Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (5)

Танталовите мъки на пролетариите-пътешественици около света

Най-важното нещо на търговските кораби било винаги товарът, а на бойните кораби — войниците, оръжието и мунициите. Морякът стоял на второ място. Това наследство от времето на гребците-роби с удивителна жилавост се запазило през робовладелския строй чак до капитализма. Едва когато в корабите навлязла модерната техника и работниците си извоювали известни права, матросите получили поносими условия за съществуване и едно по-хуманно третиране.

Мъченическият път на моряка започнал с гребните кораби в античността, винаги претоварени със стоки или войници. Тук обикновеният моряк бил не само деградиран до положението на една проста двигателна машинария и вързано като добитък с верига същество. Тук той нямал и най-нищожното място за движение. Върху скамейката, по-малка от квадратен метър, гребецът живеел, работел и спял. А когато греблата изчезнали и търговските кораби се превърнали в товарни платноходи с по-малък, вече не робски екипаж, корабопритежателите били изправени пред въпроса къде да подслонят екипажа.

На борда имало едно място, което считали за непригодно да поставят там товар, защото било постоянно мокро, а имало и опасност да се събарят куповете стоки: предната част на кораба, наричана по-късно още форкастел, форкясл или форпик. Това най-неуютно място на борда, гдето люлеенето на кораба в бурно море било най-неприятно и гдето винаги царувала влага, било според гледището на много генерации корабопритежатели достатъчно добро за екипажа. Корабните офицери предпочитали каютите на кърмата, гдето били лишени от тия недостатъци. Оттогава се говори за „мъжете пред мачтата“.

В тези спарени, влажни и тесни окаяни помещения за моряка не се изменяло нищо в течение на хилядолетия. А относително малките откривателски кораби станали дървени затвори от най-лош сорт. Това се потвърдило, когато през 1893 година повторили Колумбовото плаване на една новопостроена по същия модел „Санта Мария“ в испанската военна корабостроителница. Люшкането и клатенето на кораба били тъй силни, че настанените във форпика матроси не можели да затворят очи. Но навярно те не биха мигнали и при нормално вълнение, понеже дървото при свръзките и мачтите непрестанно скърцало и скрибуцало. Дървената морска фея така подскачала и се люшкала върху вълните, та дори здраво закрепените предмети се откъсвали. Всичко това се дължало на късия кил и дълбокия тумбест корпус на кораба.

Но независимо от това по корабостроителниците на XVI столетие едва ли са си давали сметка, че корабите ще служат на много хора като единствено пространство за престой и живот за седмици, а често и за месеци. В триъгълните кафези на носа нямало дори койки. Когато се оттегляли за отдих, мъжете пред мачтата трябвало да лягат на голите дъски. Който сам не си носел завивки, покривал се с парцали от негодни платна. Когато времето и температурата позволявали, моряците предпочитали откритата палуба пред този задушен затвор.

От карибските индианци екипажите на Колумб се запознали с хамака — изопачено от индианската дума „ханамак“ — и при завръщането си го използували за легло. И когато всички военни флоти по-късно въвели това индианско изобретение, то все пак си оставало една силно оспорвана новост. Дори старите морски вълци, които никога дотогава не били хранили рибите със съдържанието на стомаха си, при такова силно люлеене ставали жертва на морската болест.

Наистина за големите екипажи люлеенето поради страшната теснотия преставало, но схлупеният форпик и ниската междинна палуба превръщали хамаците в плетени клетки. Умиращият за сън бил така притискан от всички страни, че трябвало да има змийско тяло, за да се провре в койката си, а камо ли да се опъне в нея.

На английските линейни кораби от викторианската епоха за всеки матрос или войник се падало средно по един квадратен метър място за спане. Най-лошото било, когато при силно вълнение затваряли оръдейните люкове на долната батарейна палуба. Тогава въздухът в препълнените с хора ниски помещения свършвал. Случвало се също тъй от люшкането на кораба да се откъсне от гнездото си някой топ и като див звяр да забушува по палубата, като премазва всичко, което срещне по пътя си.

Не било по-добре и на английските транспортни кораби. „Койките бяха за шест души“, — писал Готфрид Зойме, който през 1780 година бил продаден от монарха на своята страна като пушечно месо на англичаните, „а като легнехме четирима, те бяха вече пълни. Невъзможно беше да се обърнеш сам, също тъй невъзможно и да легнеш по гръб… А когато здравата се изпотим и запарим на едната страна, човекът от десния фланг викаше: Обръщай се!“

Матроските леговища били прочути със своята смрад и гадини. Киловият кораб — от галерата до линейния кораб — бил „най-ароматното“ от всички превозни средства на света. Морякът трябвало да има много закалено обоняние. Все това четем и в тогавашните описания на морски пътешественици. В галерите това зло се обяснявало с изпаренията на телата и с екскрементите на окованите във вериги гребци. Корабите на кръстоносците, макар и да се движели предимно с платна, не миришели по-приятно, понеже били претоварени с поклонници, рицари и коне. Един пътнически молитвеник от онова време съветва всеки кръстоносец, преди да се качи на кораба, да се снабди с добро благоуханно масло, защото там имало възмутителна воня, която едва ли някой би могъл да опише. И още много столетия по-късно корабите обикновено имали люта миризма.

