Агата Кристи
Приключението на коледния пудинг (4)

IV.

Коледният обяд започна точно в два. И наистина бе много тържествен.

Огромните цепеници в широката камина весело пращяха, но пукотът им се заглушаваше от глъчката на компанията. Супата от стриди бе изядена, а след нея се бяха справили и с две огромни пуйки, и сега на масата се виждаха само оглозганите им скелети. Настъпи върховният момент — поднасянето на коледния пудинг. Старият Певърил, чиито осемдесет години караха краката и ръцете му силно да треперят, не позволи на друг да го внесе. Госпожа Лейси седеше, стиснала здраво ръце в нервно очакване. Беше сигурна, че на някоя Коледа Певърил ще падне мъртъв на пода. Имаше две възможности — или да рискува някой ден да го види как се строполява мъртъв на земята, или да не му разреши и да го обиди до такава степен, че той вероятно би предпочел да умре. Досега бе избирала първата възможност. Коледният пудинг сложен на масата върху сребърен поднос. Приличаше на огромна футболна топка. В средата му бе забодено стръкче бодлива зеленика, която се полюшваше като победен флаг. Сини и червени пламъци обгръщаха пудинга.

Госпожа Лейси бе успяла да убеди Певърил поне в едно — да постави подноса точно пред нея, така че да може да слага парчетата пудинг в чинии и да ги подава през масата. Въздъхна облекчено, когато най-сетне сладкишът се озова пред нея. Започна бързо да го разпределя по чиниите, а пламъците догаряха по порциите.

— Пожелайте си нещо, мосю Поаро — провикна се Бриджет. — Пожелайте си, преди да е угаснал пламъкът. По-бързо, бабо, по-бързо!

Най-сетне госпожа Лейси се облегна назад с въздишка на задоволство. Операция „Пудинг“ завърши с успех. Пред всеки стоеше парче от сладкиша с все още проблясващи пламъчета. За момент на масата настъпи пълна тишина. Всеки си пожелаваше нещо.

Никой не забеляза странното изражение на Поаро, докато той внимателно разглеждаше парчето в чинията си. „Не яжте от сливовия пудинг.“ Какво, за Бога, означаваше това зловещо предупреждение? Неговото парче с нищо не се различаваше от тези на останалите. Въздъхна, като си призна, че е объркан, а Еркюл Поаро никак не обичаше да си признава, когато е объркан, и взе вилицата и ножа.

— Малко от сиропа, мосю Поаро?

Той с удоволствие го поля със сироп.

— Пак си използвала най-хубавото ми бренди, Ем? — обади се полковникът закачливо от другия край на масата.

Жена му му намигна и невинно обясни:

— Госпожа Рос настоя да приготвим сиропа с най-доброто бренди, скъпи. Според нея от това зависи вкусът му.

— Добре, добре — закима полковникът. — Коледа е веднъж в годината, а госпожа Рос е страхотна готвачка. Страхотна жена и страхотна готвачка.

— Наистина — обади се Колин. — Пудингът си е направо жесток! Ммм! — И той с удоволствие напълни устата си.

Внимателно, с известен страх, Еркюл Поаро начена парчето си. Изяде една хапка. Имаше превъзходен вкус! Изяде още една хапка. Нещо леко проблесна в чинията му. Той го проучи с вилицата си. Бриджет, която седеше от лявата му страна, му се притече на помощ:

— Тук има нещо, мосю Поаро. Чудя се какво ли е?

Той внимателно извади малък сребърен предмет и махна полепналите стафиди.

— О! Това е ергенското копче! — възкликна Бриджет. — На мосю Поаро се падна ергенското копче!

Детективът потопи малкото сребърно копче в стъклената купичка за изплакване на ръцете, поставена до чинията му, и старателно отми парченцата пудинг.

— Много е красиво — отбеляза.

— Това означава, че ще останете ерген, мосю Поаро — поясни му услужливо Колин.

— Трябваше да се очаква — промърмори намръщено белгиецът. — Много години вече съм ерген и е твърде невероятно тепърва да променя това положение.

— О, голям залък лапни, голяма дума не казвай — обади се Майкъл. — Скоро прочетох във вестника, че един мъж на деветдесет и пет години се оженил за двайсет и две годишно момиче.

— Окуражаваш ме, млади момко — усмихна се Поаро.

Изведнъж полковник Лейси изохка, лицето му стана пурпурночервено и той закри устата си с ръка.

— За Бога, Емелийн, как си допуснала готвачката да сложи стъкло в пудинга?

— Стъкло!? — извика объркано съпругата му.

Полковникът внимателно изплю онова, което бе причина за раздразнението му.

— Можех да си счупя зъб — избоботи. — Ако го бях глътнал, щях да получа възпаление на апендикса. — Той постави стъкления предмет в купичката с вода, изплакна го и го извади. — Боже Господи! Че това е червен камък от някоя брошка! — възкликна и го вдигна високо.

