Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (1)

1.
Птицата с пружината във вторник

Шест пръста и четири гърди

Когато телефонът звънна, бях в кухнята — правех спагети и си свируках заедно с увертюрата на „Крадливата сврака“ от Росини, която излъчваха по една от радиостанциите на къси вълни, най-съвършената музика за варене на спагети!

Реших да не вдигам телефона не само защото спагетите бяха почти готови, но и защото под диригентството на Клаудио Абадо Лондонският симфоничен оркестър тъкмо достигаше музикалната кулминация. Накрая обаче се видях принуден да се обадя. Можеше да е някой, който ме търси да ми съобщи, че ми е намерил работа. Намалих котлона, отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Десет минути, ако обичате — каза жената в другия край.

Помня гласове, но този не ми беше познат.

— Моля? Кого търсите?

— Вас, естествено. Десет минути, ако обичате. Предостатъчно, за да се разберем взаимно.

Гласът бе гърлен и тих, но иначе не правеше впечатление с нищо.

— Да се разберем взаимно ли?

— Да разберем чувствата си.

Извърнах се и надзърнах през вратата на кухнята. Над тенджерата със спагетите се виеше красива пара, Клаудио Абадо още дирижираше „Крадливата сврака“.

— Извинявайте, но точно сега готвя спагети. Бихте ли позвънили по-късно?

— Спагети ли? Какви спагети в десет и половина сутринта?

— Не е ваша работа — отвърнах. — Аз решавам какво и кога да ям.

— Така е. Ще звънна по-късно — рече жената глухо и безизразно.

Понякога леката промяна в настроението прави чудеса с гласа.

— Я чакайте — казах аз. — Ако това е някакъв нов търговски номер, хич не си правете труда. Безработен съм. Не купувам нищо.

— Не се притеснявайте. Знам.

— Знаете ли? Какво знаете?

— Че сте безработен. Ето това знам. Вървете при чудните си спагети.

— Кой, по дяволите…

Жената затвори.

Нямах на кого да си излея гнева, затова се вторачих в слушалката в ръката си, докато не се сетих за спагетите. Върнах се в кухнята, угасих котлона и излях съдържанието на тенджерата в голяма цедка. Заради телефонния разговор спагетите бяха омекнали и вече не бяха al dente^[1], но ударът не беше смъртоносен. Започнах да ям… и да мисля.

Да се разберем взаимно? Да разберем чувствата си за десет минути? Какви ги говореше тая жена? Дали някой не ме взима на подбив? Или е нова търговска хватка. При всички положения няма нищо общо с мен.

После се настаних с библиотечния роман на канапето в хола, от време на време поглеждах към телефона. Какво толкова имаше да разбираме един за друг за десет минути? Какво могат двама души да разберат един за друг за десет минути? Сега всъщност си давах сметка, че непознатата е била ужасно сигурна за тези десет минути: това бе първото, излязло от устата й. Да си рече човек, че девет минути не стигат, а единайсет са твърде много. Все едно готвиш спагети al dente.

Вече не ме свърташе. Реших да погладя ризи. Правя го винаги когато съм объркан. Това ми е стар навик. Разделям работата на дванайсет етапа, започвам от яката (откъм вътрешната страна) и завършвам с маншета на левия ръкав. Последователността винаги е същата и си броя наум всеки от етапите. Иначе не върши работа.

Изгладих три ризи, проверих ги за гънки и ги сложих на закачалки. След като изключих ютията и я прибрах заедно с дъската за гладене в килера в коридора, мислите ми се бяха поизбистрили.

Тъкмо тръгнах да си налея в кухнята чаша вода, когато телефонът иззвъня отново. Поколебах се за миг, после реших да вдигна. Ако пак се обажда онази жена, ще й кажа, че гладя, и ще затворя.

Този път беше Кумико. Часовникът на стената показваше единайсет и половина.

— Как си? — попита ме тя.

— Добре — отговорих — олекна ми, когато чух гласа на жена си.

— Какво правиш?

— Тъкмо изгладих.

— Какво се е случило?

В гласа й долових напрежение. Кумико знаеше какво означава да гладя.

— Нищо. Просто изгладих няколко ризи. — Седнах и преместих слушалката от лявата в дясната си ръка. — Защо се обаждаш?

— Можеш ли да пишеш поезия? — попита тя.

— Поезия!

Поезия ли? Наистина ли ме пита за поезия?

— Познавам издателката на списание за момичета. Търсят човек, който да преглежда и да редактира стихове на читатели. И всеки месец да пише кратко стихче за първата страница. За такава лесна работа парите са добри. На непълен работен ден е. Готови са да осигуряват и работа на хонорар, ако човекът…

— Лесна работа ли? — прекъснах я аз. — Я чакай. Аз си търся работа като юрист, а не като поет.

— Мислех, че в гимназията си пописвал.

— Писал съм, разбира се, за училищния стенвестник: кой отбор се е класирал на първо място в шампионата по футбол и как учителят по физика е паднал по стълбите и са го откарали в болница… такива неща. А не поезия. Не мога да пиша поезия.

— Да де. Но аз ти говоря не за истинска поезия, а за стихчета за гимназистки. Не е речено да влизат в литературната съкровищница. Можеш да го правиш със затворени очи. Толкова ли не разбираш?

— Виж какво, не мога да пиша поезия… със затворени или с отворени очи. Не съм го правил никога и нямам намерение да започвам тепърва.