Всички дървени кораби пропускали вода, която се събирала в най-долното помещение и я изпомпвали всяка сутрин. Утайките от нея обилно излъчвали в трюма гнусна воня, разнасяща се из целия кораб. Към нея се прибавяли и други не по-малко противни миризми. Целият подводен корпус се боядисвал със смрадлива микстура от катран и сяра за защита срещу гниене и червеи. Още по-лошо миришел тъй нареченият „онгел“: най-връхната мазилка от дървени въглища на прах, сажди, лой, сяра и смола. Върху тази покривка пък налагали после „харпюзе“ — борова смола или катран от дървени въглища, смесен с животински косми.

С пронизващата носа „харпюзе“ най-често мажели и шпила, релинга^[1], кръстовките, килблоковете, реите, мачтите и всички други палубни съоръжения, а настилките се обработвали с оловно белило. С една смесица от катран, терпентин и восък лустросвали надводния корпус. Редовно насмолявали дори всички въжета на такелажа.

Навсякъде на борда обонянието било изложено на вонята от катрана и от варените с него микстури и отвратеният от нея матрос можел да се утешава само с песента на катрана: „Само катранът, макар и да не ти се нрави, само той държи кораба над водата здраво.“

Но най-голямото зло било там, че изтерзаният екипаж не бил дори главен квартирант на тесния корабен буг. Тук просто гъмжало от всякакви гадини: дървеници, хлебарки, бълхи, въшки и цели глутници плъхове. Поради нехигиеничните условия на борда и пословичната немарливост на матросите от тях не можело да се избяга.

Всички хронисти на презокеанското мореплаване, от Пигафета до Мелвил, се оплакват от тази дяволска пасмина пътници без билет. „Не те живеят сред нас, а ние сред тях.“ Плъховете били тъй нахални, че намирали дори най-недостъпните скривалища, гдето моряците си скътвали по малко захар или други деликатеси. Не намерят ли нищо, те изгризвали пръстите на спящите. Според отбранителната готовност на мъжете от форкастела те бивали кротки или хитри. На описвания в „Ому“ от Мелвил китоловен кораб „Джулия“ матросите се изморили от гонитбата на плъхове, защото тъй и тъй пълчищата им нямали край. „Питомни като мишката на Тренк стояха те в дупките си и надничаха вън като стари дядки от пътната врата. Когато се хранехме, те често се втурваха върху нас и гризяха яденето ни.“

Екипажите винаги бивали побеждавани и в най-ожесточената си война срещу досадните паразити. Предприемали какво ли не — всеки убит плъх бил заместен сякаш от два нови, също като отсечената глава на легендарната хидра. Дългоопашатите гризачи били все нащрек, най-често погаждали мръсни номера на ловците и накрай ги довеждали до отчаяние.

Срещу тези гадини имало само две радикални средства: корабокрушение или жажда. Но тях пък не пожелавал никой матрос, защото тогава се поставяло под въпрос и собственото му съществувание. Когато водата ставала оскъдна, жаждата карала плъховете да действуват лекомислено. Те се впускали на щурм върху охраняваните съдове с вода и тогава ги покосявали на глутници.

Листът се обръщал, когато на борда се настанявал гладът, този велик преоценител на всички ценности. Тогава плъховете не били вече омразната напаст, а силно желан деликатес. Те се услаждали на гладуващите като най-крехкото телешко печено. Мъртвият плъх струвал колкото теглото си в злато не само през Магелановата одисея из Тихия океан. От време на време противната гадина авансирала като бордова валута и на други кораби.

Описвани са условията на живот на много генерации матроси. И все пак между кориците на книга рядко се намира тъй реалистично и поразяващо описание на каютата на екипажа, както в „Ому“ от Мелвил:

„Целият кораб беше в състояние на пълна разруха. Но форкастелът наподобяваше хралупата на някое старо, изгнило дърво. Дъските бяха навсякъде мокри и обезцветени, на места меки и порести. Освен това ги бяха накълцали и безмилостно обезобразили, понеже готвачът често си цепеше от гредите трески за подпалка. Навред таванът беше окаден. А тук и там той бе обгорял на големи дупки, щура лудория на пияни матроси в отколе минали пътешествия.

Отгоре се влизаше по една талпа, закрепена с две куки през люка, който беше само една дупка в палубата. Тя нямаше капак, който да я закрива при нужда. Брезентът, парче насмолено корабно платно, което понякога слагахме отгоре, представляваше нищожна закрила срещу водните струи, пляскащи през буга. И при най-лекия бриз помещението бе тъй мокро, че тръпки да те побият. Но в поривите на буря водата нахлуваше долу като водопад и пак плискаше нагоре подобно струи на фонтан.

Понеже това чудновато помещение беше вградено в носа, или както казват матросите: в очите на кораба, то бе триъгълно. Обикновено то е обзаведено с два реда грубо сковани койки. Тези на «Джулия» се намираха в крайно плачевно състояние. Те бяха истински развалини и няколко от тях бяха вече раздърпани, за да се ремонтират други, и от едната страна бяха останали само две. Но на повечето от хората не им беше грижа, дали имат койка или не. Нали не притежаваха постеля, трябваше само да легнат вътре. Самият аз простирах върху дъските на моя ковчег всички стари корабни платна и дрехи, които можах да избутам. За възглавница използувах един пън, около него увивах стар жакет. Това малко ми помагаше да не си изтъркам кокалите, когато корабът се клатеше като пиян.