— Ще позволите ли? — обади се Поаро, енергично се пресегна през съседа си и взе камъка от ръката на полковника. Внимателно го разгледа. Както бе отбелязал домакинът, камъкът бе голям, с рубинен цвят. Поаро го завъртя и светлината заигра по фасетите му.

В другия край на масата някой рязко бутна стола си, сетне отново го приближи.

— Пфу! — извика Майкъл. — Ще е невероятно, ако е истински.

— Може и да е истински. — В гласа на Бриджет прозвуча надежда.

— О, не ставай глупава, Бриджет! Рубин с такава големина би струвал хиляди лири. Нали, мосю Поаро?

— Така е — съгласи се той.

— Но не разбирам как е попаднал в пудинга? — обади се госпожа Лейси.

— Ооо! — простена Колин, дояждайки последното парченце. — Падна ми се прасето. Не е честно!

— На Колин се падна прасето! На Колин се падна прасето! — заповтаря веднага Бриджет. — Колин е голямо лакомо прасе.

— На мен се падна пръстенът — извиси се ясният глас на Даяна.

— А на мен напръстникът — изстена Бриджет.

— Бриджет ще си остане стара мома. Да, Бриджет ще си остане стара мома — закрещяха в хор двете момчета.

— На кого се паднаха парите? — попита Дейвид. — Зная, че в пудинга има истинска златна монета от десет шилинга. Госпожа Рос ми каза.

— Щастливецът съм аз — обади се гордо Дезмънд Лий-Уъртли.

Само седналите от двете страни на полковник Лейси го чуха как под нос измърмори:

— Да, безспорно си ти.

— На мен също се падна пръстен — изненада се Дейвид и погледна през масата към Даяна. — Какво съвпадение, нали?

Закачките продължиха. Никой не забеляза как съвсем небрежно, сякаш замислен за нещо друго, Поаро пусна камъка в джоба си.

След пудинга поднесоха коледни сладки и пирожки. Не след дълго по-възрастните членове на компанията се оттеглиха за следобедна почивка преди традиционния чай до осветената коледна елха. Еркюл Поаро обаче не отиде да си почине. Насочи се направо към огромната старомодна кухня.

— Мога ли да си позволя — започна сияещ той и се огледа — да поздравя готвачката за великолепната храна, на която току-що се насладих?

Настъпи моментно мълчание, след което госпожа Рос пристъпи достолепно напред, за да го посрещне. Беше едра жена, със силно тяло, която излъчваше достойнството на херцогиня. Две дребни белокоси жени стояха в дъното до умивалниците, а едно момиче с провиснали коси сновеше напред-назад между тях и кухнята. Те очевидно бяха само слуги. Госпожа Рос беше кралицата на кухнята.

— Радвам се да чуя, че ви е харесала, сър — отвърна благосклонно тя.

— Да ми е харесала! — извика Еркюл Поаро. Вдигна ръка до устните си, целуна я и изпрати целувката нагоре към тавана. — Но вие сте гений, госпожо Рос! Гений! Никога в живота си не съм вкусвал такива великолепни ястия. Супата от стриди… — той издаде красноречив звук с уста — … и пълнежа. Пълнеж от орехи в пуйката… за мен това бе невероятно изживяване.

— Странно наистина, че го казвате, сър — усмихна се мило готвачката. — Вярно, че пълнежът се прави по много специална рецепта. Даде ми я един австрийски готвач, с когото работих преди много, много години. Но всичко останало си е най-обикновена английска кухня.

— А има ли нещо по-добро? — възкликна детективът.

— Много мило от ваша страна, сър. Сигурно след като сте чужденец, бихте предпочели континенталната кухня. Аз, разбира се, мога да приготвям и такива блюда.

— Сигурен съм, госпожо Рос, че можете да приготвите всякакви блюда. Но вие владеете тайните на английската кухня, на добрата английска кухня. Не онази, която човек вкусва във второкласните хотели и ресторанти. Добрата английска кухня се цени високо от кулинарите на континента. Мисля, че не греша, но в началото на миналия век в Лондон дошла специална делегация, която да изучи тайната на английските пудинги и да я пренесе във Франция. Тогава са писали: „Нямаме подобно нещо във Франция. Струва си да отидете до Лондон само за да вкусите разнообразните и великолепни английски пудинги.“ А над всички пудинги — продължи с увлечение Поаро — е коледният сливов пудинг, какъвто ядохме днес. Домашно приготвен е, нали? Не е купен?

