Харуки Мураками
На юг от границата, на запад от слънцето (9)

9

Много време мина след тази среща. Прекарвах всяка вечер пред плота на „Гнездото на червеношийката“. Четях някоя книга и от време на време хвърлях поглед към входната врата. Ала Шимамото все не идваше. Започна да ме гризе мисълта, че при срещата ни съм изтърсил нещо, което не е трябвало да казвам, и тя се е засегнала. Прехвърлях в ума си всяка наша дума. Но не стигнах до нищо. Може би все пак бе разочарована. Напълно възможно. Тя беше толкова красива и вече не куцаше. Какво би намерила в мен жена като нея?

Годината вървеше към своя край, Коледа дойде и отмина, а след нея и новогодишните празници. Неусетно изтече и януари, когато навърших трийсет и седем години. Престанах да чакам Шимамото и твърде рядко се отбивах в „Гнездото на червеношийката“. Там винаги си спомнях за нея и щом отидех, започвах да се озъртам с надеждата да я видя сред посетителите. Сядах пред плота, разгръщах някоя книга и се изгубвах в хаотични мисли. Изобщо не бях в състояние да се съсредоточа.

Тя беше казала, че съм единственият приятел, който е имала през живота си. И аз, естествено, се зарадвах и се размечтах, че ще възродим приятелството ни. Исках да си поговорим за толкова много неща, да разбера какво мисли. Това, че не желаеше да разказва за себе си, нямаше никакво значение. Достатъчно ми беше да я виждам, да си приказвам с нея.

Но Шимамото все не идваше. „Може да е прекалено заета и няма време за среща с мен“, мислех си. Но бяха минали цели три месеца, а тя не се беше обадила нито веднъж. Дори да допуснех, че действително не може да дойде да ме види, поне би могла да ми позвъни. Накрая реших, че просто ме е забравила. Все пак не бях някой важен за нея човек. При тази мисъл ме заболяваше сърцето, в него сякаш се отваряше малка рана. Не биваше да ми казва, че може пак да дойде. Има думи, които човек никога не забравя.

Една вечер, в началото на февруари, обаче тя се появи. Пак валеше дъжд — ледените капки падаха безшумно. Имах някаква работа в „Гнездото на червеношийката“ и бях отишъл там по-рано. От чадърите на събралите се в бара посетители се носеше мирис на студен дъжд. Към нашето трио се беше присъединил известен тенор саксофонист и публиката беше във възторг. Седнал бях на любимото си място в ъгъла на бара и не забелязах кога Шимамото се настани безшумно до мен.

— Добър вечер! — поздрави тя.

Оставих книгата, вдигнах очи и не можах да повярвам на очите си. Това бе тя.

— Вече си мислех, че няма да дойдеш пак.

— Прощавай — продума тя. — Сърдиш ли се?

— Не. За какво да се сърдя. Все пак това е бар. Хората идват и си тръгват, когато пожелаят. А на мен ми остава само да ги чакам.

— Прощавай все пак. Не знам как да ти го обясня… но просто не можех да дойда.

— Беше много заета?

— Не — тихо отвърна тя. — Просто не можех.

Косата й бе мокра от дъжда. Няколко кичура бяха полепнали на челото. Накарах келнера да донесе чиста кърпа.

— Благодаря — каза тя и си подсуши косата. После извади цигара и я запали със запалка. Влажните й пръсти леко трепереха. — Ръмеше, реших да взема такси и излязох само с дъждобран. Но тръгнах пеша… и доста дълго повървях.

— Ще пиеш ли нещо топло? — попитах аз.

Тя ме погледна в очите и се усмихна.

— Благодаря. Всичко е наред.

Когато видях тази усмивка, веднага забравих последните три месеца, преминали в очакване.

— Какво четеш? — попита тя.

Показах й корицата. Исторически очерк за конфликта между Китай и Виетнам след Виетнамската война. Шимамото прелисти книгата и ми я върна.

— Вече не четеш ли романи?

— Чета. Но не толкова много като преди. Новите романи почти не ги познавам. Предпочитам старите, най-вече от деветнайсети век. Препрочитам ги.

