Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (8)

Когато моряшките гърбове бяха още нашарени накръст от котката с деветте опашки

— Внимание! — командува сипаничавият боцман с парадната униформа. Матросите, строени на десния борд в широка дъга, застанаха мирно. Капитанът и офицерите му наблюдаваха от задната палуба приближаващата се пинаса^[1], идеща от друг военен кораб, закотвен в пристанището на Плимът. Матросите в нея гребяха много бързо по такта на глух барабанен бой.

Сега тя беше само на половин кабелт. В средата й се издигаше малка платформа, върху нея коленичеше окован моряк, а отдясно и отляво стояха часови в червена униформа и с изтеглени саби. От разголения, покрит с червеносини ивици гръб на коленичилия капеше кръв. Върху бронза на обгорелите мишци се открояваше синьото на татуировките. Загрубялото от ветровете лице бе изкривено от болка.

Пинасата застана надлъж покрай военния кораб, слабо полюшван от раздвижената вода. Това бе сигнал за боцмана да извади от един кожен калъф деветоопашатата котка с червена дръжка, прочутия стар инструмент за наказания в марината. Сетне той слезе по фалрепа^[2] в пинасата и с бича в ръка застана на платформата.

Часовите отстъпиха настрани. И когато отново прозвуча барабанният бой, по раздрания гръб на окования просвистяха десет удара от бича. Всеки път го пронизваше гърч. При десетия удар от стиснатите му устни се изтръгна стон. Кожата от гърба висеше на парцали по бедрата.

Когато пинасата отмина петия боен кораб, бичуваният потъна несвестен в кръвта си. Придружаващият го лекар даде знак да се прекрати изпълнението на наказанието. Но това означаваше само отлагане за няколко седмици. После трябваше да се добавят ненанесените още удари от наказанието, ако междувременно жертвата не е умряла.

Тази средновековна наказателна процедура, наречена „бичуване през флотата“, била обичайна в повечето военни флоти чак до началото на XIX век.

По-сетне вече не се решавали да провеждат този акт на жестокост в родните или в големите чуждоземни пристанища. Страхували се от обществеността. Характерна за това е една случка, станала на един американски боен кораб на рейда пред Неапол в началото на миналото столетие. През нощта на борда избухнал пожар. Въпреки отчаяните усилия на екипажа да го изгаси, той се разширявал все повече. Според човешкото предвиждане се касаело само до минути, докато експлодира барутната камера. Един матрос предпочел да скочи във водата, за да избегне катастрофата.

Въпреки очакванията пожарът бил пресечен в последния миг и накрая потушен. Матросът пак се покатерил на борда. Видял го един офицер и доложил случая на капитана. Военният съд присъдил: да се бичува през флотата заради страхливост! Ала изпълнението на присъдата се състояло в тогава още незначителното пристанище на Алжир, което ескадрата посетила нарочно за тази цел.

Никъде не биели с бич тъй много, както на ветроходите през XVII, XVIII, а отчасти и през XIX век. След дванадесет удара сменявали боцманите, за да бъде винаги бодра ръката, която държала камшика. Най-строгият наказателен режим господствувал на корабите от военната флота.

За оправдание на този жесток обичай обяснявали, че необузданите момци от ерата на платноходите, които набирали или насилствено, или от измета на затворите и глухите пристанищни улички на много народи, трябвало да бъдат дресирани само с бич и вериги както някога галерните роби. Уж без такава дисциплина корабите нямало да преплават и сто метра.

Сигурно това обяснение не е съвсем изсмукано от пръстите. Но то не държи сметка за факта, че безчовечното третиране на моряците от техните началници често преливало чашата и тласкало мъжете пред мачтата към крайност. Когато трябвало да избират между бавната смърт от бой и бесилото, те предпочитали един ужасен край наместо ужаси без край. А така можели и да се порадват на удовлетворението да си разчистят преди това сметките със своите мъчители. Тогава се появила в Англия поговорката: „По-добре да ме обесят, нежели да служа във флотата.“

Най-големите матроски бунтове избухнали всъщност по времето, когато на английските военни кораби смъквали кожата от бой.

Бунтът на Ноури през 1797 година, наречен по името на една пясъчна плитчина пред устието на Темза, хвърлил множество ескадри във властта на бунтовниците и за няколко седмици застрашавал цялата британска флота.

Останали пощадени от размириците само ескадрите на Нелсън и Колингууд, онези популярни адмирали, които никога не търпели посегателства над екипажите. Този пример довежда до абсурд твърдението, че варварската строгост на борда била абсолютно необходима.