Наместо строшените койки в много случаи ни служеха хамаци, грубо съшити от стари платна. Но помещението, в което висяха, бе толкова тясно, та те бяха всичко друго, само не и удобни.

Общото впечатление от форкастела наподобяваше извънредно мръсен затвор. От пода до тавана нямаше и шест фута^[2]. А на всичко отгоре в каютата се кръстосваха две грубо издялани греди, които укрепваха кораба.

Ако искаш да се движиш из него, трябва да се качваш по моряшките сандъци. На храна и особено когато след ядене искахме да си побъбрим, ние сядахме кръстато върху тях като шивачи.

На средата около един фут една от друга стърчаха две четвъртити дървени колони, наричани в корабостроенето бушпритбетинги. Между тях на ръждясала верига се люшкаше лампата на форкастела, която гореше денем и нощем и винаги хвърляше две дълги черни сенки. Под нея между бетингите стоеше сандък, който се заключваше и служеше като шкаф за храната на матросите. В него царуваше страхотен безпорядък и сегиз-тогиз по принуждение го почиствахме основно и го опушвахме.“

Най-важните движими вещи в тези мизерни жилища били моряшките сандъци. В тях се намирало имуществото на матросите. Прикрепяли на пода с куки тези дървени хранилища, които служели едновременно и за столове, за да не се пързалят при вълнение насам и натам, а ги правели долу по-широки, та да не се преобръщат.

Хубавите моряшки сандъци били с шпонт и не пропускали вода. В тях рядко липсвала библията или някоя песнопойка, макар че матросите едва ли някога ги поглеждали. Вярвали, че една библия в багажа ще им гарантира щастливо плаване. Майките или съпругите на моряците слагали често в сандъка и къшей домашен хляб или малко родна пръст.

Най-внушителното описание на моряшкия сандък излязло от перото на Стивънсън. Когато старият обесник и екскапитан, който бил отседнал в страноприемницата „При адмирал Бенбоу“, предал богу дух, отворили неговия тайнствен сандък. „Удари ни силен мирис на тютюн и катран. Отгоре не се виждаше нищо освен един много хубав платнен костюм, грижливо изчеткан и сгънат… Но под него начена бъркотията: един квадрант, цинкова кутия, множество ролки тютюн, два чифта прекрасни пистолети, пръчка сребро, един стар испански часовник и няколко други украшения с незначителна стойност и най-вече от чуждестранен произход, един пергел, обкован с месинг, и пет или шест забележителни раковини от Западна Индия… Под тях имаше стар корабен плащ… и накрая пред нас се показаха последните предмети в сандъка: увит в навосъчено платно свитък, навярно с книжа, и чувалче от корабно платно, при чието докосване се чу звън на златни монети…“

Чак до времето на параходите траяла неспособността на корабостроителите да проумеят, че и матросите са хора. Принудени от нарастващата конкуренция, през втората половина на XIX век собствениците повишили наистина комфорта за пасажерите и въвели за пътника на борда легла. Но за десетилетия още кубикът на екипажа си останал спарен, тесен и мрачен затвор. Пътниците и товарът били всичко, а моряците само работна ръка. Така ги и наричали, именно deckhands^[3]. В такива обори живеели те на „Йорике“ и в двадесетте години — в мъртвешкия кораб на Травен. Наистина те получили койки, ала за сламеници, дюшеци и завивки не стигнало.

Бордовата хигиена на мъжете пред мачтата е тема, нарочно отминавана в повечето морски хроники. През хилядолетия санитарните условия на борда не се поддавали на никакво описание. Е, търкането на палубата винаги спадало към твърдо установения режим, но само за да се намери на хората работа. Дълго време се считало за неприлично да се мият на борда. На галерите то било дори забранено, защото командуването се страхувало, че ръцете на гребците ще се напукат от солената вода, а с това ще пострада обслужването на греблата, сиреч „моторът“.

На океанските платноходи сладката вода била оскъдна. Считало се за престъпление да се измиеш с нея, позволено било само да си плакнеш всеки ден гърлото. Изглежда в отколешни времена си пробило път на борда схващането, че щом не се пие, морската вода не е годна и за почистване на тялото. Факт е, че тя не понася добре само на суха кожа, загрубяла от слънцето и вятъра.

И сигурно рядко някой морски вълк стигал до идеята да се измие с кофа морска вода — морякът дълго бил известен въобще с това, че се боял от водата, защото отказвал и да се къпе в морето, а най-често не знаел и да плува. От ония времена се е запазил разпространеният и до днес на много кораби възглед, че миенето на зъбите гневяло Нептун.

Понеже за бръсненето трябвало вода, и то се съкращавало. Без съмнение за него едва ли и оставало време. Затуй никъде другаде брадите не избуявали тъй пищно, както на море.

Тези немити и небръснати люде не излизали от дрехите си ден и нощ. Най-много да се поизперат, когато в проливен дъжд на палубата имало неотложни работи: да се прибират строшени реи или да се кърпят съдрани платна.