— Новите не ти ли харесват?

— Боя се да не се разочаровам. Не искам да си губя времето с глупости. Но преди не беше така. Имах много време на разположение и макар да знаех, че не струват, все си мислех, че може да намеря в тях нещо добро. Сега е друго. Вероятно остарявам.

— Така е, остаряваш — каза Шимамото и на лицето й се мярна дяволита усмивка.

— А ти? Все още ли четеш много?

— Да, непрекъснато. Нови и стари книги, романи и всичко друго, добри и лоши книги. Не приличам на теб — нямам нищо против да убивам времето с четене.

Тя поръча на бармана да й приготви „Гнездото на червеношийката“. Аз поръчах същото.

Шимамото отпи от коктейла, кимна леко и остави чашата върху плота.

— Хаджиме, защо коктейлите ви са толкова хубави, много по-хубави, отколкото в другите барове?

— Стараем се — отвърнах. — Без старание не се получава.

— Така ли?

— Ето например този младеж — заговорих аз и посочих младия симпатичен барман, който със сериозно изражение разбиваше лед. — Плащам му много добре. Другите служители от персонала не знаят това. Давам му висока заплата, защото има талант да прави страхотни коктейли. Повечето хора не разбират това, но и за коктейлите е нужен талант. Всеки, ако се постарае, може да приготви вкусна напитка. След няколко месеца практика човек може да се научи да прави коктейли като тези, които се сервират в повечето барове. Но за да постигнеш повече, трябва да имаш особено умение. Същото е със свиренето на пиано, рисуването, бягането на сто метра. Ето, аз например умея да приготвям нелоши коктейли. Учил съм занаята, практикувал съм го. Но не мога да се меря с моя барман. Вземам съвсем същите продукти, смесвам ги, точно толкова дълго разклащам шейкъра и все пак вкусът е друг. Не знам защо. Просто е нужен талант за това. Като за изкуството. Има една черта и само на някои хора се удава да я пресекат. Ето защо, намериш ли човек с талант, трябва много добре да се грижиш за него, за да го задържиш.

Барманът беше гей. Понякога в бара се събираше цяла компания гейове. Те не вдигаха шум и присъствието им не ме безпокоеше. Този младеж наистина ми харесваше. И той ми имаше доверие и работеше здраво.

— Може би имаш талант за бизнес и то по-голям, отколкото смяташ — рече Шимамото.

— Боя се, че нямам — отвърнах. — Изобщо не се смятам за делови човек. Имам два неголеми бара и толкова. И не планирам да отворя други или да печеля още повече пари. За какъв талант може да става дума? Но ти знаеш, че понякога си фантазирам. Представям си, че съм клиент и се питам къде би ми се искало да отида да хапна и да пийна. Например, ако съм неженен млад човек в двайсетте си години, в какво заведение бих завел приятелката си? Колко бих похарчил? Къде бих живял и по кое време бих се прибирал вкъщи. Премислям много варианти. Колкото повече са те, толкова по-ясно си представям как трябва да изглежда всичко.

Шимамото бе със светлосин пуловер с висока яка и с тъмносиня пола. На ушите й проблясваха малки обеци. Изпънатият пуловер подчертаваше гърдите й. Внезапно почувствах, че дъхът ми секна.

— Защо млъкна? Разказвай по-нататък. — На лицето й пак грейна щастлива усмивка.

— За какво?

— За бизнес философията ти — отвърна тя. — Харесва ми да те слушам като говориш така.

Почувствах, че се изчервявам. Отдавна не ми се беше случвало.

— Не бих го нарекъл бизнес философия. Върша всичко това още от малък — просто давам свобода на въображението си. Конструирам едно въображаемо място в главата си и постепенно добавям детайли. Тук поправям, там променям. Нещо като моделиране. Вече ти казах, че след дипломирането си дълго работих в едно издателство за учебна литература. Отегчителна до смърт работа. Абсолютно никакво място за проява на въображение. Какво ти въображение? Кому е нужно? От подобна работа и най-богатото въображение би посърнало. Прилошаваше ми при мисълта, че може цял живот да я върша. Чувствах, че се задушавам, че се смалявам на работното си място и скоро от мен няма да остане нищо.