— Добре — каза с едва загатнато съжаление Кумико. — Но е трудно да ти се намери работа като юрист.

— Знам. Затова съм впрегнал всичките си връзки. Тази седмица все някой ще се обади. Ако пак не намеря нищо, ще се хвана с друго.

— Добре, ти си знаеш. Между другото, какъв ден сме днес? Кой ден от седмицата?

Съсредоточих се и отвърнах:

— Вторник.

— В такъв случай нали ще отскочиш до банката да платиш газта и телефона?

— Разбира се. Тъкмо се канех да пазарувам за вечеря.

— Какво смяташ да готвиш?

— Още не знам. Ще се сетя нещо, докато пазарувам.

Известно време Кумико мълча.

— Сега, като се замисля — подхвана тя отново сериозно, — не е чак толкова спешно да си намираш работа.

Завари ме неподготвен.

— Защо? — възкликнах аз. Дали днес женската половина на човечеството не се е наговорила да ме изненадва по телефона? — Рано или късно ще спрат да ми плащат помощи за безработни. Не може цял живот да не работя.

— Така е, но на мен ми вдигнаха заплатата, печеля и от хонорари, заделили сме малко пари, ако караме по-пестеливо, все ще се справим. Наистина не е спешно. Неприятно ли ти е да си стоиш вкъщи и да вършиш домакинската работа? В смисъл този живот дотяга ли ти чак толкова?

— Не знам — признах си аз.

Наистина не знаех.

— Добре, не бързай, помисли — рече жена ми. — А, да, котаракът прибра ли се?

Котаракът. Не се бях сещал за него цяла сутрин.

— Не — отвърнах. — Още не се е прибрал.

— Защо не го потърсиш из квартала? Няма го вече цяла седмица.

Изсумтях нехайно и пак преместих слушалката в лявата си ръка. Кумико продължи:

— Почти сигурна съм, че е в празната къща в другия край на уличката. Онази с каменната птица в двора. Виждала съм го няколко пъти там.

— В края на уличката ли? Кога си ходила натам? Не си ми споменавала…

— Уф! Трябва да приключваме. Имам много работа. И не забравяй за котарака.

Жена ми затвори. Отново се усетих, че съм се вторачил в слушалката. После я оставих върху вилката.

Какво ли беше накарало Кумико да мине по уличката? За да излезе от нас на нея, би трябвало да се прекачи през циментовия зид. А нямаше никакъв смисъл да го прави.

Отидох в кухнята да си налея чаша вода, после излязох на верандата, за да проверя чинийката на котарака. Купчинката сардини от предната вечер си стоеше недокосната. Не, котаракът не се беше прибрал. Застанах на верандата и погледнах към малката ни градина, огряна от слънцето на ранното лято. Не че градината ни вдъхваше някаква духовна утеха. Слънцето проникваше в нея съвсем за кратко, затова пръстта вечно бе черна и влажна, а колкото до цветя, те се свеждаха до няколко посърнали хризантеми в единия ъгъл, но аз не обичам хризантеми. Наблизо имаше няколко дървета, от които се разнасяше механичният писък на птица, която сякаш навиваше пружина. Наричахме я птицата с пружината. Измисли го Кумико. Не знаехме каква птица е и как изглежда, това обаче изобщо не я вълнуваше. Всеки ден тя долиташе в дърветата в квартала и започваше да навива пружината в притихналия ни малък свят.

И така, трябваше да ходя и да издирвам котарака. Винаги съм обичал котки. А този котарак го обичах особено много. Обаче котките си имат свой начин на живот. Не са глупави. Ако котката изчезне, значи е решила да отиде някъде. После се връща, щом се умори или огладнее. Но колкото да угодя на Кумико, трябваше да отида и да потърся нашия котарак. А и нямах какво по-интересно да правя.

* * *

В началото на април напуснах юридическата кантора, където бях започнал работа след дипломирането си. Не че имах някаква причина. Там ми харесваше. Не беше интересно, но с прилична заплата и обстановката в кантората беше приятелска.

Работех — меко казано — като професионално момче за всичко. И се справях чудесно. Трябва да отбележа, че наистина имам дарба за такива задължения. Схватлив и о̀правен съм, никога не се оплаквам, здраво съм стъпил на земята. Точно заради това, когато съобщих, че напускам, старши съдружникът (бащата в семейната кантора, където като съдружник участваше и синът) стигна дотам да ми предложи малко увеличение на заплатата.

Въпреки това напуснах. И то не с цел да осъществя някакви свои надежди или очаквания. Изобщо не възнамерявах например да се затворя у дома и да уча за изпитите за адвокатската колегия. Бях по-сигурен от всякога, че не искам да ставам адвокат. Не желаех обаче да оставам и в кантората. Ако смятах да напускам, беше точно подходящият момент. Останех ли още малко там, щях да се закотвя чак до пенсия. В края на краищата бях вече на трийсет години.

Докато вечеряхме, съобщих на Кумико, че смятам да напусна работа. Тя отвърна с: „Ясно.“ Не знаех какво има предвид, но известно време не каза нищо повече. Аз също мълчах, докато жена ми не рече:

— Щом искаш да напуснеш, направи го. Животът си е твой, живей го, както сметнеш за добре.

Каза само това, после се зае да вади съсредоточено с пръчиците за хранене костите на рибата и да ги слага отстрани на чинията.

