Харуки Мураками
На юг от границата, на запад от слънцето (14)

14

Беше с бяла рокля и широк тъмносин жакет. На яката на жакета имаше красива брошка — малка сребърна рибка. Роклята беше съвсем обикновена, без украшения, но с нея Шимамото изглеждаше великолепно. Тенът й бе по-тъмен от последния път, когато се видяхме.

— Вече си мислех, че никога няма да те видя — рекох.

— Казваш го всеки път, когато ме видиш — засмя се тя и, както винаги, седна до мен и постави ръцете си на плота. — Нали ти оставих бележка, че известно време няма да идвам.

— „Известно време“ е твърде относително понятие. Особено за човек, който чака — отбелязах аз.

— Но има ситуации, когато не може да се каже другояче.

— „Има ситуации“ също звучи много неопределено.

— Да, прав си. — На лицето й се мярна обичайната усмивка и лек ветрец повя кой знае откъде. — Прощавай. Не искам да се оправдавам, но само това можах да измисля. Не намерих други думи.

— Няма нищо. Както веднъж ти казах, това е бар и ти си клиент. Когато искаш, тогава идваш. Свикнал съм. Не ми обръщай внимание — просто си приказвам.

Тя повика бармана, поръча си коктейл и се вторачи в мен.

— Доста обикновено си облечен, може би за разнообразие?

— Тази сутрин ходих да плувам и не се преоблякох. Нямах време — отвърнах. — Но и така не е зле, струва ми се. Повече приличам на себе си.

— Изглеждаш по-млад. Никой не би ти дал трийсет и седем.

— И на теб.

— Но не изглеждам и на дванайсет — каза тя.

— Така е.

Барманът й донесе коктейла. Тя отпи глътка и притвори очи, сякаш дочуваше далечна мелодия. Видях все същите малки бръчици над клепачите й.

— Знаеш ли, Хаджиме, колко често си спомнях за вашите коктейли? Много ми харесват. Някак особени са.

— Пътува до далечно място ли?

— Защо така си помисли? — попита тя.

— Така изглеждаш — отвърнах. — Сякаш се връщаш от далечно пътешествие.

Шимамото ме погледна и кимна.

— Аз дълго… — поде тя и млъкна, сякаш си спомни нещо. Като че се опитваше да подбере думите. Но не успяваше. Прехапа устна и пак се усмихна. — Няма значение. Извинявай. Трябваше, разбира се, да намеря начин да ти се обадя. Но ми се искаше някои неща да си останат такива, каквито са. Замразени, така да се каже. Да дойда ли тук или не… Дойда ли, значи съм тук. Не дойда ли, значи съм другаде.

— И никога не си някъде по средата?

— Никога — отсече Шимамото. — Защото по средата няма нищо.

— А там, където по средата няма нищо, няма и среда — рекох.

— Точно така.

— С други думи, където няма кучета, няма и кучешки колиби.

— Да — каза тя и ме погледна шеговито. — Знаеш ли, че имаш особено чувство за хумор.

Музикантите от триото засвириха „Нещастните влюбени“. Често изпълняваха това парче. Известно време седяхме и мълчаливо слушахме музиката.

— Може ли да те питам нещо?

— Разбира се — отвърнах.

— Какво е общото между теб и тази мелодия? Забелязах, че когато си тук, винаги я изпълняват. Задължителен номер в програмата ли е?

— Не бих казал. Просто знаят, че я харесвам.

— Красива мелодия.

— И доста сложна. Разбрах това, след като я слушах няколко пъти. Не всеки музикант може да я изпълни. Изискват се специални умения. „Нещастните влюбени“. Дюк Елингтън и Били Стрейхорн. Стара е вече, от петдесет и седма, ако не се лъжа.

— Защо ли се нарича „Нещастните влюбени“?

— Защото се пее за влюбени, които са се родили под нещастна звезда. Не им е провървяло. Това е песен за Ромео и Жулиета. Елингтън и Стрейхорн са я съчинили за едно представление на Шекспировия фестивал в Онтарио. Първите й изпълнители са били Джони Ходжис, който на алт саксофон е изсвирил партията на Жулиета, а Пол Гонсалвес на тенор саксофон — тази на Ромео.

