Агата Кристи
Приключението на коледния пудинг (2)

II.

Температурата в дългата всекидневна на „Кингс Лейси“ бе двайсет градуса и Поаро се чувстваше уютно. Беше се настанил удобно до една от големите колони на прозорците и разговаряше с госпожа Лейси. Дамата се занимаваше с ръкоделие. Но не бродираше върху коприна, нито пък плетеше дантела, а правеше нещо съвсем прозаично — подшиваше кърпи за съдове. Докато работеше, говореше с много мек и мелодичен глас, който Поаро намираше за особено очарователен.

— Надявам се, че празнуването на Коледа тук ще ви хареса, мосю Поаро. Нали разбирате, събираме се само в семеен кръг. Внучката и внукът ми, един негов приятел, Бриджет, която е най-голямата ми племенница, една братовчедка Даяна и Дейвид Уелин, един стар приятел. Както виждате, семейно тържество. Но Едуина Моркомб ми каза, че точно това сте искали да видите — празнуване на Коледа по стар обичай. Една доста старовремска Коледа. Едва ли някъде може да бъде по-старовремска, отколкото у нас. Знаете ли, съпругът ми се връща напълно в миналото. Иска всичко да бъде така, както си го спомня от дванайсетгодишен, когато е идвал през ваканциите. — Тя се усмихна като че ли на себе си и продължи: — Всичко е както едно време, коледната елха, чорапите с подаръци, супата от стриди и пуйката — всъщност две пуйки, едната варена, другата печена — и сливовия пудинг с късметите — пръстена, ергенското копче и всичко останало. За съжаление не можем да сложим вътре монета от шест пенса, защото тя вече не е от сребро. Но приготвяме едновремешните десерти — сливи по елзаски и карлсбадски, бадеми, стафиди, захаросани плодове и сироп с джинджифил. Мили Боже, сякаш изброявам списък от каталог!

— От думите ви огладнях, мадам.

— Предполагам, че утре всички ще имаме проблеми с храносмилането — усмихна се госпожа Лейси. — Като че ли в днешно време не сме свикнали да ядем толкова много, нали?

Отвън се чу глъчка и висок смях. Тя погледна през прозореца и каза:

— Не знам какво правят там. Май играят на нещо. Знаете ли, винаги съм се страхувала, че младите хора ще се отегчат тук. Но се оказва точно обратното. Синът ми и дъщеря ми, както и техните приятели, имаха свои представи за празнуването на Коледа. Смятаха, че цялата тази суматоха е глупост и че е по-добре да отидат някъде на хотел и да потанцуват. Но по-младото поколение намира празнуването на Коледа по стар обичай за много привлекателно. Освен това децата са винаги гладни, нали? — внесе практична нотка тя. — Изглежда, в училище ги държат гладни. Всички знаем, че в тази възраст едно дете изяжда толкова, колкото трима здрави мъже.

Поаро се засмя, сетне леко се поклони.

— Много мило от ваша страна и от страна на съпруга ви, мадам, да ме поканите да присъствам на семейното ви празненство.

— О, много ни е приятно! — възкликна жената. — Но ако Хорас ви се стори малко намръщен, не му обръщайте внимание. Такъв си е.

Всъщност съпругът й, полковник Лейси бе казал: „Не разбирам защо тези проклети чужденци трябва да се мотаят наоколо на Коледа? Не може ли да го поканим някой друг път? Не ги понасям тези чужденци! Добре, добре, след като Едуина Моркомб настоява. Но бих искал да разбера какво общо има това с нея? Защо тя не си го вземе за Коледа?“ А съпругата му бе отговорила: „Защото добре знаеш, че Едуина винаги отива в «Кларидж» за Коледа.“ Съпругът й я беше изгледал изучаващо и бе попитал: „Какво си си наумила, Ем?“ „Да съм си наумила ли? — бе го погледнала изненадано тя с големите си сини очи. — Разбира се, че нищо.“ Полковник Лейси се бе засмял с дълбокия си дрезгав смях: „Не можеш да ме излъжеш, Ем. Когато изглеждаш най-невинна, знам, че си си наумила нещо.“

Този разговор изплува в съзнанието на госпожа Лейси и тя колебливо продължи:

— Едуина каза, че може би ще успеете да ни помогнете… Не мисля, че зная как бихте го сторили, но тя спомена, че нейни приятели преди време са останали много доволни от вас. Случаят е бил подобен. Аз… може би не знаете за какво говоря?