Като редактор в списание за здравословно хранене печелеше доста, понякога приятели от други списания й даваха и работа на хонорар, от която тя си докарваше добри странични доходи. (Беше завършила художествено оформление и си бе мечтала да стане илюстраторка на свободна практика.) Освен това, ако напуснех, известно време щях да получавам помощи за безработни. А това означаваше, че дори и да си остана у дома и да върша домакинската работа, пак щяхме да разполагаме с достатъчно средства и за такива малки удоволствия като ресторант, и за химическо чистене, и за други разноски, та начинът ни на живот нямаше да се промени съществено.

Затова напуснах кантората.

* * *

Подреждах покупките в хладилника, когато телефонът иззвъня. Този път сякаш звънеше някак нетърпеливо. Тъкмо бях свалил найлоновата опаковка на соевото сирене и го бях сложил внимателно на масата, за да не се разлее саламурата. Отидох в хола и вдигнах слушалката.

— Вече би трябвало да сте приключили със спагетите — каза жената.

— Точно така. Но сега трябва да си потърся котарака.

— Сигурна съм, че това може да почака десет минути. Не е като да готвиш спагети.

Кой знае защо, просто не можах да й затворя. Нещо в гласа й привлече вниманието ми.

— Добре, но не повече от десет минути.

— Сега вече ще се разберем — рече тя спокойно и сигурно.

Усетих как се разполага удобно на фотьойла и кръстосва крака.

— Питам се какво можете да разберете за десет минути.

— Десет минути може и да са повече, отколкото си мислите — отвърна жената.

— Сигурна ли сте, че ме познавате?

— Разбира се, че ви познавам. Срещали сме се стотици пъти.

— Къде? Кога?

— Някъде някога — отговори тя. — Но ако започна да обяснявам, десет минути изобщо няма да ни стигнат. Важно е времето, с което разполагаме сега. Настоящето. Не сте ли съгласен?

— Може би. Но ми се ще да ми докажете, че наистина ме познавате.

— Как да ви докажа?

— На колко години съм например?

— На трийсет — отвърна тя на мига. — На трийсет години и два месеца. Това достатъчно ли е?

Направо ме смая. Очевидно ме познаваше, аз обаче изобщо не помнех гласа й.

— Сега е ваш ред — продължи тя като първа изкусителка.

— Опитайте се да си представите как изглеждам. По гласа. На колко години съм. Къде се намирам. Как съм облечена. Хайде!

— Нямам представа — признах си аз.

— Нищо, опитайте — подкани жената.

Погледнах си часовника. Беше минала само една минута и пет секунди.

— Нямам представа — повторих аз.

— Тогава нека ви помогна — предложи непознатата. — В леглото съм. Току-що излизам от банята, гола съм.

О, страхотно! Телефонен секс.

— Или предпочитате да облека нещо? Нещо дантелено. Или да обуя чорапи. Така по-добре ли ще бъде?

— Все едно. Правете каквото искате — отговорих аз. — Ако ви харесва, облечете нещо. Ако искате, стойте гола. Извинявайте, но не проявявам интерес към такива телефонни игри. Имам предостатъчно…

— Десет минути — повтори жената. — Нищо няма да ви стане от десет минути. В живота ви няма да зейне дупка. Само ми отговорете на въпроса. Как предпочитате, да съм гола или да облека нещо? Имам каквото пожелаете. Черни дантелени бикини…

— Останете гола.

— Добре. Искате ме гола.

— Да. Гола. Така е добре.

Четири минути.

— Косъмчетата между краката ми са още влажни — продължи жената. — Не се подсуших добре. О, колко съм влажна! Топла и влажна! Космите са меки. Прекрасни, меки и черни. Докоснете ме.

— Вижте какво, съжалявам, но…

— И отдолу. Там е толкова топло, като току-що сварен крем. Топло. Ммм. И краката ми. Как според вас са разположени краката ми? Десния съм го свила в коляното, а левият е леко встрани. Като стрелките на часовник, когато е десет и пет.

От гласа й схванах, че не лъже. Краката й наистина са в положението на стрелките на часовник, когато е десет и пет, между тях е топло и влажно.

— Докоснете устните — подкани ме жената. — Баааавно. А сега ги разтворете. Така. Бавно, бавно. Помилвайте ги с пръсти. О, бавно. А сега с другата ръка хванете лявата ми гърда. Поиграйте си с нея. Помилвайте я. Нагоре. И стиснете леко зърното. Още веднъж. И пак. И пак. Докато ме възбудите така, че да съм на ръба на оргазма.

Затворих, без да казвам нито дума. Излегнах се на канапето, вперих очи в часовника и въздъхнах тежко. Бях говорил близо шест минути с жената.

След десет минути телефонът пак иззвъня, но аз не вдигнах. Звъня петнайсет пъти. След като спря, стаята се изпълни със студена глуха тишина.

* * *

Малко преди два часа се прекатерих през циментовия зид и се озовах на уличката — по-точно на онова, което наричахме „уличка“. Всъщност не беше „уличка“ в истинския смисъл на думата, но за онова, което беше, като че ли няма дума. Не беше „път“, не беше и „пътека“. „Пътят“ би трябвало да има начало и край и ако тръгнеш по него, да те отвежда някъде. А нашата „уличка“ си нямаше нито начало, нито край. Не можеше да се нарече и задънена улица — в тях поне се влиза отнякъде. Уличката беше задънена и в двата края. Хората в квартала я наричаха „уличка“ просто за удобство. Беше дълга към двеста метра и лъкатушеше между задните дворове на къщите от двете й страни. Беше широка най-много метър и на няколко места трябваше да вървиш на една страна, за да се промушиш между оградите, изпречили се на пътя ти, или нещата, които хората бяха изнесли тук.

