Агата Кристи
Приключението на коледния пудинг (5)

V.

Краят на този ден беше обичаен за първия ден след Коледа. Елхата грееше. С чая поднесоха великолепен кекс. Всички го посрещнаха с одобрение, но си взеха по малко. За вечеря поднесоха студени блюда.

Поаро и възрастните домакини си легнаха рано.

— Лека нощ, мосю Поаро — каза госпожа Лейси. — Надявам се, че ви е било забавно.

— Беше прекрасен ден, мадам, прекрасен.

— Изглеждате ми много замислен.

— Мисля си за английския пудинг.

— Сигурно ви се е сторил малко тежък? — попита деликатно тя.

— Не, не. Нямам предвид гастрономичните му качества. Разсъждавам върху значението му.

— Той е традиционен — поясни дамата. — Е, лека нощ, мосю Поаро, и дано не сънувате коледни пудинги и пирожки.

— Да — промърмори си Поаро, докато се събличаше. — Този сливов пудинг наистина е проблем. Има нещо, което изобщо не разбирам. — Поклати замислено глава. — Е, ще видим.

След като направи някои приготовления, детективът си легна, но не заспа. Два часа по-късно търпението му бе възнаградено. Вратата на спалнята му се отвори много тихо. Той се усмихна. Стана точно както предполагаше. Мислено се върна към момента, в който Дезмънд Лий-Уъртли любезно му бе подал чашата с кафе. Малко по-късно Дезмънд се бе обърнал и Поаро остави чашата си на масата. Когато младежът отново го бе погледнал, той се престори, че изпива кафето. По лицето на Дезмънд се бе изписало задоволство или поне на детектива така му се бе сторило. Пищните мустаци на белгиеца бяха скрили усмивката от мисълта, че същата вечер някой друг ще се унесе в спокоен здрав сън. „Този приятен младеж Дейвид изглежда разтревожен и нещастен — каза си. — Няма да му се отрази зле, ако си поспи добре през нощта. А сега да видим какво ще се случи?“

Поаро лежеше напълно неподвижен, като се стараеше да диша равномерно и от време на време дори леко, но съвсем леко да похърква.

Някой се приближи до леглото му и се надвеси над него. Сетне, очевидно доволен от вида на дълбоко спящия детектив, той се обърна и отиде до тоалетната масичка. На светлината от малко фенерче посетителят започна да разглежда вещите на Поаро, старателно подредени на плота. Той внимателно опипа съдържанието на портфейла, после тихо отвори чекмеджетата и накрая зарови из джобовете на дрехите. Накрая посетителят се доближи до леглото и с изключителна предпазливост провря ръката си под възглавницата. След като я извади, той се поколеба за момент, очевидно, без да знае какво да предприеме по-нататък. Обиколи стаята, като надничаше зад картините, влезе в банята, а после се върна и отново застана в средата на стаята. Постоя малко, сетне издаде едва чуто възклицание на разочарование и се измъкна навън.

— Ах, колко сте разочарован! — промърмори си Поаро. — Да, наистина, колко неприятно! Как е могъл да допусне, че щом Еркюл Поаро е скрил нещо, той ще може да го намери! — Обърна се на другата страна и потъна в блажен сън.

На другата сутрин го събуди леко, но настоятелно почукване по вратата.

— Qui est la^[1]? Влезте, влезте.

Вратата се отвори и на прага застана Колин. Дишаше тежко и лицето му бе зачервено. Зад него стоеше Майкъл.

— Мосю Поаро, мосю Поаро!

— Какво има? — попита той вече седнал в леглото. — Да не би да е време за сутрешния чай? О, не, това си бил ти, Колин. Какво е станало?

Момчето не му отговори веднага. Очевидно силно се бе стреснало от нещо. Всъщност от вида на нощната шапчица на Поаро бе загубил дар слово. Най-сетне се овладя и заговори:

— Мисля… Мосю Поаро, можете ли да ни помогнете? Случило се е нещо ужасно!