Поаро я погледна окуражаващо. Жената наближаваше седемдесетте, но ходеше изправена като войник. Имаше снежнобяла коса, розови бузи и сини очи. Носът й бе малко смешен, но брадичката й излъчваше решителност.

— Бих бил много щастлив, ако мога с нещо да помогна — поклони се учтиво Поаро. — Както разбирам, става дума за неразумно увлечение на едно младо момиче.

— Да — кимна тя. — Струва ми се толкова необичайно… ами, да говоря с вас за това. В крайна сметка вие сте напълно непознат човек…

— И чужденец — добави разбиращо той.

— Да, но изглежда точно поради това ми е по-лесно — каза дамата. — Така или иначе Едуина смята, че може би знаете нещо… как да се изразя… нещо полезно за младия Дезмънд Лий-Уъртли.

Поаро се възхити на гениалното хрумване на Джезмънд и простотата, с която бе използвал лейди Моркомб за целите си.

— Както разбирам, репутацията му не е твърде добра? — започна деликатно той.

— Не, наистина. Има ужасна репутация! Но това не помага, що се отнася до Сара. Струва ми се, че ако кажете на едно младо момиче, че момчето, което е харесала, има лоша репутация, това няма да помогне. А точно обратното, като че ли още повече я амбицира!

— Напълно сте права — съгласи се Поаро.

— В моите младежки години — продължи госпожа Лейси, — а това бе толкова отдавна, нас ни предупреждаваха за някои младежи. Разбира се, интересът ни към тях бе провокиран и ако някоя от нас успееше да потанцува с такъв младеж или пък да се усамоти на тъмно с него, то… — Тя се засмя. — Ето защо няма да позволя на Хорас да направи онова, което иска.

— Кажете ми какво точно ви тревожи?

— Синът ни бе убит през войната — каза домакинята. — Снаха ми почина при раждането на Сара. Ние я отгледахме. Тя винаги е живяла с нас. Може би я възпитахме неразумно… не зная. Но смятахме, че трябва да й даваме колкото може повече свобода.

— Струва ми се, че е правилно — отбеляза Поаро. — Човек не може да върви срещу духа на новото време.

— Не, нали? И аз така мисля. Но пък днешните момичета правят едни такива неща…

Той я погледна въпросително.

— Струва ми се, че всяко от тях иска да се изяви. Сара се пристрасти към онова, което те наричат висене по кафенетата. Не иска да ходи на танци или пък на срещи, както обикновено се прави, или пък да бъде представена в обществото, или каквото и да било от този род. Тя си нае две доста неприветливи стаи в Челси, надолу по реката. Облича се с онези странни дрехи, които младите харесват, и слага черни или яркозелени чорапи. От най-дебелите. Винаги съм смятала, че ужасно дразнят кожата. Да не говорим, че не се мие и не си реши косата.

— Ca c’est tout a fait naturelle^[1] — рече Поаро. — Модерно е в момента. Но ще го израсте.

— Да зная — кимна госпожа Лейси. — Не бих се тревожила, ако е само това. Но виждате ли, тя се хвана с този Дезмънд Лий-Уъртли, а той наистина има ужасна репутация. Издържа се от богати момичета. Изглежда са луди по него. Бе на път да се ожени за една от дъщерите на Хоуп, но родителите й поставиха наследството й под попечителство или нещо такова. Хорас иска да постъпи по същия начин. Казва, че трябва да го направи, за да я предпази. Но аз не мисля, че идеята му е добра, мосю Поаро. Имам предвид, че те могат да избягат в Шотландия или Ирландия, или дори в Аржентина, или пък където и да е и да се оженят, а може просто да заживеят заедно, без да се женят. Струва ми се, че в повечето случаи след година или две такива двойки се развеждат. Момичето се прибира вкъщи и не след дълго се омъжва за човек, който дотогава й се е струвал ужасно скучен, и се укротява. Ако обаче има дете, струва ми се, че става много тъжно, защото според мен колкото и да е добър вторият баща, все пак не е същото. Не, мисля, че е много по-добре да се постъпи както правихме ние на тяхната възраст. Искам да кажа, че първият младеж, в когото едно момиче се влюби, винаги е неподходящ. Спомням си, че бях много увлечена по един младеж на име… как му беше името… колко странно, изобщо не мога да се сетя! Спомням си фамилията му — Тибит. Младият Тибит. Разбира се, баща ми му забрани да стъпва у дома, но той нагласяваше така нещата, че да ходим на едни и същи танцови забави. Двамата танцувахме. Понякога се измъквахме и седяхме с часове някъде. От време на време приятели ни канеха заедно на пикник. Всичко бе твърде вълнуващо, защото ни бе забранено и ние много се забавлявахме. Но тогава ние не стигахме… е, докъдето стигат днешните момичета. И така, след време младежи като Тибит се забравят. Знаете ли, когато го видях след четири години, страшно се изненадах какво съм могла да намеря в него. Стори ми се толкова скучен. Един такъв невзрачен. Дори нямаше за какво да си поговорим.