Разправяха — всъщност разправял ми е вуйчо, който ни преотстъпи къщата за символичен наем, — че навремето уличката е имала и начало, и край и е скъсявала пътя между две улици. Но по време на бързия икономически растеж от средата на петдесетте години по празните парцели от двете й страни започнали да никнат нови къщи, които завземали малко по малко уличката, докато тя не се превърнала в тясна пътека. Хората не обичат непознати да им минават толкова близо до къщите и дворовете и скоро единият край на пътеката бил затворен, по-точно препречен със скромна ограда. После някой от местните жители решил да си разшири двора и напълно запечатал единия край на уличката с циментов зид. Сякаш в отговор на това в другия край се появила преграда от бодлива тел, така че да не влизат и кучета. Съседите не възроптали, защото уличката била безполезна — всички били доволни от тази допълнителна защита срещу престъпници. В този си вид мястото прилича на изоставен изкуствен канал, то е неизползваемо, нещо като буферна зона между две редици къщи. Паяците плетяха из буренака лепкавите си мрежи.

Защо ли Кумико е идвала тук? Самият аз бях минавал по уличката най-много два пъти, а и жена ми се страхуваше от паяци. Но както и да е, беше ме помолила да потърся по уличката котарака и щях да го направя. Ако разберях нещо по-късно, тогава щях да му мисля. Беше далеч по-приятно да се разхождам, отколкото да стоя у дома и да чакам телефонът да иззвъни.

Острата слънчева светлина на ранното лято изпълваше уличката с черните сенки на клоните, надвесени над нея. Нямаше вятър, който да ги полюшне, и сенките приличаха на неизличими петна, на които е отредено да си останат отпечатани завинаги върху паважа. На това място сякаш не проникваха никакви звуци. Имах усещането, че чувам как стръкчетата трева дишат в слънчевата светлина. По небето се носеха няколко облачета с прецизни и точни очертания като на облаците по средновековните гравюри. Виждах всичко с такава ужасна яснота, че моето собствено тяло ми се струваше някак смътно, безгранично, носещо се във въздуха… и горещо!

Бях с тениска, тънък памучен панталон и маратонки, но докато вървях под лятното слънце, усетих как под мишниците и в падинката между гърдите ми избива лека пот. Тениската и панталонът бяха в кашона с летни дрехи, тази сутрин ги извадих, така че още излъчваха острата миризма на нафталин.

Къщите покрай уличката спадаха към две ясно разграничени категории: по-стари и строени наскоро. По-новите бяха по-малки, съответно с по-малки дворове. Сушилките с пране тук-там стърчаха над уличката и се налагаше да се промушвам през прегради от хавлиени кърпи, чаршафи и бельо. Иззад някои от задните стени ясно се чуваха включени телевизори и как някой пуска водата в тоалетната, миришеше на готвено.

За разлика от тях по-старите къщи почти не даваха признаци на живот. Бяха оградени с добре разположени храсти и жив плет, между които зървах спретнато поддържани градини.

В ъгъла на една от тях имаше кафява изсъхнала коледна елха. Друга градина беше превърната в бунище за всевъзможни играчки, очевидно останки от няколко детства. Имаше триколки, обръчи за хвърляне, пластмасови мечове, гумени топки, кокалени кукли и малки бейзболни бухалки. В една от градините видях обръч на баскетболен кош, в друга — красиви шезлонги, наредени около керамична масичка. Белите столове бяха целите в кал, сякаш никой не е сядал на тях от месеци, дори от години. Плотът на масата беше обсипан с лилави магнолиеви листенца, откъснати от дъждовете.

През остъклена алуминиева врата зърнах хол. Вътре имаше кожено канапе и фотьойли към него, голям телевизор, масичка (на която бяха сложени аквариум с тропически рибки и някакви спортни купи) и лампион. Стаята приличаше на декор за телевизионна драма. В друга градина на видно място се възправяше голяма кучешка колиба, вратата й зееше и вътре нямаше куче. Мрежата на вратата се беше издула, сякаш обитателят на колибата я беше напъвал с месеци от вътрешната страна.

Празната къща, за която ми беше казала Кумико, се падаше точно до двора с кучешката колиба. Беше достатъчно само да я погледна, за да разбера, че вътре няма никакви обитатели, и то от доста време. Двуетажна къща, сравнително нова, но дървените капаци на прозорците бяха прогнили, а металният корниз на втория етаж беше целият в ръжда. Отпред се виждаше хубава градинка, насред която наистина имаше каменна птица. Намираше се върху висок постамент, заобиколена от избуяли бурени. Дългите вейки на златника почти докосваха краката на птицата. Самата птица — нямах представа каква е — беше разперила криле, сякаш искаше час по-скоро да изчезне от това неуютно място. Ако не се брои изваянието, градината не бе украсена с нищо. Отстрани на къщата бяха събрани един върху друг стари пластмасови столове и до тях имаше храст азалия, цъфнал с яркочервени цветове, които изглеждаха странно неестествени. Останалото беше в бурени.