— Но какво?

— Бриджет! Тя е там, навън, на снега! Струва ми се… нито мърда, нито говори… О, по-добре да дойдете и да видите сам. Много ме е страх! Тя може да е мъртва!

— Какво? — Поаро отметна завивките си със замах. — Мадмоазел Бриджет мъртва?

— Мисля… мисля, че някой я е убил. Има… има и кръв… О, елате!

— Но, разбира се, разбира се. Идвам веднага.

Детективът бързо нахлузи обувките си и наметна върху пижамата си едно подплатено с кожи палто.

— Идвам веднага. Събудихте ли другите?

— Не. Не, не съм казал на никой друг, освен на вас. Реших, че така ще е по-добре. Баба и дядо още не са станали. Долу подреждат за закуска, но аз нищо не казах на Певърил. Тя… Бриджет… е от другата страна на къщата, близо до терасата и до прозореца на библиотеката.

— Разбирам. Води ме, аз ще те следвам.

Колин се извърна леко настрани, за да прикрие усмивката си, и тръгна надолу по стълбите. Излязоха навън през страничната врата. Утрото бе ясно, а слънцето още не се бе издигнало високо над хоризонта. Снегът вече бе спрял, но бе валяло цяла нощ и всичко бе затрупано с дебел бял килим. Светът изглеждаше чист и красив.

— Ей там — посочи с драматичен жест задъхано Колин. — Аз… ей там!

Сцената наистина бе драматична. На няколко метра пред тях в снега лежеше Бриджет. Беше с пижама в цикламен цвят и имаше бяла вълнена наметка на раменете си.

По наметката се виждаха алени петна. Главата й бе обърната настрани, а лицето й бе скрито под разпиляната черна коса. Едната й ръка бе под тялото, а другата лежеше отпусната върху снега със свити пръсти. От средата на едно от алените петна стърчеше дръжката на голям крив кюрдски нож, който полковник Лейси бе показал на гостите си предната вечер.

— Mon Dieu! — възкликна Поаро. — Като на театрална сцена!

От Майкъл се изтръгна сподавен вик. Колин тръсна глава сякаш, за да се окопити.

— Зная. Ъ-ъ-ъ… наистина изглежда някак нереално, нали? Виждате ли онези стъпки? Предполагам, че трябва да ги запазим.

— О, да, стъпките. Да, трябва да внимаваме да ги запазим.

— Така си и мислех — каза Колин. — Ето защо не позволих на никого да се приближи, преди вие да дойдете. Бях убеден, че знаете как трябва да постъпим.

— Първо — рече остро Еркюл Поаро, — ще проверим дали все още е жива, нали?

— Ами… да… сигурно — поколеба се Майкъл. — Но виждате ли… помислихме… искам да кажа, че не искахме…

— О, постъпили сте разумно. Чели сте детективски романи. Най-важното е нищо да не се докосва и трупът да остане така, както е. Но не можем да бъдем сигурни дали е труп, нали? В крайна сметка, въпреки че предпазливостта ви е похвална, на първо място идва хуманността. Трябва да повикаме лекар, преди да се обадим в полицията, не мислите ли?

— Но да, разбира се — смотолеви объркано Колин.

— Само си помислихме… искам да кажа… помислихме си, че ще е по-добре да извикаме вас, преди да предприемем каквото и да било — намеси се припряно Майкъл.

— Тогава и двамата ще останете тук — каза сериозно Поаро. — Аз ще обиколя от другата страна, за да не повредя отпечатъците. Толкова са ясни, толкова отчетливи, нали? Стъпки на мъж и на момиче, които водят до мястото, където тя лежи. После стъпките на мъжа се връщат обратно, но не и на момичето.

— Сигурно са стъпките на убиеца — предположи Колин с притаен дъх.

— Точно така — съгласи се детективът. — Стъпките на убиеца. Дълъг тесен крак с много странна обувка. Колко интересно! Според мен лесни за разпознаване. Да, тези стъпки ще бъдат особено важни.