Пръв Джеймс Кук, който направил и други неща за подобряване живота на борда, въвел известни мерки за повишаване хигиената на борда, с което — както и с нововъведенията в храната — решително допринесъл за спадане на смъртността между матросите. Една от тези мерки била да се проветряват и почистват редовно помещенията на екипажа. Освен това той дал на мъжете възможност да сменят сегиз-тогиз дрехите си и да използуват за сушене голямата бордова кухня с нейната тухлена печка.

Ядката на раздора била дълго време тъй нареченото „място“. Животът на море предлага по-благоприятни предпоставки за естествената обмяна на веществата, отколкото животът на сушата. Но на кораба няма отходни ями и клоаки. Екскрементите отиват зад борда. За удовлетворяване на своите „нужди“ морякът открай време сядал на релинга и се държал за вантата или пък клякал на носа. Но при тази работа сегиз-тогиз някой скачал зад борда, затова на откривателските кораби испанците приспособили едно седало, окачено над релинга. Използуването на този въздушен клозет с водно промиване изисквало кураж и ловкост. А освен това смелчаците ставали прицел за подигравки от страна на грубоватите си колеги. И накрай експлоатацията му се наложила. Клозетите за екипажа се намирали в издадения напред форкастел, а за офицерите — на кърмата.

Точно като подобните тям заведения в старите рицарски замъци и тези тук почивали на принципа на свободното падане. И понеже отворите им водели непосредствено навън, тяхното използуване през бурно време сигурно не е било особено удоволствие.

Пък и в нормално време тук винаги имало течение и било съвсем неуютно, та нерядко хората предпочитали шпигатите^[4] или някой чебур. А обикновено и броят на отворите не отговарял дори приблизително на числеността на екипажа. Това било особено фатално на големите линейни кораби, гдето дисциплината предписвала изключителното ползуване на клозетите. В определено време на деня тук се образували истински опашки, а нерядко се стигало и до сбиване.

Дори в корабите на Кук състоянието на тези „места“ било тъй гнусно, че полинезийките, които в Таити и Нова Зеландия идвали на борда и оставали нощем при матросите, предпочитали някое закрито кътче в кораба. „Сутрин горната палуба почти наподобяваше плочниците на сушата“ — пише Георг Форстер.

С не по-малко лоша слава се ползувал и камбузът^[5], наричан още „камерата на ужасите“, когато искали да избягнат други по-сочни епитети. Тук било царството на Мръсния — това е буквален превод на английското название smutje^[6].

Корабната кухня датира сравнително отскоро. Хилядолетия тя била непозната. Докато преобладавало крайбрежното мореплаване, а в Европа било така до епохата на откритията, корабите акостирали всяка вечер, закуската и вечерята ставали на сушата.

Изключенията и тук потвърждават правилото. Може би тук-там имало на борда по-малки печки. За корабите на кръстоносците се съобщава, че комендантът и пасажерите от висок ранг се хранили в сребърни съдове. Може да се предполага, че те са яли варено, пушено и печено. Останалите пътници получавали по една тънка супица на обед, а вечер им давали вино, сиреч те били предоставени предимно на самоиздръжка.

Изненадващо е, че на Колумбовите кораби също нямало готвачи и камбуз. Интендантите, наричани още месари или солари, и бутилиерът, който отговарял за буретата с вода, вино и бренди, били натоварени да раздават ежедневно хранителните продукти, а те били предимно студени: сушено месо, сланина, сухари, сирене, олио, вино, стафиди и прочие.

Сухарите представлявали основната храна в платноходите, понеже на борда нямало пещи, а пресният хляб бърже се развалял. Понякога филиите били толкова твърди, та едва ги разчупвали с чук. Според брашното, от което били замесени, сухарите се различавали по външен вид и вкус. Английските били светли, опечени от пшеница и царевица. Между моряците се носел слух, че те съдържали и примес от кестеново брашно. Шведския knackebrot наричали точило или шмиргел поради твърдостта и кръглата му форма с дупка в средата. Немските „кналери“ били печени от ръж, в моряшките среди ги обичали много.

Имало и двойно препечени корабни сухари, наричани още бисквити, което на френски значи същото. Тези сухи като прах и корави тестени изделия, които на сушата в нашите географски ширини се запазвали с години, на море за няколко седмици поемали влага, плесенясвали или завъждали червеи, макар че ги поставяли в големи тенекиени съдове или в изолираната камера за хляба. При повторно печене или намокряне червеите излизали.

За да внесат малко промяна в еднообразната храна, моряците стривали сухари, смесвали трохите с лой, захар и вода и приготвяли сладкиши, които кръщавали с най-странни имена: кучешки кейк, дънкърфънк и други.

Отначало на борда се готвело рядко. За да предложат поне веднаж в деня топло ядене, на откривателските кораби приготвяли едно блюдо от грах, леща, булгур, боб, ориз — китайската национална храна — или просо и солено месо. Готвили го в исполински казан на открито огнище върху тухлен под, посипан с пясък. Ала и това било съвсем рядко явление.

Ядели в дървени блюда или тенекиени паници. Екипажът бил разделен на групи, начело стоял един, който приемал хранителните припаси. Той получавал седмичната дажба за групата en bloc и при всяко ядене разпределял всекиму припадащото се количество, отговарял и за сготвянето на храната за сътрапезниците си.

