Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (2)

Мореплаватели, които с киловете на своите ветроходи писаха история

Най-старите поименно запазени от преданието водачи на кораби — названието капитан идва от латинското caput — глава — са египтянинът Кнемхотеп и гъркът Хипалос. Кнемхотеп бил кормчия на служба при фараонката Хатшепсут през второто хилядолетие преди нашата ера и преплавал единадесет пъти Червеното море по направление към Пунт^[1]. За това ни дава сведения неговият надгробен камък, изровен от пустинния пясък при Елефантина. А гъркът се слави с това, че от него произхожда най-старото ръководство по ветроходство за мусоните в Индийския океан.

Тия корабоводители са от периода на ранното търговско мореплаване.

В древното корабоплаване кормчията упражнявал командната власт на борда. Той определял не само курса и гребния такт, екипажът бил длъжен да се подчинява и на всички останали негови нареждания.

Първо търговското корабоплаване разбило персоналната уния на комендант и кормчия, то създало капитана като пръв човек на кораба. Наред с него бил корабособственикът, който рядко плавал на борда. При старогръцките мореплаватели, които товарели по черноморските пристанища пшеница за Атина, имало вече и адмирал, наречен триарх. Названието адмирал идва от арабското „амир ал раал“ — водач на транспортна флота. Той бил комендант на ескадра. На далечно плаване се движели в конвой поради силно разпространеното пиратство. От книжата на един съдебен процес узнаваме, че триархът Аполодор бил командирован в 362 година преди нашата ера в Хелеспонт, за да поеме една флота с жито.

От описанието на тоя транспорт личи, че и в древността адмиралът не бил всемогъщ. На тракийския бряг от съединението трябвало да се отделят за Стирна няколко товарни кораба. Аполодор придал към тях и няколко галери, за да ги защищават, а в случай на безветрие и да ги влачат. Ала поради буря тая част от флотата била принудена да пусне котва близо до един остров. Минали няколко седмици. Матросите използвали престоя и своеволно изоставили корабите, защото не задоволили искането да им изплатят заплатите. Навярно са се обезщетили за сметка на товара.

В старогръцката литература се говори още за емпорос и науклерос. Емпорос се наричал търговецът, комуто принадлежал само товарът, не и корабът, а науклерос бил собственик и на двете и често плавал на борда. От V век преди нашата ера с името науклерос наричали вече капитана, който бил и собственик на кораба и плавал както за своя, така и за чужда сметка.

Макар че са запазени крайно оскъдни сведения за корабното командуване в древността — за финикийците не знаем почти нищо — и от малкото ясно личи, че още от самото начало фигурата на капитана принадлежала към една от най-авантюристичните професии. Никъде другаде нямало по-голям риск и по-голяма отговорност. Той бил длъжен да отведе кораба и товара невредими на местоназначението. А можел лесно да се заблуди в морето, защото в древността помощните средства за навигация били твърде ограничени. Да предскажеш дали ще има буря било също тъй невъзможно, както и пиратско нападение, да не говорим пък за бунт. „Никой човек не попада така често в най-трудните положения както морякът“, се казва в един стар ръкопис.

Капитанът винаги решава сам какво трябва да се прави. В открито море той не може като шефовете на сушата да се закрие под крилото на прякото си началство или от страх пред отговорност да отбягва да вземе твърдо решение. Съдбата на кораба и екипажа в морето често зависи от бързите решения. Никога командният мостик не е бил удобно местенце за слабодушни и бюрократи. Ако и тук изплували такъв сорт хора, те само гастролирали и най-често сами си отивали.

Тъй морето станало суров полигон за изпитание на мъжа и неумолима школа за изява и подбор на водачи. Често привличали опитни капитани на ръководни постове извън корабната служба, гдето се изисквало особено чувство за отговорност.

Между великите личности от тази професия имало не малко своеволни и жестоки характери. Може би за това — извън необикновеното пълновластие — допринасял и социалният произход на много капитани, чиято кариера започвала от низините и стигала до върха.

Мнозинството именити водачи на кораби от започването на географските открития до края на презокеанското мореплаване с платна произхождали от най-долните слоеве на народа. То било свързано с лошата слава на корабоплаването в Западна Европа и липсата на училища за морски офицери, които били създадени по-късно. Когато държавите покрай Атлантика се заели да съоръжават откривателски кораби, търговски и военни флоти, те често бивали принудени да прибягват към италианци, и то рибари или морски разбойници, които заели командните длъжности. Друг избор нямало. Синьокръвните коменданти на галерите не обладавали никакви моряшки способности и преди всичко навигаторски познания.

Още римляните си послужили с тази практика, когато от гледище на политическата власт не можели да се отрекат от морското владичество. По липса на собствени изпитани моряци Август наредил да наемат за римската флота финикийци, гърци и египтяни, и нека се отбележи добре: те не били роби!

Ирония на историята е, че учители на европейското атлантическо корабоплаване станали тъкмо италианци, чиито древни прадеди били считани негодни за морето. От ранното Средновековие градовете-републики Венеция, Генуа и Пиза притежавали европейския монопол за търговия с Ориента. Към него се прибавял огромният транспортен бизнес, който им предложили кръстоносните походи и поклонниците към „светата земя“. От един отговор на венециански дож по повод френско запитване за четвъртия кръстоносен поход в началото на тринадесетото столетие се изяснява какъв бил мащабът на тогавашните превози по море: „Ние ще поставим на разположение коняри за 4500 коня и 9000 оръженосци, и кораби за 4500 рицари и 20 000 пеши солдати. И трябва да се уговорим, че ние ще доставяме храната на всички тези коне и хора за девет месеца. Това е най-малкото, което ние ще направим при условие, че ще получим по четири талера за всеки кон и по два талера за всеки човек. А ние ще сторим още повече. От любов към господа бога ще прибавим към тях и 50 въоръжени галери при условие, че от всички завоевания по суша и от парите, който ще се придобият през цялото времетраене на отношенията ни, едната половина ще бъде за нас, а другата — за Вас“. — Тук човек неволно си припомня чрезмерните претенции, които по-сетне генуезецът Колумб поставил на испанския кралски двор като еквивалент за воденето на първата експедиция през Атлантика.

Чудовищното богатство, което италианските търговски градове дължали на морето, донесло повишения и почит на мъжете, които умеели да го владеят. Във Венеция и нейните посестрими морякът още от онова време бил изключително уважаван човек. Още приживе отделни капитани достигнали почти легендарна слава, макар и да произхождали от безименни рибари. Венецианският височайши символ, малката шапчица на дожа, бил отначало рибарска шапка, каквато носили в Адриа.

Само фактът, че разцветът или гибелта на тези градове-републики зависели от квалификацията на техните матроси и флотски командири — трите морски градове-съперници водели непрестанна борба не само с пиратите, но били и в постоянна вражда помежду си — прави понятен един куриоз, уникален в историята на мореплаването: в Генуа имало една фамилия, в която синът наследява адмиралската титла от баща си! Това били Дориите и със славните дела на своя потомък Андреа те увековечили името си в аналите на морската история. Проклятието „Гръм и Дориа!“ се употребява и в наше време.

Удивително е, че и най-дръзките пирати от онова време избягвали пътя на Дориа. А в Средновековието през разцвета на италианските морски републики гъмжало от корсари, които връхлитали обикновено там, гдето превозвали големи съкровища по море.

Славата на морските герои като Дориа и доброто име на венецианските корабовладелци отворили за италианските капитани вратата към западноевропейските страни, когато те откривали презокеанските пътища за търговията.

Никога по-късно не е имало тъй благоденствуващи и плуващи в лукс капитани, както в цъфтежа на вносно-износните и спедиторски „концерни“ Венеция, Генуа, Пиза, които сякаш поели финикийското наследство. Патронът, както там наричали капитана, поддържал на венецианските търговски кораби истински двор. Поднасяли му храната в сребърни съдове. Музиканти му свирели. Към личната му прислуга се числели два знатни пажа, един маршал, интендант и носач.

Останалата Европа не можела да покаже нищо подобно. Ерата на викингските морски крале била отколе преминала, а скандинавските внуци на това дръзновено коляно от мореплаватели пак се превърнали в простодушни рибари. Ханзейските капитани нямали нищо общо с някогашните северни морски витязи. Описват ни ги като доморасли моряци по крайбрежието, които не си служели с ръководства за платната, понеже не можели да четат, и не употребявали компас, защото плавали тъй, че винаги да виждат сушата. Патрициите от Ханзата предпочитали да парафират коносаменти в своите мрачни кантори вместо сами да командуват коги.

