Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (10)

Мъже, които изригват петнадесетсричкови проклятия и са натъпкани догоре със суеверия

Когато старите нюфаундлендски мореплаватели вдигали платната, за да преследват тюлени, рядко забравяли да потопят в чаша грог опашката на първото убито животно и после да я заковат на масата. След това от чашата пиели всички подред.

Тюленоловците вярвали, че с тая церемония ще си осигурят щастливо и доходно плаване. И днес още има обичаи, които са пуснали дълбоко котва в моряшкия живот. Те се коренят в първичната, граничеща с безсилие зависимост на моряка от вълните, вятъра и времето. Едва победният ход на модерното мореплаване, което пречупи мощта на неблагоприятния пасат, безветрието и насрещните течения, пресече и тези корени, без веднага да ги премахне. Защото все още ежегодно има много корабокрушения. Докато човекът не може да им попречи и да покори морето напълно, суеверието на море няма да умре.

Морякът не е бил никога страхлив. Едва ли инак би се впуснал в авантюрата на мореплаването. Морето било най-суровата школа за мъжественост и героизъм. Ние видяхме как хората от морето гребат и опъват платната, въртят шпила и помпят вода, сражават се, грабят и се бунтуват. За това се изисквали силни мъже. И все пак те били суеверни.

Започнало се още при строежа на корабите. В интерес на добрите им мореходни качества било нужно да се вложат и няколко откраднати дървета. Ако при поставяне на кила излезе искра, това означавало зла поличба. По-добре било тогава да се започне отново. Преди да изправят фокмачтата, хвърляли в гнездото й парченце злато. Този вариант на древното езическо жертвоприношение при градеж носел щастие. Когато предавали кораба на вълните, вместо сегашната бутилка шампанско било обичайно следното заклинание: „Господ да пази тоя кораб от щорм и буря, от беда и опасност и да го закриля от всички злини на света, както и от онези, които идват от човека.“ Тръгне ли корабът на първото далечно плаване по море, молели се или пеели религиозна песен. Ето една от времето на кръстоносните походи, запазена в ръкописа от Весобрунер от петнадесетото столетие: „Ние плаваме в името божие, нека се спусне над нас божията милост. Да ни помага силата божия и Светият гроб, понеже в него почива сам бог. Кириелейс.“^[1]

Моряшките суеверия засягат преди всичко природните стихии като вятъра, който бил незаменим за мореплаването дотогава, докато плавали с платна, и никой човек не можел да го командува. Но морякът не желаел да признае своето безсилие. Както хората от каменната ера вярвали в чудото при лов, морският вълк бил също така убеден, че чрез определено поведение той може да окаже въздействие върху вятъра, небесното чедо.

По време на плаване не бивало изобщо да се споменава вятърът, защото той внезапно преставал. А свиренето предизвиквало насрещен вятър.

Моряшките предразсъдъци за вятъра се коренят чак в зората на платноходството. В никой античен платноход не липсвал на кърмата стълб с глава, пред която в древността принасяли дори човешки жертви, за да омилостивят бога на ветровете. Едва постепенно започнали да използват за жертвоприношението най-важните части от тялото — глава и сърце — на морски животни вместо от човек.

За този обичай напомня и споменатият вече пример от вярванията на тюленоловците, както и приковаването на перки от акула или криле от албатрос на бушприта. Подобни корабни традиции, пренесени още от античността, били обичайни и на големите платноходни барки, които превозвали селитра от Чили или пшеница от Австралия до началото на нашето столетие. Какво друго, ако не старото жертвоприношение бил обичаят на капитаните на тези най-големи ветроходи, строени досега, които скоро след отплаването хвърляли фуражката си през борда. А тази култовска жертва имала успех пък само тогава, ако се принесе от наветрената страна!

Заклинали винаги за добър вятър и щастливо плаване. Затова в новогодишната нощ хвърляли през релинга метла или коледно дърво. И затова, а може би и заради по-раншния петъчен пост, се считало за забранено да се тръгва по море в петък.

