Агата Кристи
Сънят

Еркюл Поаро погледна изучаващо къщата. Погледът му се плъзна за момент по заобикалящите я сгради, магазините, голямата фабрика отдясно и блоковете с евтини апартаменти отсреща.

После погледът му се върна отново на „Нортуей Хаус“. Реликва от минали времена, времена, в които нямаше ограничения за площта, времена на спокойствие, когато зелени поля са ограждали тази показно пищна сграда. Сега бе по-скоро анахронизъм, занемарен и забравен в трескавото ежедневие на модерен Лондон, и вече никой не можеше да каже къде точно се намира.

Освен това много малко бяха хората, които биха могли да кажат на кого принадлежи, въпреки че името на собственика беше сред тези на най-богатите в света. Но парите можеха както да купуват популярност, така и да я скриват. Бенедикт Фарли, ексцентричният милионер, не парадираше с резиденцията си. Самият той рядко се явяваше на публични места и хората почти не го виждаха. От време на време присъстваше на заседания на някой управителен съвет. Слабата му фигура, орловият нос и стържещият глас лесно се разпознаваха сред събралите се директори. За него се носеха легенди. Говореше се, че е проклет, в същото време изключително щедър, както и за някои негови лични странности — като например кърпеният му халат, за който се смяташе, че е от двайсет и осем години, неизменното му меню от зелева супа и хайвер и омразата му към котки. Всички тези неща бяха публична тайна.

Еркюл Поаро също ги знаеше. Но познанията му за човека, когото се канеше да посети, се свеждаха само до това. Писмото, което носеше в джоба на палтото си, също не му бе много от полза.

След като разгледа мълчаливо минута-две този меланхоличен символ на отминали години, той се изкачи по стълбите към входната врата и натисна звънеца. Погледна елегантния си ръчен часовник, с който най-сетне бе заменил любимеца си — един голям старомоден джобен часовник. Да, беше точно девет и половина. Както обикновено Еркюл Поаро бе точен до минута.

След необходимия интервал от време вратата се отвори. Един чудесен екземпляр на вида иконом застана на прага, фигурата му се очерта на фона на осветен вестибюл.

— Господин Бенедикт Фарли? — попита детективът.

Безразличният поглед на иконома го обходи от главата до петите. Нямаше нищо обидно, но пък беше ефективно. „До най-малката подробност“ — помисли си Поаро с разбиране.

— Имате ли уговорена среща, сър? — попита любезно икономът.

— Да.

— Името ви, сър?

— Мосю Еркюл Поаро.

Икономът се поклони и се отдръпна.

Еркюл Поаро влезе в къщата, а икономът затвори вратата след него.

Имаше обаче още една формалност, преди сръчните му ръце да поемат шапката и бастуна на посетителя.

— Извинете ме, сър. Наредено ми е да попитам за писмото.

Поаро извади от джоба си сгънатото писмо и го подаде на иконома. Той му хвърли бегъл поглед и му го върна с поклон. Детективът го прибра отново в джоба си. Съдържанието му беше кратко.

Нортуей Хаус

Мосю Еркюл Поаро

Уважаеми господине,

Господин Бенедикт Фарли би искал да се посъветва с вас. Ако ви е удобно, ще се радва да го посетите на горепосочения адрес утре (четвъртък) в 9.30 вечерта.

Искрено ваш

Хюго Корнуорти (Секретар)

Моля, носете това писмо с вас.

С обигран жест икономът взе шапката, бастунчето и палтото на Поаро и каза:

— Моля, качете се горе в кабинета на господин Корнуорти.

Той го поведе нагоре по широкото стълбище. Поаро го последва, като преценяващо оглеждаше многобройните предмети на изкуството. Неговият вкус все пак си оставаше този на дребен буржоа.

На първия етаж икономът почука на една врата.

Веждите на Еркюл Поаро леко се повдигнаха. Беше първата проява на дисхармония, на която се натъкваше в този дом. Съвършеният иконом никога не чука на вратата, а без съмнение този беше такъв.

Може би това беше, така да се каже, една от проявите на ексцентричността на милионера.

Отвътре се чу глас, който каза нещо и икономът отвори вратата. Той обяви (а на Поаро отново му се стори, че става нещо необичайно):

— Господинът, когото очаквате, сър.

Поаро влезе в стаята. Беше огромно помещение с оскъдна мебелировка, която сочеше деловото му предназначение. Имаше стелажи с много книги, справочници, две кресла и импозантно бюро, на което се виждаха прилежно подредени документи. Ъглите на стаята тънеха в сумрак, защото единствената светлина идваше от настолна лампа със зелен абажур, поставена на малка масичка до едно от креслата. Беше нагласена така, че да осветява този, който се приближава от вратата. Еркюл Поаро примигна леко, като си даде сметка, че крушката е най-малко сто и петдесет вата. В едното кресло се бе разположил слаб човек, загърнат в закърпен халат — Бенедикт Фарли. Вратът му беше изпънат, а носът му стърчеше като клюн на птица. Кичур от бяла коса, подобно на този на какаду, стърчеше над челото му. Очите му блестяха зад очила с дебели стъкла. Той се втренчи подозрително в посетителя си.

— Хъм — обади се най-сетне, а гласът му прозвуча рязко и грубо с характерната дрезгава нотка. — Значи вие сте Еркюл Поаро, а?

— На вашите услуги — поклони се любезно гостът, сложил ръка върху креслото.

— Седнете, седнете — подкани го сприхаво старецът.

Поаро седна и светлината на лампата го огря целия. Зад нея другият го изучаваше внимателно.

— А как да разбера, че наистина сте Еркюл Поаро, а? — попита раздразнено старецът. — Кажете ми, де?

Детективът отново извади писмото от джоба си и му го подаде.

— Да — отбеляза злобно милионерът. — Това е. Това е писмото, което накарах Корнуорти да напише. — Той го сгъна и му го върна. — Значи вие сте този човек, а?

— Уверявам ви, няма никаква измама — махна с ръка посетителят.