— Човек винаги смята, че неговите младежки години са най-хубавите — философски отбеляза Поаро.

— Зная. Отегчавам ли ви? Не искам да ви отегчавам. Както и да е, не желая Сара, която наистина е мило момиче, да се омъжи за Дезмънд Лий-Уъртли. Тя и Дейвид Уелин, който също е тук, винаги са били добри приятели, привързани са един към друг и двамата с Хорас се надявахме, че когато пораснат, ще се оженят. Но естествено сега тя го намира за скучен и е напълно запленена от Дезмънд.

— Не ви разбирам напълно, мадам — обади се Поаро. — Поканили сте го и той сега е тук, този Дезмънд Лий-Уъртли?

— Аз съм причината — призна си тя. — Хорас настояваше да й забраним да се вижда с него. Разбира се, по времето на Хорас бащата или настойникът щяха да отидат в къщата на младежа с камшик в ръка. Той много настояваше да не допускаме Дезмънд вкъщи. Обясних му, че тази тактика е напълно погрешна. Казах му: „Не, покани го да дойде тук. Нека прекара Коледа със семейството.“ Съпругът ми, разбира се, реши, че съм луда, но аз го убедих, като му казах: „Скъпи, нека да опитаме. Нека тя да го види в домашна обстановка, в нашата къща. Ние ще се държим любезно с него, ще бъдем учтиви и може би така той ще й се стори по-малко интересен.“

— Както се казва, мадам, добър план — похвали я Поаро. — Мисля, че разсъждавате много разумно. По-разумно от съпруга ви.

— Надявам се да успее — промърмори колебливо госпожа Лейси. — Но сякаш още не дава резултат. Все пак той е тук само от два дни. — Изведнъж на бузата й се появи трапчинка. — Ще ви призная нещо, мосю Поаро. Този младеж ми допада. Не искам да кажа, че наистина го харесвам. Не и с разума си, но усещам чара му. О, да! Разбирам какво намира Сара в него. Но аз съм достатъчно възрастна и опитна и зная, че той не носи нищо добро. Въпреки че ми е забавно в компанията му. Все пак си мисля, че той има и някои добри страни — добави отнесено дамата. — Попита дали може да доведе сестра си. Тя била оперирана и била в болница. Каза, че щяло да й бъде много тъжно да остане там по празниците. Попита ни много учтиво, дали няма да ни затрудни, ако я вземе със себе си. Увери ни, че ще се грижи да й носи храната в стаята и всичко останало. Е, мисля, че е много мило от негова страна, нали, мосю Поаро?

— Показва загриженост — рече замислено Поаро, — което сякаш не му е присъщо.

— О, не знам. Може да си привързан към семейството си, а в същото време да искаш да изиграеш някое богато момиче. Знаете ли, Сара ще бъде много богата, не само от онова, което ние ще й оставим, е, разбира се, то няма да е много, защото по-голямата част от парите, както и къщата, ще наследи Колин, внукът ни. Но майка й бе много богата и когато Сара стане на двайсет и една, ще влезе във владение на цялото си наследство. Сега е на двайсет. Не, мисля, че е много мило от страна на Дезмънд да се погрижи за сестра си. Освен това той не се опита да я представи като изключително добро момиче или нещо такова. Тя е стенографка, струва ми се, и работи като секретарка в Лондон. Той удържа на думата си и наистина й носи храната в стаята. Невинаги, разбира се, но доста често. Мисля си, че все пак той има някои хубави страни. Както и да е, не желая Сара да се омъжи за него — заключи решително възрастната дама.

