Агата Кристи
Къпиновият пай

Еркюл Поаро отиде на вечеря с един свой приятел, Хенри Бонингтън, в ресторант „Галънт Индевър“ на Кингс Роуд в Челси.

Бонингтън много обичаше този ресторант. Харесваше му спокойната атмосфера, харесваше му кухнята, която според него беше „проста“, но „английска“, а „не като онези там измишльотини“. Обичаше да разказва на хората, с които вечеряше, на кое място е имал навик да сяда Огъстъс Джон и да показва къде точно в книгата за посетители бяха записани имената на известни актьори.

Моли, симпатичната сервитьорка, се зарадва на господин Бонингтън като на стар приятел. Тя се гордееше, че помни предпочитанията на клиентите си.

— Добър вечер, сър — поздрави го тя, когато двамата с Поаро се настаниха на ъгловата маса. — Днес имате късмет. Предлагаме пълнена пуйка с орехи. Любимата ви, нали? А и сиренето „Стилтън“ е чудесно! Първо супа ли ще вземете или риба?

Бонингтън обърна специално внимание на този момент. Докато Поаро изучаваше менюто, той предупредително му каза:

— Никакви френски деликатеси! Проста, но добре приготвена английска храна!

— Приятелю, няма нищо по-добро — махна с ръка Еркюл Поаро. — Оставям се изцяло във ваши ръце.

— Така! Ммм… — вглъби се господин Бонингтън в избора на блюдата.

След като решиха този сложен проблем и се договориха по въпроса за виното, Бонингтън се облегна назад с въздишка и разгъна салфетката си. Моли се беше отдалечила.

— Добро момиче — рече одобрително той. — Някога беше голяма красавица. Художниците я рисуваха. Разбира от кулинария, а това е къде-къде по-важно. Като правило жените са много небрежни по отношение на храната. Често пъти, когато една жена излезе с мъж, когото харесва, не забелязва какво яде. Поръчва първото, което види.

— C’est terrible^[1] — поклати глава Поаро.

— Мъжете не са така. И слава Богу! — рече самодоволно Бонингтън.

— Никога ли? — попита детективът, а очите му заблестяха.

— Е, може би когато са млади — замисли се приятелят му. — Младоци! Днешните младежи са едни такива. Липсва им хъс! Липсва им енергия! — После разсеяно добави: — Аз нямам нужда от тях, а и те от мен. Може би са прави, но ако ги слушаш как говорят помежду си, ще решиш, че всеки над шейсет години няма право да живее. И като ги гледаш как се държат, ще се зачудиш дали някои от тях не са помогнали на по-възрастните си роднини да напуснат този свят.

— Възможно е да го правят — рече Еркюл Поаро.

— Трябва да призная, че имаш странен начин на мислене, Поаро. Цялата тази полицейска работа май ти е разрушила идеалите.

— Все пак — усмихна се белгиецът, — ще бъде интересно да се направи списък на нещастните случаи с хора над шейсет години. Уверявам те, че тогава много любопитни мисли биха се родили в главата ти.

— Проблемът ти е, че постоянно търсиш престъплението, вместо да чакаш то да дойде при теб.

— Извинявам се — примигна Поаро, — че говоря за онова, което вие наричате служебни въпроси. Разкажи ми за себе си, приятелю. Как си? Как я караш?

— Пълна каша! — отвърна Бонингтън. — Това е проблемът на света днес. Твърде много каши и твърде много префинен език. Префиненият език помага да се прикрие кашата. Точно както сосът с много подправки прикрива развалената риба. Предпочитам прясно филе от сьомга без никакъв сос.

В този момент Моли му поднесе рибата и той изръмжа одобрително:

— Знаеш точно как я обичам, моето момиче!

— Е, доста редовно ни посещавате, нали, сър? Би трябвало да съм научила какво ви харесва.

— Дали хората винаги поръчват едно и също? — обади се Поаро. — Понякога не променят ли?

— Не и господата, сър. На дамите им се случва, но господата винаги поръчват едно и също.

— Какво ти казах? — изръмжа Бонингтън. — Жените проявяват принципно неправилно отношение към храната! — Той огледа ресторанта. — Странно нещо е светът. Виждаш ли онзи стар човек с брада в ъгъла? Моли ще ти каже, че е тук всеки вторник и четвъртък вечер. Идва вече близо десет години. Станал е нещо като забележителност на заведението. И въпреки това никой не знае името му, нито къде живее, нито пък с какво се занимава. Като се замисли човек, май не е нормално.