Изведнъж Бенедикт Фарли се изкиска:

— Така казва и фокусникът, преди да извади златната рибка от шапката си! Знаете ли, тези думи са част от номера.

Поаро не отговори.

— Мислите си, че съм подозрителен стар човек, а? — обади се отново Фарли. — Такъв съм. Не се доверявай на никого! Това е моето мото. Когато си богат, на никого не можеш да имаш доверие. Не, не, не можеш!

— Искали сте да се посъветвате с мен — напомни му любезно Поаро.

Старецът кимна:

— Повикай си експерт, цената няма значение. Както сте забелязали, мосю Поаро, не съм ви питал за хонорара ви. И няма да го направя. Ще ми изпратите сметката по-късно. Няма да се пазаря. Проклетите глупаци от бакалията си мислят, че могат да ми искат два шилинга и девет пенса за яйцата, когато на пазара са по два и седем! Измамници! Но мен не могат да измамят. Професионалистът обаче е нещо друго. Той си струва парите. Аз самият съм такъв и си го знам.

Еркюл Поаро мълчеше. Слушаше внимателно, с глава леко наклонена настрани.

Въпреки че запази невъзмутим израз на лицето си, той изпита разочарование. Все още не можеше да определи защо. До този момент Бенедикт Фарли му изглеждаше истински, тоест отговаряше на популярната представа за милионера. И все пак Поаро беше разочарован.

„Този човек е шарлатанин — помисли си той с нотка на отвращение. — Нищо друго, освен шарлатанин.“

Познаваше и други милионери, които също бяха ексцентрични, но при тях той усещаше някаква сила, някаква вътрешна енергия, която предизвикваше уважението му. Ако бяха облечени в износен закърпен халат, то би било просто защото обичат да носят такъв халат. Но халатът на Бенедикт Фарли беше, или поне така се стори на Поаро, като театрален костюм. А и самият човек се държеше някак театрално. У него се затвърждаваше убеждението, че всяка дума, която този човек изговаря, цели да го впечатли. Той отново спокойно повтори:

— Искали сте да се посъветвате с мен, господин Фарли?

Изведнъж поведението на милионера се промени. Той се надвеси напред. Заговори бавно, а гласът му заприлича на грачене.

— Да, да… Искам да чуя какво ще ми кажете… какво мислите… Повикай си професионалист! Така правя аз! Най-добрият доктор… най-добрият детектив… То е нещо и за двамата.

— Не ви разбирам, мосю — промърмори Поаро.

— Естествено! — сряза го Фарли. — Още не съм започнал да ви разказвам. — Той се наведе още малко напред и въпросът му проехтя като изстрел: — Какво знаете за сънищата, мосю Поаро?

Веждите на малкия човек се повдигнаха. Съвсем не беше очаквал подобен въпрос.

— По тази тема, господин Фарли, бих ви препоръчал книгата на Наполеон „Книга за сънищата“ или пък най-известния психолог от Харли Стрийт.

— Опитах и двете… — отвърна тъжно Бенедикт Фарли.

Последва пауза. Не след дълго милионерът заговори първо шепнешком, а сетне гласът му започна постепенно да се извисява.

— Един и същи сън… нощ след нощ. Плаша се, казвам ви, плаша се… Винаги е един и същ. Седя си в стаята, която е съседна на тази. Седя си на бюрото и пиша. Там има стенен часовник. Аз го поглеждам, за да видя колко е часът… точно три и двайсет и осем минути. Разбирате ли, часът е винаги един и същ. И когато видя колко е часът, мосю Поаро, знам, че трябва да го направя. Не искам да го направя… съпротивлявам се… но трябва… — Последните му думи прозвучаха като пронизителен писък.

— И какво трябва да направите? — попита спокойно детективът.

— В три и двайсет и осем аз отварям второто чекмедже отдясно на бюрото ми, изваждам револвера, който държа там, зареждам го и отивам до прозореца. И тогава… тогава…

— Да?

— Тогава се застрелвам… — прошепна Бенедикт Фарли.

Настъпи тишина. Не след дълго Поаро я наруши:

— Това ли е сънят ви?

— Да.

— Всяка нощ?

— Да.

— Какво става, след като се застреляте?

— Събуждам се.

Поаро кимна замислено и рече:

— Интересно. Държите ли револвер в това конкретно чекмедже?

— Да.

— Защо?

— Винаги съм имал револвер. Добре е да е подръка.

— Подръка за какво?

— Човек с моето положение винаги трябва да е нащрек. Богатите имат неприятели — обясни с раздразнение Фарли.

Поаро не продължи да го разпитва на тази тема. След кратко мълчание попита:

— Защо ме повикахте?

— Ще ви кажа. Първо се консултирах с лекар. Всъщност, за да бъда точен, с трима.

— И?

— Първият ми каза, че било въпрос на диета. Беше стар човек. Вторият беше млад, представител на модерната школа. Обясни ми, че ставало дума за някаква случка от детството ми, която била станала точно в този час — три и двайсет и осем. Според него толкова упорито съм се старал да я изтрия от съзнанието си, че в крайна сметка съм я отъждествил със собственото си унищожение. Така казва той.

— А третият лекар? — поинтересува се Поаро.

Гласът на Бенедикт Фарли затрепери от ярост:

— Още един младок. Той пък има абсурдна хипотеза! Набива ми в главата, че съм бил изморен от живота, че животът ми бил толкова непоносим, та съм искал сам да му сложа край! Но за да съм осъзнаел този факт, трябвало да си призная, че съм бил некадърник. Ето защо, когато съм буден, отказвам да приема истината. Когато обаче спя, всички задръжки падат и аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.

— Според него, без да осъзнавате, вие искате да извършите самоубийство?

— Но това е невъзможно! — извика пискливо Бенедикт Фарли. — Невъзможно! Аз съм щастлив! Имам всичко, което пожелая! Всичко, което може да се купи с пари! Глупости! Изобщо не мога да допусна подобна мисъл!