Облегнах се на мрежестата ограда, която ми стигаше до гърдите, и се взрях в градината. Тук би трябвало да е същински рай за котките, сега обаче котки не се виждаха. На телевизионната антена върху покрива беше кацнал самотен гълъб, който огласяше пейзажа с монотонното си гукане. Сянката на каменната птица падаше разцепена върху буренака наоколо.

Извадих от джоба си лимонов бонбон, развих го и го сложих в устата си. Когато напуснах кантората, реших, че точно това е моментът да откажа цигарите, но сега винаги носех със себе си пакетче лимонови бонбони. Кумико заяви, че съм се пристрастил към тях, и ме предупреди, че скоро всичките ми зъби ще са с кариеси, но аз не можех без лимоновите бонбони. Докато стоях и наблюдавах градината, гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука и гука точно като чиновник, който подпечатва кочан с квитанции. Не знам колко съм стоял, облегнат на оградата, но помня, че когато устата ми се напълни с лепкавата сладост на бонбона, го изплюх на земята. Тъкмо бях преместил поглед към сянката на каменната птица, когато установих, че някой отзад ме вика.

Обърнах се и видях, че в градината оттатък уличката стои момиче. Дребно, с вързана на конска опашка коса. Беше със слънчеви очила с кехлибарени рамки и светлосиня тениска без ръкави. Дъждовният сезон бе приключил току-що, а момичето вече имаше по тънките си ръце хубав равномерен тен. Едната й китка беше в джоба на късите панталони, с другата се опираше върху бамбуковата портичка, която й стигаше до кръста. Деляха ни само три-четири крачки.

— Горещо — каза ми момичето.

— Да, горещо — потвърдих аз.

След тази кратка размяна на мнения момичето продължи да стои и да ме гледа. После извади от джоба на панталона си кутия цигари „Хоуп“, издърпа една и я пъхна между устните си. Устата й беше малка, горната устна леко издадена напред. Момичето драсна клечка кибрит и запали цигарата. Когато понаклони глава на една страна, видях красиво гладко ухо, сякаш току-що направено и обточено със светъл мъх.

Момичето угаси с рязко движение клечката кибрит и издуха с издадени устни дима. После ме погледна така, сякаш е забравило, че и аз съм там. От тъмните огледални стъкла на слънчевите очила не виждах очите му.

— Някъде наблизо ли живеете? — попита момичето.

— Ъхъ.

Понечих да махна с ръка към нас, но толкова много бях заобикалял, че в момента не знаех накъде точно се пада. Затова показах напосоки.

— Търся си котарака — обясних и изтрих потната си длан о панталона. — Няма го от една седмица. Някъде тук са го виждали.

— Какъв котарак?

— Голям. На кафяви ивици. С подвито връхче на опашката.

— Името?

— Нобору. Нобору Ватая.

— Не, не вашето. На котарака.

— Точно това е името на котарака.

— О! Виж ти!

— Всъщност така се казва шуреят ми. Решихме, че котаракът прилича на него. И го кръстихме така — на шега.

— По какво прилича на него?

— Не знам. Като цяло. Начинът, по който стъпва. И гледа нахакано като него.

Момичето се усмихна за пръв път и ми се стори с много по-детски вид, отколкото в началото. Едва ли беше на повече от петнайсет-шестнайсет години. Малко издадената й горна устна се изви чудновато. Сякаш чух глас: „Докосни ме“, гласа на жената от телефона. Избърсах с ръка потта по челото си.

— Котарак на кафяви ивици с подвита опашка — каза момичето. — Хм. Има ли нашийник?

— Да, черен, срещу паразити.

Момичето помисли малко, без да сваля ръка от портичката. После хвърли фаса и го смачка със сандала си.

— Май съм го виждала — рече тя. — За опашката не помня, но беше кафяв тигров котарак, като че ли с нашийник.

— Кога?

— Кога ли? Хм. Най-много преди три-четири дни. Дворът ни е нещо като магистрала за съседските котки. Всички минават през нас от Такитани за Мияваки.

Момичето посочи празната къща, където каменната птица още бе с разперени криле, високият златник се къпеше в слънцето на ранното лято, а гълъбът върху телевизионната антена продължаваше да гука монотонно.

— Хрумна ми нещо — оповести момичето. — Защо не почакате в нашата градина? Всички котки минават през нас, за да отидат у Мияваки. Че ако някой ви види да се навъртате на уличката, може да се обади в полицията. Няма да е за пръв път.

Аз се поколебах.

— Не се притеснявайте — каза тя. — Сама съм. Двамата можем да поседим на слънце и да почакаме, докато котаракът се появи. Аз ще помагам. Имам страхотно зрение.

Погледнах си часовника. Два и двайсет и шест. Единственото, което имах да свърша, докато се мръкне, бе да прибера прането и да направя вечерята.

Влязох през портичката и тръгнах след момичето по моравата. То накуцваше леко с десния крак. След няколко крачки спря и се извърна към мен.

— Паднах от мотоциклет — обясни така, сякаш не се е случило нищо особено.

В единия край на моравата се извисяваше голям дъб. Под дървото имаше два шезлонга, на единия беше метната синя хавлиена кърпа. На другия бяха оставени неразпечатана кутия цигари „Хоуп“, пепелник и запалка, списание и огромен касетофон. От него долиташе хардрок музика, пусната тихо. Момичето го изключи, после махна нещата от шезлонга, за да седна, и ги пусна в тревата. От шезлонга виждах двора на празната къща: каменната птица, златника, мрежестата ограда. Момичето сигурно ме беше наблюдавало през цялото време, докато съм стоял там.