Когато сервитьорката донесе порциите с пуешко, той каза:

— Виждам, че Старото татенце все още идва тук?

— Така си е, сър. Идва във вторниците и четвъртъците. Това са неговите дни. Но миналата седмица пристигна в понеделник. Много се изненадах. Реших, че съм объркала дните и че сигурно е вторник, а не съм разбрала. Но той дойде и на другата вечер. Понеделникът се оказа нещо като извънреден.

— Интересно отклонение от навиците — промърмори Поаро. — Чудя се каква ли е била причината?

— Ами, сър, ако питате мен, мисля, че беше разстроен или разтревожен.

— Какво ви накара да си го помислите? Поведението му?

— Не, сър, не точно поведението му. Беше много тих, както обикновено. Никога не казва нещо повече от „добър вечер“, когато пристига, и „довиждане“, когато си тръгва. Не. Беше поръчката му.

— Поръчката му?

— Май ще ми се изсмеете, господа — изчерви се Моли. — Но когато един човек се храни тук в продължение на десет години, научаваш какво обича и какво не. Не понасяше мазно или пък къпинов пай. Никога не съм го виждала да поръчва гъста супа. Онзи понеделник обаче той поръча гъста доматена супа, бифтек и къпинов пай! Сякаш изобщо не се интересуваше какво поръчва!

— Знаете ли, намирам това за необикновено интересно — обади се Поаро.

Моли го погледна с благодарност и ги остави.

— Е, Поаро — намигна му Хенри Бонингтън. — Хайде да чуем умозаключенията ти. В най-добрия ти стил.

— Бих предпочел да чуя първо твоите.

— Искаш да изиграя Уотсън, а? Е, добре. Старият приятел е отишъл на лекар и той му е препоръчал диета.

— Гъста доматена супа, бифтек и къпинов пай? Не мога да си представя, че някой лекар би предписал подобно меню.

— Не го вярваш, а? Докторите могат всичко да ти предпишат!

— Това ли е единственото заключение, което ти идва наум?

— Добре де. Ако говорим сериозно, смятам, че има само едно възможно обяснение — рече Хенри Бонингтън. — Нашият непознат приятел е бил под въздействието на силно душевно терзание. Бил е толкова отнесен, че изобщо не е обърнал внимание какво поръчва или яде. — Той замълча за минута, сетне продължи: — Сега ще ми кажеш, че знаеш какво точно му се е въртяло в главата. Може би, че се е канел да извърши убийство. — И той се засмя на собственото си предположение.

Еркюл Поаро обаче не се засмя, а обясни, че е силно разтревожен. Англичанинът пък каза, че той сигурно вече има някакви догадки какво може да се е случило. Поаро го увери, че може би са само негови фантазии.

 

 

Три седмици по-късно Еркюл Поаро и Бонингтън се срещнаха отново. Този път в метрото.

Кимнаха си, като се полюшваха, хванали се на съседни дръжки. После на Пикадили Съркъс вагонът почти се изпразни и те успяха да седнат в предната му част. Тихо местенце, защото бяха далеч от вратата и покрай тях никой не се качваше, нито пък слизаше.

— Така е по-добре — отбеляза Бонингтън. — Човешката раса е егоистично настроена. Няма да минат навътре, независимо колко много ги молиш!

— Какво очакваш? — вдигна рамене Еркюл Поаро. — Животът е толкова несигурен.

— Така си е. Днес те има, утре те няма — рече тъжно Бонингтън. — Като стана дума за това, помниш ли онзи приятел, когото забелязахме в ресторанта? Няма да се изненадам, ако се е пренесъл в по-добрия свят. Не се е мяркал от цяла седмица. Моли е много разстроена.

Поаро се изправи на седалката. Зелените му очи заблестяха.

— Наистина ли? Наистина ли?