Поаро го гледаше с интерес. Може би нещо в треперенето на ръцете и в пискливия му глас го предупреди, че отричането е прекалено яростно. Това настоятелно отричане беше твърде подозрително. Той се задоволи само да попита:

— И каква е моята роля, мосю?

Бенедикт Фарли изведнъж се успокои. Потропа с костеливите си пръсти по масичката до него.

— Има и друга възможност. И ако е допустима, то вие сте човекът, който ми трябва. Известен сте, имали сте стотици случаи — фантастични, невероятни случаи! Ако изобщо някой може да ми помогне, това сте вие!

— Да ви помогна в какво?

Фарли прошепна:

— Ами ако някой иска да ме убие… Може ли да го направи по този начин? Може ли да ме накара да сънувам този сън нощ подир нощ?

— Имате предвид чрез хипноза?

— Да.

Еркюл Поаро се замисли.

— Предполагам, че е възможно — рече най-сетне. — Все пак този въпрос е по-скоро за лекар.

— Нямате ли подобен случай в практиката си?

— Не, не такъв.

— Разбирате ли какво ви казвам? Принуден съм да сънувам един и същи сън, нощ след нощ, нощ след нощ… и сетне… един ден ми идва до гуша и… аз го извършвам. Извършвам това, което съм сънувал толкова пъти — самоубивам се!

Поаро бавно поклати глава.

— Смятате, че е възможно ли? — попита старецът.

— Възможно! — Детективът отново поклати глава. — Не бих използвал тази дума.

— Но мислите, че е малко вероятно?

— Много малко вероятно.

— И лекарят каза същото — промърмори Бенедикт Фарли. После изведнъж гласът му отново се извиси и стана писклив. — Но защо сънувам този сън? Защо? Защо?

Еркюл Поаро повдигна рамене.

— Сигурен ли сте, че никога не сте се сблъсквали във вашата практика с подобен случай? — попита рязко милионерът.

— Никога.

— Ето това исках да зная.

Поаро деликатно прочисти гърлото си и каза:

— Ще ми позволите ли един въпрос?

— Какъв? Какъв? Питайте каквото искате.

— Кого подозирате, че иска да ви убие?

— Никого. Съвсем никого! — отсече Фарли.

— Но подобна мисъл ви е минала през ума? — настоя Поаро.

— Искам да знам… дали съществува такава възможност.

— Въз основа на опита си мога да ви отговоря с не. Между другото, подлагали ли сте се някога на хипноза?

— Разбира се, че не! Да не мислите, че бих се поддал на подобна глупост?

— Тогава според мен подозренията ви определено са неоснователни.

— Но сънят, глупако, сънят!

— Сънят ви безспорно е забележителен — отвърна замислено Поаро. Той замълча, сетне продължи: — Бих искал да видя мястото, на което се разиграва тази драма — масата, стенния часовник, револвера.

— Разбира се, ще ви заведа оттатък.

Като хвана полите на халата си, старецът понечи да стане от креслото, но изведнъж, сякаш някаква мисъл го осени, и той отново се облегна назад.

— Не! — отсече. — Там няма какво да видите. Казах ви всичко, което трябваше.

— Но бих искал сам да видя…

— Няма нужда! — ядоса се Фарли. — Казахте ми мнението си. И това е!

— Както желаете — вдигна рамене Поаро и стана. — Съжалявам, господин Фарли, че не можах да ви бъда полезен.

Бенедикт Фарли се беше втренчил в празното пространство пред себе си.

— Не искам никакви фокуси! — изръмжа. — Казах ви фактите. Вие не можахте да ги обясните. С това въпросът приключи. Изпратете ми сметката за хонорара ви.

— Няма да забравя — рече сухо детективът и тръгна към вратата.

— Чакайте малко — повика го милионерът. — Писмото… върнете ми го.

— Писмото от секретаря ви?

— Да.

Поаро повдигна вежди. Пъхна ръка в джоба си, извади един сгънат лист и му го подаде. Старецът го погледна, сетне го сложи на масичката до себе си и кимна.

Детективът отново тръгна към вратата. Беше слисан. Прехвърляше в ума си току-що чутото. Въпреки напрегнатото мислене отново го завладя натрапчиво чувство, че нещо не е наред. И това нещо беше свързано с него, а не с Бенедикт Фарли.

Сложи ръка на дръжката на вратата и изведнъж му просветна. Той, Еркюл Поаро, беше сбъркал! Обърна се и отново пристъпи навътре в стаята.

— Хиляди извинения! Замислен върху проблема ви, съм направил една глупост. Писмото, което ви дадох… По погрешка съм извадил писмото, което беше в десния ми джоб, вместо вашето, което беше в левия…

— Какво ми говорите? За какво става дума?

— Писмото, което ви дадох току-що… то е от пералнята, извиняват ми се за якичките. — Поаро се усмихна извинително и бръкна в левия си джоб. — Ето вашето писмо.

Бенедикт Фарли го грабна и измърмори:

— Защо, по дяволите, не внимавате какво вършите?

Детективът си прибра кореспонденцията от пералнята, любезно се извини още веднъж и напусна стаята.

За миг се спря на площадката отвън. Беше доста обширна. Точно пред него имаше тежък дъбов бюфет с голяма маса отпред. На масата бяха разпръснати списания. Отстрани имаше две кресла с масичка помежду им, върху която стоеше ваза с цветя. Напомни му за чакалня пред зъболекарски кабинет.

Икономът го чакаше долу във вестибюла, за да го изпрати.

— Да ви повикам ли такси, сър?

— Не, благодаря. Нощта е чудесна и ще се поразходя.

Еркюл Поаро остана известно време на тротоара, докато изчакваше да минат колите и да пресече натоварената улица.

„Не, нищо не разбирам — каза си намръщено. — Просто няма смисъл. Жалко, че трябва да си го призная, но аз, Еркюл Поаро, съм напълно объркан.“

 

 

Това признание можеше да се нарече първо действие на драмата. Второто бе следващата седмица. Започна с телефонно обаждане на доктор Джон Стилингфлийт.