В този момент от къщата излязоха Дезмънд Лий-Уъртли и Сара и се присъединиха към тях.

— Какво, за Бога, правите тук? — попита с театрален апломб младежът. — Видях ви от прозореца на спалнята си. Какво става? Господи, какво е това? Изглежда… изглежда като…

— Точно така — обади се Поаро. — Изглежда като убийство, нали?

Сара изстена, после изгледа подозрително двете момчета.

— Искате да кажете, че някой е убил момичето, как й беше името, Бриджет? — продължи да пита Дезмънд. — Че кой, по дяволите, ще иска да я убие? Невероятно!

— Има много невероятни неща — рече мъдро Поаро. — Особено преди закуска, нали? Така казва един от вашите класици. „Шест невъзможни неща преди закуска“^[2]. — Сетне додаде: — Моля всички да почакате тук.

Поаро внимателно направи кръг и се приближи до Бриджет. Надвеси се над тялото й. Момчетата едва се сдържаха да не се разсмеят. Сара ги чу и тихо попита:

— Какво сте намислили вие двамата?

— Добрата стара Бриджет — прошепна Колин. — Не е ли страхотна? Не е мръднала.

— Никога не съм виждал някой да изглежда толкова мъртъв, колкото Бриджет — тихо рече Майкъл.

Еркюл Поаро се изправи и обяви:

— Ужасно! — В гласа му прозвуча нотка, която досега липсваше.

Двете момчета отново се развеселиха и извърнаха глави.

— Какво… какво ще правим сега? — попита сподавено Майкъл.

— Можем да направим едно-единствено нещо — отвърна Поаро. — Трябва да извикаме полиция. Ще се обади ли някой от вас или предпочитате аз да го сторя.

— Мисля — започна Колин. — Мисля… какво ще кажеш, Майкъл?

— Да, мисля, че играта свърши — каза Майкъл и пристъпи напред. За първи път той сякаш изглеждаше малко неуверен. — Много съжалявам. Надявам се, че няма да ни се разсърдите. Това… ъ-ъ-ъ… беше нещо като коледна шега, нали разбирате? Ние решихме… ами решихме да ви подготвим едно убийство.

— Решили сте да ми подготвите убийство? Тогава това… тогава това…

— Е просто представление — обясни Колин, — което да ви накара… ами да ви накара да се почувствате в свои води.

— Аха! Разбирам. Направихте си с мен първоаприлска шега, така ли? Но днес не е първи април, а двайсет и шести декември.

— Май не трябваше да го правим. — В гласа на Колин се усети колебание. — Но… но… нали не ни се сърдите много, мосю Поаро? Хайде, Бриджет — провикна се той. — Ставай! Сигурно вече си премръзнала до смърт.

Тя обаче не помръдна.

— Странно — обади се Поаро, — тя като че ли не те чува. — Той ги изгледа замислено и продължи: — Казвате, че било шега, а? Сигурни ли сте, че е шега?

— Но да, разбира се — промърмори неспокойно Колин. — Ние… не искахме никому да причиним зло.

— Но защо тогава мадмоазел Бриджет не става?

— Нямам представа — вдигна рамене Колин.

— Хайде, Бриджет — подкани я нетърпеливо Сара. — Стига си се правила на глупачка.

— Наистина много съжаляваме, мосю Поаро — каза Колин. — Наистина се извиняваме.

— Няма нужда да се извинявате — рече със странен тон детективът.

— Какво имате предвид? — втренчи се в него момчето, после се обърна отново към момичето и извика:

— Бриджет! Бриджет! Какво има? Защо не става? Защо продължава да лежи там?

Поаро се обърна към Дезмънд и го повика:

— Вие, господин Лий-Уъртли. Елате тук. — Когато той се приближи, Поаро му каза: — Опитайте се да напипате пулса й.