От своеобразни случки суеверието винаги наново получава храна. Единствената седеммачтова шхуна „Томас Лоусън“, каквато някога е била строена, през 1907 година се натъкнала на скалите пред остров Сили. Когато произшествието се узнало, внезапно си спомнили, че американският писател, на чието име била наречена шхуната, бил написал злокобната книга „Петък, тринадесето число“. Хорът на фаталистите взел връх, когато на всичко отгоре се изяснило, че катастрофиралият кораб не само вдигнал котва за последното си плаване в петък, но и потънал пак в петък, и то на тринадесети декември.

Със заклинание са свързани и фигурите на галиона, които няколко хилядолетия украсявали корабите. Те произхождат от времето, когато хората още почитали като богове някои животни или им приписвали божествени качества. Форщевенът^[2] на финикийските товарни ветроходи завършвал отгоре с издялана конска глава. Дълго преди конят да стане другар на човека за работа и в бой, заради своята бързина и елегантност той се ползвал със сакрална почит. Вярвали дори, че по начина на цвиленето и пръхтенето му можело да се предсказва бъдещето. Вярата в закрилящата мощ на конския символ се съхранила на борда и чак до XIX век заковавали на гротмачтата подкова.

Старите гърци отишли по-далеч: с корабните корпуси те наподобявали телата на животни, като предпочитали делфина. Килът продължавал с извивка и свършвал на буга във вид на изрязана глава. Тъй те открили корабния нос, галионната фигура. Как делфинът лудешки палаво танцувал по вълните и следвал кораба игриво и с писък, как се усмихвал с човешко изражение в очите — всичко това го направило много обичан от древните гърци.

И днес още делфинът се радва на обич сред моряците. Тук той е противоположност на омразната акула. И наред с албатроса и другите буревестни птици в поверията делфинът се числи към ония животни, в които са въплътени душите на удавени моряци.

С тая представа ние се срещаме още в „Одисея“. Когато Дионисий преследвал кораба на Одисей, блуждаещ, изгубен из Средиземно море, „там скачали пред кораба, за да го запазят от зло, всички наедно, щом като го видят в свещеното солено течение. И те били делфини.“

Сензационно преживяване имал японският рибар Нируми Икеда: В един бурен априлски ден на 1963 година рибарската му лодка се преобърнала на 36 морски мили от полуострова Ава-Казуса. Шестима от десетчленния екипаж намерили смъртта си. Останалите четирима водели безизходна борба с беснеещото море. „Тогаз долових гъргорещ звук. Един делфин се приближи към мен, като изпускаше големи въздушни мехури… Ние бяхме омаломощени и когато гигантският делфин ни блъсна грубо отстрани и ни натисна под водата, Огата извика: «Той иска да ни убие!»… Но тогава аз се хванах здраво за гърба му. Вкопчих нокти в мазната кожа. Но той все повече ме натискаше с тялото си и когато аз бързо се реших и го възседнах като кон, делфинът пак изгъргори. Сетне заплува с мен към Огата, удари и него отстрана, докато и той се метна отгоре. Вторият делфин сякаш просто е чакал какво ще направи големият му брат, може би образец за него във всичко. Сега той изпълни същата маневра с Минуро и Аматока, които все още викаха за помощ. На гърба на делфините ние повече висяхме, отколкото седяхме, но те бърже изплуваха 36 морски мили до брега, който ние вече никога нямаше да видим без делфините.“

След тази необикновена спасителна акция всички легенди, както и на Арион, придобиват реална светлина. На едно състезание по изкуствата в Тарент този любим старогръцки народен певец бил награден със скъпоценни дарове. При завръщането му в Коринт те пробудили завистта на моряците. Поискали да го убият. И Арион помолил да му позволят за последен път да изпее една песен. Сетне скочил във водата. Един делфин, помамен от изкуството на Арион, понесъл на гърба си певеца до пясъчния бряг на Тенарион. Тук по-късно издигнали паметник в чест на Посейдон, който представлява Арион седящ върху делфина. А астрономите наместили лирата на Арион и делфина като съзвездия в небесната шир.

Напротив: в царството на басните следва да се препрати преживяването на китоловеца Джон Тейбър от прочутото някога китоловно пристанище Нантъкит в щата Масачузетс, който след корабокрушение в Пасифика се покатерил на гърба на кит, жив и здрав преминал нос Хорн и се върнал в родината си. Доказуеми са само случаи, в които сърцати харпунисти са скачали от лодката върху гърба на кита, „за да се повозят“.