Той заговори с удивителна липса на учтивост:

— Ти ли си, Поаро, старо магаре? Тук е Стилингфлийт.

— Да, приятелю. Какво има?

— Обаждам ти се от „Нортуей Хаус“, къщата на Бенедикт Фарли.

— Така ли? Как е господин Фарли?

— Фарли е мъртъв. Застрелял се е днес следобед. — Последва пауза и накрая се чу приглушеното „да“ на Поаро. — Забелязвам, че не си безумно изненадан. Да не би да знаеш нещо?

— Защо мислиш така?

— Е, не е брилянтна дедукция, нито телепатия, нито нещо подобно. Намерихме писмо от Фарли, с което ти е определил среща преди седмица.

— Разбирам.

— Тук си имаме един опърничав инспектор. Знаеш ли, човек трябва да внимава, когато някой от тези милионери си пръска черепа. Та инспекторът се чуди дали не можеш да хвърлиш светлина върху случая. Ако е така, може би ще е добре да дойдеш.

— Идвам веднага.

— Чудесно, стари приятелю. Забъркал се е в някаква мръсничка история, а?

Детективът само повтори, че веднага идва.

— Не искаш да издаваш тайни по телефона, а? Напълно си прав. Чакаме те.

Четвърт час по-късно Поаро седеше в библиотеката, дълга стая с нисък таван на приземния етаж от задната страна на „Нортуей Хаус“. В помещението имаше пет души. Инспектор Барнет, доктор Стилингфлийт, госпожа Фарли, вдовицата на милионера, Джоана Фарли, единствената му дъщеря, и Хюго Корнуорти, личният му секретар.

Инспектор Барнет приличаше на военен. Лицето му беше безизразно. Доктор Стилингфлийт, чийто професионални маниери бяха съвършено различни от начина му на говорене по телефона, бе висок млад човек на около трийсет с продълговато лице. Госпожа Фарли, очевидно много по-млада от съпруга си, бе красива тъмнокоса жена. Устните й бяха стиснати, а черните й очи с нищо не издаваха какво изживява. Изглежда се владееше добре. Джоана Фарли имаше руса коса, а лицето й бе изпъстрено с лунички. Профилът й ясно показваше, че го е наследила от баща си. Очите й излъчваха интелигентност и закачливост. Хюго Корнуорти бе красив младеж, много спретнато облечен. Изглеждаше умен и делови.

След разменените поздрави и представяния кратко и ясно Поаро разказа за посещението си и за споделеното от Бенедикт Фарли. Не можеше да се оплаче, че не е предизвикал интерес.

— Това е най-необикновената история, която някога съм чувал! — възкликна инспекторът. — Сън, а? Вие знаете ли нещо, госпожо Фарли?

Тя кимна и каза:

— Споменавал ми е за него. Този сън много го разстройваше. Аз… казах му, че е от лошо храносмилане. Сигурно знаете, че се хранеше по странен начин. Предложих му да повикаме доктор Стилингфлийт.

— Не се е обръщал към мен — поклати глава младият лекар. — От разказа на мосю Поаро разбирам, че е ходил на Харли Стрийт.

— Бих искал да чуя мнението ви по този въпрос, докторе — обърна се към него Поаро. — Господин Фарли каза, че се е консултирал с трима специалисти. Какво мислите за версиите, които са му предложили?

Стилингфлийт се намръщи.

— Трудно е да се каже. Трябва да имате предвид, че онова, което ви е казал, не отговаря точно на думите на лекарите. По-скоро е било негова интерпретация.

— Искате да кажете, че той не е разбрал терминологията?

— Не точно. Имам предвид, че те му обясняват, като използват професионални термини, а той не разбира напълно смисъла им и после предава казаното със свои думи.

— Значи онова, което е споделил с мен, всъщност не отговаря изцяло на казаното от лекарите.

— Да, нещата се свеждат до това. Просто не всичко е схванал правилно, ако разбирате какво имам предвид.

Поаро кимна замислено и попита:

— Знае ли се при кои лекари е ходил?

Госпожа Фарли поклати глава, а Джоана Фарли отбеляза:

— Никой от нас не е имал и най-малката представа, че се е консултирал с лекари.

— На вас споменавал ли ви е за съня си? — попита я Поаро.

Момичето поклати глава.

— А на вас, господин Корнуорти?

— Не, нищо не ми е казвал. Продиктува ми писмото до вас, но нямах представа защо иска да се съветва с вас. Помислих си, че вероятно е свързано с някои служебни въпроси.

— Какви са конкретните факти около смъртта на господин Фарли? — продължи да пита Поаро.

Инспектор Барнет погледна въпросително първо госпожа Фарли, после доктор Стилингфлийт и пое ролята на говорител:

— Господин Фарли имал навика да работи всеки следобед в стаята си на първия етаж. Разбрах, че е предстояла някаква много сериозна сделка за сливане…

Той погледна към Хюго Корнуорти, който каза:

— „Консолидейтид Коучлайнс“.

— Във връзка с това — продължи инспектор Барнет — господин Фарли се съгласил да даде интервю на двама журналисти от пресата. Той много рядко правел подобно нещо, както разбрах — веднъж на пет години. Двамата репортери, единият от „Асошиейтед Нюзгруп“, а другият от „Амалгъмейтид Пресшийт“, са пристигнали в три и четвърт, както е било уговорено. Чакали са на първия етаж пред вратата на кабинета на господин Фарли. Обикновено хората, които са имали уговорена среща, са чакали там. В три и двайсет пристигнал куриер от кантората на „Консолидейтид Коучлайнс“, който носел спешни документи. Влязъл в кабинета на господин Фарли, за да ги предаде. Господин Фарли го придружил до вратата, откъдето разговарял с двамата репортери. Казал: „Съжалявам, господа, че ви накарах да чакате, но имам много спешна работа. Ще се постарая да свърша бързо.“ Двамата господа, Адамс и Стодарт, го уверили, че ще го изчакат, докато се освободи. Той се прибрал в кабинета си, затворил вратата и… повече никой не го видял жив.