Отпих глътка от коктейла и се огледах наоколо. Беше доста пълно, особено като се имаше предвид, че навън вали. Саксофонистът прибираше в калъф инструмента си. Повиках сервитьора и му казах да занесе бутилка уиски на музиканта и да му предложи нещо за вечеря.

— Но тук всичко е различно — продължих аз. — Ако не използваш въображението си, няма да оцелееш. И освен това можеш незабавно да реализираш всяка своя идея. Няма съвещания, нито началници. Никой не ти казва какво да правиш, не получаваш указания от Министерството на просветата. Прекрасно е, повярвай. Ти някога работила ли си във фирма?

Тя се усмихна и поклати глава.

— Не.

— Тогава смятай, че ти е провървяло. Тази работа не е за мен. Мисля, че и за теб не е. Разбрах го прекрасно през осемте години, докато бях на такава работа. Осем години отидоха на вятъра. При това най-добрите ми години — двайсетте. Понякога се питам как издържах толкова дълго. Но от друга страна, си мисля, че ако не бях минал през това, нямаше да постигна успех на сегашното си поприще. Сега обичам работата си. Но, знаеш ли, понякога ми се струва, че баровете ми също са просто фантазия, плод на моето въображение. Въздушни замъци. Засадил съм цветя там, съградил съм фонтани. Погрижил съм се за всичко. Хората идват тук, пият, слушат музика, разговарят, после си тръгват. Защо го правят всяка вечер? Седят, пият, харчат много пари. Знаеш ли защо? Защото всеки от тях търси същото: едно въображаемо място. Идват, за да видят своя красив въздушен замък, да намерят своето ъгълче в него.

Шимамото извади от чантичката си пакет „Салем“. Преди да успее да открие запалката си, аз драснах клечка кибрит и й запалих цигарата. Харесваше ми да й паля цигарата и да гледам как премрежва очи, докато се взира в трепкащото пламъче.

— Искаш ли да ти призная нещо? През целия си живот не съм работила нито ден — рече тя.

— Изобщо ли?

— Изобщо. Дори на временна работа. Изпитвам непоносимост към труда. Страшно ти завиждам, като те слушам как говориш за работата си. Никога не са ми хрумвали такива мисли… Аз винаги съм сама, седя и чета книги. С това се занимавам. И единствената ми грижа е не как да печеля пари, а как да ги харча.

Тя се обърна към мен и протегна напред ръцете си. На дясната носеше две тънки златни гривни, а на лявата — скъп наглед златен часовник. Дълго държа ръцете си пред мен, сякаш показваше мостри от изложена за продан стока. Хванах дясната й ръка и заразглеждах златните гривни. Спомних си как някога, когато бях на дванайсет години, тя ме бе хванала за ръката. Спомних си усещането от съприкосновението и как се бе разтупкало сърцето ми.

— Не знам… може би все пак е по-добре да мислиш как да харчиш парите си, а не как да ги печелиш — казах. Пуснах ръката й и ми се стори, че отлитам нанякъде. — Когато умуваш само как да печелиш пари, лека-полека губиш себе си.

— Но ти не знаеш колко празен се чувства човек, неспособен да създаде нещо.

— Не говори така. Сигурен съм, че не си даваш ясна сметка колко много неща си способна да създадеш.

— Например?

— Нямам предвид материални — отвърнах, загледан в ръцете си върху коленете.

Тя дълго не откъсна поглед от мен, държейки чашата си.

— Какво тогава? Чувства ли?

— Да. Всяко нещо си има край. Например този бар — той няма да съществува вечно. Вкусовете се менят, може да настъпи някакъв трус в икономиката, дори незначителен, и от заведението да не остане и помен. Знам много такива примери. Материалното е нетрайно. Но някои чувства остават завинаги у нас.

— Но не мислиш ли, Хаджиме, че чувствата, които остават задълго, понякога ни причиняват болка?