— Влюбени, родени под нещастна звезда — рече Шимамото. — Сякаш е за нас.

— Ние влюбени ли сме?

— А нима не сме?

Погледнах я. Тя вече не се усмихваше. Само в очите й блещукаха бледи звездички.

— Шимамото-сан, та аз не знам нищо за теб. Чувствам го всеки път, когато те погледна в очите. Всъщност знам съвсем мъничко от времето, когато беше на дванайсет. За момичето, с което бяхме съседи и съученици. Но това беше преди двайсет и пет години. Туистът беше на мода и хората все още пътуваха с трамвай. Нямаше касетофони, нито дамски превръзки, нито влакове-стрела, нито диетични продукти. Отдавна беше. Нищо друго не знам за теб — останалото е обвито в мрак.

— Това ли се чете в очите ми — че не знаеш нищо за мен?

— Нищо не е написано в тях — отвърнах. — Написано е в моите. Просто виждам отражението му в твоите.

— Хаджиме — каза тя. — Знам, че не постъпвам добре, като не ти разказвам за себе си. Но не мога да го направя. Не говори повече за това.

— Добре, няма. Бъди спокойна. Пак говорех на себе си.

Шимамото вдигна ръка към яката на жакета си и, докосвайки с пръсти брошката с форма на риба, се заслуша мълчаливо в изпълнението на триото. Когато свърши, тя аплодира музикантите и отпи от коктейла си. После въздъхна дълбоко и се обърна към мен.

— Да, шест месеца не са малко време. Но сега по всяка вероятност ще мога да идвам тук, поне известно време.

— Все същите вълшебни думички — казах.

— Вълшебни думички?

— „По всяка вероятност“, „известно време“.

Тя се усмихна и ме погледна. Извади цигара от чантичката си и я запали със запалка.

— Когато те гледам, понякога имам чувството, че виждам далечна звезда — продължих аз. — Тя излъчва ярка светлина, която обаче е пътувала десетки хиляди години. Може звездата вече да не съществува. Но понякога светлината ми се струва по-истинска от всичко.

Шимамото мълчеше.

— Ето че дойде. Тук си — продължих. — Поне на мен така ми се струва. Макар че може и да не си ти, а твоята сянка. А ти да си на друго място. А може и вече да те няма, да си изчезнала отдавна. Протягам ръка — искам да се убедя, че си тук, но ти отново се криеш зад думичките — „може би“, „известно време“. Така ли ще продължаваме и занапред?

— Вероятно. Поне засега — отвърна тя.

— Ето че не само аз имам особено чувство за хумор — усмихнах се.

Тя също се усмихна — сякаш след дъжд облаците се бяха разкъсали и иззад тях се беше показало слънцето. В малките, топли бръчици в ъглите на очите й се съдържаше обещание за нещо прекрасно.

— Хаджиме, донесох ти подарък — рече тя и ми подаде нещо, обвито в красива хартия и завързано с тънка червена панделка.

— Прилича на грамофонна плоча — предположих, съдейки по големината и формата.

— Да, Нат Кинг Коул. Същата, която слушахме заедно. Спомняш ли си? Подарявам ти я.

— Благодаря. Но защо ми я подаряваш? Все пак е спомен от баща ти.

— Останали са ми и други. Тази е за теб.

Загледах се в опакованата плоча. Не след дълго всички звуци около мен — шумът от гласовете и музиката — заглъхнаха, сякаш ги отнесе стремително водно течение. Останахме само тя и аз. Всичко друго беше илюзия, клатещи се декори от папиемаше. Истински бяхме само ние — аз и Шимамото.

— Съгласна ли си да отидем някъде и да я послушаме заедно? — предложих.

— Страхотна идея — отвърна тя.

— Имам малка вила в Хаконе. Никой не живее там. Има и стереоуредба. С кола се стига за час и половина.

Шимамото погледна часовника си, после мен.

— Предлагаш да отидем сега ли?

— Да.

Тя притвори очи.

— Но вече минава десет. Ако тръгнем сега, ще се върнем много късно.