Като решили да търсят морски път към Индия, за испанци и португалци не оставал друг избор, освен да се обърнат към италианските капитани. Така се случило, че Америка била открита от генуезец и била наречена на един флорентинец — Америго Веспучи — макар че испанското правителство организирало експедицията за Новия свят. Италианските градове на морската търговия, които със своите кораби и моряци притежавали далеч преди историческата 1492 година на откритието всички предпоставки, за да пратят флота през Атлантика, останали длъжници към света за тоя подвиг. А то е още по-непонятно, защото турското надмощие в Средиземно море скъсало италианските търговски връзки с Индия. За тия градове то било равносилно на стопанска смърт. И вместо да подирят изход, те се примирили с тази участ и в пристанищата на Венеция и Генуа израсли гори от мачти на замрелите кораби.

Скоро между безработните италиански капитани и кормчии се заговорило, че на Иберийския полуостров се търсят опитни мореплаватели, защото там се ковели дръзки планове. Принц Енрико Португалски открил в Сагриш морско училище. С отворени обятия приемал вещи в морето мъже от Апенините. Ала с тях той не добил поразяващи успехи. Нищожен бил резултатът от многобройните морски експедиции покрай западния африкански бряг. Италианците познавали Средиземно море и господствуващите там ветрове, мистрала и сироко, но Атлантикът бил за тях книга със седем печата. За своята плахост в тези води те трябвало да преглъщат много упреци от принца, който пък далеч не бил подплашения от водата сухоземен плъх, както ни го представят почти всички книги за мореплаване и открития.

Когато генуезецът Кристофорус Колон — Колумб — се появил в Португалия, в Сагриш вече нямало морско училище, към което той би могъл да се обърне. Принц Енрико бил умрял и оставил дългове. По липса на средства Сагриш пак изпаднал до незначително рибарско селце.

С множество прошения се обръщал Колумб към португалския кралски двор. Там били вежливи и приели генуезеца, който се представял за капитан. Но кралските съветници още си спомняли оплакванията на покойния принц от италианските водители на кораби. Доверявали се повече на собствените си сънародници. Делата на мъже като Диас и Васко да Гама оправдали по-сетне тая позиция. Не Колумб, а португалецът да Гама намерил морския път за Индия. И затуй на Иберийския полуостров считали Колумб за неудачник, макар че той открил Америка.

Разочарован, че отхвърлили трансатлантическия му проект, Колумб сменил курса от Португалия към Испания. Повече от едно десетилетие чакал търпеливо, докато спечели испанския кралски двор за своя план.

Колумб се реди между най-прочутите от всички, които са орали синята нива, макар че силно оспорват неговите моряшки способности. От подвига му не са изминали още четиристотин години. И въпреки това за личността му се знае малко. Не ни е известно дори как е изглеждал, макар че за него са останали над половин дузина медни гравюри, част от тях са още от съвремието му. И все пак никой портрет не прилича на другите. А и никога Колумб не правил изявления за миналото си. Дали се е срамувал от ниско потекло или пък то не е било безупречно? Не знаем.

Но изглежда животът не се отнасял милостиво към него. Когато се появил на Иберийския полуостров, той бил в най-добрата си възраст, ала косите и брадата му били изцяло посивели и това му придавало известно достойнство. По сведение от онова време той имал гърбав орлов „галион“^[2] и висок ръст. Винаги подчертават необикновената му приказливост и дервишка непретенциозност. Хуморът бил за него също тъй чужд, както и веселието.

Очевидно Колумб, като мнозина други изтръгнати от своя корен италианци от онова време, бил жертва на стопанската разруха в родния град, след като турците блокирали търговията с Изтока. Без средства, той напуснал страната си, за да търси по света своето щастие. Трябвало да се обгърне с ореола на капитан, ако искал да има шанс на иберийска земя. Естествено, като генуезец, той се справял с основните неща в морското дело. В пристанищните градове го вършели дори момчетата на училищна възраст.

„Аз се наричам Кристобал Колон, мореплавател от Генуа, и съм принуден да прося, защото кралете не искат да приемат империята, която им предлагам.“ С тия думи се представил той пред портата на един испански манастир, където го подгонил гладът при бягството от Португалия. Какво ли са си помислили монасите за този човек, изплувал от низините — тъй можел да говори само един душевно болен или пък непризнат гений. Те се смилили над него.

Благодарение на невероятното си твърдоглавие и мравешко упорство голтакът-рицар на щастието стигнал един ден върха на благополучието като „Велик Адмирал на Океана, Вицекрал и Генерал-губернатор на островите и на континента Азия и Двете Индии и Генерал-капитан на Кралицата и Краля“.

Още преди да потегли на авантюристичното си плаване, Колумб настоял да го удостоят с тази необикновена титла. Едва ли в историята има втори случай на такава самонадеяност: всичко или нищо. Човек с това качество, а като се прибави към него и непоносимата свадливост, можел да посегне към звездите само при необикновен знак на времето. Той настъпил в края на XV век, когато треската за нови открития разтърсвала Европа, а търговията неотложно напирала да се намери презморски път за Индия. Тук трябвало не толкова отличен моряк, колкото натура на играч, който не ще се стресне и пред най-високия залог. На каравелите си Колумб имал опитни, обрулени от хиляди бури морски вълци като братята Пинсон от пристанищния град Палос, на чиито съвети се осланял. А накрая в голямата игра участвували и изненадите на морето, жертва на които нерядко ставали нови, току-що спуснати на вода кораби с превъзходни капитани, докато проядени от червеите вехти корита със загубен екипаж и посредствено командуване се завръщали всеки път здрави и читави.

Легендарното моряшко щастие, което още древните елини си пожелавали с възгласа „Еуплойа“ — щастливо плаване, рядко бивало тъй благосклонно към пътешественика, както сега към този генуезец, извисил се от дъното на обществото към слава. При завръщането от първия поход „Ниня“ се мятала като корк върху вълните, понеже забравили да напълнят с баласт полупразните трюмове. В открито море се появили пробойни, не смогнали съвсем да ги отстранят и екипажът бил принуден непрекъснато да изпомпва водата. Дни наред безпомощно се носили пътешествениците с прибрани платна и завързано кормило в дяволския котел на един ураган.

Още много пъти по-късно Колумб попадал в такива ситуации. А по същото време цели други флоти отивали на дъното. Но адмиралът умрял в леглото си от старост, макар че за своята голяма авантюра потеглил на море в петък, което от столетия моряците считали като сигурен знак за „мокра“ смърт!

В полза на Колумб говори способността му да държи стегнато юздите на хората си по време на път. В такова дръзко начинание, гдето всичко почивало на чисто предположение, навярно било много трудно да се възпира от бунт дори един нормален екипаж, да не говорим за сбирщината, която се намирала на трите откривателски каравели. Строгостта тук била безполезна.

Ала Колумб командувал с психология. Всеки път той обявявал лъжливи данни за изминатото разстояние и все залъгвал матросите с приказните богатства на „Индия“.

Безработните италиански капитани, които някога висяли из чакалните на западноевропейските кралски дворове, предлагали услугите си на оня, който плати най-добре или им отстъпи най-голям дял. Колумб бил вече на път от Испания за Франция, както по-рано обърнал гръб на Португалия заради Испания, и ето че близо до границата го настигнал куриерът на кралица Изабела и го извикал обратно. Неговият час настъпил.

Отличният италиански мореплавател Кабото постъпил на английска служба по същото време, когато Колумб опитвал щастието си на Иберийския полуостров. През 1496 година той получил от Хенри VII един кораб за експедиция през Атлантика в северозападна посока. Заплатили му княжески.

Кабото открил американския континент още преди Колумб.^[3] Духовно този италианец далеч превъзхождал „Великия Адмирал на Световния Океан“. Но проядените от червеи каравели на генуезеца не потъвали дори при най-безнадеждните ситуации, а пък мореплавателското щастие изневерило на злочестия Кабото някъде между Лабрадор и залива Чесъпийк. Той изчезнал безследно. Неговият син Себастиан предприел многобройни откривателски плавания по поръка на испанци и англичани и през 1547 година крал Едуард VI му поверил върховния надзор над английското морско дело. С това той се нарежда между мъжете, положили основния камък на британската морска мощ.

Флорентинецът Веспучи, който през 1490 година дошъл в Испания по поръка на банката Медичи, трябва да благодари повече на перото си, отколкото на корабния кил, задето името му останало завинаги гравирано върху плочата на безсмъртните. Този човек бил приятел на Колумб и съдействувал на покорителя на Атлантика в подготовката му за второто и третото плаване. Той създал много пластични и вълнуващи фантазията описания на по-късните пътешествия в Новия свят. С това спечелил вниманието на европейските издатели и те го сметнали за откривател на новия континент. Докато бременският учен Валдзеемюлер кръстил в своята „Космография“ на името на Веспучи — Америго — само Южна Америка, нюрнбергският географ Меркатор в картата си на света за пръв път пуснал целия огромен двоен материк да плава под фалшивия флаг „Америка“, макар че всъщност той трябвало да бъде наречен Колумбия.

Противно на испанските капитани, които през ерата на откритията били засенчени от славата на чуждоземните водачи на експедиции, наети на испанска служба, на неколцина португалци се удало сами да правят история в мореплаването. Две имена стоят тук на първо място: Васко да Гама и Магаляес, когото испанците назовали Магелан.