Дворът на тази къща беше много голям. По широката полегата морава тук-там имаше дървета. Вляво от шезлонгите слънцето напичаше сухото дъно на голямо езеро с циментов кант. Зеленикавият му цвят подсказваше, че не бе пълнено отдавна. Седяхме с гръб към къщата, която се виждаше през дърветата. Не беше нито голяма, нито натруфена като архитектура. Само дворът създаваше впечатлението за простор и бе подреден и в добър вид.

— Какъв голям двор — отбелязах, след като се огледах. — Сигурно се поддържа трудно.

— Сигурно.

— Като малък работех във фирма за косене на морави.

— Виж ти!

Момичето явно не се вълнуваше от морави.

— Винаги ли сте сама тук? — попитах го аз.

— Да. Винаги. Само сутрин и вечер идва домашна помощница. През деня съм сама. Искате ли нещо разхладително? Имаме бира.

— Не, благодаря.

— Наистина ли? Не се притеснявайте.

Поклатих глава.

— Не ходите ли на училище?

— А вие не ходите ли на работа?

— Нямам работа.

— Уволнили ли са ви?

— Нещо такова. По-точно напуснах сам преди няколко седмици.

— Каква работа?

— Бях момче за всичко в една юридическа кантора. Ходех по разни държавни учреждения, за да вадя или да предавам документи, да проверявам съдебни решения, да завеждам искове, ей такива неща.

— Но сте напуснали.

— Да.

— А жена ви работи ли?

— Да, работи.

Гълъбът от другата страна на уличката явно бе спрял да гука и бе изчезнал някъде. Внезапно забелязах, че всичко наоколо тъне в тишина.

— Котките минават ето оттам — рече момичето и посочи другия край на моравата. — Виждате ли пещта за отпадъци в двора на Такитани? Там се провират под оградата, минават напряко през тревата и се промушват през портичката от другата страна. Винаги минават по един и същ път.

Момичето закрепи слънчевите очила на челото си, присви очи, взря се в двора и пак си сложи очилата, като издиша облак тютюнев дим. Междувременно успях да видя, че под лявото му око има трисантиметрова рана — вероятно белегът щеше да остане за цял живот. Момичето сигурно носеше тъмните очила, за да я скрие. Лицето му не беше особено красиво, но бе някак привлекателно, вероятно заради живите очи и необичайната форма на устните.

— Знаете ли за Мияваки? — попита то.

— Не знам нищо — отвърнах.

— Живееха в празната къща. Много симпатично семейство. Имаха две дъщери, и двете учеха в частни девически училища. Господин Мияваки имаше верига семейни ресторанти.

— Защо вече не живеят тук?

— Може би е задлъжнял. Направо си избягаха, вдигнаха се и се изнесоха за една нощ. Някъде преди около година. Зарязаха къщата да се руши, превърнала се е в свърталище на котките. Мама все роптае.

— Толкова много котки ли има вътре?

Стиснало цигарата между устните си, момичето погледна небето.

— Какви ли не. Някои са с проскубана козина, други с по едно око… а вместо второто се червенее гола плът. Ужас!

Аз кимнах.

— Имам една роднина с по шест пръста на всяка ръка. Малко по-голяма е от мен. До кутрето има още един пръст, мъничък като на новородено. Научила се е да го свива и повечето хора не забелязват. Много е красива.

Отново кимнах.

— Как мислите, дали се предава по наследство? Как му викаха… а, по кръвна линия.

— Не разбирам много от наследственост.

Момичето млъкна. Аз смучех лимонов бонбон и се взирах в котешката пътека. Досега не се бе появила нито една котка.

— Сигурен ли сте, че не искате нещо за пиене? — попита момичето. — Аз ще си взема една кока-кола.

Казах, че не ми се пие.

Тя стана от шезлонга и накуцвайки, се скри между дърветата. Взех от тревата списанието и го разлистих. За огромна моя изненада се оказа мъжко, от онези лъскавите, които излизат веднъж месечно. Жената на постера беше с тънки бикини, през които прозираха цепката и срамните й косми. Седеше на табуретка, краката й разкрачени под странен ъгъл. Сложих с въздишка списанието на тревата, кръстосах ръце върху гърдите си и пак загледах котешката пътека.

* * *

Мина много време, докато момичето се върне с колата в ръка. Жегата ме смазваше. Седях на слънцето и усещах как мозъкът ми се разтапя. Нямах никакво желание да мисля.

— Я ми кажете — подхвана момичето предишния разговор. — Ако сте влюбен в някое момиче и се окаже, че то е с шест пръста, какво ще направите?

— Ще го продам на цирка — отговорих аз.

— Вярно?

— Не, разбира се — рекох аз. — Шегувам се. Едва ли ще ми пречи.

— Дори и да има опасност децата ви също да се родят с шест пръста?

Позамислих се.

— Не, наистина няма да ми пречи. Какво толкова, че има един пръст повече?

— А ако е с четири гърди?

Отново се замислих.

— Не знам.

Четири гърди ли? Това можеше да продължава вечно. Реших да сменя темата.

— На колко години сте? — попитах аз.

— На шестнайсет — отвърна момичето. — Наскоро имах рожден ден. От тази година уча в гимназия.

