Агата Кристи
Загадката на испанската ракла (4)

IV.

Поаро не възнамеряваше да се срещне с Чарлс Рич, докато не поговори с останалите.

Започна с капитан Макларън.

Макларън бе висок, мургав и необщителен човек. Имаше грубо, но приятно лице. Бе стеснителен и разговорът вървеше трудно. Но детективът бе настоятелен.

Като посочи с пръст бележката от Маргарет, Макларън неохотно каза:

— Е, след като Маргарет иска да ви кажа всичко, което мога, разбира се, ще го направя. Въпреки че не знам какво има за разказване. Сигурно вече сте го чували. Но щом Маргарет иска… винаги съм правил онова, което тя желае… още от шестнайсетгодишната й възраст. Знаете ли, тя има особено въздействие върху хората.

— Знам — кимна Поаро и продължи: — Първо ви моля да ми отговорите напълно искрено на един въпрос. Мислите ли, че майор Рич е виновен?

— Да, мисля. Не бих го казал пред Маргарет, щом тя желае да смята, че е невинен. Но просто не виждам друго обяснение. По дяволите! Той трябва да е виновен!

— Съществуваше ли неприязън между него и господин Клейтън?

— Съвсем не. Арнолд и Чарлс бяха най-добри приятели. Ето кое прави случилото се толкова необикновено.

— Може би приятелството на майор Рич с госпожа Клейтън…

Домакинът грубо го прекъсна:

— Лъжа! Тази измислица я раздухаха вестниците… Дяволска инсинуация! Госпожа Клейтън и Рич бяха добри приятели и това е всичко. Маргарет има много приятели. И аз съм неин приятел, и то от години. При това между нас няма нищо, което да крием от света. Същото беше между Чарлс и Маргарет.

— Значи не смятате, че те са имали любовна връзка?

— Разбира се, че не — извика яростно Макларън. — Не слушайте какво говори онази лисица госпожа Спенс. Тя плещи какво ли не!

— Но може би господин Клейтън е подозирал, че има нещо между съпругата му и майор Рич?

— Трябва да ми повярвате, че няма подобно нещо! Иначе щях да го зная. Двамата с Арнолд бяхме много близки.

— Що за човек беше той? Вие сте го познавали както никой друг.

— Ами Арнолд бе кротък човек. Но беше умен, дори блестящ. Онова, което наричат първокласен финансист. Заемаше доста висок пост в Министерството на финансите.

— Да, разбрах.

— Четеше много. Колекционираше марки. И много обичаше музика. Не танцуваше и не обичаше да излиза.

— Според вас бракът им беше ли щастлив?

Капитанът не отговори веднага, сякаш подбираше думите.

— Много трудно може да се отговори на този въпрос… Да, мисля, че бяха щастливи. Той бе привързан към нея по свой начин. Сигурен съм, че тя също го обичаше. Ако ме питате дали биха се развели, ще ви кажа, че не. Е, може би нямаха много общи интереси.

Поаро кимна. Научи онова, което искаше.

— Сега ми разкажете за онази вечер. Господин Клейтън е вечерял с вас в клуба. Какво ви каза?

— Обясни ми, че трябва да замине за Шотландия. Това го бе ядосало. Всъщност ние не вечеряхме. Нямаше време. Поръчахме по един сандвич и нещо за пиене. Искам да кажа, че само той хапна, а аз пийнах. Нали след това щях да ходя на вечеря.

— Той спомена ли ви за някаква телеграма?

— Да.

— Но не ви я показа?

— Не.

— Каза ли ви, че смята да се отбие у Рич?

— Не точно. Всъщност се съмняваше, че ще има време. Каза ми: „Маргарет или ти можете да му обясните.“ А сетне додаде: „Нали ще се погрижиш да я изпратиш до вкъщи?“ И си тръгна. Всичко беше напълно нормално.

— Изобщо ли не е подозирал, че телеграмата е била фалшива?

— А била ли е? — стресна се капитан Макларън.

— Очевидно да.

— Колко странно… — промърмори капитанът и се замисли. Не след дълго рязко възкликна: — Но това наистина е много странно! Искам да кажа какъв е смисълът? Защо някой ще иска да го изпрати в Шотландия?

— Ето този въпрос се нуждае от отговор.

Еркюл Поаро си тръгна, оставяйки слисания капитан.