По изключение Васко не бил нито рибарски син, нито издигнал се прост моряк. Баща му бил комтур^[4] на Синиш и Серкал и някога принадлежал към тесния кръг около принц Енрико Мореплавателя. По него време европейското дворянство започнало да се интересува от морето и това се обяснява с примамливите перспективи за забогатяване, на които Сен-Джон Перс^[5] посветил следното четиристишие:

Море на Ваал, море на Мамон,

без всякаква възраст и име,

без възраст море и без разум,

море без припряност, сезони.

С участието си в морски акции не само иберийското, но също и френското и английското благородничество турило през XVI и XVII век основите на своето огромно състояние.

Португалският крал провъзгласил двадесет и седем годишния Васко да Гама за адмирал на ескадра от три кораба. Задачата била: да се обиколи Африка и да се стигне до Индия от запад. А Колумб минавал четиридесетте, когато пет години преди това открил Новия свят, погрешно считан за Индия. И Диас, който пръв се натъкнал на нос Добра Надежда, бил вече побелял морски вълк. Такива млади капитани като Васко пак прекрачили прага на командирските каюти едва в ерата на клиперите.

Изпитанията на пътешествениците за Индия били далеч по-големи, отколкото при покоряването на Атлантика. Васко плавал две години и се върнал в родината си с една трета от екипажа си. Попътен вятър издувал платната на Колумбовите каравели от Канарските острови чак до Карибско море. Същият пасат духал право в лицето на моряците, тръгнали да заобикалят Африка. И затуй те не смогнали да плават близо покрай западноафриканския бряг.

Мощно бушуващият прибой затруднявал плаването срещу вятъра в зигзаг с постоянна промяна на курса близо до сушата и пред Васко да Гама имало само един изход: да държи курс югозапад, докато под четиридесетия градус южна ширина намерил западен вятър. От тридесетия до четиридесетия градус в тъй наречените „конски ширини“ пълно безветрие спряло плаването. Това странно прозвище за северно- и южноатлантическия безветрен пояс се родило по следните причини: когато испанските и португалски кораби на път към задморските владения замирали за дълго време неподвижни в тия ширини, с живота се прощавали първи конете, защото водата за пиене ставала оскъдна.

Индийският океан също поставил големи изисквания пред платноходното изкуство на португалците. За европейците този океан бил досега книга със седем печата. Все нови изненади изправяли Васко пред съдбоносни решения. Наели един арабски лоцман, който завел ескадрата до Каликут. Но още преди да се обърне мусонът, португалците пак обърнали гръб на Индия и то не по вина на ескадреното командуване. Предивременно да отплуват ги принудило най-вече заплашителното поведение на султана на Каликут. Мусонът откъм брега на Източна Африка духал сега точно пред носа на каравелите. Нуждата от непрекъснати промени в курса срещу вятъра удължила с три месеца плаването от Индия до Африка.

Тук бил изпитът за младия адмирал. Поради големите загуби сред екипажа и бавното напредване офицерите дори го съветвали да се върнат обратно в Индия. Отстъплението би поставило вероятно на карта цялата експедиция и живота на всички. А така поне една трета от екипажа видяла пак своето отечество и била изпълнена поръката, от която тъй много зависело бъдещото развитие на мореплаването и на световната търговия.

Плаването от източния африкански бряг до Португалия преминало по-гладко. Щом заобиколили нос Добра Надежда, югоизточният пасат опънал платната на пътешествениците. Опитът от експедицията придал достоверност и на древното предание, че още финикийците обиколили Африка, като тръгнали от Червено море. Според Херодот техните мореплаватели докладвали, че отначало слънцето изгрявало отляво на кораба, а след време — отдясно. По-късните генерации не познавали истинската форма на Черния континент и затова се усъмнили в правдивостта на тия сведения.

За този подвиг Васко да Гама бил удостоен с титлата Адмирал на Индийския океан, оказали му и други почести. Индия станала за него съдба. Тук той и умрял.

Историята измерва една личност само по значимостта на делото и резултата. Но те не бива да ни заблуждават. Този велик мореплавател имал същия жесток характер като всички конкистадори от епохата на откритията. Той нареждал хладнокръвно да избиват цели екипажи на пленените дауи^[6]!

Третият от съзвездието велики мореплаватели по време на първата вълна на откритията бил също португалец: Фернао де Магаляес. Той влязъл в историята като първия капитан, който изследвал целия световен океан. Славата му не се намалява от това, че сам той не доживял да види края на първото околосветско плаване. И рядко друг някой капитан е получавал тъй почетно свидетелство. То произхожда от перото на италианеца Пигафети, автора на прочутия бордов дневник, който наред със записките на Колумб, Кук и Скот принадлежи към най-скъпоценните реликви от историята на откритията:

„Славата на Магелан ще надживее смъртта му. Той беше украсен с всички добродетели. Сред най-голямата опасност той показваше непоклатима твърдост. На море сам се подлагаше на по-строги ограничения, отколкото целия екипаж. Обладаваше по-точни познания в мореходното изкуство и морските карти от който и да било друг човек на земята. Явно, че е точно така, защото никой друг нямаше дух и безстрашие да преплава около света.“

Магелан започнал кариерата си като паж на португалската кралица. Приключенията на първия индийски пътешественик събудили у португалската дворянска младеж възхищение и стремеж да му подражават. Хиляда и петстотин доброволци се записали, когато стъкмявали нова ескадра за Индия под командата на Франсиско д’Алмеида. Португалската корона се опасявала, че преуспели и популярни мъже от дворянството ще конкурират нейния собствен благороден род и при този си избор пренебрегнала Васко да Гама. Между младите хидалгос на борда и двадесет и четири годишният Магелан се надявал да получи първите си шпори.

В морското сражение пред Каликут на 16 март 1506 година 11 португалски каравели се изправили срещу 22 въоръжени дауи. Португалците откупили оскъдната си победа с 80 убити и 200 ранени. Младият Магелан също получил своето.

Година по-късно той се отличил при превземането на Малака. Заради една дръзка атака по време на боя с малайците го произвели офицер. Обаче във военната йерархия той не напреднал, понеже бил неудобен подчинен. Ново раняване при боевете в Мароко — оттогава той окуцял — довело до уволнението му от активна служба. Пенсионирали го, макар че бил едва на тридесет и шест години. Възмутен от този безцеремонен акт, Магелан се оплакал на краля. Но кралят отказал да се застъпи за лудата глава.

В отговор Магелан обърнал гръб на своето отечество и предложил услугите си на испанския двор. Появата на португалски офицер с богат колониален опит възбудила тук трескава сензация. Испанският крал не се забавил нито миг да приеме на служба Магелан, след като се запознал с неговите планове и намерения. Той го назначил за генерал-капитан на една ескадра, която трябвало да стигне до Островите на подправките по западния морски път. Преднамерено пропуснали да забележат, че малкият куц португалец изобщо не бил моряк.

Дребният португалски благородник не бил и сънувал такава чест. През месеците до отплаването на ескадрата той трескаво наваксвал пропуските в мореходните си знания. Ала още Колумбовата експедиция доказала, че за великите открития моряшките познания на шефа на ескадрата нямали решаващо значение. Първо: на борда имало пилоти, и второ: по онова време навигаторските прибори били тъй мизерни, че и без това всичко трябвало най-често да се преценява на око.

За сполуката на едно откривателско плаване били много по-съществени здравите нерви и желязната воля да се изпълни задачата на всяка, дори на най-високата цена.

Главният проблем за командуването на експедиция бил воденето на хората, а не воденето на кораба.

Задачата на Магелан била комплицирана и от това, че испанските капитани в ескадрата считали за позор да се подчиняват на един португалец. Бунтувала се пословичната гордост на испанците, тъй като се касаело до испански кораби и испанско начинание. И по пътя се стигнало до редкия в историята на морските бунтове случай на метеж, изхождащ не от екипажа, а от капитаните.

Той избухнал до патагонския бряг, гдето Магелан заповядал да се установят на зимуване, защото облеклото на хората не било подготвено за все по-суровия климат. Въпреки че на генерал-капитана останал верен само един кораб, подпомогнат от щастието, той смазал бунта.

Пред Магелан се възправяли все нови пречки. Южноамериканският континент сякаш нямал край. Врязванията в сушата все се оказвали устия на реки. И когато накрай издирили прохода на Огнена земя, днешния Магеланов проток, ликуването замряло на устните на мъжете, понеже лъкатушният и осеян с подводни скали фарватер изисквал от тях върховно изкуство в управлението на платната и кормилото. А пък и не се знаело дали е истински проток. Диво разпокъсаният, разпенен в бурята пейзаж на първичния свят от скали и вода бил като че ли безкраен. Горещи и студени вълни връхлитали матросите на вахта и на щурвала. „Сан Антонио“, който носел на борда си най-големите запаси от храна и при преминаването завършвал колоната, след втората нощ вече не се показал. Ужасът накарал мъжете да обърнат назад.