— От всичко, което ми казахте, разбирам, че това би било истинско нещастие — обади се детективът.

— Мислите ли, че е възможно да ни помогнете по някакъв начин? — попита дамата.

— Да, мисля, че е възможно — кимна Поаро, — но не бих искал да ви давам големи надежди. Хора като господин Дезмънд Лий-Уъртли са много умни, мадам. Не се отчайвайте, може пък да успея да направя нещо. Във всеки случай ще вложа всичко, на което съм способен, дори единствено като благодарност за любезността ви да ме поканите тук за коледните празници. — Той се поклони, сетне се огледа наоколо. — Не е лесно в днешно време да се организират коледни тържества.

— Не е, наистина — въздъхна тя. Приведе се напред и продължи: — Знаете ли, мосю Поаро, за какво мечтая? Какво бих искала да стане?

— Моля, кажете ми, мадам.

— Мечтая си за едно малко модерно бунгало. Е, може би не точно бунгало, а малка, модерна къща, построена някъде тук в парка. Лесна за поддържане, с модерна кухня и без дълги коридори. Всичко да бъде лесно и просто.

— Много практична мечта, мадам.

— За съжаление е неизпълнима — въздъхна отново дамата. — Съпругът ми обожава това място. На него му харесва да живее тук. Няма нищо против дребните неудобства и затруднения и би се чувствал зле да живее в малка модерна къща в парка!

— Значи вие се жертвате заради него?

— Не го смятам за жертва, мосю Поаро — заяви гордо госпожа Лейси. — Омъжих се за съпруга си с желанието да го направя щастлив. През всичките тези години той ми бе добър съпруг и аз бях щастлива. Желая да му отвърна със същото.

— Значи ще продължите да живеете тук — усмихна се Поаро.

— Все пак не чак толкова неудобно — усмихна се на свой ред домакинята.

— Не, не е — побърза да се съгласи той. — Точно обратното, къщата е много удобна. Парното и топлата вода в банята са голямо предимство.

— Доста пари похарчихме, за да я направим удобна за живеене. Успяхме да продадем част от земята. Моментът беше подходящ. За щастие продадената част не се вижда от къщата. От другата страна на парка е. Всъщност оттам гледката не е хубава, а и получихме доста добра цена. Ето как успяхме да направим всички възможни подобрения.

— А прислугата, мадам?

— Е, за момента тя не ми създава трудности. Разбира се, човек не може да очаква да го обслужват и да се грижат за него така, както е било едно време. Прислугата ни е приходяща, от селото. Две жени сутрин, други две готвят и мият, и други две идват вечер. Много хора желаят да работят по няколко часа на ден. За Коледа обаче имаме голям късмет. Моята скъпа госпожа Рос идва всяка Коледа. Тя е чудесна готвачка. Остаря и ни напусна преди десет години, но винаги, когато имаме нужда, идва да помага. Както и скъпият Певърил.

— Икономът ви?

— Да. Той се оттегли и живее в една малка къща близо до нас. Но е толкова привързан към дома, че настоява да ни прислужва на Коледа. Наистина, аз се ужасявам, мосю Поаро, защото той е толкова стар и така трепери, че когато го виждам да носи нещо тежко, се опасявам, че всеки момент ще го изпусне. Истинска агония е да го наблюдава човек. А и със сърцето не е добре и се боя, че се преуморява. Но ако не му позволя да дойде, той страшно ще се обиди. Постоянно пъшка, охка и сумти неодобрително от състоянието на сребърните ни прибори. За трите дни, които прекарва тук, те отново възвръщат блясъка си. Да, той е много предан — усмихна се тя. — Както виждате, готови сме да прекараме една щастлива и весела Коледа. А също и бяла — додаде, след като погледна през прозореца. — Виждате ли? Започна да вали сняг. А, ето и децата! Трябва да ви запозная с тях, мосю Поаро.

Тя го представи според етикета. Първо на Колин и Майкъл, внука й и неговия приятел, приятни възпитани момчета на около петнайсет години, единият тъмнокос, другият рус. Сетне на братовчедка им Бриджет, чернокосо момиче на тяхната възраст, което излъчваше невероятна жизненост.

— А това е внучката ми Сара — продължи представянето госпожа Лейси.

Поаро огледа с интерес Сара — привлекателно момиче с буйна рижа коса. Стори му се малко нервна и леко агресивна, но личеше, че е искрено привързана към баба си.