Дезмънд Лий-Уъртли се наведе над момичето и докосна китката му.

— Няма пулс… — промърмори той и се втренчи в детектива. — Ръката и е съвсем безжизнена. Боже Господи, тя наистина е мъртва!

— Да, тя е мъртва — кимна Поаро. — Някой превърна комедията в трагедия.

— Някой? Но кой?

— Има стъпки, които идват до момичето и се връщат. Отпечатъците много силно, наподобяват тези, които вие току-що направихте, господин Лий-Уъртли, идвайки по пътеката дотук.

Дезмънд Лий-Уъртли се обърна назад.

— Какво, по дяволите… Обвинявате ли ме? Мен? Вие сте луд! Защо ще искам да я убивам?

— Да, наистина, защо? Чудя се… Нека видим…

Поаро се наведе и много внимателно разтвори вкочанените пръсти на момичето.

Дезмънд шумно си пое дъх и се втренчи недоумяващо в ръката й. В дланта на мъртвото момиче имаше голям камък, приличащ на рубин.

— Това е проклетото нещо, което извадихте от пудинга! — извика той.

— Така ли? Сигурен ли сте?

— Разбира се, че съм.

Дезмънд припряно се наведе и взе камъка от ръката на Бриджет.

— Не трябваше да го правите — каза сърдито Поаро. — Не биваше да пипаме нищо.

— Но аз не съм докоснал тялото, нали? Това нещо тук обаче може да се загуби, а е доказателство. Най-важното сега е да извикаме полиция. Веднага отивам да се обадя. — Той се обърна и хукна към къщата.

Сара бавно се доближи до Поаро. Лицето й бе пребледняло.

— Не разбирам. Не разбирам — прошепна. Сетне сграбчи ръката на Поаро и попита: — Какво имахте предвид с тези отпечатъци?

— Вижте сама, мадмоазел.

Отпечатъците от стъпките, които водеха до тялото и обратно, бяха същите като тези на човека, стоял допреди малко до детектива.

— Искате да кажете… че е бил Дезмънд? Глупости!

Изведнъж бялата тишина бе пронизана от звука на форсиращ двигател. Всички се обърнаха. Видяха как една кола стремително потегля по алеята. Сара веднага я позна.

— Това е Дезмънд! Неговата кола! Той… сигурно отива лично да извика полицията, вместо да се обажда по телефона.

От къщата излезе Даяна Мидълтън и дотича до тях.

— Какво се е случило? — извика тя, останала без дъх. — Преди малко Дезмънд нахълта в къщата и каза, че Бриджет е убита. После се опита да се обади по телефона, но той не работеше. Не успя да се свърже. Каза, че сигурно са прекъснали жиците. Реши, че ще е най-добре да се качи на колата и да доведе полицията. Защо полиция?

Поаро посочи тялото.

— Бриджет? — втренчи се Даяна в него. — Но… да не е някаква шега? Дочух нещо… снощи. Помислих си, че ще ви погодят номер, мосю Поаро.

— Да — кимна той, — имали са такова намерение. А сега нека всички да влезем в къщата. Ако останем още, ще настинем, пък и нищо не можем да направим, преди господин Лий-Уъртли да се върне с полицията.

— Ама вижте — заекна Колин. — Не можем… не можем да оставим Бриджет сама.

— Няма да й помогнем, ако останем — обясни му кротко Поаро. — Хайде елате. Тъжно е наистина, голяма трагедия, но вече нищо не можем да направим, за да помогнем на мадмоазел Бриджет. Затова да влезем вътре и да се стоплим, и може би да изпием по чаша чай или кафе.