В тези критични дни измършавелият, посивял Магелан бил изправен пред върховното решение в своя живот. Настроението на екипажа — набързо стъкмена интернационална сбирщина — било лошо. Имало заплаха от нов бунт, ако се дочуело нещо за положението с припасите след бягството на „Сан Антонио“ и за плачевното състояние, в което се намирали корабите.

Но ето: изпратените напред съгледвачи пристигнали с известието, че се вижда открито море. Това светкавично променило ситуацията. Избухнало радостно ликуване, когато на корабите узнали тази вест. Генерал-капитанът, доскоро най-самотният и най-изолираният мъж от цялата ескадра, сега отново бил в центъра на вниманието. Възхищавали се от силата на волята и непогрешимостта му, които единствени довели до този триумф и се срамували от своята собствена слабост. Дори само чрез този подвиг името Магелан станало вече безсмъртно. Но дали този прелом в настроението означавал и готовност на екипажа да продължат плаването?

Здравият човешки разум бил недвусмислено против такава авантюра. Магелан бил съвсем наясно, че мнозинството моряци очаква от него да поемат обратния път. Иначе не би си послужил с такъв трик: той приканил всички капитани, кормчии, корабни майстори и боцмани писмено да му изложат мнението си за по-нататъшното плаване. Запазвал си правото — тъй се казвало в циркулярното писмо — след преглед на отговорите им да вземе окончателно решение.

Да свика на флагманския кораб съвещание по този въпрос с всички мъже от командния персонал би било равносилно на отказ от плаването. А поради писменото допитване, при което никой не би се почувствувал пренебрегнат, никой и не знаел как другите са отговорили на генерал-капитана.

Макар и с цената на много нерви за Магелан, сметката му излязла права и на 28 ноември 1520 година той заповядал да развеят на мачтата сигнала „Вдигай котва! Следвай флагманския кораб!“ Ако сега капитаните бяха наредили да обърнат корабите назад, играта би била загубена. Дори и да не се стигне до бунт на флагмана — околосветското плаване само с един кораб би било невъзможно. Събитията по-късно потвърдили това.

Съдбоносното решение на Магелан респектирало капитаните. Примирили се с него, те сами подписали своята смъртна присъда, също и човекът, който заповядал да се плава напред. Магелан бил убит в схватка с туземци на Филипините. Повечето от останалите споделили участта на адмирала или умрели от глад, ако не станали жертва на скорбута или на други болести. За зла орис те плавали северно от полинезийските архипелази, без да ги видят. Тъй те били принудени да прекосят в многомесечно плаване целия Пасифик без междинно спиране и прясна храна.

Поради злощастно избрания курс корабите попаднали при това в екваториалната безветрена зона. Безмилостно греело слънцето, а Пасификът се простирал гладък като супа в чиния. За своите първи европейски покорители той се превърнал в страхотен пъкъл на глад и жажда и те се мъкнели напред с темпото на пустинен керван. Сред най-гигантския склад с храни на земята с неизмеримите му запаси от рибни белтъчини мъжете изтърпели танталови мъки. И стигнали до ония противни сцени, познати и от други експедиции. Изяли всичко кожено, което се намирало на борда — от обшивката на реите до коланите и обувките. Сетне на ред дошли плъховете, а накрая посегнали на мъртъвците.

И все пак това трагично плаване влязло в историята като едно от най-революционните героични дела, сътворени от хората. Световният океан станал лаборатория, а корабът инструмент, с чиято помощ била окончателно доказана оспорваната дотогава теория, че земята е кълбо. Ала първото околосветско плаване било пионер и за разгръщането на презморска световна търговия. Завърналият се в родното пристанище кораб с останалите 13 живи на борда под командата на баскийския кормчия Делкано направил чест на името си. Той се наричал „Виктория“, победа. Оживелите изпълнили обета, който екипажът дал по време на една тежка буря близо до Тимор. Без оглед на своето физическо изтощение те незабавно тръгнали да се поклонят и покаят пред Светата Мария от Антигуа. С това искали и да изкупят своя грях, че по пътя чествували неделните дни и черковните празници не на същинските им дати. Като преминали линията на Гринуич от изток към запад, те изпреварили календара с един ден.

Испанската корона удостоила Делкано с герб, на който редом със земното кълбо били изобразени канелени пръчки, мускатови орехчета и карамфил, а над тях девизът: „Ти първи ме обиколи.“

 

 

В същата мярка, с която от XVI век морското господство постепенно преминавало от Иберийския полуостров към другите крайатлантически европейски страни, историята на великите капитани се обогатявала с нови имена. В борбата срещу иберийското надмощие върху морските пътища на света се появил през XVI столетие английският боен кораб.

Англия родила тогава капитани с изключителна дързост и енергия. Те били „мъже, които днес командуват пиратска флота, а утре заемат висок държавен пост. Днес с алчни ръце копаят съкровища, а утре започват да пишат световната история. Мъже със страстна жажда за живот, със силен усет за великолепие и лукс и все пак в състояние за дълги месеци да приемат лишенията на едно презморско плаване в неизвестността. Мъже с висши организаторски способности… с една дума: мъже на Ренесанса.“

Към тази сполучлива характеристика на Зомбарт^[7] може да се добави, че морските юначаги служели едновременно не само на Марс и Меркурий, но се проявили като изследователи и откриватели и не рядко били изтънчени джентълмени. Съдбата им била авантюристична като техния стил на живот. Те умирали или на море или на бесилото. Мъже като Дрейк, Рели, Фробишър, Кавендиш и още много други потвърждавали старинния стих:

Морето е терен за всички

и изненади носи час по час.

Богатият тук става беден,

а бедният пък става княз.

Короната и дворянството на Испания и Португалия забогатели от морето. Презрително и надменно гледали те на англичани и холандци и пренебрежително ги наричали просяци на океана. Но скоро листът се обърнал. Голтаците на морето започнали да скубят перушината на крезовете от океана. Първо им отнемали корабите с плячка, а сетне и задморските територии. Наченало голямото ограбване на досегашните грабители, кървавата драма на първата подялба на света.

Пред всички в Англия се отличил Френсиз Дрейк, който според една версия бил син на матрос, а според друга — отроче на един духовник. Доброто възпитание, което имал, говори за второто. Било втората половина на XVI век, когато англичаните се престрашили в морето, макар и на дребно, и започнали да оказват на испанците услуги от твърде нечист характер: снабдявали с африкански роби испанските владения в Средна Америка. Живия товар разменяли срещу захар, ром, тютюн и памук.

Един ден испанците забранили на англичаните всякаква търговия по тези места, макар че с тази мярка те от стопанско гледище режели къс от собствената си плът. Забраната изненадала и двадесет и седем годишния капитан Дрейк, току-що пристигнал във Веракрус със своя робски транспорт „Джудит“ заедно с други още английски кораби.

Срещу конфискацията на корабите англичаните се противопоставили със сила. Но не устояли на превъзходството. Дрейк и прочутият роботърговец Хоукинз побягнали в последната минута, а по-голямата част от екипажите им попаднала в плен и била жестоко малтретирана. Това преживяване определило бъдещия жизнен път на Френсиз Дрейк. Той се заклел да не си отдъхне, докато не отплати на испанците за всичко. Жаждата му за мъст отишла толкова далече, та той обявил на испанския колос един вид частна война.

Това не било празен брътвеж. През 1570 година той се върнал в Западна Индия с дружина авантюристи, въоръжени до зъбите, потопил няколко испански галеони^[8], ограбил няколко пристанищни градове и богато натоварен с плячка изчезнал също тъй внезапно, както се появил. Две години по-късно той отново нападнал ненадейно сърцето на испанските колониални владения — този път с два кораба. С щурм превзел град Номбре де Диос, „Златния хамбар на Западна Индия“, след като насъскал индианците срещу испанците. После се насочил към Картагена, гдето се разшетал между закотвените в пристанището кораби. След като опожарил във Веракрус още един склад със стоки, пак поел курс към Плимът^[9].

През 1577 година той вдигнал платна за своята най-голяма акция. Искал тоя път да засегне испанците в най-уязвимата точка. Английският шпионаж открил, че испанците складирали огромните съкровища от златото и среброто на инките по западния бряг на Южна Америка, в днешно Перу. Тук те се чувствували в пълна безопасност, понеже не вярвали, че друга нация може да обиколи с кораб Огнена земя през Магелановия проток. Да, дори те сами не рискували да използуват този път за своите транспорти с благородни метали, а пренасяли съкровищата на инките в западноамериканския пристанищен град Панама. Тук ги прехвърляли на мулета. На източноамериканския бряг скъпоценностите преминавали от гърба на мулетата в корабните трюмове и потегляли за Испания.