— Помниш ли, предположих, че е ходил на лекар и той му е препоръчал да спазва диета? Това за диетата си е чиста глупост, разбира се, но нищо чудно да се е консултирал с лекар за здравето си и онова, което лекарят му е казал, здравата да го е разтърсило. Така може да се обясни защо не е обърнал внимание какво точно поръчва. Съвсем вероятно е онова, което го е разтърсило, да го е отнесло от този свят много по-бързо, отколкото би станало, ако не го е знаел. Лекарите трябва да внимават какво говорят на пациентите си.

— Обикновено са много внимателни — рече замислено Поаро.

— Тук е моята спирка — каза Бонингтън. — Довиждане. Предполагам, че никога няма да узнаем кой е бил онзи приятел. Няма да научим и как се е казвал. Странен свят! — И той слезе забързано.

Еркюл Поаро седеше смръщен и сякаш съвсем не мислеше, че светът е толкова странен.

Върна се вкъщи и даде някои нареждания на верния си прислужник Джордж.

Еркюл Поаро прокара пръст надолу по списъка с имена. Беше справка за смъртни случаи в един район. Изведнъж спря пръста си.

— Хенри Гаскойн. Шейсет и девет. Ще проверя първо него.

 

 

По-късно същия ден Поаро седеше в кабинета на доктор Макандрю, близо до Кингс Роуд. Макандрю беше висок риж шотландец с интелигентно лице.

— Гаскойн? Да, вярно е. Ексцентрична личност. Живееше в една от онези стари запуснати къщи, които ще събарят, за да разчистят място за строеж на нови модерни блокове. Не съм го лекувал преди, но го бях виждал наоколо и знаех кой е. Първи вдигнаха тревога млекарите. Бутилките с мляко си оставали недокоснати навън. Накрая съседите повикали полиция. Разбили вратата и го намерили. Паднал надолу по стълбите и си счупил врата. Бил облечен в стар халат, привързан с износен дълъг колан. Лесно е могъл да се спъне в него.

— Разбирам — кимна Поаро. — Много лесно може да се случи. Нещастен случай.

— Да.

— Имал ли е роднини?

— Има племенник. Посещаваше чичо си веднъж месечно. Лоримър. Казва се Лоримър. Медик е. Живее в Уимбълдън.

— Беше ли разстроен от смъртта на чичо си?

— Не мога да кажа, че беше. Имам предвид, че беше привързан към чичо си, но всъщност не са били твърде близки.

— Колко време е бил мъртъв, преди да го намерят?

— А! Ето че започваме да си говорим за официални неща — усмихна се Макандрю. — Не по-малко от четирийсет и осем часа и не повече от седемдесет и два. Беше намерен във вторник, на шести. Всъщност успяхме да разберем още неща. Намериха писмо в джоба на халата му. Беше писано на трети и пуснато следобед в Уимбълдън. Вероятно е пристигнало вечерта около девет и половина. Това показва, че смъртта е настъпила след девет и половина на трети. Съдържанието на стомаха му, отчитайки процесите на храносмилане, го потвърждават. Хранил се е два часа преди смъртта си. Огледах тялото на шести сутринта и състоянието му отговаряше на настъпила преди шейсет часа смърт, тоест около десет вечерта на трети.

— Да, всичко изглежда напълно съвпада. Кажете ми, кой последен го е видял жив?

— Видели са го на улицата около седем вечерта същия ден, четвъртък, трети. В седем и половина е вечерял в „Галънт Индевър“. Изглежда, всеки четвъртък е ходил там. Знаете ли, бил е художник, но ужасно посредствен.

— Имал ли е други роднини, освен племенника си?

— Имал е брат-близнак. Цялата история е много любопитна. От години не са се виждали. Изглежда, другият брат, Антъни Гаскойн, се е оженил за много богата жена и се е отказал от изкуството. Заради това двамата са се скарали. Мисля, че оттогава не са се виждали. Но колкото и странно да изглежда, починали са в един и същи ден. Другият брат е починал в три следобед на трети. Веднъж съм се сблъсквал с подобен случай — двама близнаци умряха в един и същи ден, и то в различни части на света. Може би е чисто съвпадение.

— Съпругата на брата жива ли е?

— Не, починала е преди няколко години.

— Къде е живял Антъни Гаскойн?

— Имал е къща в Кингстън Хил. От доктор Лоримър разбрах, че е живеел уединено.

Еркюл Поаро кимна замислено.