— Няма никакви проблеми. Имаш ли нещо против?

Тя пак погледна часовника си и затвори за десетина секунди очи. Когато ги отвори, изражението й беше съвсем различно — сякаш през тези няколко мига бе успяла да се пренесе много далеч, да остави там нещо и пак да се върне.

— Добре. Да вървим.

 

 

Обадих се на управителя на заведението и му казах да се погрижи за всичко в мое отсъствие — да заключи касата, да пресметне оборота и да внесе парите в банковия клон, до който имахме денонощен достъп. После отидох до вкъщи за БМВ-то, което беше в подземния гараж. Позвъних на жена си от най-близкия автомат и й казах, че заминавам за Хаконе.

— Сега ли? — учуди се тя. — Защо заминаваш за Хаконе по това време?

— Трябва да обмисля на спокойствие нещо.

— Значи няма да се прибереш тази нощ?

— Вероятно не.

— Извинявай, Хаджиме. Дълго мислих и разбрах, че съм постъпила глупаво. Не ми се сърди. Ти беше прав. Продадох всички акции. Ела си, чу ли?

— Не ти се сърдя, Юкико. Изобщо не ти се сърдя. Забрави за това. Просто искам да остана сам една вечер, за да помисля. Само една вечер.

Тя дълго мълча и накрая рече:

— Добре. — Гласът й издаваше силна умора. — Върви. Но карай много внимателно, защото вали.

— Ще внимавам.

— Знаеш ли, толкова много неща не разбирам. Преча ли ти?

— Изобщо не ми пречиш — отвърнах. — Това няма нищо общо с теб. Проблемът е по-скоро у мен. Не се измъчвай, чуваш ли? Просто искам да помисля насаме.

Затворих телефона и се отправих към бара. Явно Юкико през цялото време беше мислила за разговора ни по обед. По гласа й разбрах, че е уморена и объркана. Стана ми жал за нея. Дъждът не спираше да се лее. Отворих вратата на колата, за да влезе Шимамото.

— На никого ли няма да се обадиш преди да тръгнем? — попитах я.

Тя поклати глава, обърна се към прозореца и притисна лице към стъклото, както когато се връщахме от летище „Ханеда“.

 

 

Трафикът по пътя до Хаконе не беше голям. В Ацуги напуснахме магистрала Томей и поехме по местната автострада в посока към Одавара. Стрелката на километража се колебаеше между 130 и 140 километра. От време на време дъждът преминаваше в истински порой, но аз бях пропътувал този път многократно и познавах добре всеки завой, всяко изкачване и спускане. През цялото време почти не говорехме. Включих радиокасетофона и се съсредоточих върху пътя. Зазвуча тихо Моцартов квартет. Потънала в мисли, Шимамото гледаше през прозореца. От време на време поглеждаше към мен. Тогава гърлото ми пресъхваше. За да потисна вълнението си, няколко пъти преглъщах.

— Хаджиме — заговори тя, когато наближавахме Кудзу. — Като че не слушаш много често джаз извън бара?

— Така е. Почти не слушам джаз. Предпочитам класическа музика.

— Защо?

— Може би защото слушам твърде много джаз, когато съм на работа, и извън бара ми се слуша нещо различно — класика или рок… Но не и джаз.

— А жена ти какво слуша?

— Обикновено каквото слушам аз. Няма специални предпочитания. Не си спомням да си е пускала сама някоя плоча. Дори не съм сигурен, че знае как се включва уредбата.

Шимамото се присегна към кутията с касетките и извади няколко. На едната бяха записани детски песнички, които аз и децата пеехме в колата. „Кученцето-полицай“, „Лаленцето“ — японският вариант на най-големите хитове на Барни. С удивление, като на нещо странно, тя погледна една касета с картинка на Снупи.

— Хаджиме — рече Шимамото след кратко мълчание и отново се обърна към мен. — Като те гледам да шофираш, си мисля: „Дали да не сграбча кормилото и да го завъртя рязко?“ Ще се разбием, нали?

— Да, ще загинем. Движим се със 130 километра в час.

— Не ти ли се иска да умрем заедно?