Грандиозният стратегически план на Дрейк имал тайното одобрение на английската кралица Елизабет^[10], която впрочем винаги получавала солиден дял от плячката. За да заблуди испанските съгледвачи в британските пристанища, отплаването било маскирано като търговска експедиция за Александрия. Ескадрата на Дрейк се състояла от пет сравнително малки единици. Най-големият кораб бил 100-тонен, а най-малкият — 15 тона. И огневата им мощ не била много голяма. Флагманският кораб „Пеликан“, когото Дрейк противно на едно старо моряшко поверие прекръстил по пътя на „Златната кошута“, бил въоръжен само с 18 оръдия. Затуй пък ескадрата имала едно решаващо предимство, което компенсирало всички несъвършенства. Рядко някога кораби са имали екипаж като този. По изключение той не бил скърпен от пристанищните вертепи и затворите. Дрейк лично подбирал хората. Наред с изпитани морски вълци и ветерани на борда се намирали занаятчии и ентусиазирани луди глави — всички доброволци. Към персонала от специалисти ангажирали още двама корабостроители, неколцина пилоти, картограф, иконом, трима музиканти и един паж.

Ала между командуването и екипажа на ескадрата тлеело напрежение. Дори пред хората си Дрейк запазил в тайна истинската цел на плаването и ги оставил на вярата им, че отиват за Александрия. Едва пред Кап Верден^[11], когато внезапно заповядал да обърнат щурвала на западен курс, той разкрил на екипажа истината. Хората се разгневили, че той ги дарил с тъй малко доверие. Един от офицерите използувал това, за да скрои заговор. Но мнозинството поддържало Дрейк.

Такава заговорническа сбирщина можела да провали всяко морско начинание, и това дало повод по-късно на лорд Хоук, който натикал френската флота върху подводните скали на Киберон, да каже: „Един калпав екипаж и добър кораб струват по-малко от един калпав кораб с добър екипаж.“

Величественият морски поход на Дрейк доказал, че и при тази предпоставка не може да се сключи вечен съюз със стихиите на морето. Ураганни бури — страшните памперос — така разиграли разбойническата ескадра по източното крайбрежие на Южна Америка, че корабите напълно се загубили един от друг. Дрейк преминал Магелановия проток сам и напразно чакал другите цяла седмица. Един кораб от ескадрата се върнал обратно в Англия, а за останалите не се чуло нищо повече.

Без оглед на това Дрейк решава с един кораб да продължи замисленото. Скоро „въоръжената божия десница“, както Дрейк високопарно се наричал, нанася удар. Връхлита и разграбва първо Валдавия и Сантяго. С шепата хора Дрейк не може да нападне по-големи пристанищни градове. Но затуй пък го обезщетява богато една сребърна флота, плаваща за Панама, която той поразява с вълча ярост. Абордира най-обемистите галеони, нагазили най-дълбоко във водата от бремето на натоварените съкровища, и заповядва да прехвърлят на „Златната кошута“ само златните слитъци, понеже на борда няма място за среброто.

За първи път Дрейк мисли за връщането. Но същия маршрут му се вижда твърде опасен и той плава нагоре покрай западния американски бряг, за да намери излаз на север от двойния материк. В решението му играе роля и откривателската страст от онова време.

Ала тази амбиция бърже охладнява и то в буквалния смисъл на думата. Когато става все по-студено и един прекрасен ден вантите и всички останали въжета замръзват като пръти, капитанът заповядва да обърнат щурвала на курс югозапад. Щом не може да направи ново откритие, този необикновен мъж иска поне да използува случая и да обиколи земята. И моряшкото щастие не го изоставя. Докато екваториалното безветрие на Пасифика притиска Магелан, в платната на „Златната кошута“ мощно духа североизточният пасат.

Когато Дрейк поема курс към открито море, от началото на пътешествието са изминали вече две години. Но екипажът като един човек стои зад своя млад капитан-разбойник. И плава към нови приключения, корабният трюм пращи от злато, а собственият стомах от червивите сухари и смрадливото солено месо.

Скокът през Великия океан е започнал в края на септември. На 4 ноември същата година за рекордното време от един месец „Златната кошута“ кръстосва пред остров Тернате от групата на Молукските. Сега те се държат подчертано миролюбиво и разменят на сушата злато срещу прясна храна и подправки. Тук и на другите острови, които посещават, те показват цивилизовани маниери и по още една друга причина: Молукските острови спадали тогава към португалската сфера на интереси, а старо приятелство свързвало Португалия и Англия.

Хората на Дрейк използуват времето, за да си отдъхнат от усилията на изминалите седмици и месеци. Всеки път, когато вдигнат платната, за да посетят друг остров, те трябва адски да внимават. Под водната повърхност дебнат коралови рифове. В хаоса от подводни скали пред Целебес „Златната кошута“ само на косъм се избавя от корабокрушение. Сякаш това има значение! В Англия отдавна са отписали „Майстора-крадец на Новия свят“ заедно с цялата му дръзка разбойническа шайка.

Но Дрейк, склонен към размисли, преустановява патрулните си набези из Меланезия и поема курс към Англия. На крилете на югоизточния пасат той с всички платна се носи през Индийския океан. В широка дъга заобикаля нос Добра Надежда. И в един намусен ноемврийски следобед на 1580 година „Златната кошута“, след тригодишно скитане по света, се втурва в родните води.

Сърцето на обрулените, осолени от морето мъже бие по-бързо — близките им са ги отписали и смятат, че те отдавна са напълнили търбуха на акулите и канибалите или пък са увиснали на испанската бесилка. И щом съзират тримачтовия кораб, в Плимът избухва ликуване, което разтърсва младо и старо и скоро заразява цяла Англия. Никога мореплаватели не са бивали посрещани тъй възторжено.

Тези златни момчета носели на борда ценности за два милиона и петстотин хиляди фунта стерлинги. Като приказка започнала невероятната морска авантюра, така и завършила. Лично кралица Лиси^[12] се явила на станалия вече легендарен команден мостик на „Златната кошута“ и тук вахтата я посрещнала с възгласа: „whore, whore^[13]!“. С такова грубо прозвище морските вълци обикновено наричали жените, които се качват неканени на палубата. Тя се престорила, че не чула, и под аплодисментите на бойните му другари посветила Дрейк в рицарско звание.

Сторила го не само от лична симпатия или заради своя значителен дял от плячката. Имала и други основания. Тези почести били за нея политика. Когато въздавала благороднически сан на този мъж, станал бързо национален герой, това издигало и нейния престиж в очите на англичаните. А рицарският удар^[14] бил и недвусмислен отговор на една испанска протестна нота, с която искали предаването на пирата Френсиз Дрейк.

Този отговор без съмнение включвал и риска от война, която скоро избухнала между двете сили. Сега кралицата официално изпратила Френсиз Дрейк по пътеката на войната към Западна Индия, и то като командуващ флота от 25 морски единици. На отиване флотата първо нападнала града Сантяго на Кап Верден. Сетне с огън и меч върлувала из презморието. Година след този военноморски поход Дрейк нападнал южното испанско пристанище Кадис, гдето пратил на дъното част от испанската Армада.

Еполети на вицеадмирал на Нейно Величество украсили през 1588 година някогашния морски разбойник. Войната между Англия и Испания навлязла в своята решителна фаза. Филип II, в чиято империя слънцето никога не залязвало, разполагал с гигантска военна флота. Той искал да си разчисти сметките както от позиция на политическата власт, така и по религиозни подбуди, понеже третирал тази некатолическа страна като блато на еретици. Възнамерявал да изпрати срещу Албион флота, каквато светът още не бил виждал.

През лятото на 1588 година всичко било вече готово. На борда на Армадата се намирали 55 000 войници, 3000 благородници, 180 изповедници, 1200 коня, 1400 мулета, 1150 корабни и 200 полски оръдия.

На този колос англичаните не можели да противопоставят равностойни по численост сили, но моряците им имали по-добри глави и сърца.

Срещу напудрените херцози и донове с техните остарели методи в морската тактика англичаните изпратили дръзки и изпитани в боевете водачи: Дрейк, Рели, Фробишър и Хауърд. Часът на Дрейк настъпил. Сега той най-сетне можел да се опълчи срещу омразните испанци с открито чело. Корабът му се наричал „Ривенджър“, отмъстител, любимо име у пиратите и военните флоти, понеже събуждало плам и прогонвало всякакви скрупули. И в световно историческата битка, назована на името на селището Гравелен или Гравелинген близо до Кале, той не му останал длъжник.

Наистина този бой още не докарал разгрома на испанската световна империя. Бил само отблъснат опитът на испанците да дебаркират в Англия. Затова Дрейк продължил акциите си срещу испанските колонии. Но на 28 януари 1596 година умрял от дизентерия. В Карибите се сключил над него моряшкият гроб.

