? Предполагам, че е сложен запор върху цялата му собственост, нещо от тоя род. По-добре се откажи от тая къща, дори и да ти я предлагат много изгодно.

— Кой? Аз ли? — прихнах. — Изобщо не мога да си позволя такава къща. Но защо?

— Когато купих моята, ходих да оглеждам и онази. Там има нещо гнило.

— В смисъл призраци ли?

— Може и да не са признаци, но никога не съм чувал нищо добро за къщата — отговори вуйчо ми. — До края на войната там е живял някакъв доста известен военен, полковник не знам кой си, наистина елитен офицер. Войските под негово командване в Северен Китай били удостоени с всички възможни почести, но извършили и много зверства: избили петстотин военнопленници, накарали десет хиляди селяни да им работят, докато половината паднали мъртви, ето такива неща. Бяха плъзнали какви ли не слухове, не знам кое е вярно и кое не. Точно преди края на войната го върнали в Япония, така че бил тук по време на капитулацията и от развоя на събитията разбрал, че едва ли ще му се размине и ще го съдят като военнопрестъпник. От военната полиция обикаляли и откарвали всички, които си били разигравали коня в Китай: генерали, висши офицери. Нашият човек нямал намерение да се изправя пред съд. Не искал да става за посмешище и за капак да увисне на бесилото. Решил сам да сложи край на живота си, но да не го допусне. Та когато един ден видял как пред къщата му спира джип на военната полиция, на мига си пръснал черепа. Предпочитал да си разпори стомаха, както някогашните самураи, но нямал време за такива неща. Жена му пък се обесила в кухнята, за да „придружи“ съпруга си в смъртта.

— Ужас!

— Оказало се, че военният в джипа си е най-обикновен военен, бил тръгнал при приятелката си. Изгубил се. Искал да попита как да стигне. Знаеш колко трудно е да се ориентираш в квартала. Да, за никого не е лесно да разбере кога му е дошло време да умре.

— За никого.

— Известно време след това къщата пустееше, докато не я купи една актриса, киноактриса. Едва ли си чувал името й. Снимаше се доста отдавна, а и никога не е била особено известна. Живя в къщата колко… към десетина години. Сама с камериерка. Не беше омъжена. Няколко години след като се нанесе, се разболя от някаква заразна очна болест. Дори отблизо виждала всичко размазано. Все пак беше актриса, не можеше да работи с очила. А по онова време контактните лещи бяха новост. Не бяха много качествени и не си ги слагаше почти никой. И така, преди да заснемат дадена сцена, актрисата отивала на снимачната площадка и запомняла колко стъпала трябва да слезе или да изкачи, за да стигне от А до Б. Справяла се някак: старите домашни драми на кинокомпания „Шочику“ са доста елементарни. В ония дни всичко е било доста по-спокойно. Веднъж актрисата проверила всичко и отишла в гримьорната, а през това време някакво младо операторче, което не било наясно с нещата, взело, че поразместило декора.

— Ау!

— Жената пропуснала стъпалото, паднала и след това вече не можела да ходи. Зрението й се влошило още повече. Направо си ослепяла. Наистина голяма трагедия — била е още млада и красива. Дните й в киното приключили. Единственото, което й оставало, е да си седи у дома. После камериерката й задигнала всичките пари и избягала с някакъв тип. Тя била единственият човек, на когото актрисата имала доверие и разчитала на нея за всичко, а тази негодница й взела всички спестявания, акциите, всичко. Божичко, какви ужасии! И какво, мислиш, направила актрисата?

— Е, историята очевидно не може да има щастлив и прекрасен край.

— Очевидно — съгласи се вуйчо ми. — Напълнила ваната, натопила си главата и се удавила. Представи си как трябва да си изпълнен с решимост, за да умреш по този начин.

— Нищо щастливо и прекрасно.

— Не, нищо. Мияваки купи имота малко след това. Хубав е, който го види, иска да го притежава. Кварталът е добър, парцелът е на възвишение и е слънчев и голям. Но Мияваки се бил наслушал за трагедиите с хората, умрели в къщата, затова я разрушил до основи и вдигнал нова. Дори повикал свещеници шинто да я прочистят. Но и това явно не е било достатъчно. Който и да живее там, му се случват лоши неща. Просто има такива места, и толкова. И без пари да ми го дават, не бих го взел.