И тъй в течение на времето се смесили истина, моряшка фантазия и суеверия. Петер Фройхен, загрубял от ветровете морски вълк с литературни амбиции, който давал съвети и на Тур Хейердал преди плаването с „Кон-Тики“, дал следното обяснение за моряшката фантазия: „Тя може да се отдаде на това, че матросът погрешно тълкува известни случки. А и към всяка история, която се разказва на борда, при повторния разказ всеки съчинява по нещо.“

Поменатите вече галионни фигури, произлезли някога от прадревната почит към животни-божества, се променяли с течение на времето. Викингите например завършвали форщевена на своите стройни „ездачи на вълните“ със страховити змейови и драконови глави. Те трябвало да всяват ужас в противника.

Великата ера на галиона настъпила през XVI столетие, когато започнало околосветското плаване. В сравнение с крайбрежното корабоплаване рискът, а с него и суеверията на борда се умножили. Испанците назовавали повечето свои кораби с имена на католически светии и поставяли фигурите им на галиона. И никой моряк не постъпвал на кораб, който е сменил името и галиона си.

Англичаните били склонни да придадат на галиона светски характер. Макар че жената не била желана на борда, все пак тя навлязла в кораба като фигура, издялана от дърво — с развяващи се коси или фризирана, с корона или шал, в пъстри лакирани одежди или с разголени гърди и бедра. Между съществуващите и до днес галионни жени най-прочутата е Менни върху бушприта на безсмъртния „Кати Сарк“. Тя била най-чистата вещица на света. Защото през многото хиляди мили, които яздила върху форщевена на този легендарен клипер през седемте морета, под късата й ризка непрестанно плискали пенестите вълни. От 1957 година този океански ветроход си почива в Гринуич от бурите на живота като възпоминание за златната ера на мореплаването. Кати Сарк, къса ризка, нарекъл Робърт Бърнс в едно стихотворение рокличката на вещицата Менни, без да подозира, че един ден то ще стане име на кораб — в съюз с изрязаната от дърво Менни с голи гърди, която с вдигнат юмрук десетилетия наред поучавала в благоприличие Нептуна.

Други кораби предпочитали по-мъжествени галиони в кралски или геройски пози. А в знак на бойно кръщение позлатявали фигурите на носа във военните кораби. Все още от някогашното сакрално значение на галиона останало като зло предзнаменование, ако фигурата падне през борда в буря или бъде простреляна в морско сражение.

Олавин Пааволайнен е издигнал траен паметник в стихове на този носител на моряшко щастие: „Солените бурни вълни ни блъскат в развилнелите нощи, като светлеещи призрачни фигури, обливани с вода, връхлитаме ние срещу грохотните стени на прибоя — и когато зад мъртвото вълнение слънцето пак се издигне, с неподвижни очи ние отново търсим земята… Как блести позлатеното дърво в лунната светлина на знойния пасат, как свети заледената стомана в искрящата арктическа нощ! Напред! Ние присягаме над слепия корабен нос, в очите ни е скрита нашата тайна!“

Дори и когато парата започнала да прекъсва зависимостта от пасата, вятърът пак продължавал да играе своята роля в моряшките суеверия. Защото и тогава си служели предимно с платната. Обръщането и плаването в тесен ъгъл от наветрената страна при насрещен вятър — наричано още клюзене, защото при този рискован метод през клюзовете и шпигатите нахлувала изобилно вода — позволявали да се използва всякакъв вятър, дори и най-неблагоприятният.

Но никой екипаж не ще да прекосява океана в непрекъснато плаване срещу вятъра, защото за мъчителните маневри с платната то изисквало — особено на корабите с рей — свръхнапрежение на силите.

Така се изяснило, че дори във втората половина на XIX век можели да заклинат вятъра по начин, който днес ни се струва архаичен. За поверията, свързани с вятъра, Восидло разпитал стари мекленбургски морски вълци, плавали някога под платната. Примерите, които те му изброили, възлизали на хиляди.

А не рядко те си и противоречили. Един моряк се държал с вятъра тъй, а други иначе.