Ето и няколко параграфа от американското военноморско наказателно право, които били заимствувани главно от английската флота и повече или по-малко се отразили и в наказателните кодекси на другите флоти. Те свидетелствуват за един невероятен драконовски режим: „Всеки член на марината, който страхливо моли за милост, се осъжда на смърт“ (член 4). „Всяко лице във флотата, което заспи на вахта, се наказва със смърт“ (чл. 20).

Член 15 взел безчислени жертви: „На чинове от флотата е забранено да спорят с лица от други флоти или да ги предизвикват или обиждат с думи, жестове или заплахи под страх на наказание, каквото определи военният съд.“

От двадесет провинения, обявени за наказуеми, тринадесет се наказвали със смърт. Понятно е, че за бунт се предвиждала най-висшата наказателна мярка. Но да се наказва със смърт молбата за милост е връщане назад към варварството.

Прословут бил и член 14. Той широко разкривал врата за офицерски произвол: „Никой обикновен матрос във флотата не може да не се подчини на законната заповед на началник, да го удари, да му противоречи или да се опитва да го стори, или да вдигне оръжие срещу него, докато е на служба. Той се наказва със смърт.“

Навярно този параграф от закона е предизвикал сред матросите израза: „Законът не важи за капитана и офицерите.“ През хилядолетия простият моряк бил безправен и беззащитен. На океанските платноходи той само външно се различавал от робите в галерата. За него нямало избавление дори и тогава, когато военният кораб потъне и той е имал късмет да се добере до близкия бряг. Флотският закон е помислил за всичко. Дори за този случай е измислен параграф:

„Когато екипажът се отдели от своя кораб, понеже последният се е разбил, потънал или разрушил, командната власт, пълномощията и авторитетът, предоставени на офицерите от този кораб, се запазват в пълна сила точно тъй, както ако корабът не е бил разбит, потънал или разрушен“ (член 42).

С тези параграфи морското наказателно право станало за смях. И все пак то е показателно за тираничния дух, който някога властвувал в бойните кораби дори на буржоазни държави. Предварително още матросът трябвало да загуби всяка надежда за изход от своя плаващ затвор, дори и в случай на корабокрушение: той бил безусловно подхвърлен на една немилостива орис.

Всяка първа неделя от месеца събирали около брашпила всички мъже от екипажа на американските военни кораби, за да не може никой матрос да се оправдава с незнание на наказателните закони на борда. Официалният повод бил преглед на облеклото. Но той бил само претекст за истинската цел на този сбор. Тя се състояла именно в четене на глас пред строения екипаж на наказателните параграфи. А матросите били длъжни да снемат шапките или баретите си.

На борда на военните платноходи рядко минавала седмица, без да строят най-малко веднаж екипажа за изпълнение на наказание. Подобно на лекциите по наказателно право, и това служело да сплашва екипажа. За него имало определен сигнал с камбана или свирка.

Наказанията в английската марина се изпълнявали в единадесет часа сутринта.

Касаело се най-често до бой с деветоопашатата котка. Камшикът на борда имал печална традиция. За пръв път той изсвистял на античните галери. Простият камшик бил изнамерен в новокаменната ера, когато човекът приучвал животни за езда и теглене на товари. И понеже в античното общество робът не бил считан за човек, това средство за дресура било прехвърлено безогледно и върху неговия гръб.

Ала сега за дръжката на бича прикрепили повече ремъци. Това било прочутата котка с девет опашки, един суперкамшик, който предизвиквал действието на девет камшични удара едновременно. А го размахвали на корабите чак до началото на XIX век! В миниатюрна форма той се запазил в къщи още по-дълго, до двадесетте години на нашето столетие като ремък за възпитание на децата.

Каква била процедурата за бичуване на матрос на кораба? Сцена за този театър било мястото до гротмачтата. Там се събирали всички, построени по старшинство. Двама въоръжени довеждали до мачтата нарушителя. Капитанът съобщавал провинението. Обвиняемият получавал възможност да се изкаже по него. Но щом бил изправен до гротмачтата, едва ли би могъл да разчита на смекчаващи вината му обстоятелства или на помилване.