През 1853 година баденският град Офенбург издигнал на Дрейк паметник, понеже уж той донесъл в Европа картофите. По-известен станал портретът, на който той самоуверено се опира с ръка на един глобус. Оттогава често мореплавателите обичали да ги изобразяват в тая поза.

Дрейк е една от най-величествените фигури, плавали някога по море. Той бил приветлив към обикновените моряци и човечен към пленниците си. Въпреки това дисциплината на корабите му била сурова.

Англия раждала и други моряци, които били на интимно „ти“ със смъртта и дявола: Рели, Фробишър, Дейвис и по-късно Кук и Нелсън. Отчасти те също били хора от народа.

Рели, роден през 1552 година, бил от благородно потекло. Преди да тръгне по море, той учил право в Оксфорд, а правил и опити в поезията. Жажда за приключения подгонила младия благородник отначало във Франция, гдето се сражавал в гражданската война на страната на хугенотите.

И един ден го пипнала магията на морето.

Най-известни са плаванията му в Северна Америка. Щатът Виржиния, родината на най-ароматичния тютюн за лула и цигари, израсъл от малко поселище, основано от Рели. С името Виржиния той поискал да отдаде почит на девствената, почитана „майка на страната“, самотната кралица Елизабет. По-сетне Виржиния станала зародиш на Съединените щати. С нейното основаване Рели искал да пресече тоталните претенции на Испания в Америка.

Когато Дрейк не оживял от своята последна авантюра в Карибите, Рели тъкмо предприемал фантастичните си плавания. Един вълнуващ слух обикалял тогава европейските дворове: този път било не Елдорадо — Страната на златото, — чиито несметни съкровища се намирали навярно нейде сред зеления ад на амазонската джунгла. Сега духовете възбуждал Маноа, един тайнствен град, настлан уж със златни павета.

Подир тази химера в пущинака се упътили мнозина испански конкистадори и вече не се върнали. През 1595 година Рели, изпаднал многократно в немилост, сполучил да спечели алчния за злато английски кралски дом за една експедиция към този легендарен град в джунглите. Пътят му до капитанския мостик водел сега директно от затвора — в продължение на години Рели невинен чезнел в Тауър.

Плячката, с която се върнал от похода, била твърде мършава. При все това същият проект още веднъж го избавил от Тауър, гдето крал Яков I отново го хвърлил. За последен път го изпроводили по море срещу обещанието да намери златни мини. Но и тази експедиция отишла нахалост. Върнал се с празни трюмове и през 1618 година бил осъден на смърт и екзекутиран. Последното му желание било една лула виржински тютюн.

И сега е забавно, когато четеш, как закоравелите английски мореплаватели от XVI век с божието име на уста вършили дори най-насилническите си актове, от които косите ни настръхват. Прочутият търговец на роби Хоукинз пренасял черната стока, от която спечелил колосално състояние, с един кораб на име „Исус от Любек“. На капитаните от една своя ескадра с ловци на роби той дал такива указания: „Служете всеки ден литургия, отнасяйте се един другиму с любов, пазете грижливо съестните продукти!“ Един от съучастниците му по-късно писал за такъв поход на срамната търговия с хора и плячка: „През цялото пътешествие загубихме само 20 души. Да благодарим на небесното царство, че донесохме у дома голямо имане от злато, сребро, бисери и накити. Да бъде благословено във вечността името на Хоукинз. Амин.“ Кралицата въздигнала роботърговеца в дворянски сан. Той бил същият Хоукинз, който сетне като вицеадмирал се сражавал в канала Ламанш срещу испанската Армада.

 

 

Времето на необикновените капитани настъпило пак, когато Европа започнала да се интересува от Пасифика, особено от Южното море. В Пасифика океанът има мащаби като никъде другаде. Както Азия винаги привличала европейците, тъй и това море, равностойно по гигантските си размери на най-големия от всички континенти, упражнявало своята мощна притегателна сила. Капитани като Байрон, дядо на прочутия поет, Уолис, Картрет, Тасман, Торес, Бугенвил вдъхновено преоравали синия безкрай. Особено ги пленявал вълшебният островен свят на Южното море. Архипелазите му приличали на късове от земната кора, раздробени от гигантски юмрук. А къде другаде имало слънчеви изгреви с такива бели перести облачета, обагрени с нежния матов блясък на бисерна мида!

Мъжете пред мачтата били не по-малко очаровани от тия атоли, родени сякаш от сините глъбини в пенестите вълни на прибоя, с цветното ухание на амброзия и с голите евини щерки. Само тъй може да се обясни чудото, че екипажите, завърнали се от Южното море у дома, веднага постъпвали доброволно на първия кораб, който се готвел да плава натам. Командата на Уолис целокупно се представила на Кук.

Не ги стъписвало и туй, че Тихият океан съвсем не бил тъй безобиден и мирен, както обещава името му. Близо под повърхността му понякога дебнат коварни коралови рифове, които орисали участта не само на двата откривателски кораба на Лаперуз. А не по-малко лоша слава имат вихрите му от ясно небе.

Много европейски експедиционни кораби потегляли за Пасифика, ала до средата на XVIII век нито един капитан не можал да добие дори само приблизителна представа за полинезийския островен свят. Данните за местоположението на откритите острови били съвсем неточни. Когато например бунтовниците от „Баунти“ търсели остров Питкерн според координатите, които дал Картрет, не намерили там нищо освен вода. И те загубили в търсене много месеци.

Цел на втората вълна откриватели била да атакува тези бели петна по картата на света, особено тайнствената Terra australis, една от най-жилавите утопии на географията, за която предполагали, че се намира в Южния Пасифик. По време на тази вълна били извършени дела, които обезсмъртили някои капитани. На върха им стои Джеймс Кук. Той е първият мореплавател, потеглил за Пасифика с хронометър за точно определяне на географските дължини и с един щаб от природоизследователи, астрономи и рисувачи. Рисувачите били фоторепортерите на онова време, на тях ние дължим хубавите и безценни от културноисторическа гледна точка картини-документи за пътешествията.

Кук произхожда от многодетно семейство на земеделски работници. На четиринадесет години постъпил на въглищарски товарен кораб, след като зарязал чиракуването си при един бакалин. На този кораб „той петнадесет години изтърпявал като обикновен матрос и като кормчия всички несгоди и теглила на суровата служба, която по-късно се опитвал да облекчи за своите подчинени“.

От Георг Форстер, който придружавал Кук във втората му тихоокеанска експедиция, ние притежаваме и много други още сполучливи бележки за този Selfmademan^[15] на командния мостик, между тях е и следната: „Чрез мъдри мерки той победи скорбута, чумата на мореплавателите, който иначе грабваше във флотите обикновено повече жертви, отколкото най-кървавата война.“

Никой корабен лекар дотогава не можал да демонстрира едно толкова хуманно дело. От началото на презокеанското мореплаване чак до века на клиперите човечните капитани се срещали така рядко, както вятърът в „Конските ширини“. Кук спадал към тия похвални изключения. Когато английското адмиралтейство не поискало да разреши пари за многото бурета кисело зеле, плодови сиропи, лимонов сок и компот за втората му експедиция, той ги задраскал от бюджетните разходи за продоволствие и ги сложил в листата за медикаменти. Това не било фокуснически трик или подигравка със слисаните му началници. Болните от скорбут гладуват за овощия и зеленчуци също тъй, както жадният за вода!

Кук се застъпвал за благополучието на екипажа, защото самият той бил порядъчен мъж. Това го отличавало от много други командири, които се прославили с бруталността си.

Без съмнение и духът на епохата нюансирал поведението на Кук. Разпространяваните от философите на XVIII столетие хуманитарни идеи не преминали покрай този начетен самоук, без да оставят следи. Върху мачтите на корабите му се веело, образно казано, знамето на Русо. През това плаване посягали с неохота към оръжието. Дори когато по време на третото му пътешествие по света хавайците застрашили самия него на плажа на Вайкики, той се опитал да ги укроти с думи — едно снизхождение, което му струвало живота.

Кук събудил вниманието на адмиралтейството, когато английската флота обсаждала Квебек и под гюллетата на френските фортове той безстрашно измервал дълбочините по течението на реката Свети Лаврентий. Произвели го младши лейтенант. Когато по-сетне той съставил и един меморандум за наблюденията си върху слънчевото затъмнение в Нюфаундленд, адмиралтейството счело, че този мъж, тогава четиридесетгодишен, е най-подходящ да командува изследователския и откривателски кораб „Индевър“.

Научните задачи на експедицията били да се наблюдава слънчевото затъмнение в Таити и да се намери Южният материк. Понеже втората задача не била изпълнена, след завръщането на „Индевър“ адмиралтейството решило второ, а накрай и трето изследователско плаване.