— А това е господин Лий-Уъртли.

Господин Лий-Уъртли носеше анорак и тесни черни джинси. Косата му бе малко дълга и май бе съмнително, че се е бръснал сутринта. Съвсем различен от него бе младежът, когото представиха като Дейвид Уелин. Изглеждаше солиден и кротък, имаше приятна усмивка и очевидно бе силно пристрастен към сапуна и водата. И накрая едно красиво момиче, което изглеждаше леко притеснено, Даяна Мидълтън.

Поднесоха чая заедно с кифлички, сандвичи и три вида кекс. Пролича, че младите ги очакват с нетърпение. Последен се появи полковник Лейси, който делово отбеляза:

— Чай, а? О, да, бих пийнал с удоволствие.

Съпругата му му подаде чаша чай, а той си взе две кифлички. Хвърли изпълнен с неприязън поглед към Дезмънд Лий-Уъртли и седна възможно най-далеч от него. Беше едър мъж с рунтави вежди и обветрено зачервено лице. Приличаше по-скоро на фермер, отколкото на господар на имението.

— Започна да вали сняг — обади се той. — Ще имаме бяла Коледа.

След чая компанията се разпръсна.

— Предполагам, че сега ще се забавляват с магнетофона — обърна се домакинята към Поаро, след като с разнежен поглед съпроводи внука си до вратата. Каза го с тон, сякаш малки деца се канеха да поиграят с любимите си оловни войничета. — Толкова са увлечени по тези технически новости, че дори се захласват.

Момчетата и Бриджет обаче решиха да се поразходят до езерото и да проверят дали ледът, който се е образувал, е достатъчно здрав, за да се пързалят.

— Надявах се, че още тази сутрин ще можем да се пързаляме — рече Колин. — Но старият Хочкинс не разрешава. Той винаги е така ужасно предпазлив.

— Ела да се разходим, Дейвид — подкани го меко Даяна Мидълтън.

Дейвид се поколеба за момент, загледан в червената коса на Сара. Тя стоеше до Дезмънд Лий-Уъртли, пъхнала ръката си в неговата и вперила очи в лицето му.

— Добре — съгласи се най-сетне Дейвид Уелин. — Хайде.

Даяна бързо го хвана под ръка и двамата тръгнаха към градината.

— Ние няма ли също да се разходим, Дезмънд? — попита Сара. — Вкъщи е толкова задушно.

— Нямам желание да ходя пеша — отсече Дезмънд. — Ще изкарам колата. Ще отидем до „Спеклид Бор“ да пийнем по нещо.

Сара се поколеба, преди да отвърне:

— Нека отидем в „Маркет Ледбъри“. Там е много по-забавно.

Въпреки че за нищо на света не би го признала на глас, тя изпита инстинктивно отвращение от мисълта да се появи с Дезмънд в местната кръчма. Някак си не отговаряше на традициите на „Кингс Лейси“. Жените от този дом никога не посещаваха подобна кръчма. Имаше смътното усещане, че ако го направи, ще бъде предателство спрямо баба й и дядо й. Но защо пък не?

Дезмънд Лий-Уъртли би го направил. В този момент на отчаяние и колебание Сара си помисли, че той би трябвало да я разбере защо не иска. Човек не може просто така да разстрои милите старци, освен ако не е съвсем наложително. Те наистина се държаха така доброжелателно и й позволяваха да води свой живот, въпреки че ни най-малко не разбираха защо тя поиска да живее в Челси. Разбира се, всичко стана благодарение на баба й Ем. Дядо й не би го допуснал.

Сара нямаше никакви илюзии за отношението на дядо си. Поканата Дезмънд да отпразнува с тях Коледа не дойде от него, а от Ем. Както винаги тя бе чудесна.

Дезмънд отиде да докара колата си и тя отново надникна в дневната.

— Отиваме в „Маркет Ледбъри“ — каза. — Мислим да пийнем по нещо там.

В гласа й се долови лека отбранителна нотка, но госпожа Лейси се направи, че не забелязва.

— Добре, скъпа. Сигурна съм, че ще прекарате приятно. Видях, че Дейвид и Даяна отидоха на разходка. Много се радвам. Мисля, че беше чудесно хрумване да поканя Даяна. Много е тъжно толкова млада да останеш вдовица — едва на двайсет и две… Надявам се скоро да се омъжи отново.