Шотландецът го изгледа с любопитство и попита:

— Какво се върти в главата ви, мосю Поаро? Отговорих на въпросите ви, както изисква дългът ми, след като ми показахте препоръката. Но не разбирам защо е всичко това?

— Казахте, че е обикновен нещастен случай — рече бавно детективът. — В главата ми се върти нещо също толкова обикновено — блъсване.

Доктор Макандрю се стресна и промърмори:

— С други думи, убийство! Имате ли основание за подобно подозрение?

— Не, просто си мисля.

— Но все трябва да има нещо… — настоя лекарят.

Поаро не отговори и Макандрю продължи:

— Ако подозирате племенника му, Лоримър, искам веднага да ви кажа, че се целите погрешно. Онази вечер Лоримър е играл бридж в Уимбълдън от осем и половина до полунощ. Разбра се на предварителното следствие.

— Сигурно е било проверено — промърмори Поаро. — Полицията обикновено много внимава в подобни случаи.

— Да не би да знаете нещо срещу него? — попита лекарят.

— Не съм знаел за съществуването му, докато не го споменахте.

— Значи подозирате някой друг?

— Не, не. Съвсем не е така. В случая става дума за навиците на човека. Те са много важни. А покойният господин Гаскойн е нарушил навиците си. Разбирате ли, нещо не е наред.

— Наистина не разбирам.

— Проблемът е, че има твърде много сос върху развалената риба — промърмори Поаро.

— Моля?

— Сигурно ви се струва, че трябва да ме затворите в лудница, Monsieur le Docteur — усмихна му се Еркюл Поаро. — Но аз не съм душевноболен, а просто човек, който обича реда и методичността и когато се натъкне на факти, които не са на мястото си, се тревожи. Моля да ме извините, че ви отнех от времето.

Той стана, лекарят също.

— Знаете ли, съвсем честно ви казвам, че не виждам нищо съмнително в смъртта на Хенри Гаскойн — каза Макандрю. — Аз смятам, че е паднал, а вие смятате, че някой го е блъснал. Е, ще видим.

— Да, ще видим — въздъхна детективът. — Някой добре се е потрудил.

— Значи сте убеден…

— Аз съм упорит човек — разпери ръце белгиецът. — Имам си една идея, но нищо в нейна подкрепа. Между другото, Хенри Гаскойн имал ли е изкуствени зъби?

— Не, собствените му зъби бяха добре запазени. Много похвално на неговата възраст.

— Добре се е грижел за тях. А бели ли бяха? Лъщяха ли?

— Да, обърнах им специално внимание. С възрастта зъбите пожълтяват, но неговите бяха в отлично състояние.

— Не бяха ли с променен цвят?

— Не, мисля, че не е бил пушач, ако това имате предвид.

— Нямах точно това предвид. Просто… една догадка… която вероятно няма да се потвърди. Довиждане, доктор Макандрю, и благодаря за любезността ви.

Поаро се ръкува с лекаря и си тръгна.

— А сега за догадката… — промърмори си той.

В ресторант „Галънт Индевър“ Поаро се настани на същата маса, на която преди време бяха седели с Бонингтън. Момичето, което дойде да го обслужи, не беше Моли. Каза му, че Моли била в отпуска.

Беше едва седем вечерта и още нямаше много хора. Ето защо той не срещна трудност да заговори момичето за господин Гаскойн.

— Да, идваше тук от години — рече момичето. — Но никоя от нас, сервитьорките, не знаеше името му. Видяхме във вестника неговата снимка по повод на предварителното следствие. „Виж, казах аз на Моли. Ако пък това не е Старото татенце!“ Така си го наричахме.

— Хранел се е тук вечерта, в която е починал, нали?

— Да, четвъртък, трети. Всеки четвъртък вечеряше тук. А и вторник също, беше точен като часовник.

— Предполагам, че не си спомняш какво е поръчал за вечеря?

— Нека си помисля. Да, поиска чорба, бифтек или пък беше агнешко… не, бифтек, сирене и къпинов пай. И като се сетя, че после се е прибрал вкъщи и е паднал по онези стълби. Казват, че се е спънал в някакъв износен колан. Дрехите му бяха ужасни, старомодни и измачкани, сякаш сложени просто ей така. Но имаше излъчване, като че ли беше някой важен. О, тук си имаме какви ли не чудновати клиенти.