* * *

След като напазарувах в супермаркета, подредих провизиите, с които щях да направя вечеря. После свалих прането, сгънах го старателно и го прибрах. Върнах се в кухнята и си направих кафе. Денят беше хубав и спокоен, не ми се беше обаждал никой. Изтегнах се на канапето и се зачетох в една книга. Никой не ме притесняваше. От време на време птицата с пружината надаваше писък в задния двор. Това всъщност беше единственият звук, който бях чувал от сутринта.

В четири часа някой позвъни на вратата. Беше пощальонът.

— Препоръчано писмо — оповести той и ми връчи дебел плик.

Взех го и се разписах на квитанцията.

Пликът не беше какъв да е — от старовремска дебела оризова хартия, и някой си беше направил труда да напише името и адреса ми с четчица, с ясни черни знаци. Отзад видях, че подателят се казва Токутаро Мамия и живее някъде в префектура Хирошима. Чувах го за пръв път. Ако се съди по надписания от него плик, този Токутаро Мамия явно бе човек в напреднала възраст. Вече никой не умее да пише така.

Седнах на канапето и отворих плика с ножицата. Самото писмо, и то със старовремски вид като плика, бе на навита на свитък оризова хартия и беше написано с обработения почерк на очевидно доста образован човек. Понеже на мен ми липсваше такова образование, едвам го прочетох. Стилът съответстваше на почерка с върховната си официалност, което само усложни нещата, но с повечко време успях да дешифрирам като цяло смисъла. В писмото се казваше, че преди половин месец в дома си в Мегуро от инфаркт е починал господин Хонда, възрастният гадател, при когото преди доста време бяхме ходили с Кумико. Понеже живеел сам, бил издъхнал без никого до себе си, но според лекарите смъртта била настъпила бързо и старецът не се бил мъчил — това вероятно бе единственият светъл миг в този тъжен разказ. Жената, която идвала да чисти, го намерила на сутринта, свлечен на масата над огнището, където старецът си топлеше краката. Човекът, който бе написал писмото, Токутаро Мамия, бил старши лейтенант в Манджурия и споделял с ефрейтор Оиши Хонда опасностите на войната. Сега в съответствие с категоричната последна воля на покойника, който нямал живи роднини, Мамия се бил нагърбил със задачата да разнесе подаръците за спомен. Покойникът бил оставил изключително обстойни напътствия. „От подробното, старателно съставено завещание се вижда, че господин Хонда е очаквал наближаващата смърт. В завещанието се казва недвусмислено, че той те бъде изключително доволен, ако вие, господин Тору Окада, бъдете така любезен да получите един предмет, който да ви напомня за него. Представям си колко зает сте, господин Окада, но като бивш боен другар на покойника, комуто остават само няколко години живот, ви уверявам, че за мен няма да има по-голяма радост от това да бъдете така любезен и да приемете този дребен предмет като малък спомен от покойния господин Хонда.“ Писмото завършваше с адреса в Токио, където господин Мамия пребивавал в момента, при друг с името Мамия в Хонго, 2-ри квартал, Бункио. Реших, че вероятно е при роднини.

Написах отговора на масата в кухнята. Бях се надявал текстът върху картичката да бъде къс и прост, но след като хванах писалката, няколкото сбити изречения ми се видяха недостатъчни. „Имах щастието да познавам покойния господин Хонда и дължа много на срещите ни с него. Вестта, че той вече не е между живите, събуди спомените от онова време. Разликата във възрастта ни беше много голяма, разбира се, и познанството ни продължи едва една година, обаче съм сигурен, че у покойния имаше нещо, което трогва дълбоко хората. Да ви призная, и през ум не ми е минавало, че господин Хонда ще ме посочи сред онези, които ще получат нещо за спомен от него, нито че съм достоен да получа прощален подарък, но ако неговата воля е такава, бих го приел, естествено, с цялото подобаващо уважение. Много ви моля, свържете се с мен при пръв удобен случай.“

След като пуснах картичката в най-близката пощенска кутия, се усетих, че си нашепвам стиха на стария господин Хонда: „Да умреш, е единствен начин да се носиш свободен: Номинхе.“

* * *

Вече наближаваше седем, когато Кумико се прибра от работа. Малко преди шест беше звъннала да предупреди, че и днес ще закъснее и да съм вечерял сам, защото тя щяла да хапне навън. Добре, отговорих и се нахраних набързо. И тази вечер бях сам вкъщи и седнах да почета. Когато се върна, Кумико каза, че й се пиело бира. Поделихме си една от средните бутилки. Жена ми изглеждаше уморена. Сложи лакти върху кухненската маса и подпря брадичка на ръцете си, почти не отговаряше на думите ми. Изглеждаше погълната от друго. Съобщих й, че господин Хонда е починал.