— Продължете — подкани го детективът.

— Малко след четири господин Корнуорти излязъл от своя кабинет, който е в съседство с кабинета на господин Фарли, и се изненадал, когато видял, че репортерите още чакат. Трябвало господин Фарли да подпише някои писма и им казал, че ще е по-добре лично да му напомни, че двамата репортери все още го чакат. Влязъл в кабинета на шефа си. Изненадал се, че не видял господин Фарли, и си помислил, че стаята е празна. После съзрял стърчащ ботуш зад бюрото, което е поставено точно пред прозореца. Бързо прекосил стаята и отишъл до бюрото. Зад него открил господин Фарли, който лежал мъртъв с револвер до него. Господин Корнуорти веднага излязъл от кабинета и наредил на иконома да се обади на доктор Стилингфлийт, които пък посъветвал секретаря да уведоми полицията.

— Някой чул ли е изстрела? — попита Поаро.

— Не. Шумът от уличното движение е много силен, а и прозорецът е бил отворен. На фона на клаксоните и бръмченето на камионите би било твърде невероятно някой изобщо да го чуе.

Детективът кимна замислено и зададе следващия си въпрос:

— По кое време се смята, че е настъпила смъртта?

— Огледах трупа веднага щом дойдох — обади се Стилингфлийт. — Тоест в четири и трийсет и две. Господин Фарли бе мъртъв поне от един час.

Лицето на Поаро придоби много сериозно изражение.

— Значи е възможно смъртта да е настъпила по времето, когато той ми спомена, тоест в три часа и двайсет и осем минути.

— Напълно възможно — съгласи се лекарят.

— По револвера има ли отпечатъци от пръсти?

— Да, неговите.

— А самият револвер какъв е?

— Този, който е държал във второто чекмедже отдясно на бюрото си, точно както ви е казал — намеси се инспекторът. — Госпожа Фарли го идентифицира. Освен това трябва да знаете, че кабинетът има само една врата, тази, която води към площадката на първия етаж. Двамата репортери са седели точно срещу вратата и се заклеха, че никой не е влизал в кабинета от момента, в който господин Фарли е говорил с тях, до появата на господин Корнуорти малко след четири часа.

— Значи има всички основания да се предположи, че господин Фарли се е самоубил.

Инспектор Барнет се усмихна.

— Нямаше да има никакви съмнения, ако не беше едно обстоятелство.

— Кое е то?

— Писмото, адресирано до вас.

На свой ред Поаро се усмихна.

— Разбирам. Щом е намесен Еркюл Поаро, веднага изниква подозрение за убийство.

— Точно така — рече сухо инспекторът. — Но след като ни обяснихте всичко…

— Един момент — прекъсна го Поаро и се обърна към госпожа Фарли. — Съпругът ви някога бил ли е хипнотизиран?

— Никога.

— Изучавал ли е някога хипноза? Интересувал ли се е от този въпрос?

— Мисля, че не — поклати тя глава. После изведнъж сякаш самообладанието й я напусна и тя простена: — Този отвратителен сън! Толкова необичайно! Да го сънува… нощ след нощ… и накрая… е бил заловен в капана на смъртта!

Поаро си спомни как Бенедикт Фарли му беше казал: „И аз правя онова, което наистина искам да направя. Да сложа край на живота си.“

— Минавала ли ви е мисълта, че съпругът ви може да посегне на живота си? — попита той.

— Не… но… понякога беше много странен…

— Татко никога не би се самоубил! — прозвуча ясният и леко ядосан глас на Джоана Фарли. — Твърде много се пазеше.

— Знаете ли, госпожице Фарли — намеси се доктор Стилингфлийт, — хората, които говорят за самоубийство, най-често не го правят. Ето защо понякога самоубийствата изглеждат безпричинни.

— Ще ми позволите ли да разгледам стаята, в която се е разиграла трагедията? — попита Поаро и стана.

— Разбира се. Доктор Стилингфлийт…

Лекарят го придружи до горе.

Кабинетът на Бенедикт Фарли бе много по-голям от съседния на секретаря му. Беше луксозно обзаведен с дълбоки кожени кресла, дебел килим и великолепно огромно бюро.

Поаро заобиколи бюрото и застана там, където на килима под прозореца се очертаваше тъмно петно. Той отново се сети за думите на милионера: „В три и двайсет и осем аз отварям второто чекмедже отдясно на бюрото ми, изваждам револвера, който държа там, зареждам го и отивам до прозореца. И тогава… тогава… тогава се застрелвам…“ Поклати глава и попита:

— Прозорецът така ли беше отворен?

— Да, но никой не би могъл да влезе.

Поаро се надвеси и надникна навън. Нямаше парапет, нито пък водосточни тръби наблизо. И котка не би могла да се промъкне. Отсреща се извисяваше голата стена на фабриката. Изглеждаше като мъртва, без никакви прозорци.

— Странно е, че богат човек като него си е избрал такава стая, без никакъв изглед за личния си кабинет — подметна лекарят. — Сякаш гледаш към стената на затвор.

— Да — съгласи се детективът, изправи се и се втренчи в грамадата от дебели тухли. — Мисля, че тази стена е от значение.

— Искаш да кажеш психологически? — изгледа го с любопитство Стилингфлийт.

Поаро обиколи бюрото и съвсем небрежно, или поне така изглеждаше отстрани, взе едни сгъваеми клещи. Натисна дръжките и езичетата изскочиха веднага. Много внимателно той вдигна с тях една изгоряла клечка кибрит, паднала на няколко крачки от едното кресло и я пренесе до кошчето за боклук.

— Когато спреш да си играеш с тези неща… — започна раздразнено Стилингфлийт.

— Гениално изобретение — промърмори Поаро и внимателно постави клещите на бюрото. После попита: — Къде са били съпругата му и дъщеря му по това време.

— Госпожа Фарли си е почивала в стаята си на горния етаж. Госпожица Фарли е рисувала в студиото си на тавана.