— Мога да измисля по-приятни начини за умиране — засмях се аз. — И освен това още не сме слушали плочата. Нали затова сме тръгнали на път?

— Добре. Спокойно. Няма да направя нищо такова. Но тази мисъл ми минава от време на време през ума.

 

 

Беше едва началото на октомври, но нощите в Хаконе бяха хладни. Щом пристигнахме, включих осветлението и веднага запалих газовата печка в гостната. Извадих от шкафа бутилка бренди и две чаши. Скоро в стаята стана топло. Седнахме, както някога, един до друг на дивана и аз поставих плочата на Нат Кинг Коул върху диска на грамофона. Чашите ни отразяваха червеникавите езичета на огъня в печката. Шимамото седеше със събрани под себе си крака. Едната й ръка лежеше на облегалката на дивана, а другата на коленете. Също като някога. Тогава тя като че се стесняваше да показва краката си и този навик й бе останал и досега, дори след операцията. Нат Кинг Коул пееше „На юг от границата“. Толкова отдавна не бях чувал тази мелодия.

— Когато слушах в детството си тази плоча, страшно ми се искаше да разбера какво има там, на юг от границата — казах.

— Аз също — рече Шимамото. — Знаеш ли колко бях разочарована, когато по-късно прочетох текста на песента на английски. Оказа се, че това е просто песен за Мексико. А пък аз все си мислех, че на юг от границата има нещо такова…

— Какво?

Тя прокара ръка през косата си, отмятайки я назад.

— Не знам. Нещо много красиво, голямо и… меко.

— Нещо много красиво, голямо и меко — повторих. — А яде ли се?

Тя се засмя. Белите й зъби блеснаха.

— Едва ли.

— А поне може ли да се докосне?

— Може би.

— Пак „може би“.

— Какво да се прави, в света има много неопределеност — отвърна Шимамото.

Протегнах ръка към облегалката на дивана и докоснах пръстите й. Толкова отдавна не я бях докосвал — от деня, в който се върнахме със самолет от Ишикава. Тя усети докосването ми, вдигна за миг поглед към мен и веднага го сведе.

— На юг от границата, на запад от слънцето — каза.

— На запад от слънцето ли? Какво има на запад от слънцето?

— Чувал ли си за болестта сибирска треска?

— Не.

— Чела съм за нея преди доста време. Може би още в училище, в осми или девети клас. Но не помня заглавието на книгата. От сибирска треска боледуват предимно селяните в Сибир. Опитай се да си представиш следното: ти си селянин и живееш съвсем сам в дивата сибирска тайга. Ден след ден превиваш гръб над ралото, разораваш нивите си с пот на челото. Наоколо, докъдето ти стига погледът, няма нищо. Накъдето и да се обърнеш, виждаш само хоризонта — на север, на изток, на юг, на запад — все същото. И нищо друго. Сутрин слънцето изгрява и ти отиваш да работиш на полето. Когато застане над главата ти, значи е дошло време за обяд. Щом започне да клони към залез, се връщаш у дома да спиш.

— Не е като да държиш бар в Аояма.

— Не е — усмихна се тя и наклони леко глава. — И това се повтаря ден след ден, година след година.

— Но зиме в Сибир не работят на полето.

— Да, зиме си почиват — съгласи се тя. — Остават си вкъщи, там също има достатъчно работа. Дойде ли пролетта, пак излизат. Та, представи си, че ти си такъв селянин.

— Представих си.

— Идва ден, когато нещо в теб умира.

— Умира ли? Какво искаш да кажеш?

— Не знам — поклати глава тя. — Нещо… Всеки ден виждаш как слънцето изгрява от изток, изминава своя път по небето, после залязва на запад и нещо в теб се прекършва и умира. Захвърляш плуга и с празна от мисли глава тръгваш на запад. На запад от слънцето. Вървиш ден след ден като луд — не ядеш, не пиеш, докато не паднеш мъртъв на земята. Това е сибирската треска — hysteria siberiana.

Опитах се да си представя сибирски селянин, лежащ мъртъв на земята и попитах:

— Но какво има там, на запад от слънцето?