Тя се отдалечи.

Еркюл Поаро се захвана с рибата си, а зелените му очи проблеснаха.

— Странно как умните хора пропускат подробностите — каза си. — Бонингтън ще се изненада.

Снабден с препоръки от високо място, той не се затрудни да накара местният следовател да му обърне внимание.

— Странна птица беше този Гаскойн — рече следователят. — Самотен и ексцентричен тип. Май смъртта му предизвиква необикновен интерес, а?

Той се загледа с любопитство в посетителя си. Като подбираше думите си внимателно, Поаро заговори:

— Има някои обстоятелства, мосю, които налагат разследване на този случай.

— Е, с какво мога да ви помогна?

— Доколкото зная, във ваша власт е да наредите съхраняването или унищожаването на документите по дадени случаи, нали? Струва ми се, че в джоба на халата на Хенри Гаскойн е било намерено писмо.

— Да.

— Писмо от племенника му, доктор Джордж Лоримър?

— Точно така. Писмото бе показано по време на предварителното следствие, за да се уточни времето на смъртта.

— И то беше потвърдено от медицинската експертиза?

— Да.

— Писмото пази ли се още?

Поаро очакваше с видимо нетърпение отговора. Когато чу, че се пази, въздъхна с облекчение.

Донесоха му го и той внимателно го разгледа. Беше написано с писалка, с леко нечетлив почерк и гласеше:

Скъпи чичо Хенри,

Със съжаление трябва да ти съобщя, че не постигнах успех с чичо Антъни. Не прояви никакво желание да го посетиш и остави без отговор молбата ти да забравите миналото. Той е много болен и от време на време изпада в безсъзнание. Предполагам, че краят му е твърде близък. Почти не те помни.

Съжалявам, че не успях, но те уверявам, че направих всичко, което зависеше от мен.

Твой любящ племенник,

Джордж Лоримър

Писмото беше от трети ноември. Поаро погледна пощенския печат на плика — 16.30, 3 ноември.

— Всичко му е наред, нали? — промърмори си Поаро.

Следващото място, което посети, беше Кингстън Хил. След малки затруднения, преодолени с любезна настоятелност, той успя да поговори с Амелия Хил, готвачка и прислужничка на Антъни Гаскойн.

В началото госпожа Хил беше недоверчива и резервирана, но очарователният странен чужденец можеше да умилостиви и камък. Тя постепенно се отпусна.

Като много други жени преди нея започна да излага проблемите си пред толкова симпатичния слушател.

От четиринайсет години тя се грижела за домакинството на господин Гаскойн — една нелека задача наистина! Много прислужнички биха се отказали от натоварването, което тя е трябвало да понася. Нямало защо да се отрича, господарят бил много ексцентричен. Удивително стиснат, пестенето на пари му било нещо като мания, а всъщност бил много богат. Но госпожа Хил му служела вярно и се съобразявала с неговите странности, и естествено очаквала да получи малко обезщетение. Но не! Нищо подобно! В завещанието му, което било много старо, той оставил всичките пари на съпругата си, а ако тя починела преди него — всичко на брат си Хенри. Завещанието било направено преди много, много години. Не било честно! Поаро умело я отклони от основната й тема — неблагодарност към верен служител. Какво безсърдечие! Никой не можел да обвини госпожа Хил, че се чувства наранена и ощетена. Говорело се дори, че починалият отказал да се срещне с брат си. Госпожа Хил сигурно го знаела.

— Доктор Лоримър за това ли дойде да говори с него? — попита госпожа Хил. — Знаех, че е нещо за брат му, не си мислех, че иска да се помирят. Бяха се скарали много отдавна.

— Разбрах, че господин Гаскойн твърдо отказал — отбеляза Поаро.

— Така си беше — кимна тя. — „Хенри, попита отнесено той, какво за него? Не съм го виждал от години и не желая да го виждам. Скандалджия е Хенри.“ Точно така се изрази.

Разговорът отново се върна към извършената спрямо госпожа Хил несправедливост и проявеното неразбиране от страна на адвоката на господин Гаскойн.

С известни усилия Поаро успя да си тръгне, без да прекъсва неучтиво разговора.

 

 

И така, малко след обичайното време за вечеря той пристигна в „Елмкрест“, Дорсет Роуд, Уимбълдън — дома на доктор Джордж Лоримър.