Тенор саксофонистът се приближи към нас, за да ми благодари за уискито. Аз му направих комплимент за свиренето и пак се обърнах към Шимамото:

— Джазмените са станали толкова учтиви. Когато учех в университета, не беше така. Всички се дрогираха и поне половината бяха неудачници. Но пък каква музика можеше да чуеш понякога, музика, която те взривяваше отвътре! Тъкмо това търсех тогава и много ходех по джаз клубовете в Шинджуку.

— Ти харесваш такива хора, нали, Хаджиме?

— Може би — отвърнах аз. — Хората ги влече особеното. Може девет пъти да не попаднеш на желаното, а на десетия да преживееш нещо върховно. Всички искат нещо, стремят се към нещо. Ето какво движи света. Може би това е истинското изкуство.

Отново погледнах ръцете си върху коленете. После вдигнах поглед към Шимамото. Тя очакваше да продължа.

— Впрочем сега е друго. Имам свой бизнес и главната ми грижа е как да инвестирам капитал и как да получавам печалба. Не съм човек на изкуството или творческа личност. Не се смятам и за меценат. За добро или лошо хората не идват тук да търсят изкуство. В заведение като моето е много по-лесно да имаш на разположение една вежлива, елегантна група като нашите музиканти, отколкото цяла банда от Чарли-Паркъри!

Шимамото поръча още един коктейл и отново запали цигара. Дълго мълчахме. Тя като че потъна в мислите си. Басистът свиреше дългото соло на „Прегърни ме“. Пианистът добавяше от време на време кратки акорди, а барабанистът си бършеше потта по челото и си пийваше. Един редовен клиент се приближи към мен и си побъбрихме.

— Хаджиме — поде Шимамото след продължително мълчание. — Известна ли ти е някоя красива река? Не много широка, да тече през долина право към морето, за предпочитане бърза.

Погледнах я учуден.

— Река ли? — попитах я и си помислих: „Що за хрумване?“

Лицето й беше съвършено безизразно. Гледаше ме спокойно и в същото време погледът й беше устремен някъде далеч. Какво ли виждаше там? Може би аз бях някъде далеч, на невъобразимо разстояние от нея? Тази мисъл ме натъжи. В очите й имаше нещо, което навяваше печал.

— Какво така изведнъж се сети за река? — попитах аз.

— Така… просто ми хрумна да те попитам — отвърна тя. — Знаеш ли за такава река?

Като студент доста пътувах из страната със спален чувал на гръб. Така че бях виждал много японски реки, но за такава, каквато описваше Шимамото, не можах да се сетя веднага.

— Струва ми се, че по крайбрежието на Япония има една такава — отвърнах след дълго мислене. — Не помня как се казва. Но съм сигурен, че е в префектура Ишикава. Няма да е трудно да я открия. Тя като че най-точно отговаря на описанието ти.

Спомних си ясно тази река. Бях ходил там през есенната пауза между семестрите, във втори или трети курс. Дърветата пламенееха в красиви есенни премени и спускащите се към морето планини бяха сякаш обагрени в кръв. Реката беше величествена. От време на време от гората долиташе ревът на елени. А рибата беше невероятно вкусна.

— Можеш ли да ме заведеш там? — попита Шимамото.

— Но това е чак в Ишикава — сдържано отговорих аз. — Не в Еношима. Ще трябва да пътуваме дотам със самолет, а после още поне час с кола. За един ден едва ли ще успеем да отидем и да се върнем. Ще се наложи да пренощуваме. Нали разбираш, в момента не мога да пътувам дотам.

Шимамото се извъртя бавно на стола си и ме погледна в очите.

— Хаджиме, знам, че не бива да искам от теб тази услуга. Да, защо да ти създавам грижи и да те обременявам излишно? Но няма кого другиго да помоля. Трябва да отида там, а не искам да отида сама. Към кого другиго да се обърна?

Погледнах я в очите. Бяха абсолютно спокойни и неподвижни като дълбоки вирове в сянката на скали, бранещи ги от всички ветрове. Вгледаше ли се по-внимателно в тях човек, щеше постепенно да съзре отразяващото се в тази гладка водна повърхност.