Шимамото пак поклати глава.

— Не знам. Може би нищо. А може и да има нещо. Във всеки случай е различно от онова, което е на юг от границата.

Нат Кинг Коул запя „Преструвай се“ и Шимамото си затананика тихичко, както някога:

Да се престориш на щастлив,

когато ти е зле.

Никак не е трудно.

— Знаеш ли — заговорих аз, — след като си замина последния път, дълго мислих за теб. Почти половин година, всеки ден, от сутрин до вечер. Опитвах се да се заставя да не мисля, но не можех. И ето до какво заключение стигнах: не искам пак да те загубя. Не мога да живея без теб. Не искам пак да чувам думите „може би“ и „известно време“… Ще кажеш, че няма да се виждаме известно време и ще изчезнеш нанякъде. И никой няма да знае кога ще се върнеш. Може никога повече да не се върнеш и аз може да не те видя пак. Как ще живея без теб? Няма да издържа. Животът ми ще е безсмислен.

Шимамото ме погледна мълчаливо с неизменната усмивка, на която нищо не можеше да повлияе, но пък и не беше ясно какво се крие зад нея. Пред тази усмивка сякаш за миг изгубих всичките си усещания и емоции. Престанах да разбирам кой съм, къде съм. И все пак след малко намерих думите, които исках да кажа:

— Обичам те. Чувствата ми към теб не могат да се сравнят с нищо друго и не искам да ми бъдат отнети, защото никога няма да се повторят. Вече няколко пъти те губих. Не биваше да те оставя да си тръгнеш. През тези месеци окончателно се убедих, че те обичам, че не мога да живея без теб и че не искам да ме напускаш.

След като изслуша признанието ми, Шимамото затвори очи. Огънят в печката гореше, Нат Кинг Коул пееше старите си песни. „Трябва да кажа още нещо“, помислих си аз, но нищо не ми хрумваше.

— Чуй ме, Хаджиме — подзе тя. — Изслушай ме внимателно, защото е много важно. Вече ти казах, че не признавам средното положение. Можеш да получиш от мен или всичко, или нищо. Това е основният принцип. Ако не възразяваш, нека всичко между нас да остане както си е. Не знам колко време ще караме така, но ще направя всичко възможно да е по-дълго. Когато мога, ще идвам при теб, но не и когато не мога. Не мога да идвам винаги когато искаш. Ако това условие е приемливо за теб и не искаш пак да си замина, трябва да ме вземеш цялата, с всичко, с целия багаж, който нося, така да се каже. Но тогава и ти ще си ми нужен целият. Разбираш ли ме? Разбираш ли какво означава това?

— Да — казах.

— И все още искаш да сме заедно?

— Вече съм решил, Шимамото. Непрекъснато мислех за това, докато те нямаше, и взех решение.

— Но, Хаджиме, ти имаш жена и две деца. Обичаш ги и са ти много скъпи.

— Разбира се, че ги обичам. Много. И се грижа за тях. И все пак нещо липсва. Имам семейство, работа и би било грехота да се оплаквам. Може да се каже, че съм щастлив. И все пак, когато отново те срещнах преди една година, разбрах, че нещо липсва. Какво още искам от живота? Каква е тази вечна жажда, която нито жена ми, нито децата не могат да утолят? Само един човек в целия свят е в състояние да направи това. Ти. Едва сега разбрах каква жажда съм търпял през всичките тези години. И за мен няма връщане назад.

Шимамото ме прегърна и отпусна глава на рамото ми. Топлото й нежно тяло се притисна към моето.

— И аз те обичам, Хаджиме. През целия си живот съм обичала само тебе. Не можеш да си представиш колко те обичам. Винаги мислех за теб дори когато бях с друг. Затова не исках пак да се срещнем. Чувствах, че няма да издържа. Но не можех и да не те видя. Отначало исках просто да се убедя, че си ти, и да си тръгна. Но щом те видях, не можех да не те заговоря. — Главата й все така лежеше на рамото ми. — Мечтаех си да ме прегърнеш, още когато бях на дванайсет. Нима не го разбра?

— Не — признах аз.