— Какво си намислила, Ем? — попита рязко Сара.

— Имам един малък план — отвърна баба й. — Мисля, че тя е много подходяща за Дейвид. Разбира се, зная, че той бе влюбен в теб, мила Сара, но ти не го харесваш и аз се убедих, че той не е твой тип. Но не ми се иска да го гледам как страда и смятам, че Даяна наистина му подхожда.

— Каква сватовница си, Ем! — възкликна внучката.

— Вярно е, но възрастните жени са си такива. Струва ми се, че Даяна е силно привързана към него. Не мислиш ли, че е подходяща партия за Дейвид?

— Не бих казала — промърмори момичето. — Мисля, че Даяна е прекалено… ами прекалено сдържана, прекалено сериозна. Според мен на Дейвид ще му е ужасно скучно с подобна съпруга.

— Е, ще видим — усмихна се госпожа Лейси. — Така или иначе ти не го искаш, нали, скъпа?

— Не, разбира се — отвърна тя, сетне бързо додаде: — Дезмънд ти харесва, нали, Ем?

— Изглежда много приятен.

— Дядо не го харесва.

— Е, едва ли можеш да очакваш това от него, нали? — отбеляза със сериозен тон възрастната дама. — Но се надявам, че когато свикне с мисълта, ще промени мнението си. Не бива да го притискаме, Сара, скъпа. Възрастните хора много трудно променят мнението си, а пък дядо ти е особено упорит.

— Изобщо не ме интересува какво мисли дядо — заяви нагло момичето. — Ще се омъжа за Дезмънд, когато аз реша.

— Така е, скъпа, така е. Но моля те, опитай се да бъдеш разумна. Знаеш, че дядо ти може да създаде много неприятности. Още не си пълнолетна. След една година ще можеш да постъпваш, както пожелаеш. Предполагам, че дотогава Хорас ще се примири.

— Ти си на моя страна, нали? — попита Сара, прегърна баба си и нежно я целуна.

— Искам да си щастлива — каза госпожа Лейси. — А, ето го и младежът! Колата е тук. Знаеш ли, харесват ми тези тесни панталони, които мъжете носят в днешно време. Изглеждат толкова елегантни… само дето подчертават острите колене.

„Да — помисли си Сара, — Дезмънд наистина има остри колене. Не го бях забелязала досега…“

— Върви, скъпа, и се забавлявай — подкани я баба й.

Остана загледана във внучката си, докато тя се качи в колата и потеглиха, сетне се сети за чуждестранния си гост и се отправи към библиотеката. Надникна вътре и видя, че Еркюл Поаро е потънал в приятна дрямка. Тя се усмихна, затвори тихо вратата, прекоси коридора и отиде в кухнята, за да обсъди с госпожа Рос приготовленията за Коледа.

 

 

— Хайде, красавице — рече Дезмънд. — Твоите май много се вкиснаха, че ще ходим в кръчма, а? Много са досадни!

— Изобщо не повдигнаха въпрос! — възмутено отвърна Сара, докато сядаше в колата.

— За к’во е дошъл този странен чужденец? Детектив е, нали? На кого му е притрябвал детектив тук?

— О, той не е тук професионално — обясни Сара. — Другата баба, Едуина Моркомб, ни помоли да го поканим. Мисля, че отдавна се е оттеглил от активна дейност.

— Прилича ми на стар товарен кон — отсъди Дезмънд.

— Струва ми се, че е искал да види как се празнува Коледа по стар английски обичай — рече колебливо Сара.

— Такава глупост е това празнуване! — засмя се заядливо той. — Не разбирам как го понасяш?

Момичето тръсна ядосано рижата си коса и вирна брадичката си.

— Харесва ми! — отсече обидено.

— Не може да ти харесва, маце. Хайде да се чупим утре. Да запрашим към Скарбъро или някъде другаде.

— Не мога да направя подобно нещо.

— И що не?

— О, те ще ми се обидят.

— Боже Господи! Нали не ти харесват тези детински сантиментални щуротии?

— Е, може би не много, но… — Сара замълча. Даде си сметка, че с нетърпение бе очаквала празнуването на Коледа у дома. Харесваше й всичко, но се срамуваше да го признае пред Дезмънд. Той едва ли би разбрал какво означава да се радваш на Коледа в семеен кръг. За момент й се прииска Дезмънд да не беше идвал за празника. Всъщност искаше й се той изобщо да не беше стъпвал в дома им. Беше много по-забавно да се виждат в Лондон, отколкото тук.