Те послушно го последваха към къщата. Певърил тъкмо се канеше да удари гонга. Дори и да му се бе сторило необичайно, че повечето от членовете на семейството са навън по това време и че под палтото си Поаро е по пижама, той с нищо не го показа. Въпреки напредналата си възраст Певърил бе все още идеалният иконом. Не забелязваше нищо, което не се искаше от него да забележи. Влязоха в столовата и седнаха. Когато пред всеки бе сложена чаша кафе, Поаро заговори:

— Налага се да ви разкажа една история. Не мога да ви съобщя всички подробности, но ще ви я опиша в общи линии. Става дума за един млад принц, който наскоро пристигнал в тази страна. Донесъл със себе си прочуто бижу, което възнамерявал да поправи и да го подари на дамата, за която ще се жени. За съжаление обаче, преди да го направи, се запознал с една много красива млада госпожица. Тази госпожица изобщо не се интересувала от принца. Вълнувало я единствено бижуто. Един ден изчезнала заедно със скъпоценното украшение, което поколения наред принадлежало на семейството на принца. Както се досещате младият човек изпаднал в много неловко положение. Скандалът трябвало да бъде избегнат на всяка цена. Било невъзможно да се обърне към полицията. Ето защо той се довери на мен, Еркюл Поаро, и ми каза: „Намерете го. Намерете прочутия рубин.“ И така, младата госпожица имала приятел, а той участвал в доста съмнителни афери. Бил замесен в изнудване и в продажба на бижута в чужбина. Постъпвал винаги много умно. Полицията го подозирала, но нищо не можела да докаже. Разбрах, че този умен господин ще прекара коледните празници тук, в този дом. Било много важно красивата млада госпожица, която откраднала бижуто, да изчезне за известно време, така че никой да не може да й задава въпроси или да я преследва. Наредили така нещата, че тя също да дойде в „Кингс Лейси“, като я представят за сестра на умния господин…

Сара си пое дълбоко дъх и извика:

— О, не! О, не, не тук. Не пред очите ми!

— Но е така — продължи Поаро. — И след малка инсценировка аз също бях поканен да гостувам тук за Коледа. Младата госпожица се преструва, че току-що е излязла от болница. Когато пристига тук, тя се чувства съвсем добре. Но после разбира, че аз, детективът, при това добре известен, също ще бъда в този дом. Веднага състоянието й се влошава. Скрива рубина на първото място, което й идва наум, после внезапно й става зле и тя се прибира в стаята си. Не иска да я видя, защото предполага, че несъмнено разполагам с нейна снимка и ще я позная. Колкото и да й е неприятно, тя трябва да стои по цял ден в стаята си, а брат й да й носи храната.

— Ами рубинът? — попита Майкъл.

— Мисля, че в момента, в който се споменава за моето пристигане, младата госпожица е била в кухнята заедно с всички вас. Разговаряли сте, смеели сте се, докато сте разбърквали коледните пудинги. Поставят пудингите във форми и младата госпожица скрива в една от формите рубина, но не в тази, в която е пудингът за Коледа. О, не, тя знае, че той е в специална форма. Слага рубина в другия пудинг, този, който е предназначен за Нова година. Възнамерявала е, преди да си тръгне, да го вземе със себе си. Но тук се намесва съдбата. На сутринта след Бъдни вечер се случва инцидент. Коледният пудинг в специалната форма пада на каменния под и порцелановата форма се счупва на парченца. Как да се поправи стореното? Добрата госпожа Рос го заменя с другия пудинг.

— Мили Боже! — възкликна Колин. — Искате да кажете, че на Коледа, когато дядо извади от устата си камъка, това е бил истинският рубин?

— Точно така — кимна детективът. — И можете да си представите какви чувства обземат господин Дезмънд Лий-Уъртли, когато го вижда. Какво става по-нататък? Рубинът минава от ръка на ръка. Аз го разгледах и успях незабелязано да го пусна в джоба си. Направих го съвсем небрежно, сякаш камъкът изобщо не ме вълнува. Но един човек все пак е видял какво сторих. Когато си легнах, този човек дойде да претърси стаята ми, но не откри рубина. Защо?

— Защото сте го дали на Бриджет — предположи задъхано Майкъл. — Нали така? И ето защо… но не разбирам напълно… искам да кажа… ама вижте, какво стана после?