Когато се появили камбузът и готвачът, качеството на прехраната далеч не се подобрило. В средата на това помещение, което обикновено миришело лошо, имало голяма тухлена печка, а около нея посипана с пясък пътека. Останалата площ била изпълнена с груби маси, пънове за сечене на дърва и месо, бурета и котли, казани, лавици за тенджери, купища с дърва за горене, чували и тъй нататък, та готвачът едва можел да се помръдне.

И тук предимно приготвяли за екипажа само едно единствено блюдо. Нямало друго разрешение на проблема за изхранването на толкова много хора от нищожния кухненски персонал.

Смъти бил една от най-омразните фигури в платноходите. Презрението към него се изразявало в много пренебрежителни прякори: кухненски бик, адмирал на дръвниците, тлъстият принц, мазният парцал и котешки комендант.

То се отразявало и в песенни текстове, където титулували готвача като „преяла свиня“. Моряшката песен „Най-добрият готвач“ влага в устата на един смъти следното самопризнание:

Измивам тенджерите всеки месец,

такъв е обичаят на море.

Със кеф избърсвам ги с пешкира,

заплащат сносно и ми е добре.

В тези четири стиха се сочат две отличителни качества на повечето корабни готвачи: физическата им и морална нечистота. Те често имали на себе си по нещо мръсно, осигурявали за себе си и за своите любимци най-хубавите късове и с нескрито безсърдечие и равнодушие приготвяли храната на екипажа.

Към съмнителните изобретения на кулинарното им изкуство спада и прочутият „потадж“, в който варели наедно всички кухненски остатъци от дълги дни — от рибешки опашки до вече оглозгани кокали. Тяхно дело било съставянето и на такива богати на идеи седмични менюта, в които един ден имало грах със солено месо, на следния ден солено месо с грах, докато всичко започне пак отначало. Граховите зърна се гонели като обли камъчета из хладката водица.

В мъжкия свят на океанските платноходи матросите се биха противопоставили срещу присъствието на жена в камбуза единствено поради суеверието, че женско същество на борда носи нещастие. Но мъж, който се занимавал с тенджери и тигани и бил необикновено бъбрив, се считал за олицетворение на немъжественост. В полза на смъти би трябвало несъмнено да се признае, че деятелност като неговата някак си с течение на времето ще лепне женствени черти и върху най-мъжествения мъж.

Но междувременно престижът на корабния готвач се подобрявал. Днес камбузът се е превърнал в нещо като пазарен площад на кораба, гдето царува карнавална свобода. Тук можеш да кажеш критична приказка за условията на борда, та дори и срещу капитана, без някой сетне да те застави да даваш обяснения. Който е добре с готвача, може на чашка кафе или бульон извън редовната дажба да забрави за малко скуката на корабния живот.

Ала по-рано, както казахме, било друго. Често за готвачи наемали негри. Понеже повечето били добродушни момчета, екипажът се държал с тях малко по-снизходително в злобата си срещу всичко, свързано с корабната кухня. Но против лудориите не били защитени и черните готвачи. При най-малкото невнимание хвърляли ботуш в казана с офицерския чай или тайно пъхали няколко топки катран, посипани със захар, под тиганиците, предназначени за капитана.

Често „шефовете“ на прехраната на групите били още по-необичани, отколкото готвача. Те съхранявали в заключен долап седмичните дажби за цялата група, включително и суровите продукти. Дневната дажба месо, маркирана с номер, те завързвали на канап и я хвърляли в кипящата вода на големия меден казан, в който попадали и късовете месо на другите групи. След известно време кокът ги улавял от бульона с вила. На обед „фуражирът“ донасял месото и го разрязвал на порции на пода, гдето било постлано парче платнище. И винаги неколцина се чувствували ощетени, макар че било невъзможно да се нарежат парчетата точно до грам.

Постоянно имало спорове и при дележа на другите хранителни припаси. Някои искали по малко захар на всяко ядене. Други пък желаели да получат цялата си седмична дажба в неделя, да не говорим за останалите специални претенции. Как можел фуражирът да ги удовлетвори с ограничения си брой съдини! Колкото и да бил коректен, все се намирали в групата му лакомии, които твърдели, че той забогатява от храната им.

Разногласия имало и за пудинга, едно от най-любимите ястия на борда. Шефът на групата го забърквал от брашно, захар, стафиди, мас и вода, които му отмервал главният готвач. Сетне тестото попадало в торбичка от корабно платно, която — завързана и пак снабдена с номера на групата — кацвала в големия кухненски казан заедно с торбите пудинг на останалите групи.

Понеже фуражирите се сменяли и всекиму идвал редът да изпълнява тези функции, случвало се, че пудингът излизал несполучлив. Тогава се развързвал дяволът. Нещастникът считал за най-уместно да го сменят, за да се защити от насмешките или дори от побой от страна на другарите си.

На търговските кораби по времето на ветроходите топлото ядене се носело от кухнята в помещението на екипажа с чебури. И когато на кораба имало нов екипаж и паниците не били вече налице, всеки с лъжицата си бъркал в общия съд. Спор възниквал най-вече, когато някой с пръсти докопа най-тлъстото парче месо — ако то още било годно за ядене. А който не спазвал ритъма и рано посягал към съдината, первали го с лъжицата по пръстите. „Също като свини пред копаня“, коментира Травен обедите в каютата за екипажа на „Йорике“, въпреки че тя не била платноход, а товарен кораб с парен двигател. Толкова дълго се задържали варварските нрави при храненето на море!

