Агата Кристи
Приключението на коледния пудинг (1)

I.

— Много съжалявам — рече мосю Еркюл Поаро.

Но го прекъснаха, не грубо, разбира се, а деликатно, с желанието да го убедят, а не да му противоречат.

— Моля, не отказвайте веднага, мосю Поаро. Става дума за сериозен проблем на една държава. Вашето сътрудничество ще бъде оценено от най-висшите кръгове.

— Много сте любезен — махна с ръка той, — но наистина не мога да се заема с онова, което искате от мен. През този сезон на годината…

Господин Джезмънд отново го прекъсна:

— Коледните празници. Празнуване на Коледа в провинцията по стар английски обичай — продължи да го уговаря.

Еркюл Поаро потрепери. Английската провинция през този сезон никак не го привличаше.

— Една хубава старовремска Коледа! — повтори въодушевено господин Джезмънд.

— Аз… не съм англичанин — промърмори Еркюл Поаро. — В моята страна Коледа е за децата, а ние празнуваме Нова година.

— О! Но Коледа в Англия е голям празник и ви уверявам, че в „Кингс Лейси“ ще го видите в най-добрата му светлина. Знаете ли, това е една чудесна стара къща. Едното й крило е от четиринайсети век.

Поаро потрепери отново. Представи си стара английска къща от четиринайсети век и това го изпълни с мрачно чувство. Често му се бе случвало да страда в тези средновековни провинциални къщи. Огледа с одобрение удобния си модерен апартамент с централно отопление и най-съвременни приспособления за защита от каквито и да било течения.

— През зимата не напускам Лондон — заяви твърдо.

— Струва ми се, мосю Поаро, че не осъзнавате напълно сериозността на въпроса — рече господин Джезмънд, а сетне погледна към мъжа, с когото бе дошъл.

До момента другият посетител не бе казал нищо, освен едно учтиво и официално: „Приятно ми е.“ Той седеше, втренчил поглед в идеално лъснатите си обувки, а лицето му с цвят на кафе, излъчваше дълбоко униние. Беше млад, на не повече от двайсет и три, и очевидно изживяваше някаква голяма мъка.

— Да, да — съгласи се Поаро. — Разбира се, че въпросът е сериозен. Напълно го осъзнавам. С цялото си сърце съчувствам на Негово Височество.

— Положението е изключително деликатно — продължи Джезмънд.

Поаро отмести погледа си от младежа към говорещия. Ако човек иска да опише господин Джезмънд с една дума, то тя е „дискретност“. Всичко в него бе дискретно. Дрехите му бяха добре ушити, но не биеха на очи, гласът му бе приятен, изискан, но монотонен. Косата му бе светлокестенява, добре сресана и бе започнала леко да оредява. Лицето му бе бледо и сериозно. Детективът си помисли, че в живота си е срещал поне дузина като господин Джезмънд, които рано или късно използват фразата: „Положението е изключително деликатно.“

— Полицията също може да бъде дискретна — отбеляза той.

— Полиция, не! — решително поклати глава господин Джезмънд. — Ако открият… ъ-ъ-ъ… онова, което искаме, това неизбежно ще предизвика намесата на съдебните власти, а всъщност ние знаем твърде малко. Подозираме, но не знаем със сигурност.

— Съчувствам ви — рече отново Еркюл Поаро.

Ако си мислеше, че съчувствието му означава нещо за двамата му посетители, напълно грешеше. Те не се нуждаеха от съчувствие, а от помощ. Джезмънд пак започна да описва колко приятно може да бъде празнуването на Коледа в провинцията.

— Знаете ли, старите коледни обичаи започват да отмират. В днешно време хората прекарват празника в хотел. Но една истинска английска Коледа… събрало се е цялото семейство… децата и чорапите са пълни с подаръци… коледната елха… пуйката и сливовият пудинг… коледните сладки… снежният човек на двора…

Поаро го прекъсна, като заядливо рече:

— За да направите снежен човек, ви трябва сняг. А не можете да го поръчате дори и за английската Коледа.

— Днес говорих с един свой приятел от метеорологичната служба — спокойно продължи Джезмънд, — който ме осведоми, че е твърде вероятно да завали сняг по Коледа.

Не трябваше да го казва. Детективът още по-изразително потрепери.

— Сняг в провинцията! — ужаси се той. — Това е още по-отблъскващо. Една голяма, ледена, каменна стара къща!

— Съвсем не — увери го Джезмънд. — През последните десет години нещата там много се промениха. Къщата е снабдена с локално парно отопление, при това на мазут.

— В „Кингс Лейси“ имат парно отопление? — попита невярващо Поаро. За пръв път той сякаш се разколеба.

Господин Джезмънд бързо се възползва от момента и продължи да го увещава:

— Да, наистина. Има и течаща топла вода. Всяка спалня е с радиатори. Уверявам ви, скъпи мосю Поаро, през зимата „Кингс Лейси“ е изключително комфортен. Може дори да ви се стори, че къщата е твърде топла.

— Това е невъзможно — промърмори белгиецът.

С професионално майсторство Джезмънд направи обходен маньовър и с поверителен тон рече:

— Сигурно ще разберете ужасната дилема, пред която сме изправени.

Еркюл Поаро кимна. Проблемът наистина не беше от простите. Млад наследник на престол, единствен син на богат и важен владетел на една страна, пристига в Лондон преди няколко седмици. Страната му преживява труден период и е обхваната от размирици и недоволство. Въпреки че е напълно лоялно към баща му, който стриктно спазва старите традиции, обществото не е убедено в качествата на бъдещия владетел, защото поведението му е повлияно от Запада, а на това не се гледа с добро око.