Лекарят си беше вкъщи. Поканиха Поаро в кабинета му и не след дълго там влезе и самият лекар. Очевидно току-що ставаше от масата.

— Не съм пациент, докторе — обясни му Еркюл Поаро. — Идването ми тук може би е малко нахално, но аз съм стар човек и вярвам в прямите и ясни отношения. Не използвам увъртанията на адвокатите.

Думите му със сигурност предизвикаха интереса на Лоримър. Той бе гладко избръснат, среден на ръст мъж. Косата му бе кестенява, но ресниците на очите му бяха почти бели и правеха очите му безцветни и някак безжизнени. Изглеждаше решителен. Очевидно не беше лишен от чувство за хумор.

— Адвокатите ли? — повдигна вежди той. — Не ги понасям! Възбудихте любопитството ми, уважаеми господине. Моля седнете.

Поаро се настани на един стол. Извади визитната си картичка и я подаде на лекаря.

Ресниците на Джордж Лоримър потрепнаха. Детективът се наведе напред и поверително каза:

— Много от моите клиенти са дами.

— Естествено — усмихна се доктор Джордж Лоримър и му намигна.

— Да, да, както се изразихте, напълно естествено е — съгласи се Поаро. — Жените не се доверяват на полицията. Предпочитат частните детективи. Не желаят неприятностите им да стават публично достояние. Неотдавна при мен дойде една възрастна жена. Чувстваше се много нещастна, защото преди години се скарала със съпруга си. А този неин съпруг се оказа вашият чичо, господин Гаскойн.

Лицето на Джордж Лоримър стана пурпурночервено.

— Чичо ми? Глупости! Съпругата му почина преди много години.

— Не на този ви чичо, господин Антъни Гаскойн, а на другия — Хенри Гаскойн.

— Чичо Хенри? Но той не беше женен!

— О, да, бил е — излъга безсрамно Еркюл Поаро. — Няма никакво съмнение. Дамата ми показа брачното свидетелство.

— Но това е лъжа! — извика лекарят. Лицето му бе станало тъмночервено. — Не го вярвам! Вие сте нагъл лъжец!

— Лошо се получава така, нали? — изгледа го Поаро. — Извършили сте убийство за нищо.

— Убийство? — Гласът на Лоримър потрепери. В очите му се появи ужас.

— Между другото виждам, че отново сте яли къпинов пай — отбеляза детективът. — Твърде неразумен навик. Смята се, че къпините са пълни с витамини, но в определени ситуации могат да се окажат смъртоносни. В този случай ми се струва, че ще помогнат да се окачи примката на врата на един човек. На вашия врат, доктор Лоримър.

 

 

— Виждаш ли, приятелю, основата на предположението ти беше погрешна — каза радостно Еркюл Поаро, настанил се на масата срещу приятеля си. Махна с ръка и продължи: — Когато един човек е под въздействието на силно душевно напрежение, той не прави неща, които никога не е вършил. Просто следва пътя на най-малкото съпротивление. Един разстроен човек може да слезе на вечеря по пижама, без изобщо да забележи. Но пижамата ще си е неговата, а не чужда. Един мъж, който не обича гъста супа, бифтек и къпинов пай, изведнъж си ги поръчва за вечеря. Ти каза, че го е направил, защото си е мислел за нещо друго. Но аз казвам, че човек, който е разстроен от нещо, автоматично ще поръча онова, което винаги е поръчвал. И така, какво друго обяснение би могло да има? Аз просто не можах да измисля разумно обяснение. Това ме разтревожи! Нещо не беше наред с този нещастен случай. Нещо не съвпадаше! Аз съм методичен човек и обичам нещата да са си на място. Вечерята, поръчана от господин Гаскойн, ме притесни. По-късно ти ми съобщи, че той е изчезнал. За пръв път от много години пропуснал вторниците и четвъртъците. Това никак не ми хареса. В главата ми се роди странна хипотеза. Ако бях прав, то мъжът трябваше да е мъртъв. Направих някои проучвания. Той наистина се оказа мъртъв. При това несъмнено от нещастен случай. С други думи, развалената риба бе покрита с твърде много сос! Видели са го на Кингс Роуд в седем часа вечерта. Вечерял в ресторанта в седем и трийсет — два часа преди да умре. Всичко съвпадаше — съдържанието на стомаха му, писмото… твърде много сос! Изобщо не можеш да видиш къде е рибата! Писмото написал един любящ племенник, който има идеално алиби за времето на смъртта. А смъртта е настъпила много просто — паднал по стълбите. Обикновен нещастен случай? Или обикновено убийство? Всички смятат, че е първото. Отгоре на всичко любещият племенник се оказва единственият жив роднина. Той ще наследи… Но има ли нещо за наследяване? Чичото е беден като църковна мишка. Той обаче има брат, който се е оженил за богата жена. Живее в голяма къща на Кингстън Хил и вероятно е наследил всичките пари на богатата си съпруга. Виждаш ли каква е последователността. Богатата съпруга оставя парите на Антъни, той ги оставя на Хенри, а от Хенри те отиват у Джордж. Каква верига!