В течение на много столетия мизерното качество на храната превръщало мореплаването в ад. За това имало множество причини. Първо: екипажът получавал предимно евтини и долнокачествени продукти. Не се касаело само до соленото месо и боба. Дори водата за пиене, която вземали от пристанищата, не била винаги в ред. Тя бивала речна или от съмнителни кладенци.

Второ: за консервиране на лесно развалящи се продукти, особено месо и тлъстини, разполагали само със сол. Да не говорим колко тя понижава качеството на храната — почти негодно за ядене солено месо никога не можело достатъчно да се изкисва поради оскъдицата от вода на борда. Но на далечно плаване, особено в тропическите географски ширини, от горещините настъпвали и други процеси.

Соленото месо в бъчвите приемало чудноват махагоновожълт, а накрай кафяв или зелен цвят, както и известен мирис на мърша. А когато по-късно се появили консервите, матросите наричали дълговлакнестото говеждо месо от кутиите „въжена прежда“ или „умрели французи“.

Не по-малко основна промяна настъпвала и с водата за пиене. След седмица плаване тя почвала да оживява. А след многомесечно плаване тя ставала все по-гъста и по-смрадлива. По-късно заменили дървените водни резервоари с железни. И все пак тя си оставала скъпоценност, понеже човекът може да изтрае една седмица, а понякога и по-дълго на глад, но всекидневно трябва да поема определен минимум вода.

Така в течение на столетия океаните били по-страшни пътища на жаждата, отколкото пустините, макар че под нозете си морякът чувствувал не скърцащ пясък, а често по няколко хиляди метра вода. Той бил като Тантал, който стоял до шията във вода и все пак не можел да пие.

Според легендата морето е солено от сълзите, пролети на тази земя. Високото съдържание на сол прави морската вода почти негодна за пиене, макар че от древни времена тя е сродна на нашата кръв. Поемана в малки количества, тя действува благотворно, дори съживяващо и здравословно. Опитните стари морски вълци го знаели и смесвали напитките си с една трета част морска вода, когато се намирали на далечно плаване. Тъй постъпвал и Тур Хейердал в авантюристичното си плаване със сал през Пасифика.

Както и при лекарствата, положителното действие се превръщало в отрицателно, когато умиращите от жажда алчно и в големи количества пиели „морското вино“.

Трето: невероятно небрежното и мръсно приготвяне на храната в корабната кухня предварително убивало апетита на сътрапезниците. Наистина, за тия порядки не бил виновен само кокът. Липсвали му съдове, за да снабдява всеки ден с разнообразна и вкусна храна няколкостотин мъже, да не говорим за липсата на другите предпоставки. Казанът се пълнел за всяко хранене. А когато в него са готвили месо с боб, кафявата течност, назовавана чай, също имала вкус на месен бульон, с мазни колелца отгоре. Просто невъзможно било за времето от обеда до вечерята да се премахне всяка мазна следа от такъв огромен казан.

Противният вкус, еднообразието и лошото качество на храната карали дори най-невзискателните гладници да загубят охотата си за ядене. Още по-лоши били мъките на жаждата, които предизвиквала ежедневната консумация на солено месо и корав като камък хляб или сухари, а те се усилвали още по-неприятно поради строгия дажбен режим на напитките.

Еднообразието на храната имало сериозни последици. То застрашавало здравето и живота на моряците. Особено катастрофално действувала в платноходите за далечни плавания липсата на витамин С. Тя водела до скорбут. Венците кървели, а зъбите се разклащали. Накрая цялата устна кухина се превръщала в жива рана, а тялото се покривало с циреи. Моряците буквално умирали от глад, защото не можели вече да дъвчат и да гълтат.

И тъй като често трите четвърти от екипажа страдали от скорбут, налагало се готвачът да измисли нещо, което може да се яде с разклатени зъби и подути венци. Така се появило знаменитото моряшко ястие „лабскаус“: кълцало се на ситно варено солено месо, смесвало се с парченца солена херинга и се стривало на каша в набъбнал, леко поръсен с пипер булгур. И тежко болните можели да поглъщат тази храна, прилична на пюре, и на мнозина матроси тя спасила живота. Названието „лабскаус“ сигурно произхожда от норвежки и приблизително означава „лесно за дъвчене“.

С течение на времето рецептите на лабскауса се променяли, като по-късно добавяли още лук, кисели краставици и картофи.

Едва по-късно лекарите открили, че скорбутът се дължи на липсата от плодове и зеленчуци в корабната храна. За отделни мореплаватели този факт бил ясен още отпреди. Рощокският оберфелдфебел Карл Фридрих Беренс, който през 1721 година придружавал холандеца Рогевеен като командир на бордовата войскова част при едно плаване в Южното море, в своите спомени от пътешествието писал между другото така:

„Никое перо не може да опише окаяния ни живот. На корабите миришеше на болни и умрели люде. Можеш да се разболееш само от вонята. Болните клето крещяха и ридаеха. И камък в земята би могъл да се смили. Някои бяха толкова мършави и съсухрени от скорбута, сякаш бяха самият образ на смъртта. Тия хора умираха и гаснеха като свещ. А други бяха съвсем дебели и подути. Преди края те започваха да бесуват. Неколцина имаха кървава диария… Имаше също обзети от тежки душевни болести… Не помагаше никакво друго лечебно средство, освен пресни храни от месо, зелени треви, плодове, алабаш и други зеленчуци… Всеки от нас имаше скорбут. Моите зъби се бяха почти отделили от месото, а венците ми бяха набъбнали едва ли не дебели колкото човешки пръст. По ръцете и по тялото си имахме бучки, по-големи от лешник.“

Високите загуби на борда на английските бойни кораби предизвикали мерки за премахване на злото. Британските флотски лекари Линд и Прайнгл настоятелно препоръчали на английското адмиралтейство да включи в корабната храна кисело зеле, след като от стари нормански източници узнали, че някога викингите обикновено вземали такова зеле за по-дълги морски пътешествия.