Чайките можели да летят около кораба както си искат: почти винаги тяхното поведение сочело приближаването на буря, безразлично дали те летели високо или ниско. Ако гафелът^[3] скърца, могло да се разчита на благоприятен вятър. А фаловите въжета^[4] не бивало да трептят: то предвещавало безветрие.

Удрящите върху палубата стръмни вълни, ако издавали определен звук, показвали, че бурята е към края си. И ако някога бъде написана история на метеорологията, предсказанията на моряците за времето ще бъдат сигурно нейната най-забавна глава. Там не ще липсва и онази прогноза за отплаване, която се определяла от поведението на пастора: с кой крак първо ще стъпи той на стълбата за амвона в неделя.

Странниците по солената вода не се ограничавали само в предсказания или гадания по определени признаци. Имало и средства да привличат вятъра. Кормчията например можел да извика желания вятър, ако застане на щурвала и с меденосладък глас произнесе известни думи.

Ако и тогава не се появи ветрец, той трябвало да викне по-енергично и по-високо ето така: „Ела, бриз, с тимпани и тромпети!“ Рискувал да предизвика буря — главното било, че все таки вятърът ще изскочи.

Така те го провокирали. Иначе не би могло да се обясни поговорката, която предизвиква бриза да троши мачти и стенги. От тук до ругатните имало без съмнение само една малка крачка. А накрая и най-спокойният моряк избухвал, ако и след смелото предизвикателство не стане нищо. „Ей, кучешки бриз, скачай най-сетне, та нека мачти да треперят и да се превиват като лък на гъдулка!“

Накрай изпращали един матрос в кръстовидния възел. Той удрял платното с голям черпак или духал в него с уста.

Макар че при попътен вятър всяко свирене на борда било строго забранено, при безветрие вярвали, че могат да привлекат вятъра и със свирка. Можело да го събуди и драскане по мачтата. Не бивало да се „пришива“ насрещният вятър. Тогава оставяли настрани иглата и конеца. Платнарят имал почивка.

Имало предпазливи и лекомислени капитани. Лекомислените не се страхували и от най-дръзките маневри с платната и както много автомобилисти днес винаги поддържали темпо, дори и с риск да се преобърнат. В сериозните моряшки кръгове ги считали за луди. Рано или късно те най-често загубвали кораба си.

Но без съмнение и трета категория капитани браздели синята нива. Те били майсторите на висшето платноходно изкуство и въпреки безумната им дързост, никога не им се случвало нищо. Моряшкото поверие твърди, че те са си продали душата на дявола като героя от приказката на Хауф „Каменното сърце“. Познавали ги по това, че на слънце не хвърляли сянка на палубата. Като втори извор на суеверие ние виждаме тук чрезмерното щастие или необикновените способности, които не можели да се обяснят по друг начин.

И на виртуози във ветроходното изкуство можело да се случи да не заобиколят някой нос при първия си опит. Около такова едно събитие е построена легендата за Летящия холандец, а в нейната основа лежи реалната съдба на един лудешки дързък холандски капитан от XVII столетие. На този момък не бил чужд никакъв порок. Той пиел, развратничел и псувал като каруцар, независимо от други още неприятни качества. Когато извергът все отново и отново се опитвал напразно да заобиколи нос Добра Надежда, той с ужасни богохулства се заклел да го преодолее на всяка цена, та дори и борбата му да трае до второто пришествие. Едва изревал в грохота на бурята този си обет, подправен с нужните проклятия, корабът му се прекатурил и потънал. Според легендата разбитият кораб се превърнал в призрак, който от онези дни непрестанно блуждае по моретата — и един ден достигнал висока литературна слава, когато Хайнрих Хайне и Рихард Вагнер се заели с историята му. Името „Летящият холандец“ произлиза и оттам, че прокълнатият кораб беснеел с издути до пръсване платна и при пълно безветрие.

Моряци, попаднали в безветрие, съглеждали холандеца да профучава тъй наблизо, че можели да разпознаят на палубата му неколцина мъже, обрасли с огромни ледносиви бради. Други го срещали в центъра на щорма. Появата на този морски Ахасфер означавало лоша поличба.