— И толкова исках да се прегърнем голи. Предполагам, че на теб дори не ти е минало през ума?

Притиснах я към себе си и я целунах. Тя затвори очи и замря. Езиците ни се сплетоха, усещах ударите на сърцето й под гръдта — страстни и топли. Затворих очи и си представих алената кръв, движеща се по жилите й. Погалих меките й коси, вдишах аромата им. Ръцете й шареха по гърба ми. Плочата свърши и грамофонът се изключи автоматично, а рамото с игличката се върна на мястото си. И единствено шумът на дъжда отново изпълни стаята. Шимамото отвори очи и прошепна:

— Хаджиме, сигурен ли си, че постъпваме правилно? Наистина ли съм ти нужна, наистина ли искаш да зарежеш всичко заради мен?

— Да. Вече съм решил — кимнах аз.

— Но ако не се бяхме срещнали, щеше да си живееш спокойно — без тревоги и съмнения. Не е ли така?

— Може би, но ние се срещнахме и това няма как да се промени. Спомняш ли си какво ми каза веднъж — че има неща, които не е възможно да се променят. Човек върви само напред. Да става каквото ще. За мен най-важното е да бъдем заедно. Ще започнем всичко отначало.

— Хаджиме, ще се съблечеш ли? Искам да те погледам. Може ли?

— Искаш да се съблека?

— Да. Свали всичко. Искам да погледам тялото ти. Имаш ли нещо против?

— Не. Щом като искаш… — Започнах да се събличам пред печката — снех шубата си, полото, джинсите, тениската, слиповете. Шимамото ме помоли да коленича на пода. Бях възбуден, членът ми бе твърд и затова малко се смутих. Тя отстъпи назад и ме заразглежда, без да свали дори жакета си.

— Някак странно е да бъдеш гол пред облечена жена — засмях се аз.

— Хубаво е, Хаджиме — каза тя, приближи се, нежно обгърна с длан пениса ми и ме целуна по устните. После постави ръце върху гърдите ми и дълго гали с език зърната и пубиса. Допря ухо до пъпа ми и пое в устата си единия тестис. Започна да ме целува по цялото тяло — от главата до петите. Сякаш се любеше не с мен, а със самото време — галеше го, целуваше го, лижеше го.

— Няма ли да се съблечеш? — попитах я.

— После — отвърна тя. — Искам първо да се насладя на тялото ти — да го гледам, докосвам и милвам до насита. Ако сега се съблека, веднага ще ми се нахвърлиш. Дори да те отблъсна, няма да можеш да се въздържиш.

— Така е.

— Не искам така. Не бива да се бърза. Толкова дълъг път изминахме дотук. Искам първо да те погледам, да те докосвам с ръце, устни и език. Бавно-бавно. Иначе не мога да продължа нататък. Вероятно ме смяташ за особнячка, но това ми е необходимо, разбери. Не казвай нищо, просто ми позволи да го правя.

— Нямам нищо против. Прави каквото ти харесва. Но ти така си ме зяпнала…

— Нали си мой?

— Да.

— Значи няма защо да се стесняваш.

— Права си. Просто трябва да свикна.

— Потърпи още малко. Толкова дълго си мечтах за това.

— Мечтала си да ме гледаш гол? Да ме докосваш навсякъде напълно облечена?

— Именно. Години наред си представях голото ти тяло и си мечтаех да го видя. Фантазирах си за члена ти — как изглежда, колко е голям и твърд.

— Защо си фантазирала?

— Защо ли? — учуди се Шимамото. — Питаш ме защо? Защото те обичам. Какво нередно има една жена да си представя любимия мъж гол? А ти нима не си фантазирал за мен?

— Да.

— Когато си мастурбирал, нали?

— Да. В прогимназията и гимназията — казах аз и тутакси се поправих. — Не, какво говоря? Неотдавна.

— И аз така правех. Представях си тялото ти. И при жените се случва.

Отново я притиснах към себе си и бавно я целувах. Езикът й се плъзна между устните ми.

— Обичам те, Шимамото — прошепнах.

— И аз те обичам, Хаджиме. Само теб обичам. Може ли да те погледам още малко?