— О, наистина ли? — въздъхна Кумико. — Е, вече беше на преклонна възраст и почти не чуваше.

Когато й казах, че старецът ми е оставил предмет за спомен, тя бе стъписана, сякаш най-неочаквано нещо й е паднало от небето.

— На теб? — учуди се жена ми и умислено сбърчи чело.

— Да. Странно, нали?

— Явно си му бил симпатичен.

— Как е възможно? Всъщност не съм разговарял с него — вметнах. — Най-малкото аз не съм казвал почти нищо. А и да съм казвал, той не чуваше. Ходехме веднъж в месеца при стареца, седяхме и слушахме разказите му. И единственото, което сме чували от него, бе за битката на река Номинхе: как са хвърляли коктейли „Молотов“ и кой танк са подпалили, и кой не е изгорял, ей такива неща.

— Защо питаш мен — рече Кумико. — Изглежда, е харесвал нещо у теб. Не разбирам на такива хора какво им се върти в главата.

После пак млъкна. Мълчанието й беше напрегнато. Погледнах календара на стената. Още не беше време за мензиса й. Реших, че има неприятности в редакцията.

— Много работа ли? — попитах.

— Нещо такова — отвърна Кумико, след като отпи от бирата и погледна какво е останало в чашата. В гласа й се долавяше почти предизвикателна нотка. — Извинявай, че закъснях толкова много, но знаеш как е в списанието, когато имаме много работа. Не закъснявам непрекъснато все пак. Моля ги да ми дават по-малко извънредна работа, отколкото на другите. Знаят, че вкъщи ме чака мъжът ми.

Аз кимнах.

— Не те виня — рекох й. — Знам, че понякога ти се налага да работиш до късно. Просто се тревожа, че се преуморяваш.

Кумико стоя дълго под душа. Аз си допих бирата и прегледах набързо седмичното списание, което жена ми беше донесла.

Бръкнах в джоба на панталона и намерих парите, които ми бяха платили за проучването. Дори не ги бях извадил от плика. Ето още нещо, което не бях направил: не бях казал на Кумико за работата. Не че криех от нея, но пропуснах момента да й съобщя, а после все не се отваряше случай. С времето, кой знае защо, ми ставаше все по-трудно да повдигна темата. Единственото, което трябваше да кажа, бе: „Така и така, запознах се с едно странно шестнайсетгодишно момиче, живее натам по уличката и ме заведе със себе си на работа — да правим проучване за някаква фирма производителка на перуки. Възнаграждението беше повече от прилично.“ А Кумико щеше да каже: „Виж ти! Колко мило!“, и с това всичко щеше да приключи. Или не. Жена ми може би щеше да заразпитва за Мая Казахара. Щеше да се притесни, че съм се сприятелил с шестнайсетгодишно момиче. Тогава щеше да се наложи да й обясня за Мая Казахара, да посоча най-подробно къде, кога и как сме се срещнали. Но мен не ме бива да обяснявам смислено едно или друго.

Извадих парите от плика и ги прибрах в портфейла си. Смачках плика и го хвърлиш в кофата. Ето как се раждат тайните, помислих си аз. Хората ги създават малко по малко. Не възнамерявах съзнателно да пазя в тайна от Кумико Мая Казахара. В края на краищата какво общо имах с нея! Нямаше никакво значение дали ще отворя дума за момичето. Но каквито и да бяха първоначалните ми „намерения“, сега вече отношенията ни с Мая бяха обвити в потайност и бяха поели в друга посока. Същото се беше случило и с Крита Кано. Бях казал на Кумико, че по-малката сестра на Малта Кано е идвала у нас и че се казва Крита, че се облича като в началото на шейсетте години и е взела проби от водата в чешмите. Но бях премълчал, че след това е започнала да прави пред мен стъписващи разкрития и преди да е стигнала края, си е тръгнала, без да каже и дума. Историята й беше прекалено заплетена: за нищо на света не бях в състояние да повторя пред жена си подробностите, затова и не опитах. Но и в този случай Кумико вероятно съвсем нямаше да се зарадва, задето Крита Кано е останала дълго след като си е свършила работата и е споделила с мен какви ли не смущаващи лични подробности. Така това се превърна в поредната ми малка тайна.