Детективът се усмихна и продължи:

— Нека сега отидем в библиотеката и да погледнем през прозореца. Ще ви покажа нещо, което може да обясни загадката. — Той поведе групата и когато влязоха, каза: — Помислете си отново за сцената на убийството. — Той посочи през прозореца.

Изведнъж всички ахнаха. Навън на снега нямаше труп. Върху утъпкания сняг нямаше и следа от разигралата се трагедия.

— Дали не беше сън? — отнесено изрече Колин. — Да не би някой да е вдигнал тялото?

— Аха, виждате ли? „Загадката на изчезналия труп“ — поклати глава Поаро, а очите му заискриха.

— Мили Боже! — извика Майкъл. — Мосю Поаро вие сте… вие не сте… О, вижте какво, той през цялото време ни будалка!

Поаро му намигна.

— Така е, деца мои, аз също ви подготвих една малка шега. Виждате ли, подочух за вашия заговор и подготвих контразаговор. А, ето и мадмоазел Бриджет. Надявам се, че не се чувствате зле след дългия престой на снега. Никога няма да си простя, ако хванете пневмония.

Момичето току-що бе влязло в стаята. Носеше дебела пола и вълнен пуловер. Весело се разсмя.

— Поръчах да ви донесат билков чай в стаята. Изпихте ли го? — попита строго Поаро.

— Една глътка ми бе достатъчна — отвърна тя. — Чувствам се отлично. Добре ли се справих, мосю Поаро? Господи, така ме боли ръката от турникета, който ме накарахте да сложа.

— Справихте се блестящо, дете мое — усмихна се той. — Блестящо! Но както виждате, присъстващите са все още в недоумение. Снощи отидох при мадмоазел Бриджет. Казах й, че знам за заговора, и я попитах дали би се съгласила да изиграе заради мен една роля. Тя се съгласи и я изпълни чудесно. Направи следите по снега с обувките на господин Лий-Уъртли.

— Но какъв е смисълът на всичко това, мосю Поаро? — попита с дрезгав глас Сара. — Какъв смисъл имаше да изпратите Дезмънд да доведе полиция? Те много ще се ядосат, когато открият, че всичко е една измама.

— Нито за миг не съм допускал, мадмоазел, че господин Лий Уъртли е отишъл да доведе полицията — поклати глава Поаро. — Той за нищо на света не иска да се замесва в убийство. Загуби самообладание. Интересуваше го единствено как да вземе рубина. Грабна го, излъга, че телефонът не работи, и скочи в колата си, престорвайки се, че отива да повика полицията. Според мен ще мине доста време, преди да го видим отново. Както научих, той има свои канали, чрез които може да напусне Англия. Има собствен самолет, нали, мадмоазел?

— Да — кимна Сара. — Мислехме… — Тя замълча.

— Искал е да тръгнете с него, нали? Е, това е един чудесен начин да изнесете някое бижу извън страната. Когато избягате с някое момиче, а сетне този факт се разгласи, едва ли биха ви заподозрели, че сте изнесли също и прочуто бижу. О, да, прикритието би било идеално.

— Не ви вярвам! — извика момичето. — Не вярвам и дума от всичко това!

— Тогава попитайте сестра му — предложи й Поаро и посочи с глава зад рамото й.

Сара рязко се обърна. На вратата стоеше момиче с платиненоруса коса. Носеше кожено палто и гледаше намръщено групата в библиотеката. Очевидно бе разгневена.

— Сестра! Друг път! — изсмя се неприятно тя. — Тази свиня не ми е никакъв брат! Духна и ме остави аз да опера пешкира! А идеята си беше негова. Той ме замеси в това! Каза, че щели да паднат много пари и че никога нямало да се стигне до съд, защото се бояли от скандал. Можех да заплаша Али, че сам ми е дал рубина. Двамата с Дез щяхме да си поделим парите в Париж. А сега тази свиня избяга! Иска ми се да го убия! — После изведнъж смени тона и продължи: — Колкото по-бързо се махна оттук… Някой може ли да ми повика такси?

