Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (33.02)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Mystery of the Spanish Chest, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 13гласа)

Информация

Сканиране
noisy(2013 г.)
Разпознаване и корекция
maskara(2013 г.)

Издание:

Агата Кристи. Приключението на коледния пудинг

Художествено оформление на корицата: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 978–954–389–039–2

ИК „Ера“, София, 2008

История

  1. —Добавяне

I.

Точен до минутата както винаги, Еркюл Поаро влезе в малката стая, където неговата отлична секретарка, госпожица Лемън, очакваше инструкциите му за деня.

На пръв поглед госпожица Лемън изглеждаше като съставена единствено от ъгли. Това удовлетворяваше чувството на Поаро за симетрия.

Не че се интересуваше от геометричното съвършенство, когато ставаше дума за жени. Точно обратното — той бе много старомоден. Имаше континентален вкус към заоблените, по-скоро чувствените форми. Харесваше жените да са жени. Харесваше да са пищни, колоритни и екзотични. Имаше една руска графиня… но това бе толкова отдавна. Лудостта на младостта!

Но на секретарката си никога не гледаше като на жена. За него тя беше по-скоро като машина, прецизен инструмент. Работоспособността й бе невероятна. Бе на четирийсет и осем години и за щастие бе лишена от въображение.

— Добро утро, госпожице Лемън.

— Добро утро, мосю Поаро.

Поаро седна и тя постави пред него сутрешната поща, старателно разпределена по групи. После се върна на мястото си и седна с бележник и молив в ръка, готова да запише всичко.

Но тази сутрин щеше да има промяна в обичайния ред. Поаро бе взел един вестник и с интерес го четеше. С големи и черни заглавия на първата му страница бе написано:

ЗАГАДКАТА НА ИСПАНСКАТА РАКЛА. ПОСЛЕДНИ РАЗКРИТИЯ.

— Сигурно сте прегледали сутрешните вестници, госпожице Лемън?

— Да, мосю Поаро. Новините от Женева не са много добри.

Той махна с ръка, за да покаже незаинтересоваността си към събитията в Женева.

— Испанска ракла — промърмори. — Можете ли да ми кажете, госпожице Лемън, какво точно представлява испанската ракла?

— Предполагам, мосю Поаро, че това е ракла, която идва от Испания.

— Много разумно предположение. Но все пак не знаете ли какво точно представлява?

— Мисля, че са от времето на кралица Елизабет I. Големи са и имат много месингови украшения. Изглеждат много красиви, когато са полирани и добре поддържани. Сестра ми си купи такава от една разпродажба. В нея съхранява спалното бельо, покривките за маса и кърпите. Красива е.

— Сигурен съм, че в дома на сестра ви всичко се поддържа изрядно — поклони се любезно Поаро.

Госпожица Лемън му обясни, че за съжаление в днешно време прислужничките сякаш никога не са чували за „усиленото търкане“. Детективът се озадачи от фразата, но реши да не пита какво точно има предвид.

Той отново погледна вестника и се опита да запомни споменатите имена — майор Рич, господин и госпожа Клейтън, капитан Макларън, господин и госпожа Спенс. Тези имена нищо не му говореха и все пак зад тях се криеха човешки същества, които мразеха, обичаха, страхуваха се. Разигралата се драма нямаше нищо общо с него. А как би искал да има някакво участие! Шест човека на вечеря в стая с голяма испанска ракла до стената… шест човека… пет от тях разговарят, хапват от студената вечеря, сменят плочите на грамофона, танцуват… а шестият е мъртъв в испанската ракла…

Поаро си помисли, че милият му приятел Хейстингс много би се позабавлявал с тази история. Какви романтични полети щеше да извърши фантазията му. Какви неуместни забележки щеше да направи. „Ах, скъпи ми Хейстингс, колко ми липсваш днес… Вместо теб…“ Поаро погледна към госпожица Лемън и въздъхна. Тя се досети, че шефът й не е в настроение да й диктува писма, и махна покривалото на пишещата си машина. Седеше и чакаше да настъпи удобният момент, за да се върне отново към работата си. Никак не се интересуваше от зловещата испанска ракла с трупа в нея. Поаро отново въздъхна и погледна снимката във вестника. Снимките във вестниците никога не са твърде добри, а тази определено бе съвсем неясна. Но какво лице! „Госпожа Клейтън, съпругата на убития.“

Нещо накара Поаро да сложи вестника пред госпожица Лемън.

— Погледнете! Погледнете това лице!

Тя послушно сведе очи към снимката, но не изрази никаква емоция.

— Какво мислите за нея, госпожице Лемън? Това е госпожа Клейтън.

Секретарката взе вестника, внимателно разгледа снимката и отбеляза:

— Много прилича на съпругата на един банков чиновник от Кройдънт Хийд. Бяха ми съседи.

— Интересно. Ще бъдете ли така любезна да ми разкажете историята на тази съпруга на банковия чиновник — помоли я той.

— Ами историята й не е весела, мосю Поаро.

— Така си и мислех. Моля продължете.