Може би и Кумико имаше такива тайни от мен. Но дори и да беше така, аз бях натрупал доста тайни и затова не бях в положение да я виня. Със сигурност бях по-потайният от двамата. Кумико бе склонна да споделя всичките си мисли. Беше от хората, които мислят на глас. Аз не бях такъв.

Смутен от тези свои разсъждения, тръгнах към банята. Вратата зееше отворена. Застанах на прага и загледах Кумико. Тя си беше облякла тъмносиня пижама и както стоеше пред огледалото, си подсушаваше с кърпата косата.

— Колкото до работата ми — подхванах аз. — Напоследък мисля много за това. Помолил съм приятели да се оглеждат, самият аз поразпитах тук-там. Работа се намира, мога да започна когато реша. Още утре. Но ми е трудно да реша. Просто не съм сигурен. Не съм сигурен, че трябва да се хващам на първата изпаднала работа.

— Точно затова ти повтарям да правиш каквото искаш — отвърна жена ми, докато се оглеждаше в огледалото. — Не е задължително да си намираш веднага работа. Ако се притесняваш за парите, излишно е. Но ако ти е неприятно да бездействаш, ако ти тежи, че само аз ходя на работа, а ти си вкъщи и се занимаваш с домакинството, тогава се хвани някъде на работа, на каквато и да е работа — временно. За мен е все едно.

— Накрая все трябва да започна някъде. Знам го. Ти също го знаеш. Не може да се мотая тук до безкрайност. И рано или късно ще си намеря работа. Тъкмо сега обаче не знам накъде да се насоча. След като напуснах кантората, известно време си мислех, че ще си намеря друга работа, свързана с правото. Имам някакви връзки. Сега обаче не ми се работи това. Колкото повече време минава, толкова повече губя интерес към правото. Все повече ми се струва, че то не е за мен.

Кумико ме погледна в огледалото. Аз продължих:

— Знам какво не искам да работя, но това не ми помага да разбера какво всъщност искам. Ако някой ме накара, съм готов да работя всичко. Но нямам представа какво искам да работя. Ето какво ме мъчи сега. Не мога да си избистря тази представа.

— В такъв случай, ако правото ти е втръснало, не се занимавай повече с него — каза Кумико, след като остави хавлиената кърпа и се обърна с лице към мен. — Не се занимавай повече с изпита за адвокатура. Не се измъчвай да търсиш работа. Щом нямаш представа, изчакай да ти се избистри. Какво лошо има в това?

Кимнах.

— Просто исках да съм сигурен, че съм ти обяснил как точно се чувствам.

— Добре — рече Кумико.

Отидох в кухнята и си измих чашата. Жена ми дойде от банята и седна на масата.

— Познай кой ми се обади днес следобед — подхвана тя. — Брат ми.

— Виж ти!

— Смята да се кандидатира на изборите, току-що го е решил.

— Да се кандидатира за изборите ли?! — бях толкова изумен, че за кратко загубих дар слово. — В смисъл… за парламента?

— Да. Помолили са го да се кандидатира за мястото на чичо ми в Ниигата.

— Мислех, че е уговорено да го наследи синът му. Нали смяташе да се оттегли като директор на „Денцу“ и да се върне в Ниигата?

Кумико започна да си чисти ушите с памучета на клечки.

— Да, планът беше такъв, но братовчед ми не иска. Семейството му е в Токио и той си харесва работата. Не му се ще да зареже такава важна длъжност в най-голямата рекламна агенция на света, за да се върне в пущинаците на Ниигата, та да стане народен представител. Основната съпротива идва от жена му. Тя не желае мъжът й да си жертва семейството, за да се кандидатира.

По-големият брат на тъст ми беше изкарал четири-пет мандата в Долната камара като народен представител от Ниигата. Макар и да не беше от тежката артилерия, бе натрупал богата биография и по едно време дори се беше издигнал до второстепенен министър. Сега обаче заради напредналата възраст и болното сърце му бе невъзможно да се включи в следващите избори, което означаваше, че все някой трябва да го наследи в избирателния окръг. Този чичо имаше двама синове, ала по-големият никога не бе възнамерявал да влиза в политиката, така че очевидният избор падаше върху по-малкия.

— Сега хората от избирателния окръг държат много на кандидатурата на брат ми. Искат млад, умен и енергичен човек. Някой, който да се задържи няколко мандата и да има предпоставки да се издигне в централната власт. Името на брат ми е познато, той ще привлече гласовете на младите, идеален е. Вярно, едва ли ще отиде да си бъбри с местните жители, но организацията е силна, ще се погрижи за това. А и ако брат ми държи да живее в Токио, няма проблем. Единственото, което трябва да направи, е да се появи за изборите.