— Пред вратата ви чака една кола, която ще ви закара до гарата, мадмоазел — каза Поаро.

— Мислите за всичко, а?

— За повечето неща — скромно рече той.

Но Поаро нямаше да се отърве толкова лесно. След като излезе, за да изпрати фалшивата госпожица Лий-Уъртли до колата, той се върна в библиотеката. Всички бяха все още там. Колин се обади пръв. Момчешкото му лице бе намръщено.

— Вижте какво, мосю Поаро, ами рубинът? Да не би да го оставите да се измъкне с него?

Лицето на Поаро се помрачи. Той поглади леко мустаците си, но изглеждаше притеснен.

— Ще го открия — промърмори. — Има и други начини. Ще продължа…

— Как можахте! — възнегодува Майкъл. — Да оставите тази свиня да се измъкне с рубина!

Бриджет реагира още по-рязко.

— Той пак ни будалка — извика. — Нали, мосю Поаро?

— Ще изпълним ли заключителния номер, мадмоазел? Бръкнете в левия ми джоб.

Бриджет пъхна ръка в джоба му и я извади с триумфален възглас. В ръката й искреше огромният рубин.

— Както се досещате, този, който стискахте в ръката си, беше фалшив. Купих го от Лондон за всеки случай. Нали разбирате? Не бива да има скандал. Мосю Дезмънд ще се опита да се отърве от рубина в Париж или в Белгия, или някъде другаде, където има връзки. Тогава ще открие, че камъкът е фалшив. Какво по-хубаво от това? Всичко завърши щастливо. Избегнахме скандала, принцът получава рубина си, връща се в страната си и се жени, надяваме се щастливо. Чудесен край!

— Не и за мен — промърмори тъжно Сара.

Изрече го толкова тихо, че никой, освен Поаро не я чу.

— Грешите, мадмоазел Сара — погледна я нежно той. — Вие придобихте опит, а всеки опит е ценен. Сигурен съм, че ви очаква щастие.

— Така си мислите — недоверчиво рече тя.

— Ама, мосю Поаро, я кажете, как разбрахте, че ви готвим номер? — обади се Колин все още намръщен.

— Моя работа е да зная всичко — отвърна важно той и засука мустак.

— Добре де, но не виждам как бихте могли да го научите. Да не би някой да ви го е снесъл… искам да кажа някой да ви го е съобщил?

— Не, съвсем не.

— Тогава как? Кажете ни?

Всички извикаха в хор:

— Кажете ни!

— Не, не — категоричен беше Поаро. — Ако ви кажа как съм разбрал, ще си разкрия тайните. Все едно фокусникът да ви каже как прави триковете си.

— Кажете ни, мосю Поаро! Хайде, кажете ни!

— Наистина ли искате да разкрия и последната тайна?

— Да, да, кажете ни!

— Ох, не мисля, че мога. Ще бъдете толкова разочаровани.

— Хайде, сега, мосю Поаро, кажете ни! Как разбрахте?

— Ами, знаете ли, онзи ден след чая седях на един стол в библиотеката до прозореца и си почивах. Сигурно съм задрямал, защото ме събудиха вашите гласове. Обсъждахте плана си точно под прозореца, а той беше леко открехнат.

— Това ли е всичко? — извика разочарован Колин. — Колко елементарно!

— Нали? — усмихна се Еркюл Поаро. — Виждате ли? Разочаровани сте.

— Е, във всеки случай вече знаем всичко — обади се Майкъл.

— Наистина ли? — промърмори сякаш на себе си детективът. — Аз не знам всичко. При това моята работа е да знам всичко.

Той поклати леко глава и отиде във вестибюла. Може би за двайсети път извади от джоба си зацапания лист хартия, на който бе написано:

Не яжте от сливовия пудинг. Един дето ви желае доброто.