Заповед „Събличай се!“ пресичала мълчанието. Осъденият разголвал горната част на тялото си. Сетне стъпвал на една здраво закрепена квадратна дървена рамка, която с напречните си дървета приличала на прозоречна решетка и се наричала гретинг. В друго време гретингите служели за закриване на люковете, върху тях дърпали брезент. Връзвали краката на жертвата за две напречни дървета, а прострените над главата ръце вкарвали във въжена примка, която висяла отгоре, и сетне я опъвали.

Това било сигнал за боцмана да зашари с деветоопашатия камшик гърба на матроса. Когато от състрадание екзекуторът не замахвал достатъчно яко, капитанът го заплашвал със същото наказание.

Котката с девет опашки оставяла по гърба белези, които жертвата носела цял живот. Десет удара били минималната норма. При двойна порция от кожата най-често избивали капки кръв. Тя се нацепвала при три или четирикратна норма. От шестдесет удара кожата на гърба увисвала на парцали. А имало наказания до сто удара с бича! Ако лекарят не прекъсне екзекуцията — от това право се ползвали далеч не всички лекари, — палачите продължавали боя дори и когато вече се виждали ребрата.

На борда нямало милост.

Ала и вън от тези официални побои краят на въжето често играел в ръцете на подофицерите от военните кораби. По указание на началниците си боцманите и квартирмайстерите винаги носели в обемистите си шапки по един метър кабел, за да им бъде веднага под ръка. При най-нищожния повод възлестият му край заплющявал върху някой матрос било заради мудното търкане на палубата, било заради забранена игра на карти.

Освен боя с камшик имало още дузини други наказания. Капитани, които разбирали отрицателното въздействие на наказанието с бой, си служели с други средства — при явно несправедливи присъди спотаената ненавист срещу офицерите растяла, и дори на палачите било тежко в такива случаи да удрят. Тогава слагали нарушителите в железа, тоест заповядвали да ги затворят за седмици, оковани във вериги, в тъмни помещения само на хляб и вода или пък ги лишавали от дневната дажба ром.

Ето и друга наказателна команда: „На върха на мачтата!“ Връзвали жертвата около мишниците и около гърдите с въже и я вдигали с него до топа на гротмачтата, гдето тя прекарвала цялата нощ. Понякога я прехвърляли в открита лодка, която корабът влачел отзад. Давали на провинения само един черпак. И само след няколко минути той бил вече мокър до костите.

Особено жестоко било прекарването под кила. За тази цел към всеки край на гротреята, която стърчи през цялата ширина на тримачтовия платноход, прикрепвали по една макара. През макарите пущали възлесто въже, предварително прокарано под корабния кил. Връзвали наказания за въжето и екипажът го дърпал под кила от левия до десния борд и пак го изтеглял горе.

Ако жертвата оживее от първия път, оставяли я да се полюлее под реята и да си поеме въздух. После жестоката процедура се повтаряла в обратна посока. Нерядко се случвало въжето да се закачи някъде, тогаз изваждали наказания мъртъв от водата. Други пък се наранявали по обраслия с остроръбести молюски корпус.

Морето и бесилката не изпускат никого, гласи една стара моряшка поговорка.

В английската и американската военна марина през ветроходната ера устройвали бесилото обикновено на фокреята. Смъртната присъда изпълнявали най-често преди изгрев слънце. Щом вече обесеният не издавал признаци на живот, снемали го и го освобождавали от оковите. Сетне го зашивали в собствения му хамак и за тежест му окачали топовни гюлета. Слагали над релинга дъска и плъзгали трупа в морето. Понякога на реите на линейните кораби се люшкали едновременно по десетина души.

Морето мълчи за броя на хората, обесени на нока. И техните имена са забравени. Запазило се е само едно. Били Бъд от едноименния разказ на Мелвил. Младият, невинно осъден матрос бил тъй обичан от другарите си, че бунтът висял на косъм. По-късно един матрос взел калема в изцапаната си от смолата ръка и пресъздал екзекуцията на Били в стихове, които още по времето на Нелсън обиколили корабите на Негово Величество:

Още утре ще направят те платно от мен

и пред нока ще увисна за украса вледенен,

както виси обицата, подарена на Молим.

Няма, братко, няма да ти кажат: нека му простим!

Свършено е и света аз няма да погледна:

там на нока някой раничко ще ме постави.

И на празен ли стомах това се прави?

Ще налее чаша грог матрос — последна —

и ще сложи за трапеза той парче сухар.

Кой ли, кой ли ще ме прати на небето,

кой ли ще ми метне на разсъмване въжето —

мой палач и мой другар…

Донълд обеща да бъде до дъската,

да ми стисне той преди смъртта ръката.