Поаро потропа с пръсти по бюрото и каза:

— Бих искал да се срещна с госпожица Фарли. Би ли я помолил да дойде тук за малко.

— Щом искаш.

Стилингфлийт го изгледа с любопитство и излезе от кабинета. След няколко минути вратата се отвори и влезе Джоана Фарли.

— Нали нямате нищо против, мадмоазел, да ви задам няколко въпроса?

Тя го изгледа хладно и отвърна:

— Моля, питайте каквото искате.

— Знаехте ли, че баща ви държи револвер в бюрото си.

— Не.

— Къде бяхте вие и майка ви, тоест мащехата ви, нали?

— Да, Луиз е втората съпруга на баща ми. Тя е само с осем години по-голяма от мен. Искахте да ме попитате…

— Къде сте били двете в четвъртък миналата седмица? По-точно в четвъртък вечерта?

— В четвъртък? — замисли се тя. — Трябва да се сетя. О, да, бяхме на театър. Гледахме „Малкото куче се смее“.

— Баща ви не предложи ли да ви придружи?

— Той никога не ходеше на театър.

— Обикновено с какво се занимаваше вечер?

— Седеше тук и четеше.

— Май не е бил много общителен човек?

Момичето го погледна право в очите и каза:

— Баща ми имаше удивително неприятен характер. Никой, който живее с него, не би могъл да го обича.

— Това е много откровено изявление, мадмоазел.

— Пестя ви времето, мосю Поаро. Осъзнавам какво целите. Мащехата ми се омъжи за баща ми заради парите. Аз живея тук, защото нямам средства да живея другаде. Има един човек, за когото искам да се омъжа. Той е беден и баща ми се погрижи да загуби работата си. Виждате ли, искаше да се омъжа за богаташ, а това е толкова лесно, след като съм му единствената наследница.

— Значи състоянието на баща ви се наследява от вас?

— Да. На Луиз остави четвърт милион, освободени от данъци. Изплащат се и някои други суми, но всичко друго остава за мен. — Изведнъж тя се усмихна. — Както виждате, мосю Поаро, имала съм причина да желая смъртта на баща си.

— Виждам, мадмоазел, че сте наследили ума на баща си.

— Татко беше умен… — изрече замислено тя. — Човек можеше да го почувства… излъчваше сила… власт… но всичко се обърна на лошо… и не остана никаква хуманност…

— Господи! Какъв съм идиот! — възкликна Поаро.

— Има ли още нещо? — попита Джоана Фарли и се отправи към вратата.

— Още два въпроса. Тези клещи тук — повдигна ги той, — винаги ли са стояли на бюрото?

— Да. Татко вдигаше разни неща с тях. Не обичаше да се навежда.

— Последен въпрос. Зрението на баща ви добро ли беше?

Тя се втренчи в него.

— О, не. Почти не виждаше, искам да кажа, че не виждаше без очила. Още от дете е имал проблеми с очите.

— Но с очилата?

— Е, разбира се, с тях виждаше добре.

— Можеше ли да чете вестник или дребен шрифт?

— О, да.

— Това е всичко, мадмоазел.

Тя излезе от стаята, а след нея детективът промърмори:

— Бях толкова глупав! През цялото време е било тук, под носа ми. И защото е било толкова близо, не го забелязах.

Още веднъж се наведе навън през прозореца. Долу, в тесния проход между къщата и фабриката, той видя малък тъмен предмет. Кимна със задоволство и слезе при другите.

Те все още бяха в библиотеката. Поаро се обърна към секретаря:

— Искам да ми разкажете подробно, господин Корнуорти, точните обстоятелства, при които господин Фарли ви нареди да ме повикате. Кога ви продиктува писмото?

— В сряда следобед в пет и половина, доколкото си спомням.

— Получихте ли специални нареждания за изпращането му?

— Нареди ми аз лично да го пусна.

— Така ли направихте?

— Да.

— Даде ли специални нареждания на иконома по повод на моето посещение?

— Да. Каза ми да предам на Холмс (така се казва икономът), че в девет и половина ще дойде един господин. Той трябва да го попита как се казва и да поиска да види писмото.

— Много странни предпазни мерки, не мислите ли?

Корнуорти вдигна рамене и предпазливо отговори:

— Господин Фарли беше доста странен човек.

— Други нареждания?

— Да. Нареди ми да си взема свободна вечер.

— И вие взехте ли си?

— Да, веднага след вечеря отидох на кино.

— Кога се върнахте?

— Около единайсет и четвърт.

— Видяхте ли се с господин Фарли отново същата вечер?

— Не.

— Нищо ли не ви спомена по този въпрос на другата сутрин?

— Не.

Поаро замълча за момент, после продължи:

— Когато пристигнах, не бях приет в кабинета на господин Фарли.

— Не. Нареди ми да предам на Холмс да ви покани в моя кабинет.

— И защо? Знаете ли?

Корнуорти поклати глава.

— Никога не разсъждавам върху заповедите на господин Фарли — отбеляза сухо той. — Ако го бях попитал, щях само да го ядосам.

— Обикновено кани ли посетителите в кабинета си?

— Да, но невинаги. Понякога се среща с тях в моя кабинет.

— Има ли конкретна причина за това?

Хюго Корнуорти се поколеба, преди да отговори:

— Не… мисля, че не… всъщност никога не съм се замислял.

Поаро се обърна към госпожа Фарли и попита:

— Ще ми позволите ли да позвъня за иконома?

— Разбира се, мосю Поаро.

Холмс се появи начаса.

— Позвънихте, мадам.

С жест тя посочи Поаро и икономът учтиво се поклони.

— Да, сър?

— Какви бяха нарежданията към вас, Холмс, за четвъртък вечерта, когато аз бях поканен тук?

Холмс прочисти гърлото си и каза:

— След вечеря господин Корнуорти ми съобщи, че господин Фарли очаква в девет и половина някой си господин Еркюл Поаро. Трябваше да попитам за името на господина и да се уверя в думите му, като погледна някакво писмо. После да го заведа в кабинета на господин Корнуорти.