— Добре.

Тя нежно обви с длан члена и тестисите ми.

— Колко е приятно… Ще ми се да ги изям.

— Тогава какво ще правя?

— Но аз искам. — Тя дълго не ги пускаше, сякаш ги претегляше в дланта си. Бавно и внимателно пое с уста пениса ми и ме погледна в очите. После каза:

— Може ли отначало да го правя така, както искам? Позволяваш ли ми?

— Всичко ти позволявам. Само не ме яж.

— Не говори и не ме гледай, защото малко се смущавам.

— Добре, няма — обещах й аз.

Както бях коленичил на пода, Шимамото ме прегърна с лявата си ръка през талията, а с дясната събу чорапите и пликчетата си, без да сваля роклята, и започна с устни и език да лиже члена и тестисите ми. Без да ги изпуска от устата си, започна бавно да движи ръката си, след като я пъхна под роклята.

Мълчах. Какво можех да кажа? Виждах, че на нея така й харесва. Гледах движенията на устните, езика й и на ръката й под роклята и си спомних онази Шимамото, която бях видял на паркинга пред залата за боулинг — вцепенена и бледа като платно. Ясно си спомних стаената дълбоко в очите й непрогледна пустота, вледенена като подземен глетчер. И тишината, толкова дълбока, че всмуква всички звуци. И мразовития въздух, изпълнен от тази абсолютна тишина.

Тогава за пръв път в живота си се срещнах лице в лице със смъртта. Не ми се беше случвало да видя как някой умира пред очите ми и представата ми за смъртта бе неопределена. Но тогава я видях в целия й ужас, на няколко сантиметра от лицето си. „Ето я смъртта“, помислих си и я чух да ми казва: „Почакай, ще дойде и твоят ред“. Накрая всеки попада в тези безкрайно самотни дълбини и потъва в извора на мрака и пустотата, откъдето никога няма да се чуе нито един звук. Заставайки пред тази бездънна черна дупка, изпитах парализиращ, спиращ дъха страх.

Взирайки се в смразяващата, мрачна бездна, аз я зовях отново и отново: „Шимамото! Шимамото!“, но гласът ми се губеше в безкрайното нищо. Виках с все сила, но очите й не реагираха на моите призиви. Дишането й си оставаше равномерно и леко като полъх и само то свидетелстваше, че е още жива. Но очите й ми казваха, че тя вече е във властта на смъртта.

Взирах се в мрака в очите й, виках я и не можех да се избавя от усещането, че и аз затъвам все по-навътре в тази бездна. Тя ме засмукваше като вакуум. Все още помня огромната й мощ. Тя и сега искаше да ме погълне.

Стиснах очи и се помъчих да прогоня този кошмар.

Протегнах ръка и погалих косите й, докоснах ушите, поставих ръка на челото. Тялото й бе топло и меко. Смучеше пениса ми с такова увлечение, сякаш се опитваше да изсмуче самия ми живот. Ръката й продължаваше да се движи между краката й, сякаш общуваше с някого на таен език. След малко свърших в устата й и тя погълна спермата до последната капка; ръката й спря да се движи и очите й се затвориха.

— Извинявай — чу се гласът й.

— За какво? — учудих се аз.

— Много исках да го направя по този начин. Умирам от срам, но това ми бе много необходимо. То е нещо като ритуал за нас двамата. Разбираш ли?

Притеглих я към себе си и лекичко потърках топлата й буза със своята. Повдигнах косата й, целунах я по ухото, погледнах очите й и видях там отражението на лицето си. В тяхната бездънна дълбина имаше извор и блещукаше слаба светлинка. „Огънчето на живота, помислих си. Някога ще угасне, но сега свети“. Шимамото ми се усмихна. В ъгълчетата на очите й се образуваха познатите бръчици. Целунах ги.

— А сега можеш да ме съблечеш — каза ми тя. — И да правиш каквото поискаш. Твой ред е.

— Може би ми липсва въображение, но аз предпочитам обичайния начин — рекох.

— Добре. И на мен ми харесва.