Наистина ли моряци са виждали тази митична фигура? И да, и не! Това прилича на легендарния морски змей, за когото съвсем сериозни моряци, та и цели корабни екипажи се кълнат, че са го срещали тук и там. Появата на „Летящият холандец“ може да се обясни или с Фата Моргана, или с някой истински „кораб на призраците“, който се лута из океана с години, изоставен от своя екипаж. Случвало се дори такива кораби да имат на борда си мъртъв екипаж, загинал от глад или епидемия.

Един такъв нещастен кораб кръстосвал седмици моретата със сляп екипаж, жертва на инфекциозна очна болест. Много кораби бягали от него ужасени, понякога с голяма мъка, понеже той държал курс директно към тях, докато накрая капитанът на една американска фрегата разпознал с далекогледа си ужасната беда и прибрал злощастниците. Било кораб с роби!

Но имало и други морски призраци с кил. Шхуната „А. Е. Милс“ в средата на миналото столетие потънала в Атлантика и екипажът бил спасен от друг платноход. Когато крайно изнурителните спасителни работи били завършени, потъналият кораб внезапно изплувал току пред носа на спасителния за велик ужас на двата екипажа. И за това чудо се намерило по-късно съвсем естествено обяснение: шхуната била натоварена със сол. При потъването солта се стопила и била измита през люковете, корабът получил тласък нагоре и за известно време изплувал.

Естествена била случката и с кораба-дух „Фригорифик“. Поради голяма пробойна екипажът напуснал този френски транспорт, прибрали го на „Ръмни“. В бързината механикът забравил да изключи машината. Пък и за какво, щом корабът бил и без туй загубен!

Когато „Фригорифик“ потънал, имало гъста мъгла. Можете да си представите изненадата на хората, когато внезапно и с пълна пара той кръстосал курса на „Ръмни“ на една морска миля от левия борд. След прекараните вълнения мнозина го счели за халюцинация. Произшествието било вече почти забравено, когато корабът-призрак отново изплувал, този път от десния борд. И сетне изчезнал завинаги.

Матросите се кълнели в най-святото, че тук има свръхестествени сили, и суеверието празнувало тържествено възкресение. Но в действителност „Фригорифик“ съвсем не потънал веднага, а едва след като извъртял двата си зловещи кръга около „Ръмни“. Навярно щурвалът бил застопорен силно „на борд“ — това обяснява плаването в кръг. Неизяснено остава само как би могло машинният телеграф на вече изоставения кораб да бъде преместен в положение „Пълен напред!“ Както е обичайно, капитанът напуснал кораба последен. Преместил ли той сам с рефлективно движение ръчката? Или тя сама се е освободила поради силно наклоненото положение на кораба?

Полупотъналият и напуснат от екипажа ветроход „Фани Уолстън“ бил видян четиридесет и шест пъти в различни части на Атлантика. Поверието за „Летящия холандец“ не е умряло и в живата генерация моряци, защото и днес останки от кораби скитат по моретата и се натъкват тук и там на транспорти или на пътнически параходи.

Също тъй безсмъртен е сякаш и корабният таласъм. Той е добрият, макар и понякога малко язвителен дух на кораба. Не е установено точно дали немското му име^[5] води от катерач^[6] или от калафатчик^[7]. Второто е по-вероятно. Защото калафатене означава да се запълват водопропускаемите места в кораба, което е безспорно и едно от качествата на всеки добър корабен таласъм.

Никой още матрос не е виждал малкото човече, което за първи път се споменава в една грамота от XIII столетие. И все пак всяко поколение матроси знае как изглежда то. Отличителни белези: високо колкото градинско джудже, огненочервено лице, окръжено с бели коси и брада, матроско облекло.

Когато нощем корабните съединения скърцали и пъшкали, то било признак за деятелността на таласъма. В матроската фантазия той точно тогава ремонтирал повредените места. Според друга версия с дървеното си чукче той само показвал повредите. Обичайното му убежище било под котвения рудан, а в бурно време стоял на вахта на върха на мачтата. Но ако седне на някоя рея, било опасен знак. Тогава на кораба предстояла катастрофа.

Въобще предзнаменованията играели голяма роля във въображението на моряка. Ако например плъховете напуснат кораба в пристанището, при следващото плаване той щял да потъне. Корабокрушение предсказвало и ако сънуваш риби или видиш „Сивата смърт“ — човешка фигура от пара или мъгла.