Ала експедициите на Байрон, Уолис и първото околосветско плаване на Кук доказали, че не било достатъчно да натоварят на корабите бъчви с кисело зеле. На скорбута може да се даде шах, ако това предпазно средство се консумира редовно като добавка към храната. Но сякаш английските матроси предпочитали да загинат от скорбут, нежели да вкарат в устата си киселото зеле. Разясненията и хубавите думи не помагали нищо.

Тогава Кук във второто си пътешествие опитал нещо друго. Той заповядал да занасят демонстративно голямо блюдо в каюткомпанията при всяко ядене. Кухненският юнга получил указание да балансира на една ръка блюдото непокрито през палубата до кърмата, за да възбужда вниманието на матросите. Нали командата била предубедена, че е по-добро и по-апетитно всичко, което получават офицерите! Пък и най-често това било вярно. Чрез този трик се покачила цената на киселото зеле и матросите започнали да го ядат. Кук се завърнал от второто си околосветско плаване без нито един случай на скорбут, макар че пътувал дълго.

Цялата важност на този успех може да се оцени с това, че до XVIII век загубите сред екипажите на презморските кораби възлизали на 30 до 50 процента.

Естествено, киселото зеле не било чудодеен лек. Преди всичко ежедневната му консумация можела да го превърне също в изтезание за моряците, както соленото месо. А пресни плодове и прясно месо предизвиквали чудо, от което за няколко дни болните от скорбут видимо почвали да оздравяват. Още Енрико Мореплавателят си мислел за това, когато наредил да преселят домашни животни на няколко дотогава необитавани острови в Атлантика, за да служат на матросите му по пътя за храна.

По-късно други морски нации подели това начинание и започнали да обзавеждат по острови и крайбрежия подкрепителни и снабдителни пунктове за прясна храна. Днешните обществени паркове в Капщат дължат появата си на зеленчуковите плантации, които холандците основали тук към края на XVIII век за своите мореплаватели към Индия. Още през 1502 година португалците използували като станция за зеленчуци атлантическия остров Света Елена, на който по-късно живее в изгнание Наполеон. После холандската Източноиндийска компания завладяла през 1563 година този опорен пункт за същата цел. И не поради други причини Маурициус и други острови в Индийския океан многократно сменили своите притежатели. Заради идеалното му местоположение като станция за прясна вода и пазар за плодове холандците отнели Маурициус от португалците, французите от холандците и накрая англичаните от французите.

Морските нации загубили интерес към такива станции за витамин С чак по времето, когато англичаните открили устойчивия лимонов сок като предпазно средство срещу убийствения скорбут. През 1795 година английското адмиралтейство разпоредило към дневната дажба ром да се отпуска и лимонов сок. Отначало офицерите и екипажите от другите военни флоти се подигравали с това нововъведение. Те презрително наричали английските мореплаватели „лаймиз“ (лайм — лимон)^[7]. Но скоро и други флоти се присъединили към тази мярка и вземали на борда лимонов сок поне на дълго плаване, защото той бил по-евтин от грижите за болните от скорбут.

Тъй живеели, гладували и страдали от жажда моряците в своите дървени кафези. А как се обличали? Нека да предупредим веднага: това, което днес наричаме матроска униформа, датира съвсем неотдавна. Матроската връзка например е отпреди век и половина.

По-рано морякът не носел униформа, ако се абстрахираме от офицерското облекло и от случайните „матроски моди“. Простият моряк носел светъл костюм от ленено платно, който с течение на времето от само себе си потъмнявал. Нерядко го съшивали с остатъци от корабни платна. Платнарят, наричан също Büddelnejer, Beutelnäher^[8], запълвал свободното си време, като срещу ром или нещо друго се нагърбвал и с функцията на частен бордов крояч. Кой ли обръщал внимание как изглежда кройката на облеклото във водната пустиня! Колкото и некоректна, мръсна и скъсана да била обмундировката, хората пред фокмачтата дори и в тези дрипи имали някак си живописен вид. Много разпространен бил обичаят да спят с работното облекло и с шапка на главата, за да бъдат готови за вахта. Много моряци не променяли този обичай и на сушата.

Офицерите правели изключение. Респектиращите личности от незапомнени времена били склонни да подчертават своя пост чрез определен вид облекло. Духовници, генерали и адмирали от античността предпочитали по тая причина блестящите пурпурни одежди.

Висшият корабен персонал в английската марина през XVIII век носел дългополи светлосини кители. Бялата копринена подплата продължавала и върху реверите. Панталоните и жилетките били от бял нанкин^[9], а на големите тривърхи шапки искрели златни или сребърни кокарди и бордюри.