— Беше ли ви наредено да почукате на вратата?

По лицето на иконома се появи сянка на неприязън.

— Това бе една от заповедите на господин Фарли. Трябваше винаги да чукам, когато въвеждам посетители. Имам предвид делови посетители — додаде.

— А, това ме изненадва! Беше ли ви наредено нещо друго относно моето посещение?

— Не, сър. Когато господин Корнуорти ми предаде онова, което аз току-що повторих пред вас, той излезе.

— Колко беше часът?

— Девет без десет, сър.

— Видяхте ли господин Фарли след това?

— Да, сър, както обикновено в девет часа му качих чаша топла вода.

— Той в кой кабинет беше? В неговия или на господин Корнуорти?

— В своя, сър.

— Забелязахте ли нещо необикновено в кабинета?

— Необикновено? Не, сър.

— Къде бяха госпожа и госпожица Фарли?

— Те бяха на театър, сър.

— Благодаря ви, Холмс. Това е всичко.

Холмс се поклони и напусна библиотеката. Поаро се обърна към вдовицата на милионера:

— Още един въпрос, госпожо Фарли. Зрението на съпруга ви беше ли добро?

— Не. Не и без очила.

— Бил е много късоглед?

— О, да, беше напълно безпомощен без очилата си.

— Много очила ли е имал?

— Да.

— Аха! — възкликна Поаро и се наведе напред. — Мисля, че с това случаят приключи…

В стаята настъпи тишина. Всички бяха вперили очи в малкия човек, който се бе настанил удобно и засукваше мустаците си. На лицето на инспектора се бе изписало объркване, доктор Стилингфлийт се бе намръщил, Корнуорти зяпаше с неразбиране, госпожа Фарли го гледаше с недоверие, а Джоана Фарли — с нетърпение.

Мълчанието наруши госпожа Фарли.

— Не разбирам, мосю Поаро — каза раздразнено тя. — Този сън…

— Да, този сън е бил много важен — съгласи се Поаро.

Дамата потрепери и продължи:

— До този момент никога не съм вярвала в свръхестественото… но сега… да го сънуваш нощ подир нощ…

— Това е невероятно! — възкликна лекарят. — Необикновено! Ако не ми го казваше ти, Поаро, и ако не беше излязло от устата на този дърт… — Той се покашля смутено и като възстанови професионалния си маниер на говорене, продължи: — Моля да ме извините, госпожо Фарли. Ако самият господин Фарли сам не беше разказал тази история…

— Точно така — усмихна се Поаро, а очите му, допреди малко полузатворени, изведнъж се отвориха. В тях проблясваха, зелени искрици. — Ако Бенедикт Фарли не беше ми разказал… — Той замълча за минута, докато оглеждаше недоумяващите лица на присъстващите. — Знаете ли, онази вечер се случиха някои неща, които не съумявах да си обясня. Първо, защо трябваше да показвам писмото, с което ме канят?

— За да ви идентифицират — предположи Корнуорти.

— Не, не, млади човече. Тази мисъл е твърде нелепа. Трябва да е имало много по-сериозна причина. Защото господин Фарли не само поиска да види писмото, но настоя да му го оставя. Освен това той не го е унищожил. Днес следобед е било намерено сред документите. Защо го е запазил?

— Искал е, ако нещо се случи с него — проехтя гласът на Джоана Фарли, — фактите относно странния му сън да станат известни.

Детективът кимна одобрително.

— Много сте съобразителна, мадмоазел. Сигурно това е била причината да запази писмото. Когато господин Фарли умре, историята със странния му сън да бъде разгласена. Този сън е бил много важен. Жизненоважен, мадмоазел! Сега стигаме до втория момент. След като изслушах разказа му, помолих господин Фарли да ми покаже бюрото си и револвера. Той понечи да стане и да удовлетвори молбата ми, но изведнъж отказа. Защо ми отказа?

Този път никой не му предложи отговор.

— Ще задам въпроса си по друг начин. Какво е имало в съседния кабинет, което той не е искал да видя?

Отново мълчание.

— Да, трудно е да се даде отговор. И все пак е имало някаква причина. Някаква много важна причина, поради която господин Фарли ме прие в кабинета на секретаря си и категорично отказа да ме заведе в своя. В онази стая е имало нещо, което той не е можел да допусне да видя. И така стигаме до третото необяснимо нещо, което се случи през онази вечер. Точно когато си тръгвах, господин Фарли ме помоли да му върна писмото, което ми е пратил. По невнимание му подадох писмото от пералнята. Той го погледна и го сложи на масичката до себе си. На вратата обаче аз се досетих за грешката си и разменихме писмата. Когато напуснах къщата… трябва да си призная… се почувствах напълно объркан. Цялата работа и особено последната случка ми се сториха много странни. — Той вдигна глава и започна да мести погледа си от човек на човек. — Не разбирате ли?

— Ама, Поаро, наистина не разбирам какво общо има твоята пералня — обади се в типичния си стил доктор Стилингфлийт.

— Моята пералня е изключително важна — рече детективът. — Онази глупава жена, която работи там и съсипва якичките ми, за пръв път в живота си бе полезна на някого. Сигурно вече разбирате, то е очевидно. Господин Фарли погледна писмото, а един-единствен поглед би бил достатъчен, за да разбере, че не е неговото, и все пак той не го разбра. Защо? Защото не виждаше добре!

— Не беше ли с очила? — обади се рязко инспектор Барнет.

— Да, носеше очила — усмихна се Еркюл Поаро. — Ето защо е толкова интересно. — Той се наклони напред и продължи: — Сънят на господин Фарли е бил много важен. Разбирате ли, сънувал е, че се самоубива. Малко по-късно той го прави. Тоест бил е сам в кабинета си и е намерен с револвера до него, никой не е влизал или излизал от стаята по времето, в което той се е застрелял. Какво означава това? Означава, че сигурно е самоубийство, нали?

— Да — обади се с категоричен тон Стилингфлийт.