Наскоро е обявен неговият годеж. За съпруга му е определена негова братовчедка, която въпреки образованието, получено в Кеймбридж, е твърдо решена да не позволи проникването на западното влияние в страната й. Денят на сватбата е обявен и младият принц предприема пътуване до Англия. Носи със себе си някои от прочутите семейни бижута, за да ги даде в „Картие“ да поправят обкова им. Сред тях е един много ценен рубин. Той е изваден от стара огърлица и е шлифован отново от прочути бижутери. Дотук добре. Не след дълго обаче идват неприятностите. Никой не е изненадан от това, че един млад и богат бъдещ владетел се е отдал на плебейски наслади. Ако нещата приключваха дотук, не би имало никакви проблеми. На младите принцове е позволено да се забавляват по този начин. Приема се за съвсем естествено и нормално младият принц да заведе момичето, което е хванал от улицата и което му е доставило удоволствие, на Бонд Стрийт и да му купи гривна със смарагди или диамантени обици. Подобен жест е в пълно съзвучие с неотменния кадилак, подаряван от баща му на танцьорката, която му е фаворитка в момента.

Но принцът постъпил много по-недискретно. Впечатлен от вниманието на една млада дама, той й показал прочутия рубин в новия обков и проявил изключителното неблагоразумие да удовлетвори молбата й да го сложи поне за една вечер.

Резултатът бил бърз и тъжен. Дамата помолила да я извини, станала от масата и отишла да си напудри носа. Времето минавало, но тя не се връщала. Напуснала ресторанта през задната врата и сякаш се изпарила. Най-отчайващото било, че и рубинът изчезнал заедно с нея.

Това бяха фактите. Те не можеха да станат публично достояние, защото това би предизвикало ужасни последствия. Рубинът бе нещо повече от скъпоценност. Той имаше огромна историческа стойност и обстоятелствата около неговото изчезване бяха такива, че неразумното разгласяване можеше да предизвика сериозни политически проблеми.

Господин Джезмънд не бе човек, който би представил тези факти простичко. Той ги обви в много думи. Еркюл Поаро не знаеше кой точно е господин Джезмънд, но бе срещал много като него. Не бе напълно наясно дали бе свързан с вътрешното или външното министерство, или пък с някой отдел на службите за сигурност. Той действаше в името на общото благо. Рубинът трябваше да бъде намерен.

По деликатните му намеци Поаро осъзна, че от него се очаква да го открие.

— Може би ще се заема — рече уклончиво той, — но вие ми казвате твърде малко. Предположения… догадки… не е достатъчно за начало.

— Хайде сега, мосю Поаро, едва ли е над вашите възможности.

— Невинаги успявам — скромно отбеляза Поаро, но това си беше чисто лицемерие. От тона му ставаше ясно, че ако той се захване с някоя задача, тя непременно щеше да бъде решена.

— Негово височество е много млад — усмихна се господин Джезмънд. — Би било тъжно целият му живот да бъде помрачен от една неразумна младежка постъпка.

Детективът погледна мило и окуражително младежа и каза:

— Когато човек е млад, е склонен да постъпва глупаво. За обикновения младеж обаче това няма особени последствия. Добрият татко се разплаща, семейният адвокат помага да се избегнат неприятностите, а за младия човек остава поуката и всичко завършва добре. Но при вашето положение, нещата са много по-трудни наистина. Наближаващата ви сватба…

— Точно заради това — обади се за пръв път принцът. — Виждате ли, тя е много сериозна. Гледа твърде отговорно на живота. От Кеймбридж е възприела доста интересни идеи. Смята, че в страната ни трябва да се подобри образователната система, да се открият нови училища и още редица други неща, и всичко това в името на прогреса, нали разбирате, в името на демокрацията. Казва, че не бива да продължава така, както е било по времето на баща ми. Разбира се, знае, че аз ще се позабавлявам в Лондон, но не бива да има скандал. Не! Само не скандал! Рубинът е много, много прочут. Има дълга история. Много кръв се е проляла заради него. Хора са намерили смъртта си.

— Смърт — рече замислено Поаро. После вдигна глава и се обърна към господин Джезмънд: — Надявам се, че сега няма да се стигне дотам.

Джезмънд издаде странен звук, който наподобяваше кудкудякането на кокошка, готвеща се да снесе яйце, но в последния момент се е разколебала.

— Не, не наистина — заяви твърдо. — Сигурен съм, че и дума не може да става за подобно нещо.

— Не можете да бъдете сигурен — отбеляза Поаро. — Освен този, у когото сега е рубинът, може да има и други, които биха искали да го притежават, и уверявам ви, приятелю, едва ли биха се спрели пред нещо.

— Не мисля, че трябва да се впускаме в подобни разсъждения — произнесе надуто Дезмънд. — Безполезно е.

— Аз обаче, подобно на политиците, обичам да разглеждам всички възможности — усмихна се белгиецът и изведнъж му пролича, че е чужденец.

Джезмънд го погледна със съмнение, но се овладя и спокойно попита:

— Е, да смятам ли, че въпросът е уреден, мосю Поаро? Ще отидете ли в „Кингс Лейси“?

— И как ще обясня присъствието си там? — заинтересува се той.

— Струва ми се, че лесно може да се уреди — усмихна се уверено събеседникът му. — Уверявам ви, че ще изглежда напълно естествено. Ще видите, че семейство Лейси са очарователни и мили хора.

— Не ме ли мамите за парното отопление?

— Не, не наистина — отвърна господин Джезмънд с лека досада в гласа. — Уверявам ви, че там ще намерите всички удобства.

— Tout confort modern^[1] — измърмори отнесено Поаро. — Eh bien^[2].