Беше ми трудно да си представя Нобору Ватая като народен представител в парламента.

— Ти какво мислиш? — попитах жена си.

— Той няма нищо общо с мен. Все ми е едно дали ще става народен представител, или космонавт.

— Но защо си е направил труда да се съветва с теб?

— Не ставай смешен — рече Кумико някак сухо. — Не се е съветвал с мен. Знаеш, че не би го направил никога. Просто ме уведоми. Като член на семейството.

— Ясно — рекох аз. — Но ако наистина се кандидатира за парламента, няма ли да му попречи, че е разведен?

— И аз това се питам — отвърна жена ми. — Не разбирам нищо от политика, избори и така нататък. Те просто не ме вълнуват. Но съм почти сигурна, че брат ми няма да се ожени никога повече. За никоя. Не трябваше да го прави и първия път. Не иска това от живота. Стреми се към друго, към нещо съвсем различно от онова, което търсим ние с теб. Сигурна съм.

— Така ли?

Кумико уви двете клечки за уши в хартиена салфетка и ги хвърли в кошчето за боклук. После вдигна лице и ме погледна право в очите.

— Веднъж го видях да мастурбира. Отворих вратата и го заварих.

— И какво от това? Всички мастурбират — възразих аз.

— Не, не разбираш — отвърна Кумико. — Стана някъде две години след смъртта на сестра ми. Вероятно вече е бил студент, а аз съм била може би в трети клас. Мама се колебаеше дали да изхвърли нещата на сестра ми, или да ги запази, накрая реши да ги остави, мислеше, че като порасна, може да нося дрехите й. Беше ги прибрала в кашон в килера. Брат ми ги беше извадил, душеше ги и правеше онова.

Нищо не казах.

— Бях съвсем малка. Не знаех нищо за секса. Всъщност не знаех и какво прави, но усетих, че е нещо извратено, нещо, което не е трябвало да виждам, нещо много по-особено, отколкото изглеждаше. — Жена ми поклати глава.

— Нобору Ватая знае ли, че си го видяла?

— То оставаше да не знае! Погледнахме се право в очите.

Аз кимнах.

— А дрехите на сестра ти? — попитах. — Когато порасна, носеше ли ги?

— А, не — отвърна тя.

— Значи мислиш, че е бил влюбен в сестра ти.

— И аз се чудя — каза Кумико. — Дори не съм сигурна, че е проявявал сексуален интерес към нея, но при всички положения е изпитвал нещо и подозирам, че така и не го е преодолял. Точно това имах предвид, когато ти казах, че не е трябвало да се жени и първия път.

Жена ми замълча. Дълго и двамата не казахме нищо. После тя проговори първа.

— В този смисъл ми се струва, че брат ми има тежък психологически проблем. Е, всички ги имаме в една или друга степен, но неговите са много по-сериозни. Много по-дълбоки и упорити. И той няма да допусне някой да види тези негови странности и слабости. Никога. Разбираш ли какво ти казвам? Тези избори… нещо ме притеснява.

— Притеснява те? Защо?

— Не знам. Но ме притеснява — отвърна жена ми. — Всъщност както и да е, уморена съм. Днес не ми се мисли повече. Хайде да лягаме.

Докато си миех зъбите в банята, се взрях в лицето си в огледалото. Вече над два месеца, откакто бях напуснал работа, почти не излизах във „външния свят“. Движех се между магазините в квартала, басейна и тази къща. Ако не броим Гинза и хотела до гара Шинатава, най-далечната точка от нас, до която бях стигал, беше химическото чистене при станцията на метрото. И през цялото това време не бях виждал почти никого. Освен Кумико единствените хора, с които може да се каже, че съм се „срещал“, бяха Малта и Крита Кано и Мая Казахара. Този свят беше тесен, застинал. Но колкото по-тесен и застинал ставаше светът около мен, толкова повече го изпълваха неща и хора, които можеше да се определят единствено като странни. Имах чувството, че са си били в него през цялото време и само са дебнели в мрака да спра да се движа. И всеки път, когато птицата идваше да навие своята пружина, този свят затъваше все по-дълбоко в хаоса.

Изплакнах си устата и известно време продължих да се взирам в лицето си.

Казах си: не мога да намеря образа. На трийсет години съм, стоя неподвижно, а не мога да намеря образа.

Когато от банята отидох в спалнята, Кумико беше заспала.