Макар че още след първото пътуване Кук станал един от най-популярните мъже на Англия — за необикновените му преживявания през това плаване скоро се заговорило навсякъде — втората експедиция го направила почти легендарна фигура. Той получил отличието Четвърти капитан при Кралската болница за моряци в Гринуич, понеже през второто околосветско плаване, благодарение на неговите грижливи мерки, нямало умрели от скорбут. Освен това на Кук оказали необикновената за един моряк чест да бъде приет за член на Ройал Сосайъти^[16], най-висшата научна колегия в Англия. За благодарност той нарекъл на това прочуто дружество цяла островна група в Южното море. Този архипелаг и днес носи името „Дружествени острови“.

Приблизително по времето, когато Кук се връщал от първото си околосветско плаване, на борда постъпил тринадесетгодишният син на един английски пастор. На двадесет и една година той получил капитански патент. С това започнала една кометнобляскава кариера.

Както враждите между Англия и Испания били благоприятни за великолепната кариера на сънародника му Френсиз Дрейк, тъй и възходът на Нелсън не би бил възможен без конфликта на Островното кралство с Франция.

Необикновената популярност на Нелсън почива на неговата смелост, на готовността му винаги да налита на бой и на женските му афери — като се почне от креолката Френсиз Найсбит и се стигне до кокотката Амели. А една от забавните шеги на историята е, че този морски вълк, който дължи на морето всичко, на борда непрекъснато страдал от морска болест. Той не знаел и да плува, но за моряците от XVIII и XIX век това далеч не било позор.

Прочул се Нелсън и с това, че не считал за свещени заповедите на своите началници. Веднъж английската флота се натъкнала близо до нос Сейнт Винсент на една превъзхождаща я по численост и огнева мощ испанска ескадра. Против заповедта на английския флотски командир Нелсън с малкия си линеен кораб „Минерва“ се отклонил от съединението. В солова акция той поел курс право към въоръжения със 136 оръдия флагмански кораб на испанците, който със своите четири палуби бил двойно по-висок от „Минерва“.

Скоро корабът на Нелсън бил обграден от пет испански фрегати и няколко сполучливи оръдейни залпа добре го нагласили. С последното си платно и с една рискована маневра „Минерва“ наближила испанския флагман. На отчаяната заповед на Нелсън да абордират много по-високия кораб малцината останали живи от английския екипаж скочили от реите върху испанската палуба, а Нелсън с меч в ръка се втурнал през прозореца на кърмовата галерия право в испанската комендантска каюта и пронизал смаяния адмирал. После скочил на дека и оттам върху задната кула на друга испанска каравела, която се притекла в помощ на абордирания флагмански кораб и лежала сега на дрейф до него. В почерняла от барута, раздрана униформа той отнел тук шпагите на съвсем обърканите от такава дързост испански офицери. След този виртуозен подвиг английският крал провъзгласил Нелсън за контраадмирал. Ако не бе успял, биха го държали отговорен за неизпълнение на заповед.

Впрочем и Дрейк бил замесен от същото тесто. В морската битка при Гравелен той загасил задната светлина на своя кораб, която трябвало да служи за ориентир на следващия го в килватер английски линеен кораб — не го убедила тактиката на нощната атака, която му заповядали.

Примерът на „Тезеус“, чийто екипаж взел участие в бунта срещу режима на терор, упражняван от неспособни флотски офицери в Портсмът, показва как обаятелно действувал Нелсън на матросите. Мъжете го посрещнали с възторжени викове, когато временно го командировали на този кораб.

След битката при Абукир Нелсън бил удостоен от английската корона с баронската титла виконт, а от краля на Неапол с титлата херцог ди Бронте.

Този връх на неговата слава съвпаднал по време с галантното му приключение с жената на английския посланик в Неапол лейди Хамилтън. То разбило не само брака на Нелсън. Той изпаднал в немилост пред кралския двор и адмиралтейството. В отговор напуснал флота.

Но скоро пак бил призован на командния мостик. Междувременно Наполеон принудил почти цяла Европа да падне на колене и сега наедно с морските сили на Испания се готвел да покори и Англия. Самото съществуване на Островното кралство зависело от бързия разгром на обединената френско-испанска ударна флота, която по численост превъзхождала английската. При тази ситуация и под натиска на общественото мнение кралят не можел да си позволи никакво друго решение, освен да повери на Нелсън върховното командуване със задача да унищожи вражеските военноморски сили в собствените им пристанища.

В сражението на 21 октомври 1805 година при Трафалгар, плосък нос между Гибралтар и Кадис, френско-испанската флота била победена. Понеже офицерите и екипажите на съюзниците се били много храбро, англичаните откупили скъпо своята победа. Палубите на британските линейни кораби били постлани с трупове. Единият от тях бил Нелсън.

Сцената на смъртта му е увековечена в прочутия барелеф върху Нелсъновата колона в Лондон. А на палубата на „Виктори“, на мястото, гдето Нелсън бил улучен и паднал, има медна паметна плоча. Всяка година стотици хиляди англичани се стичат на този кораб-мавзолей, който лежи на котва в Портсмът. Но освен това и днес още всички униформени матроси на света носят, без да го знаят, таур за този матадор на морето и не подозират, че на раменете им стои славният знак на неговите морски победи. Защото черната моряшка връзка дължи произхода си на неговата смърт, а трите бели ивици върху всички матроски яки по света били въведени през миналия век по разпореждане на английското адмиралтейство, за да се съхрани по този начин споменът за морските победи на Нелсън при Абукир, Кап Финистер и Трафалгар.

 

 

Железният закон на морето оформил и възпитал още много други величави фигури. Дали като Нелсън, Руйтер^[17] или Жан Барт^[18] те считали океана като бойна арена на последните рицари или като Кук за поле на изследвания и открития — със своите качества и способности мореплавателите винаги ще излъчват героично обаяние.

Между тях имало капитани, за които се носел слух, че можели да командуват вятъра. Такива майстори на висшето платноходно изкуство били Ван дер Декен и други закалени ветроходци. Те така превъзходно владеели своите дървени буревестници, та тръгвали на плаване при всякакъв вятър и погаждали номера дори на ураганите.

Към тях принадлежи еднакво прославеният като капитан и корсар Каспар Нетелбек, който имал остър нюх за граничните зони на бурите, търсел ги и ги използувал да лети като птица. Понеже не можели да си обяснят такова голямо ветроходно изкуство, разправяли за него, че като Летящия холандец се бил продал на Опашатия.

Роберт Хилгендорф, прочутият командир на не по-малко прочутия и винаги мокър „Потоси“ бил наричан „Дяволът от Хамбург“ заради безразсъдно смелите си плавания. Капитанът на последния тримачтов платноход и вдъхновен трубадур на златната ера на ветроходното мореплаване Алън Вилърс окачествил Хилгендорф като „най-добрия може би капитан, който някога е командувал платноход“.

Към този сорт капитани спадали по-късно онези крале на морето, които командували клиперите. Млади, безскрупулни, амбициозни и дръзновени, по време на плаванията си те залагали всичко на една карта, за да счупят постигнатите вече рекорди на бързина. От това зависел не само размерът на заплатата, но често и службата им. Защото корабопритежателите от XIX век открили вече уравнението „времето е пари“. Те плащали високи хонорари само за първокласни постижения. Не можели да си позволят да сменят екипажите, защото матросите все били дефицитни. Обаче нов капитан бързо се намирал.

Понеже над главите на командирите на клипери винаги висял този дамоклев меч, те предпочитали да играят „ва банк“, отколкото да позволят на своите съперници да ги надвият в бързината. Тези жокеи на морето, чиито пистолети много лесно излизали от кобура, въвеждали на борда железен режим. При все това често съумявали да внушат на цели екипажи, състоящи се предимно пак от млади хора, истинска състезателна треска.

Безогледно гонените океански ветроходи били най-мокрите кораби, които някога са браздили седемте морета. Палубите им бивали най-често гладки като сапун, понеже при бързото плаване в бурно море вълните удряли през фалшборда. Дори когато бурята виела в такелажа най-дивата си бойна песен и мощните лапи на сивогърбите огромни вълни връхлитали безмилостно върху стройния корпус на клипера, смятало се за неприлично да се намалява значително площта на платната. Вместо това на фаловете и брасовете връзвали стражи, които с брадва отсичали въжетата само при опасност от обръщане.

Но често и за тая работа ставало твърде късно и никога вече светът не узнавал нищо за тази или онази „хрътка на океана“ и за нейния безумно смел екипаж. Но ако преодолеят плаването щастливо и клиперът излезе победител в някое световно надпреварване за най-пресния чай или друг деликатен товар, очаквали ги не само парични награди. Тогава кейовете на Темза или на някое друго пристанище гъмжали от ликуващи хора. Чествували героите на деня, а девойките ги боготворели. Портрети на младите капитани, които в повечето случаи изглеждали добре, се появявали във вестниците и модните журнали.

В драмата на спора между човека и морето сред многото обветрени от хиляди бури герои участвувал и Джошуа Слокъм. Портретът му дори заслужава да се постави в почетната моряшка галерия редом с бюстовете на Магелан и Делкано, макар че официалната история на мореплаването едва ли е посветила и ред на този доблестен морски вълк. В действителност той се нарежда в първата редица на великите мъже от морето, защото друг човек не е извършил дело като неговото. Той надминал дори викингите!