 

 

Момчетата и Бриджет се върнаха от разходката си до езерото и продължиха оживено да обсъждат възможността да се пързалят. Снегът бе започнал да вали на едри парцали и ако човек погледнеше небето, лесно би могъл да предвиди, че скоро всичко щеше да бъде затрупано.

— Ще вали цяла нощ — рече Колин. — Обзалагам се, че до сутринта ще има метър сняг.

Прогнозата му зарадва всички.

— Хайде да направим снежен човек — предложи Майкъл.

— Мили Боже! — възкликна Колин. — Не съм правил снежен човек от… ами сигурно от четиригодишен.

— Не мисля, че ще е лесно — обади се Бриджет. — Искам да кажа, че за да го направиш, трябва да знаеш как.

— Можем да го направим да прилича на мосю Поаро — предложи Колин. — Ще му сложим големи черни мустаци. Има едни в кутията с гримовете.

— Не мога да разбера как може човек като мосю Поаро да бъде детектив — каза замислено Майкъл. — Не виждам как би могъл да се дегизира.

— Така е — съгласи се Бриджет. — Не можеш да си го представиш как тича наоколо с лупа в ръка и търси улики или пък мери отпечатъци от обувки.

— Хрумна ми една идея! — възкликна Колин. — Хайде да му погодим номер!

— Какво искаш да кажеш? Какъв номер? — попита Бриджет.

— Ами, ще му организираме едно убийство.

— Страхотна идея! — зарадва се Бриджет. — Имаш предвид труп в снега… нещо такова ли?

— Да. Ще го накараме да се почувства в свои води, нали?

— Не мисля, че бих го направила — разколеба се момичето.

— При този сняг сцената ще е чудесна — продължи да я убеждава Колин. — Едно тяло и стъпки… трябва да го обмислим много внимателно. Ще вземем един от кинжалите на дядо и малко червена боя.

Те се умълчаха. Снегът продължаваше да вали и това като че ли ги окуражи. Децата продължиха възбудено да обсъждат плана си.

— Има една кутия с водни бои в старата занимания. От червената боя ще направим кръв… или трябва да е от алената?

— Според мен алената боя не е достатъчно наситена — възрази Бриджет. — Трябва да е малко по-кафява.

— Кой ще бъде трупът? — попита Майкъл.

— Аз — рече бързо Бриджет.

— О, виж какво! Искам да съм аз — разсърди се Колин.

— А, не, не! Трябва да съм аз! — настоя тя. — По-добре ще е да е момиче. По-вълнуващо е. Красива девойка лежи безжизнена в снега.

— Красива девойка! Ха-ха-ха! — присмя й се Майкъл.

— Освен това косата ми е черна — продължи Бриджет.

— И какво от това?

— Ами по-добре изпъква на белия сняг. Ще си сложа и червената пижама.

— Ако си с червената пижама, петната от кръв няма да личат — отбеляза сериозно Майкъл.

— Но така ще съм по-ефектна на снега. Пижамата ми е гарнирана с бяло, така че петната от кръв може да са там. О, ще бъде страхотно! Мислите ли, че той наистина ще се хване?

— Ще се хване, ако го подготвим добре — каза Майкъл. — По снега ще има твои следи и нечии други, които ще водят до „трупа“ и обратно. Разбира се, ще са стъпки на мъж. Мосю Поаро сигурно ще иска да ги запази, така че няма да разбере дали наистина си мъртва. Нали не мислите… — Той изведнъж замълча, внезапно осенен от една мисъл. Другите се втренчиха в него. След малко продължи: — Нали не мислите, че той ще се ядоса?

— О, не мисля! — изчурулика Бриджет. — Сигурна съм. Той ще разбере, че сме го направили единствено за да го позабавляваме. Нещо като коледна шега.

— Не смятам, че трябва да го правим точно на Коледа — каза замислено Колин. — Дядо едва ли би одобрил.

— Тогава на следващия ден — предложи момичето.

— Струва ми се, че ще е по-подходящо — съгласи се Майкъл.

— Ще имаме повече време. Трябва да подготвим много неща — каза Бриджет. — Хайде да отидем да видим с какво разполагаме.

Те забързано влязоха в къщата.