— Прости ми. — Тя се усмихна така, сякаш силите я бяха напуснали. — Не си мисли, че дойдох тук само за да те помоля за това. Исках просто да те видя и да си поговорим. Изобщо не се и канех да поставям този въпрос.

Пресметнах бързо наум и рекох:

— По принцип е възможно да се върнем не много късно вечерта, ако заминем със самолет рано сутринта. Разбира се, всичко зависи от това колко дълго искаш да останем там.

— Не много, струва ми се. Наистина ли можеш да отделиш време за едно пътуване със самолет дотам и обратно?

— Вероятно — отвърнах аз, след като помислих. — Засега не мога да кажа нищо определено. Но ще се опитам да намеря време. Обади ми се утре вечер. Ще бъда тук. Дотогава ще разбера как се стига дотам. Ти имаш ли някакви планове?

— Не. Готова съм да тръгна по всяко време, стига на теб да ти е удобно.

Кимнах.

— Прощавай — добави тя. — Може би не биваше пак да се срещаме. Знам, че с каквото и да се заема, накрая винаги го съсипвам.

Тя си тръгна към единайсет. Отидох да я изпратя, махнах на едно такси и държах чадъра над нея, докато се качи. Продължаваше да вали.

— Довиждане. Благодаря за всичко — каза тя.

— Довиждане.

Върнах се в бара и седнах на същото място пред плота. Чашата на Шимамото беше още там. Там беше и пепелникът с няколко смачкани угарки. Казах на сервитьора да не пипа нищо и дълго разглеждах бледите следи от червило по чашата и угарките.

 

 

Когато се прибрах, жена ми ме чакаше. Беше наметнала жилетка над нощницата и гледаше на видео „Лорънс Арабски“ — сцената, където Лорънс, след като преодолява множество изпитания, най-накрая успява да премине през пустинята и да стигне до Суецкия канал. Юкико беше гледала този филм три пъти, но той толкова й харесваше, че бе готова да го гледа отново и отново. Седнах до нея, налях вино на двама ни и заедно догледахме филма.

Казах й, че в неделя в клуба, в който ходех да плувам, имаме мероприятие. Един от членовете имаше голяма яхта. Няколко пъти бяхме влизали с нея навътре в морето да ловим риба и да се почерпим. През февруари беше малко студено за такива разходки, но жена ми не разбираше нищо от яхти и затова не възрази. Рядко излизах в неделя и Юкико като че нямаше нищо против да се срещам с други хора и да подишам чист въздух.

— Ще изляза рано сутринта и до осем вечерта ще съм се прибрал, надявам се. Ще вечерям вкъщи — казах й.

— Добре. Сестра ми ще дойде на гости в неделя. Ако не е студено, ще идем заедно с децата на разходка в Шинджуку-гьоен^[1]. Ще си вземем сандвичи. Добре ще си прекараме, само в женска компания.

— Добра идея — рекох.

На другия ден позвъних на една туристическа агенция и запазих самолетни билети и кола под наем. Самолетът до Токио щеше да кацне на летището в шест и половина вечерта, така че щях да успея да се върна навреме за вечеря. После отидох в бара и зачаках обаждането на Шимамото. Тя позвъни в десет.

— Мисля, че ще мога да отделя време. Какво ще кажеш за неделя? — попитах я.

— Чудесно — отвърна тя.

Казах й кога излита самолетът и къде да се срещнем на летище „Ханеда“.

— Много ти благодаря — рече Шимамото.

Затворих телефона и седнах за малко на плота с книга, но шумът от разговорите в бара не ми позволяваше да се съсредоточа. Отидох в тоалетната, измих си лицето и ръцете със студена вода и се загледах в отражението си в огледалото. „Ето че излъга Юкико“, казах си. Лъгал я бях и преди, когато се случваше да преспя с друга жена. Но тогава нямах чувството, че я лъжа. Това бяха просто безобидни забежки. Сега обаче беше друго, някак нередно. Не че възнамерявах да спя с Шимамото. Но все пак беше нередно. Дълго разглеждах отражението си. Отдавна не се бях взирал в очите си. Не ми се удаде да прочета в тях отговора на въпроса що за човек съм. Опрях се с ръце на мивката и въздъхнах дълбоко.