Поаро замислено се взря в листа. Той можеше да обясни всичко, но не и това! Обидно! Кой го бе написал? Защо го бе написал? Докато не разбереше, нямаше да има и минутка покой. Изведнъж мислите му бяха прекъснати от някакъв странен скърцащ звук. Рязко погледна надолу. Момичето с увисналите коси чевръсто търкаше пода с четка. Когато го видя, то се втренчи с широко ококорени очи в листа в ръцете му.

— О, сър! О, сър! Моля, сър.

— А ти коя си, дете мое? — поинтересува се Поаро.

— Ани Бейтс, сър, моля, сър. Идвам тук, за да помагам на госпожа Рос. Не исках, сър, нямах предвид… не исках да правя онова, което не трябва. Сторих го за добро, сър. Наистина за добро.

На Поаро му просветна и той й показа листа:

— Ти ли го написа, Ани?

— Нямах нищо лошо предвид, сър. Ама наистина.

— Разбира се, Ани — усмихна й се той. — По-добре ми разкажи. Защо го написа?

— Ами заради онези двамата, сър. Господин Лий-Уъртли и сестра му. Не че тази му беше сестра. Сигурна съм. Никоя от нас не го повярва. Пък и съвсем не беше болна. Веднага го разбрахме. Помислихме си… всички си помислихме, че става нещо нередно. Ще ви го кажа направо, сър. Бях в банята й, за да сменям кърпите, и чух. Той влезе при нея и заговориха. Чух го съвсем ясно да казва: „Този детектив, този Поаро! Ще идва тук. Трябва да направим нещо. Трябва да го махнем от пътя си колкото може по-скоро.“ После сниши глас и много зловещо попита: „Къде го сложи?“ А тя му отговори: „В пудинга.“ О, сър, сърцето ми така подскочи, че за малко да спре. Реших, че искат да ви отровят с коледния пудинг. Не знаех какво да правя! Госпожа Рос нямаше да ми обърне внимание. Сетне ми хрумна да ви напиша писмо и да ви предупредя. Тъй и сторих и го оставих на възглавницата ви, за да го откриете, когато си лягате. — Ани замълча, останала без дъх.

Той я гледа изпитателно няколко минути и най-сетне каза:

— Струва ми се, че гледаш твърде много криминални филми или може би телевизията ти е повлияла така? Но важното в случая е, че имаш добро сърце и си проявила известна съобразителност. Когато се върна в Лондон, ще ти изпратя подарък.

— О, благодаря ви, сър. Много ви благодаря.

— Какво би искала като подарък, Ани?

— Какво ли? Мога ли да си поискам каквото ми харесва?

— В рамките на разумното, да — отвърна предпазливо детективът.

— О, сър, мога ли да получа тоалетна чантичка? Истинска тоалетна чантичка като тази на сестрата на господин Лий-Уъртли, макар и да не му беше сестра?

— Да, да — кимна Поаро. — Мисля, че мога да го уредя. — Сетне промърмори на себе си: — Интересно. Скоро посетих един музей, в който се съхраняват антични предмети от Вавилон или от някой от онези древни градове. Предметите са на хиляди години и сред тях имаше тоалетни кутии. Сърцето на жената не се променя.

— Моля, сър? — попита го стреснато Ани.

— Нищо, нищо, просто разсъждавам. Ще си получиш тоалетната чантичка, мило дете.

— О, благодаря ви, сър. Много ви благодаря наистина.

Ани радостно се отдалечи. Поаро се загледа след нея. На лицето му бе изписано задоволство.

— Виж ти! — промърмори. — А сега да тръгвам. Тук вече нямам работа. — В този миг неочаквано две ръце го хванаха за раменете.

— Ако застанете под имела… — прошепна Бриджет.

Еркюл Поаро бе много доволен. Наистина се забавлява. Каза си, че е прекарал една чудесна Коледа.