— Отдавна ли отсъствате?

— Ако се движа много, кракът ме боли. И с тоя белег под окото. В моето училище ни държат ужасно строго. Ако разберат, че съм паднала от мотоциклет, ще почнат да ми опяват. Затова се правя на „болна“. Може да повторя годината. И без това не бързам да премина в следващия клас.

— А, ясно.

— Както и да е, значи казвате, че нямате нищо против да се ожените за момиче с шест пръста, но не и за момиче с четири гърди…

— Не съм казвал такова нещо. Казах, че не знам.

— Защо не знаете?

— Не знам… трудно ми е да си го представя.

— Можете ли да си представите човек с шест пръста?

— Определено. Предполагам, че да.

— А защо не можете да си представите с четири гърди? Каква е разликата?

Отново се позамислих, но не успях да намеря отговор.

— Прекалено много въпроси ли задавам?

— Така ли ви казват?

— Да, понякога.

Пак се извърнах към котешката пътека. Какво, да го вземат мътните, търся тук? Не се беше появила нито една котка. Все така кръстосал ръце на гърдите си, затворих очи за около трийсетина секунди. Усещах как по различни части на тялото ми избива пот. Слънцето ме напичаше с необяснима тежест. Всеки път, когато момичето раздвижеше чашата, ледът в нея звънтеше като звънец на крава.

— Поспете, ако ви се спи — прошепна момичето. — Ще ви събудя, щом се появи някоя котка.

Кимнах мълком, без да отварям очи.

Въздухът беше застинал. Не се чуваха никакви звуци. Гълъбът беше изчезнал отдавна. Продължавах да си мисля за жената от телефона. Наистина ли я познавах? В гласа и в начина й на говорене нямаше нищо познато. Тя обаче определено ме познаваше. Все едно гледах картина на Де Кирико: дългата сянка на жената се бе разпростряла през празната улица право към мен, макар и самата жена да се намираше много далеч от пределите на съзнанието ми. Звънецът до ухото ми продължаваше да звънти и звънти.

— Спите ли? — попита момичето толкова тихо, та не бях сигурен, че съм чул него.

— Не, не спя — отговорих аз.

— Може ли да седна по-близо? Така… ще ми бъде по-лесно да говоря тихо.

— Нямам нищо против — казах, без да отварям очи.

То придърпа шезлонга, докато той не се удари със сухо дървено тракане в моя.

Странно, в зависимост от това дали очите ми бяха отворени или затворени, гласът на момичето звучеше съвсем различно.

— Може ли да говоря? Наистина съвсем тихо, а вие няма нужда да отвръщате. Можете дори да спите. На мен не ми пречи.

— Говорете си — казах аз.

— Когато хората умират, е страхотно.

Сега устата й беше точно до ухото ми и думите проникваха вътре в мен заедно с топлия й, влажен дъх.

— В смисъл? — попитах аз.

Момичето долепи пръст до устните ми, сякаш за да ги запечата.

— Без въпроси — каза то. — И не отваряйте очи. Чухте ли?

Кимнах съвсем леко.

Момичето махна пръст от устните ми и го премести върху китката ми.

— Защо ли нямам скалпел! Щях да направя разрез и да погледна вътре. Не, не в трупа… а в самата смърт. Сигурна съм, че има нещо такова. Нещо кръгло и размекнато, като топка за софтбол с твърда малка сърцевина от мъртви нерви. Искам да я извадя от мъртвеца, да я разрежа и да я разгледам. Винаги съм се питала какво ли представлява. Може би цялата е твърда като паста за зъби, засъхнала вътре в тубичката. Точно така, не мислите ли? Не, не ми отговаряйте. Отвън е мека, но по-навътре става все по-твърда. Искам да разрежа кожата, да извадя меката част, със скалпела и с нещо като шпатула да проникна вътре: размекнатата част става все по-твърда, докато не стигнеш мъничката сърцевина. Тя е съвсем малка, като сачма, и наистина е твърда. Нещо такова, нали? — момичето се прокашля няколко пъти. — Напоследък си мисля само за това. Сигурно защото всеки ден имам много време за убиване. Когато нямаш работа, мислите те отнасят надалеч, наистина много надалеч… толкова надалеч, че не можеш да ги последваш до края.

Момичето махна пръст от китката ми и си допи колата. Разбрах, че чашата е празна, от звука на леда.

— Не се притеснявайте за котарака… аз гледам. Ще ви кажа, ако Нобору Ватая се появи. Не отваряйте очи. Сигурна съм, че Нобору Ватая се разхожда някъде тук. Всеки момент ще изскочи. Ще дойде. Знам, че ще дойде… през тревата, под оградата, пътьом ще поспре да подуши цветята и малко по малко ще се приближи. Представете си го по този начин.

Опитах се да си представя котарака, ала в съзнанието ми изникна само нещо като размазана снимка с осветление отзад. Слънчевата светлина, която проникваше през клепачите ми, разсейваше и разклащаше вътрешния ми мрак и от това ми бе невъзможно да си представя ясно котарака. Пред очите ми изникваше нещо като несполучлив портрет, странен, изкривен образ, който по някои особености приличаше на оригинала, но в който липсваха най-важните части. Не се сещах дори как изглежда котаракът, когато се движи.