— Говореше се много за връзката на госпожа Адамс с един млад актьор. После господин Адамс се застреля. Но госпожа Адамс отказа да се омъжи за актьора и той се опита да се отрови. Все пак успяха да го спасят. По-късно госпожа Адамс се омъжи за един млад адвокат. Струва ми се, че отново се случиха неприятни неща, но ние вече бяхме напуснали Кройдънт Хийд и не зная подробности.

Еркюл Поаро кимна сериозно и попита:

— Беше ли красива?

— Ами… не бихте я нарекли красива… но в нея имаше нещо…

— Точно така. Кое е онова, което притежават съблазнителките? Троянската Елена, Клеопатра…

Госпожица Лемън енергично сложи лист хартия в машината.

— Никога не съм мислила за това, мосю Поаро. Струва ми се твърде глупаво. Ще е много по-добре, ако хората просто си вършат работата и не мислят за подобни неща.

Като изрази по този начин отношението си към човешките слабости и прегрешения, бързо сложи пръстите си върху клавишите на машината, очевидно нетърпелива да я оставят да продължи работата си.

— Това е вашата гледна точка — отбеляза детективът. — А в момента най-силното ви желание е да ви оставя на спокойствие да работите. Но вашата работа, госпожице Лемън, не е само да пишете писмата ми, да подреждате документите, да отговаряте на телефона… всички тези неща вършите превъзходно… но аз се нуждая от вашето съдействие, защото не се занимавам само с документи, а и с човешки същества.

— Разбира се, мосю Поаро — отвърна търпеливо секретарката. — Какво искате да направя?

— Този случай ме заинтригува. Ще се радвам, ако проучите статиите в сутрешните вестници, както и във вечерните, и ми изготвите резюме на фактите.

— Да, мосю Поаро.

Детективът се оттегли в дневната, а на лицето му заигра лукава усмивка.

— Каква ирония! — каза си. — След скъпия ми Хейстингс да се занимавам с госпожица Лемън. Какъв по-голям контраст може да си представи човек. Скъпият ми Хейстингс! Как щеше да се забавлява! Щеше да се разхожда напред-назад, да говори за случая, да му придава романтични окраски, да приема за чиста монета всяка дума, написана във вестника. А горката госпожица Лемън, онова, което я помолих да направи, съвсем няма да й достави удоволствие.

Не след дълго секретарката влезе при него и му подаде лист, изписан на машина.

— Ето информацията, която искахте, мосю Поаро. Но се боя, че не може да се смята за достоверна. Във всеки вестник има различно описание на случилото се. Не мога да гарантирам, че повече от шейсет процента от фактите са верни.

— Струва ми се, че оценката ви е твърде строга — промърмори Поаро. — Благодаря ви за усилията, госпожице Лемън.

Фактите изглеждаха невероятни, но бяха доста ясни. Майор Чарлс Рич, заможен ерген, поканил неколцина приятели на вечеря в апартамента си — господин и госпожа Клейтън, господин и госпожа Спенс и капитан Макларън. Капитанът бил стар приятел както на Рич, така и на семейство Клейтън. С младото семейство Спенс се познавали отскоро. Арнолд Клейтън работел в Министерството на финансите. Джеръми Спенс бил младши чиновник. Съобщаваха и годините на присъстващите — майор Рич на четирийсет и осем, Арнолд Клейтън на петдесет и пет, капитан Макларън на четирийсет и шест, Джеръми Спенс на трийсет и седем. За госпожа Клейтън пишеха, че „била с няколко години по-млада от съпруга си“. Един-единствен от поканените не е успял да присъства на вечерята. В последния момент на Клейтън се наложило спешно да замине за Шотландия и се предполагало, че е взел влака в 8.15 от гара Кингс Крос.

Вечерята протекла нормално. Изглежда, всички са се забавлявали. Не са били много шумни, нито пък са прекалили с пиенето. Разотишли се към 11.45. Четирима от гостите си тръгнали заедно и се качили на едно такси. Пръв слязъл капитан Макларън, когото оставили пред клуба му, сетне семейство Спенс оставили Маргарет Клейтън на Кардиган Гардънс и се прибрали в къщата си в Челси.

Страшното откритие било направено на следващата сутрин от слугата на майор Рич — Уилям Бърджес. Той не живеел в къщата. Пристигнал рано, за да почисти дневната, преди да поднесе на майора сутрешния чай. Когато започнал да чисти, открил голямо петно на светлия килим, върху който стояла раклата. Сторило му се, че петното е от нещо, течащо от нея. Веднага отворил капака и надникнал вътре. С ужас видял тялото на господин Клейтън. Бил намушкан във врата.

Бърджес изскочил на улицата и повикал минаващия полицай.

Това бяха фактите по случая. Имаше и някои подробности. Полицията незабавно уведомила госпожа Клейтън, която била „напълно съсипана“ от новината. За последен път видяла съпруга си около шест часа предната вечер. Прибрал се вкъщи много ядосан, защото получил съобщение от Шотландия, че трябва спешно да замине във връзка с някакво негово имущество. Настоял съпругата му да отиде на вечерята без него. После се отбил в клуба си, където заварил капитан Макларън на чашка с приятели. Обяснил му какво се е случило. Накрая, поглеждайки часовника си, казал, че ще има време да се отбие при майор Рич, за да се извини, след което да хване влака от гара Кингс Крос. От клуба се опитал да позвъни на майора по телефона, но не могъл да се свърже.