Без съмнение те били главно парадни кители, които се слагали само при определени случаи. На далечно плаване костюмът бил малко по-семпъл. Забележително е, че между флотските офицери се запазил твърде дълго обичаят да носят ботуши, сякаш на палубата съществувала опасност да затънат в тресавище.

Дори на бойните кораби отчасти и до XIX век матросът можел да се облича както иска. Книгата за военния кораб от Мелвил „Бялото яке“ носи например заглавието си по саморъчно ушитата дреха на героя от романа.

Съответно на по-буйната си фантазия романските мореплаватели се обличали малко по-пъстро и с по-живо въображение. На стационирания в Средиземно море корпус от галери през феодалната епоха се кипрели като петли по палубата пъстроцветните, преливащи във всички багри испански, френски и италиански корабни коменданти. Дори окованите гребци на галерите при особени поводи носели униформи, състоящи се от червени ленени куртки и червени или зелени кепета. Иначе седели на скамейките си полуголи.

От Колумб знаем, че неговият костюм на Бахамските острови се състоял от кител от тъмнозелено кадифе с бяла плисирана яка, виолетови чорапи и червена мантия. А мъжете на Кавендиш, предвождани от него на далечно пиратско плаване, се завръщали в кадифе и коприна.

Френският моряк на платноходите от онова време носел много къс панталон, светли чорапи, червена жилетка и върху нея синя куртка. С обувки излизали на работа само в студените географски ширини. Иначе на борда морякът ходел бос. Най-добрите моряшки дрехи били плетени от вълна.

Колкото непрактична да била за матроса шапката — при всеки благоприятен случай вятърът я отвявал през релинга — толкова по-упорито се запазвал моряшкият обичай да се носи каскет. Днешната матроска барета във форма на чиния или кепе е типична едва от няколко десетилетия. Преди матросът си слагал най-чудноватите шапки — от мушамените цилиндри, наричани брамстенги, до широкополите биберови шапки с подвита от едната страна периферия. Чак до XIX век германските матроси още носели цилиндри!

По-практични се оказали сетнешните вълнени каскети, наричани „Томи Шенди“. Шапки „Кап Хорн“ назовавали вълнените пудели, които и през буря не литвали от главата. Ако били черни на бели ивици, казвали им „бони“. А пудел било черното шотландско кожено кепе. Нерядко матроските шапки произхождали от затворническите, нали в Англия пътят към борда често водел непосредствено от килията. За матросите, които идели на борда само с една сополива носна кърпа на главата, казвали, че на море са ги изпратили курвите. Отначало само романският корабен персонал имал плитки коса и обици. Тези реквизити си разрешили по-късно и английските матроси.

Във военния флот на САЩ се появили през XIX век раираната блуза и синьото яке. Тогава синьото станало униформен цвят за матросите и от другите флоти. Той се е запазил и до днес. Оттам и нарицателното за матросите: Blaujacken или Blaue Jungs^[10].

Макар че матроската униформа е твърде нова в сравнение с богатите на традиции войнишки куртки от сухопътните сили, в нея и до ден днешен се запазили обичаи, които водят чак до героичната епоха на великото платноходно мореплаване. За жалост нашето поколение моряци вече не ги знае, иначе по всяка вероятност не би искало модернизирането на сините дрехи.

Също и черната лента около матроската барета, която виси и на тила, и широката четириъгълна яка на блузата върху раменете са част от достойна за почит моряшка традиция. Янмаатът^[11] на платноходите имал някога обичая да носи плитка, която била пристегната с насмолена лента, завършваща с фльонга. А зад тила му прикачвали дълга четириъгълна яка от тъмна материя, за да не се замърсява якето. Един ден плитката изчезнала, яката обаче останала. Упорито се запазила и черната лента от плитката, която сега прикрепили на баретата, и висяла пак на тила на матросите.

Някои матроси се кипрели с ленти, които падали чак до седалището им. Това показвало всекиму, че те са се завърнали от далечно плаване по широкия свят. Същото се обявявало и на корабите чрез един предълъг вимпел, който се веел на предната мачта.

А сега нещо и за матроските блузи, ризи и панталони. В тях има най-малко копчета от всички останали дрехи на света. И не е трудно да се отгатне защо. Вечно изложените на ветрове и бури теглачи на въжетата и катерачи по вантите трябвало да бъдат загърнати колкото е възможно по-плътно, ако не искали да станат жертва на белодробни възпаления, катари в гърлото, кашлица и хрема. Затова ризите и блузите им имали отвори за главата и ръцете, а панталоните — за корема и краката. Е, по същата причина морячетата не можели да си позволят лукса да свалят целия панталон, когато уринират през релинга откъм подветрената страна. Затова бил създаден широкият капак на панталона.

Камбановидната кройка на матроските панталони също дължала появата си на целесъобразност. Моряците от платноходите постоянно слизали и се качвали по въжетата. Затова част от краката над коляното трябвало да бъде гола, за да се задържат с тях по въжето за следващата хватка с ръце.

А при честото търкане на палубата си запретвали панталоните високо над коленете, което можело да стане само с широк панталон. Иначе крачолите им щели цял ден да бъдат мокри, а това е много неприятно в студените годишни времена. На борда нямало печки да се изсушат, а пък на платноходите от онова време морякът най-често спял, без да се съблича.