Момичето отново сложи пръст върху китката ми и с върха му нарисува някакъв знак с неясни очертания. В отговор в съзнанието ми започна да нахлува нов вид мрак, различен от мрака, който бях усетил преди това. Вероятно се унасях. Не исках, но ставаше независимо от мен. Тялото ми беше като труп, като чужд труп, който хлътва надолу в брезента на шезлонга.

В мрака видях четирите крака на Нобору Ватая, четири тихи кафяви крака, четири меки лапи с издути възглавнички като от каучук, които стъпваха нечуто някъде по земята.

Но къде ли?

„Ще отнеме само десет минути“ — каза жената по телефона.

Не, тя определено грешеше. Понякога десет минути не са десет минути. Те могат да се разтягат и да се свиват. Знаех го със сигурност.

* * *

Когато се събудих, бях сам. Момичето беше изчезнало от шезлонга, който още докосваше моя. Хавлиената кърпа и цигарите си бяха тук, но чашата и касетофона ги нямаше.

Слънцето бе започнало да се снишава на запад, върху коленете ми бе пропълзяла сянката на един от клоните на дъба. Часовникът ми показваше четири и петнайсет. Изправих гръб на шезлонга и се огледах. Широка морава, сухо езеро, ограда, каменна птица, златник, телевизионна антена. И все още никаква следа от котарака. И от момичето.

Взрях се в котешката пътека и зачаках момичето да се върне. Минаха десет минути, а не се появиха нито котаракът, нито момичето. Нищо не помръдваше. Имах чувството, че докато съм спал, съм остарял неимоверно.

Станах от шезлонга и погледнах към къщата, където нямаше никакви признаци на човешко присъствие. Остъклените врати отразяваха ослепителното западно слънце. Отказах се да чакам — прекосих моравата и се прибрах по уличката у нас. Не бях намерил котарака, но бях направил всичко по силите си.

* * *

Вкъщи прибрах прането и се заех да подготвям продуктите за леката вечеря. В пет и половина телефонът иззвъня дванайсет пъти. Дори след като спря да звъни, звукът му продължи да се носи из вечерния здрач вътре в къщата като прах, който се рее във въздуха. Часовникът върху масата почукваше с върховете на зъбните си колелца в прозрачното тяло, плаваше из пространството.

Защо да не напиша стихотворение за птицата с пружината? Това ми хрумна, но не можех да измисля началото. А и дали гимназистките щяха да се зарадват на стихотворение за птица с пружина?

* * *

Кумико си дойде в седем и половина. От един месец си идваше все по-късно. Вече не бе необичайно да се появява след осем, понякога дори след десет. Сега си стоях вкъщи и се грижех за домакинската работа, така че не й се налагаше да бърза. Хората в редакцията не достигаха, а и един от колегите й беше в болнични.

— Извинявай — каза жена ми. — Работата край няма, а това девойче, дето е на непълен работен ден, не става за нищо.

Отидох в кухнята да направя вечерята: риба, запържена в масло, салата и супа мисо. Кумико седна на кухненската маса и ме загледа.

— Къде беше в пет и половина? — попита ме тя. — Звънях да ти кажа, че ще закъснея.

— Маслото беше свършило. Излязох да купя — излъгах аз.

— Ходи ли до банката?

— Разбира се.

— А котаракът?

— Не го намерих. Отидох, както ми каза, до празната къща, но никакъв го няма там. Обзалагам се, че е забягнал по-далеч.

Жена ми не отговори.

Когато след вечеря се изкъпах, тя седеше на тъмно в хола. Беше се сгърбила и със сивата си риза в мрака приличаше на забравен багаж.

Както си бършех косата, седнах на канапето срещу Кумико.

Тя каза с глас, който почти не се чуваше:

— Сигурна съм, че котаракът е мъртъв.

— Я не се занасяй — отвърнах аз. — Сигурно се забавлява някъде. Скоро ще огладнее и ще се прибере. Не помниш ли, че и друг път се е случвало. Когато живеехме в Коенджи…

— Този път е различно — възрази жена ми. — Този път грешиш. Знам. Котаракът е мъртъв. Гние някъде в тревата. Погледна ли в тревата пред празната къща?

— Не. Тя може и да е празна, но е на някого. Не е редно да взема току-така да лазя.

— Къде тогава си търсил котарака? Сигурна съм, че дори не си и опитал. Затова не си го намерил.

Въздъхнах и продължих да си бърша косата. Понечих да кажа нещо, но си замълчах — забелязах, че Кумико плаче. Беше си разбираемо: жена ми обичаше котарака. Бяхме го взели малко след като се оженихме. Метнах хавлиената кърпа в коша с мръсните дрехи в банята и отидох да си взема от кухнята студена бира. Какъв тъп ден: тъп ден от тъп месец от тъпа година.

Къде си, Нобору Ватая? Дали птицата не е забравила да ти навие пружината?

Думите изникнаха в съзнанието ми като стихове:

Къде си,

Нобору Ватая?

Дали птицата не е забравила

да ти навие пружината?

Тъкмо преполових бирата, и телефонът иззвъня.

— Ще вдигнеш ли? — провикнах се към мрака в хола.

— Не — отвърна жена ми. — Вдигни ти.

— Не искам.

Телефонът продължи да звъни и да раздвижва прахта, която се носеше из мрака. Никой не каза и дума. Аз продължих да си пия бирата, Кумико продължи да плаче беззвучно. Преброих двайсет иззвънявания и се отказах. Нямаше смисъл да броя до безкрай.