Еркюл Поаро поклати глава и съчувствено каза:

— Точно обратното. Било е убийство! Едно необикновено и хитро замислено убийство. — Той потропа с пръсти по масата, а зелените му очи заблестяха. — Защо господин Фарли не ме заведе в кабинета си през онази вечер? Какво имаше там, което аз не биваше да видя? Мисля, приятели, че е бил самият Бенедикт Фарли! — Поаро се усмихна на недоумяващите лица. — Да, да, не говоря глупости. Защо господин Фарли, с когото разговарях, не можа да различи двете съвършено различни писма? Защото имаше съвсем нормално зрение, а носеше много силни очила. Такива очила биха превърнали нормално виждащ човек практически в слепец. Нали така, докторе?

— Така е… разбира се — промърмори той.

— Защо през цялото време, докато разговарях с господин Фарли, имах чувството, че пред мен седи измамник, актьор, който изпълнява някаква роля? Помислете върху обстановката. Полутъмна стая, настолна лампа със зелен абажур, която е обърната така, че да заслепява човека срещу нея, а в същото време напълно да скрива домакина в креслото зад нея. Какво видях аз? Прочутият кърпен халат, орловия нос (изкуствен), бял перчем над челото, дебели стъкла на очилата, които скриваха очите. Всъщност какво е доказателството, че господин Фарли наистина е сънувал този сън? Само историята, която ми беше разказана, и показанията на госпожа Фарли. Има ли доказателство, че Бенедикт Фарли е държал в бюрото си револвер? Отново единствено историята, която ми беше разказана и думите на госпожа Фарли го потвърждават. Двама души са измислили и осъществили тази измама — госпожа Фарли и Хюго Корнуорти. Той е написал писмото до мен, дал е нарежданията на иконома, отишъл е уж на кино, но се е върнал почти веднага, като си е отключил със свой ключ, влязъл е в кабинета си, дегизирал се е и е изиграл ролята на Бенедикт Фарли. И така стигаме до днес следобед. Най-сетне се появява възможността, която господин Корнуорти е чакал. На площадката има двама свидетели, които ще се закълнат, че никой не е влизал, нито пък е излизал от кабинета на Бенедикт Фарли. Корнуорти изчаква, докато движението по улицата стане много оживено и шумно. Надвесва се през прозореца и с помощта на сгъваемите клещи, които е отмъкнал от бюрото на шефа си, задържа един предмет до прозореца на кабинета. Бенедикт Фарли се доближава. Корнуорти отпуска клещите и когато Фарли се надвесва навън, изчаква да минат тежки камиони и го застрелва с револвер. Помните, че отсрещната стена е без прозорци и не може да има свидетели на престъплението. Корнуорти изчаква половин час, взима няколко писма, скрива клещите и револвера между тях, излиза на площадката и влиза в кабинета на шефа си. Връща обратно клещите на мястото им, слага револвера до тялото на убития, като не забравя да притисне пръста му до спусъка, и излиза навън, за да съобщи новината за „самоубийството“ на господин Фарли. Прави така, че писмото до мен да бъде намерено. Знае, че ще ме извикат и аз ще разкажа историята, която съм чул от устата на самия господин Фарли — за необикновения му „сън“ и натрапчивия му импулс да се застреля. Няколко доверчиви люде ще обсъдят хипотезата, че вероятно е бил хипнотизиран, но основният резултат ще бъде един — да се потвърди, че без съмнение ръката, която е държала револвера, е била на Бенедикт Фарли.

Погледът на Еркюл Поаро се спря върху лицето на вдовицата. Със задоволство забеляза изписаното отчаяние… пребледняването… страха…

— И след време бленуваната цел щеше да бъде по-стигната — завърши спокойно той. — Четвърт милион и две сърца, които бият едно за друго…

 

 

Доктор Стилингфлийт и Еркюл Поаро вървяха по улицата, покрай „Нортуей Хаус“. От дясната им страна се извисяваше високата стена на фабриката. Над тях отляво бяха прозорците на кабинетите на Бенедикт Фарли и Хюго Корнуорти. Поаро се спря и вдигна от земята малък предмет — черно парцалено коте.

— Voila! — рече той. — Ето какво е държал Корнуорти с клещите и го е доближил до прозореца на Фарли. Нали си спомняш, че той е мразел котките? Естествено веднага е отишъл до прозореца.

— Защо, по дяволите, след като го е изпуснал, Корнуорти не е слязъл да си го прибере?

— Как би могъл? Ако го направи, би предизвикал подозрение. В крайна сметка какво би си помислил всеки, когато това се намери? Че някое дете си е играло с него и го е изпуснало.

— Да — въздъхна Стилингфлийт. — Така би си помислил всеки обикновен човек. Но не и добрият стар Поаро! Знаеш ли, магаре такова, до последния момент си мислех, че ни приказваш някаква тайнствена психарска история за „внушено“ убийство. Бас държа, че и онези двамата са си мислели същото! Ужасно семейство са тези Фарли. Господи, как се разпищя! Корнуорти можеше и да се измъкне, ако тя не се беше опитала да повреди красивото ти личице с ноктите си! Навреме успях да я махна от тебе! — Той замълча за малко, сетне продължи: — Момичето обаче ми хареса. Една такава с характер, пък и умна. Сигурно ще ме вземат за зестрогонец, ако започна да я свалям…

— Закъснял си, приятелю — усмихна му се Поаро. — Мястото вече е заето. Смъртта на баща й отвори пътя й към щастието.

— Ако погледнем от друга страна на нещата, тя също е имала сериозен мотив да се отърве от гадните си родители.

— Мотивът и възможността не са достатъчни — отбеляза поучително детективът. — Нужен е и характер на престъпник.

— Чудя се, Поаро, дали ти би могъл да извършиш убийство? Бас държа, че би се измъкнал. Но май ще е твърде лесно за теб… искам да кажа, че сам ще се откажеш, просто защото няма да е спортсменско.

— Типично английски начин на мислене — отвърна Поаро.