Свалих роклята и сутиена й, положих я на леглото и я обсипах с целувки. Погледнах всяка извивка на тялото й, докоснах го навсякъде, целунах го навсякъде, като се стараех да открия всичко и да го запазя в паметта си. Много години бяхме пропътували до този ден и аз като Шимамото не исках да бързам. Сдържах се до момента, в който повече не можех, и тогава бавно проникнах в нея.

 

 

Любехме се отново и отново — ту нежно, ту страстно и заспахме едва на разсъмване. Веднъж, когато телата ни пак се сляха, Шимамото изведнъж се разрида неудържимо и като обезумяла ме заудря с юмруци по гърба и плещите. Притиснах я силно към себе си. Стори ми се, че ако не я държа здраво, ще се разлети на парчета. Дълго я галих по гърба, като се опитвах да я успокоя. Целувах шията й и приглаждах с пръсти косата й. Тя вече не бе невъзмутимата и сдържана Шимамото, която познавах. Ледът, сковавал душата й години наред, бе започнал да се топи и да изплува на повърхността. Долових полъха му, признаците на присъствието му. Треперенето на притихналата в обятията ми Шимамото се предаваше и на мен, а с него и чувството, че вече е моя и никога повече няма да се разделим.

— Искам да знам всичко за теб — казах й. — Как си живяла досега, къде живееш сега, с какво се занимаваш? Омъжена ли си или не? Всичко. И никакви тайни занапред, защото не мога повече така.

— Утре — отвърна тя. — Утре ще ти разкажа всичко. Не ме питай дотогава за каквото и да било. Днес не знаеш нищо. Ако сега ти разкажа всичко, за теб вече няма да има път назад.

— Аз и не възнамерявам да се върна. А и кой знае, утрешният ден може да не настъпи. И аз никога няма да разбера какво криеш от мен.

— По-добре да няма утре — рече тя. — Така никога няма да разбереш.

Понечих да й отговоря, но тя затвори устата ми с целувка.

— Предпочитам плешивите лешояди да изкълват това „утре“. Дали тази храна е подходяща за тях, как смяташ?

— Да, ще им хареса. По принцип те се хранят с изкуство, но и „утре“ става.

— А обикновените лешояди ядат…

— … мърша, човешки трупове — казах аз. — Те са съвсем различни от плешивите.

— Значи плешивите лешояди ядат изкуство и „утрешни дни“?

— Точно така.

— Много хубаво меню!

— А за десерт си хапват каталози за новоизлезли книги.

— И все пак, до утре — засмя се Шимамото.

 

 

Утрото все пак настъпи. Когато се събудих, нея я нямаше. Дъждът бе спрял и през прозореца на спалнята се лееше ярка, прозрачна слънчева светлина. Часовникът показваше девет и нещо. Във възглавницата до мен бе останала малка вдлъбнатина от главата на Шимамото. Станах от леглото и отидох да я потърся в гостната, погледнах в кухнята, в детската, във ваната, но никъде я нямаше. Дрехите и обувките й, които бе оставила в антрето, също ги нямаше. Дълбоко си поех дъх, опитвайки се да се върна в реалността, ала тази реалност бе необичайна и странна — не такава, каквато бе, преди да заспя. И изобщо не ми допадаше.

Облякох се и излязох. БМВ-то бе там, където го бях паркирал снощи. Може би все пак Шимамото се бе събудила рано и бе излязла да се разходи. Обиколих около къщата, после седнах в колата и поех из околността. Добрах се чак до съседното градче — но безрезултатно, от нея нямаше и следа. Върнах се във вилата, но тя не бе там. Помислих си, че може да е оставила някаква бележка и претършувах къщата, но така и не намерих нищо. Нямаше и следа, че тя до неотдавна бе тук.

Без Шимамото в къщата бе пусто и задушно. Въздухът бе изпълнен с грапави прашинки, които дразнеха гърлото ми при всяко вдишване. Спомних си за грамофонната плоча на Нат Кинг Коул, която тя ми беше подарила. Но и нея никъде я нямаше. Явно я бе отнесла със себе си.

Шимамото пак бе изчезнала, като този път дори не ми бе оставила надежда, че след известно време ще се срещнем отново.