— Всичко това звучи много интересно — обади се Бонингтън, — но е само на теория. Какво направи?

— Веднъж разбереш ли, винаги ще измислиш как да постъпиш. Хенри е починал два часа след вечеря. На предварителното следствие са се интересували единствено от това. Да предположим обаче, че не е било вечеря, а обяд. Антъни Гаскойн е на смъртно легло, но Джордж няма полза от смъртта му. Хенри ще наследи парите му, а той може да живее с години. Значи Хенри също трябва да умре. Колкото по-скоро, толкова по-добре, но смъртта му трябва да настъпи след тази на Антъни, а в същото време Джордж трябва да има алиби. Навикът на Хенри да вечеря в ресторанта два пъти в седмицата, подсказал на Джордж идеята за алиби. Той е предпазлив човек и първо експериментира плана си. Преоблича се като чичо си и един понеделник се появява в ресторанта. Всичко минава гладко. В ресторанта го възприемат като чичо му. И той е доволен. Остава му да изчака последните часове на чичо си Антъни. Моментът настъпва. Следобед на втори ноември той му пише писмо, но слага дата трети. Идва в града на трети следобед, отива при чичо си и привежда плана си в действие. Блъска го и старецът се изтъркулва по стълбите. Джордж намира писмото, което му е написал, и го слага в джоба на халата му. В седем и трийсет влиза в ресторанта, дегизиран като чичо си. Всички остават с впечатление, че безсъмнено това е господин Хенри Гаскойн и че в седем и трийсет той все още е жив. В тоалетната се освобождава от дегизировката си и с пълна скорост потегля към Уимбълдън, за да играе бридж. Перфектно алиби.

— Но пощенското клеймо на писмото? — възропта господин Бонингтън.

— О, това е било много просто. Клеймото беше размазано. Защо? Защото е било променено от втори на трети ноември. Никой не би го забелязал, освен ако специално не го търси. И накрая, къпините.

— Къпините ли?

— Ами да. Както се пее в една ваша песен за къпиновия пай. Разбираш ли, в крайна сметка Джордж не е бил толкова добър актьор. Спомняш ли си актьора, който си почернил лицето, за да играе Отело. Тук имаме точно същото. Джордж е изглеждал като чичо си, вървял е като него, говорил е като него, имал е брадата и веждите му, но е забравил да се храни като него. Поръчал е онова, което той е обичал. Къпините оцветяват зъбите. Но зъбите на чичо му не са били оцветени, а пък Хенри Гаскойн е ял къпинов пай в ресторанта онази вечер. В стомаха му обаче не са намерени къпини. Тази сутрин се поинтересувах за това. А освен това Джордж е направил глупостта да запази брадата и останалата дегизировка. О! Тръгнеш ли да търсиш доказателства, винаги можеш да ги намериш. Отбих се при Джордж и му разказах всичко. Разказът ми го смаза. Между другото, отново ядеше къпинов пай. Алчен човек, пък и много се грижи за храната си. Е, алчността ще го качи на бесилото, освен ако не съм допуснал изключително голяма грешка.

Сервитьорката им донесе две порции къпинов пай.

— Върни ги! — нареди й господин Бонингтън. — Знае ли човек какво може да стане. Донеси ни по един прост ябълков пай.

Бележки

[1] C’est terrible (фр.) — Това е ужасно. — Б.пр. ↑