Повече от половин столетие в живота на този американски моряк не се случило нищо повече или по-малко, отколкото в живота на други моряци. Той служил на множество кораби. После му омръзнало и за разнообразие постъпил в корабостроителница. През 1892 година му подарили един стар кутер. Всъщност предишният му собственик поискал да поправят изгнилата гемия. Но във всяка дъска имало червеи и ремонтът щял да струва колкото строежа на нова. Когато корабостроителницата му представила сметката за разглобяването на стария ветеран, собственикът, без много да му мисли, го подарил на Джошуа Слокъм, който тъкмо тогава му се изпречил на пътя.

Джошуа се заел в свободното си време да ремонтира 10 метра дългата и 3 и половина метра широка дванадесеттонна ладия. Подновил я от глава до пети. Това му струвало почивката за една година. Сетне взел решение, което никой от познатите и приятелите му отначало не приел за сериозно. Той искал с кутера сам да тръгне на околосветско пътешествие. Твърде дълго бил плавал по море, за да може да спи спокойно в истинско легло на сушата.

На 1 юли 1895 година Джошуа вдигнал платна, като взел на борда две бурета вода, консерви и други припаси, както и една спасителна лодка, пушка, будилник, петролна лампа с два фитила и други сечива. Тези, които го наблюдавали, били убедени, че с това оскъдно съоръжение чудакът-морски вълк се готви за кратко крайбрежно плаване до най-близкото американско пристанище. Джошуа оставил скептиците на собственото им мнение и взел курс към открития Атлантик в посока Европа. Всетаки работата се разчула и неколцина журналисти на лов за сензации публикували репортажи, намислени повече да развеселят читателите.

„Спрей“, така се наричал кутерът, направил чест на солидната работа на своя нов създател и капитан. Без премеждия той следвал пътя си през „голямото блато“.

През тези дни и седмици на Джошуа без съмнение му доскучало сам. Много работа нямал, понеже почти до Европа плавал с попътен вятър. Използувал почти същия маршрут, който някога избрал Колумб при завръщането си от Новия свят. През повечето нощи самотният пътешественик връзвал кормилото и спял в койката си.

Но и през деня нямал какво да прави. Единственото разнообразие били обедите и вечерите. Тогава решил, за да пропъжда самотата, да действува така, като че на кутера има екипаж и започнал високо да издава заповеди на своите въображаеми подчинени. Катерел се нагоре и надолу по мачтата, оглеждал хоризонта и изпявал: „Всичко наред, земя още не се вижда!“ Когато слънцето достигне зенита, той ревял към палубата: „Смяна на вахтата!“

Често лягал на нара в тясната си „капитанска каюта“, като закрепял кормилото. Оттук давал на „своя кормчия“ заповеди като: „Две деления ляв борд, Дик!“ Сетне повтарял тия думи с малко преправен глас, като прибавял: „Йес, сър!“ Защото на корабите, също както във войската, е обичайно подчинените да повторят заповедта.

Никога старият мъж не губел своя хумор, дори и при злополуката, когато лодката се преобърнала и той едва не се удавил. Като почти всички морски вълци от епохата на ветроходите той не можел да плува.

Когато друг път имал в менюто си сготвена костенурка, чието месо изпържил с лук на петролната лампа, той казал на измисления си готвач: „И по-зле съм се хранил на корабите на Негово Величество.“ А в издадените по-късно бележки „Съвсем сам около света“ той хумористично констатирал: Никой екипаж не е бивал тъй доволен от готвача си, както този на „Спрей“.

Когато някой пътува, после има какво да разправя — казва поговорката. През околосветското си плаване Джошуа преживял толкова много неща, та материалът за разговори нямало да се изчерпи и през целия му останал живот. Първата му спирка била на Азорите. Той бил не малко удивен, когато тук го посрещнали най-приятелски. За начинанието му се заговорило вече навсякъде. Канили го на вечери и му поднасяли подаръци. Равновесието му несъмнено се понарушило, когато един прекрасен ден го посетило младо момиче, хубаво като картина, и поискало да го придружи. Той побягнал презглава, когато видял как на следното утро твърдоглавата девойка наистина се появила на кея във Файал с два куфара в ръцете.

Отначало Слокъм възнамерявал да продължи одисеята си през Средиземно море, Червено море, Индийския океан и Пасифика. Но британски офицери в Гибралтар го разубедили заради таксите в Суецкия канал и пиратите в Червено море. Джошуа решил да преплава около света по следите на Магелан, сиреч през Южния Атлантик.

Всичко вървяло добре до Буенос Айрес, гдето също бил приет крайно дружелюбно. В Магелановия проток навлязъл с лоши предчувствия. Наплашили го с патагонците и с жителите на Огнена земя. В осеяния с подводни скали и на места много тесен проток той не можел да прекарва нощите в сън и с вързано кормило. Когато вечер пускал котва, никога не забравял да поставя на кърмата едно плашило вместо вахтен матрос. А за още по-голяма сигурност посипвал палубата с габърчета, които една състрадателна душа му дала, за да ги разменя по пътя с „диваците“. Малко преди излаза от Магелановия проток тази предпазна мярка му спасила живота. Спял в койката си, когато крясък го разтърсил до мозъка на костите и го изтръгнал от съновиденията. Тогава чул плясък във водата и бързи удари на весла. Никога не би могъл да направи по-изгодна размяна: два крака, пълни с габъри, срещу живота си!

По издръжливост и скромност Джошуа Слокъм приличал на стария рибар Сантяго на Хемингуей. Слокъм би могъл да стане модел за „Старецът и морето“. И като него той обичал хвърчащите риби. Те били единствените му приятели през време на 72-дневното му плаване от робинзоновия остров Хуан Фернандес до Самоа. И му било мъчно да изяде долетелите сутрин на палубата екземпляри. Особено дружелюбен бил към срещаните тук-там делфини, които поздравявал по военному, понеже ги смятал за души на удавени моряци.

Невероятното му изкуство с платната, към което се прибавяла и необикновена порция късмет, личи от едно преживяване, което имал между Фиджи и Нова Каледония. Там го застигнал ураган, който запратил на дъното един клипър и една шхуна, както по-късно узнал в Сидней. А „Спрей“ се избавил от тази убийствена буря без значителни повреди. Ала след това Слокъм с удоволствие разменил жестоко съсипаното си платно, което преди това набързо изкърпил със стари чували. Яхтклубът в Сидней тържествено му поднесъл едно чисто ново платно.

Поканите и почестите в този австралийски пристанищен град надминали всичко, което Слокъм изживял през пътуването си дотогава. Старият околосветски пътешественик използувал по свой начин тази популярност, като повишил на шест пенса таксата за разглеждане на кутера. С това направил доста пари. И когато потокът от посетители намалял, той уловил една от прочутите сиви австралийски акули, които нападали къпещите се, и я показвал срещу същата такса.

Дълбоко удовлетворен, Джошуа продължил морското си приключение. До южноафриканския бряг нямало произшествия. Няколко хубави дни той прекарал на островите Келинг и на Маурициус. Тогава дошъл онзи черен ден, който почти му струвал живота. Шибаното от декемврийските бури сурово море между Игления нос и Столовата планина боксирало „Спрей“ с безмилостни коремни удари. Въпреки съвършенството, с което Слокъм владеел професията си, на косъм не бил сразен след многочасова тежка битка със стихиите от най-злия враг на всички изпаднали в беда: безразличието към края!

Много пъти стъкловидните планини на вълните от нос Добра Надежда трещяли върху „Спрей“, а брадатият Одисей след безкрайната борба едва имал вече сили да парира с нужните маневри атаките на Нептун.

Внезапно из булото пяна изплувал един английски пощенски кораб и с флагове сигнализирал на Джошуа „A happy Christmas“, честита Коледа! Капитанът познал морския герой, чието име кънтяло вече по цялата световна преса, но и не му минавало през ума, че дяволският старец е попаднал в голяма беда. Само така Джошуа можал да си обясни поведението на англичанина. Това пак му дало кураж и удвоило силите му. Славата го задължавала да не позволява да бъде победен. И той преодолял Валпургиевата нощ при нос Добра Надежда.

След цели три години червенобрадият викинг съзрял отново брега на Лонг Айлънд^[19]. Но още преди това той имал в Атлантика едно преживяване, показателно за вродената му насмешливост. Когато един ден капитанът на минаващ край него американски кръстосвач го запитал по флаговата сигнализация дали е виждал испански военни кораби, Джошуа поставил сигнала „Защо?“. И когато му съобщили, че между Съединените щати и Испания има война, той отговорил: „Предлагам да останем заедно, за да си помагаме взаимно!“

Джошуа Слокъм пристигнал здрав и читав пак в родното си пристанище.