Боже, мъртъв ли съм? Тръпнат жили, стави.

Още виждам Тейф, когато се удави.

Бузите му бяха като цветни пъпки.

Мен обаче със хамак ще ме увият,

като лот дълбоко във водата ще ме скрият.

Боже, спи ми се… Дочувам тихи стъпки…

Вахта, пристъпи към мене меко,

откачи железните окови,

търколи ме ти зад борда леко…

Свърши. Спускам се в покои нови…

Херман Мелвил, чийто реализъм послужил за модел и на много нашумелите книги на Травен, написал не само най-хубавото и най-достойното за мъжете от платноходите, той дал и неоценим документален принос към историята на мореплаването от XVIII и XIX столетие. Кой ще го упрекне, че тук и там се е промъкнала и по някоя грешка! В „Генеалогията на военните параграфи“, в „Бялото яке“ той възкресява ранните времена, когато отношенията на борда били по-човечни; според него жестоката практика нахлула в корабите едва при Стюартите. Но тя всъщност е много по-стара. Дори и там, гдето човекът не е бил още унизен от робството в галерите, пак имало брутални наказания. А докато на борда имало камшик с девет опашки, той не си стоял мирно в калъфа. Исторически документи пък доказват колко стари са и други наказания на борда. Ричард Лъвското сърце въвел например обичая да зашиват в чувал от платно останалия жив от матроски двубой наедно с мъртвата му жертва и да го потопяват в морето. Тук нямало значение дали той бил виновен или невинен за сбиването. Така че удавянето, като наказание на борда, датира чак от XII столетие!

Не по-малко бруталното прекарване под кила, което се свеждало най-често до същия резултат, се корени в XIII столетие, ако не е още по-старо. То се споменава в един ханзейски декрет, в който между другото се казва: „Да бъде прекаран под кила този, който псува, играе хазарт, злоупотребява с оръжието си или заспи на вахта.“

Има множество причини, загдето по-късно наказателният режим на борда станал по-суров, когато настъпила великата епоха на световното платноходно мореплаване. През дългите морски пътешествия екипажите били подхвърлени на много по-голямо физическо и душевно натоварване, отколкото по-рано. Водата за пиене се разваляла скоро, можели да утоляват жаждата само със спиртни напитки. И алкохолът ги деморализирал бързо.

Но не само по тази причина ножовете лесно излизали от ножниците. Хората излизали на работа полузамаяни, понеже никога не можели истински да си отспят заради окаяните убежища и постоянните вахти. Към това се прибавяли незарастващите драскотини по ръцете, развалените зъби, болестите и непрестанното раздразнение, предизвиквано от всички тия изтезания и от претъпканото тясно помещение. Якоб Васерман го е описал в книгата си за Колумб: „Странно е едно откритие, потвърдено и от повечето полярни експедиции, че дълготрайното общуване между мъже, щом то добие характер на външна принуда, неизбежно води отначало до скрито кълнене и накрай до опустошителен изблик на някаква тайнствена омраза.“

В книгата си „Кораби“ Ван Лун говори за корабната психоза от онова време и я държи отговорна за склонността на матросите към свади и неподчинение. Без строг режим било почти невъзможно да се поддържа дисциплина.

А пък нали и повечето моряци не били дошли доброволно на борда. Те били докарани силом или отвлечени с измама. Обяснимо е, че злобата била постоянно заседнала в костите на тия хора и те копнеели да дезертират при първата сгодна възможност.

Поради драконовските наказания на военните кораби нерядко в пристанищата настъпвала паника пред хайките за лов на матроси. Веднаж при такава една акция между Ярмут и Ноур три хиляди английски моряци от крайбрежните въглищарски гемии избягали, за да се укрият от вербовчиците.

От страх пред масово дезертиране капитаните на бойните кораби предпочитали да спускат котва на рейда, а не в чуждите пристанища. А ако влизането там било неизбежно, забранявали слизането на суша. Ако пък пуснат матросите, след тях гъмжало от шпиони. Те подслушвали разговорите в кръчмите и зорко бдели дали някой не ще поиска самоволно да се махне. За всеки заловен матрос те получавали високи награди.

Цел на всички дезертьори били търговските кораби, гдето обноските били обикновено по-човечни. Без съмнение и тук между капитаните имало диктатори, които лесно прибягвали до пистолета или въжето за бой и набирали своя екипаж с измама или сила. Така мнозина матроси попадали от трън на глог.