— Да, така е, сър. Сама го направих по моя рецепта, както го правя от години. Когато дойдох, госпожа Лейси ми каза, че е поръчала пудинг от Лондон, за да ми спести труда. Но аз й заявих: „Не, мадам, много любезно от ваша страна, но няма пудинг, купен от магазин, който да се сравнява с домашно приготвения.“ Имайте предвид, че готовият е направен твърде скоро — обясни вдъхновено, подобно на художник, госпожа Рос. — Добрият коледен пудинг трябва да бъде приготвен седмици преди празника, за да престои. Колкото по-дълго стои, толкова по-хубав става. Разбира се, в границите на разумното. Спомням си, че когато бях дете, всяка неделя ходехме на църква и щом чуехме молитвата, която започва с „Пробуди се, о, Господи…“ знаехме, че е време да пристъпим към приготвянето на пудингите. Така си беше. В неделя чувахме молитвата и през седмицата майка ми започваше да ги приготвя. Така трябваше да стане и тук тази година. Този пудинг обаче бе направен едва преди три дни, в деня преди вашето пристигане, сър. Въпреки това аз спазих старата традиция. Всеки в къщата трябваше да дойде в кухнята, да разбърка сместа и да си пожелае нещо. Това е стар обичай, сър, и аз винаги съм го спазвала.

— Колко интересно! — прошепна заинтригувано дребният белгиец. — Колко интересно! Значи всеки дойде в кухнята?

— Да, сър. Младите господа, госпожица Бриджет и господинът от Лондон, сестра му, господин Дейвид и госпожица Даяна… всъщност госпожа Мидълтън… И всички го разбъркаха по веднъж.

— Колко пудинги приготвихте? Този единственият ли беше?

— Не, сър, направих четири. Два големи и два малки. Втория голям смятам да го поднеса на Нова година, а малките са за полковника и госпожа Лейси, когато останат сами.

— Разбирам, разбирам — кимна Поаро.

— Всъщност, сър, днес на обяд не изядохте този, който трябваше.

— Не този ли? — намръщи се той. — Как така?

— Ами, сър, имаме голяма форма-поднос за коледен пудинг. От порцелан е и е с нарисувани имел и зеленика. Обикновено я използваме на Коледа. Но се случи един крайно неприятен инцидент. Тази сутрин, когато Ани я сваляше от рафта в килера, се подхлъзна, изпусна я и тя се счупи. Е, сър, естествено не можех да го поднеса, нали? Можеше да са останали парченца от съда. Така че трябваше да поднесем другия. Онзи, предвиден за Нова година, който беше в обикновена форма. И тя е хубава, но не е така украсена като коледната. Не зная откъде ще можем да си намерим коледна форма. Вече не ги правят с такива размери. Все са едни малки. В днешно време човек не може да си купи и нормална чиния за закуска, която да побере осем-десет пържени яйца с бекон. Ах, нещата не са такива, каквито бяха!

— Не, наистина — съгласи се Поаро. — Но днес не беше така. Днес Коледа беше такава, каквато е била едно време, нали?

Госпожа Рос въздъхна и каза:

— Е, радвам се, че го казвате, сър, но помощниците ми не са както едно време. Не са добре подготвени. Днешните момичета… — Тя леко понижи глас и продължи: — Те са старателни и работят с желание, но не са обучени, сър, ако разбирате какво имам предвид.

— Времената се менят — отбеляза Еркюл Поаро. — И на мен ми става тъжно понякога.

— Знаете ли, сър, тази къща е твърде голяма за господарката и полковника. Господарката го знае. Те живеят в едната й част, а това не е същото както да се използва цялата къща. Тя като че ли се оживява само по Коледа, когато цялото семейство се събере.

— Мисля, че господин Лий-Уъртли и сестра му са тук за пръв път, нали?

— Да, сър. — В гласа на жената се долови лека резервираност. — Много приятен господин, но… ами струва ми се, че е малко странен за приятел на госпожица Сара. Поне според нашите представи. Е, в Лондон нравите са различни. Жалко, че сестра му е толкова зле. Била оперирана. Изглеждаше съвсем добре в деня, в който пристигна, но след това, когато приготвяхме пудингите, отново се почувства зле и оттогава е на легло. Според мен е станала твърде скоро след операцията. Ах, тези днешни доктори! Изписват те от болницата, преди да можеш да стъпиш здраво на краката си. Съпругата на племенника ми… — И тя се впусна в дълъг и емоционален разказ за днешното отношение в болниците според опита на нейните роднини, като коментара й не бе никак ласкателен.

Поаро търпеливо я изслуша и накрая рече:

— Искам още веднъж да ви благодаря за превъзходната храна. Ще приемете ли скромен израз на моята благодарност? — Сгъната банкнота от пет лири се озова в ръката му и той я подаде на госпожа Рос.

Тя я взе притеснено и малко превзето промълви:

— Наистина не трябваше, сър.

— Настоявам, настоявам.

— Е, много мило от ваша страна, сър. — Сега в гласа й прозвуча увереност, че наградата е напълно заслужена. — Желая ви, сър, весела Коледа и успешна Нова година.