Според Уилям Бърджес господин Клейтън пристигнал в апартамента около 7.55. Майор Рич не бил в дома си, но прислужникът очаквал той да се върне всеки момент. Ето защо Бърджес предложил на Клейтън да влезе и да го почака. Гостът обяснил, че бърза за влака. Прислужникът го поканил в дневната и се върнал в кухнята, за да довърши приготовленията за вечерята. Не чул кога се е прибрал господарят му, но след около десет минути майор Рич надникнал в кухнята и му наредил да отиде да купи турски цигари, които били любимите на госпожа Спенс. Бърджес веднага излязъл. После занесъл цигарите на майора в дневната. Господин Клейтън не бил там, но прислужникът решил, че вече си е тръгнал, за да хване влака.

Разказът на майор Рич бе кратък и ясен. Когато се прибрал, не заварил Клейтън в апартамента си и дори не разбрал, че е идвал. Не намерил бележка и за пръв път чул за пътуването на Клейтън до Шотландия, когато пристигнала съпругата му и другите гости.

Вечерните вестници съобщаваха и за още два момента. Госпожа Клейтън, която била „съсипана от шока“, напуснала апартамента си и отишла за известно време при приятели.

Вторият момент се отнасяше до майор Чарлс Рич. Той бе обвинен в убийството на Арнолд Клейтън и бе арестуван.

— Значи така — заключи Поаро и погледна госпожица Лемън. — Арестуването на майор Рич можеше да се очаква. Но какъв забележителен случай! Толкова забележителен! Не мислите ли?

— Според мен такива неща се случват, мосю Поаро — отвърна тя без никакво вълнение.

— О, да, наистина. Всеки ден се случват. Или почти всеки ден. Но въпреки че са трагични, обикновено са напълно обясними.

— Много неприятна история.

— Да те намушкат и да те скрият в испанска ракла, наистина не е много приятно за жертвата. Безспорно е така. Но когато казвам, че случаят е забележителен, имам предвид поведението на майор Рич.

— Има подозрение, че майор Рич и госпожа Клейтън са били много близки… — сподели с неприязън секретарката. — Само подозрение, а не доказан факт. Заради това не го включих в резюмето си.

— Постъпили сте правилно. Но тази подробност някак се набива на очи. Това ли е всичко, което имате да ми кажете?

Госпожица Лемън не реагира. Поаро въздъхна. Колко му липсваше богатото въображение на Хейстингс. Да се обсъжда някой случай с госпожица Лемън бе непосилен труд.

— Помислете за момент за майор Рич. Той е влюбен в госпожа Клейтън и това е сигурно… Иска да се отърве от съпруга й… това също е сигурно, въпреки че, ако тя също е влюбена в него и те са близки, защо е трябвало да постъпват по този начин? Вероятно са предполагали, че Клейтън няма да даде развод на съпругата си. Но не това имам предвид. Майор Рич е запасен офицер и нерядко се казва, че военните не са особено умни. Все пак възможно ли е той да е такъв глупак?

Секретарката не отговори. Очевидно според нея последният въпрос на Поаро бе риторичен.

— Е, какво мислите за всичко това? — попита я нетърпеливо детективът.

— Какво мисля аз? — втренчи се в него тя.

— Но, да! Вие!

Госпожица Лемън се опита да се съсредоточи заради натиска, който бе оказан върху нея. Тя не се отдаваше на сериозни мисловни процеси, освен ако не беше специално помолена. През по-голямата част от времето мислите й бяха заети с подробностите за безукорно подреждане на документи. Това бе единственото, което я вълнуваше.

— Ами… — започна и спря.

— Просто ми кажете какво се е случило… Какво според вас се е случило през онази вечер. Господин Клейтън седи в дневната и пише бележка. Майор Рич се връща… и после какво?

— Вижда господин Клейтън. Те… предполагам, че са се скарали и майорът го е намушкал. После, когато осъзнава какво е направил, е напъхал трупа в раклата. Сигурно гостите е трябвало да пристигнат всеки момент.

— Да, да. Пристигат гостите. А трупът е в раклата. Вечерята свършва и гостите си отиват. После…

— Ами после… предполагам, че майор Рич е отишъл да си легне и… О!

— Аха! — възкликна Поаро. — Видяхте ли! Убивате човек и го скривате в ракла. Сетне спокойно си лягате, необезпокояван от мисълта, че на сутринта прислужникът ви ще открие престъплението.

— Предполагам, че е възможно прислужникът изобщо да не погледне в раклата.

— Дори при условие, че забележи огромно петно от кръв на килима под нея?

— Може би майор Рич не е видял, че има кръв.

— А не е ли проява на небрежност от негова страна да не се заинтересува?

— Сигурно е бил разстроен — предположи секретарката.

Поаро вдигна отчаяно ръце.

Подчинената му се възползва от ситуацията и излезе бързо от стаята.