Самостоятелна глава представлява тъй наречената наблюдателница на духовете или бродниците. Въпросът за предчувствието и предаването на мисли е вече тъй обширно изяснено, та тези явления не трябва безцеремонно да се причисляват към царството на случайността или просто към въображението. Нали и на сушата познават например внезапното спиране на стенен часовник, когато някой умре, или чукане по прозореца, ако някой близък сродник се намира в беда.

На море приписват особено на платнаря дарбата да познава по известни признаци на кои членове от екипажа ще се случи нещастие по време на плаването. За финландците се смятало, че имат тъй нареченото „второ лице“. Мелвил пише в „Ому“:

„Затова тяхното влияние над матросите е голямо, и двама или трима финландци, с които през различно време съм плавал по море, изглежда бяха създадени да събуждат такова впечатление. Сега имахме на борда един от тези морски пророци, стар човек с лененоруси коси, който винаги носеше груба, саморъчно направена шапка от тюленова кожа… През нощта на погребението той сложи ръката си върху старата подкова, закована на фокмачтата като талисман, и произнесе тържествено, че за по-малко от три седмици не повече от четвъртината на нашия екипаж ще бъде още на борда.“

Много майки притежават способността на „второто лице“ за своите синове, които са на море. По брега на Северно море имало обичай: за да узнае дали синът е още жив, майката трябвало да нагази в морската вода и да извика много пъти името на изчезналия. Ако нищо не се случи, той бил още жив. Но ако за миг се появи ясно неговата фигура, той не бил вече между живите.

Подобно било със съпруга или годеника, останал на море. В часа на смъртта си той викал още веднаж името на жената или годеницата. Понякога дори се явявал за миг в стаята.

Според моряшкото поверие трупове на борда носели нещастие, а най-малкото те пречели на плаването и трябвало да ги хвърлят бързо през релинга. Ако останат непогребани по-дълго от един ден и една нощ, корабът пристигал много късно до целта си. Вече споменахме, че всички гледали с много суеверни очи на платнаря, който шиел торби за умрелите.

Църквата, която избирала светец за всяко професионално съсловие, подарила на мореплавателите цяла върволица. И днес още моряците от Балтийско и Северно море говорят за Размус и с това разбират Морето. Това име произхожда от Еразмус, един от четиринадесетте, които помагали в беда. Италианци и португалци го наричат Сант’Елмо. На него е назован Елмовият огън, който обикновено преди ураган се показва като бледосиньо пламъче по върха на мачтите и е знак, че покровителят на мореплавателите е тук. В действителност пламъчето се дължи безсъмнено на електрическо явление.

След него се нареждали Свети Николай, Брандан, Колумбан, Клеменс и Светата Гертруда от Брабант. Брандан бил ирландски мисионер, който използвал кораба за разпространение на християнската вяра. Затова черквата го провъзгласила за патрон на моряците от северните води. Колумбан пък бил ходатай за благоприятен вятър. Свети Клеменс получил допълнително своето достойнство на моряшки закрилник, защото неверниците го привързали за една котва и го потопили в морето. Според преданието Света Гертруда спасила един кораб от страшно морско чудовище. Когато брабантският екипаж от млади момчета потеглял по море, всички пиели от една чаша в чест на Гертруда.

Наистина ли светците-покровители са помагали на корабите? Още португалските моряци от XVI и XVII столетие, на чиито кораби всеки ден служели множество литургии и други католически обреди, се убедили от личен опит, че тяхната помощ е крайно ненадеждна. Но ако тя не се прояви в дългодневните безветрия въпреки всички заклинания, разочарованите матроси пак не се превръщали в атеисти. Те по-скоро наказвали светиите си по рецептата „Изгонете Лука!“. Навярно този израз също се корени в някой обичай. Почти на всички иберийски каравели и галеони се намирала статуята на Свети Антоний от Падуа. В такива случаи за наказание я връзвали на мачтата или я потапяли в морето. Оттогава добил гражданственост изразът „Банята на Антоний“. Бордовите свещеници напразно се противопоставяли на този ритуал, но с оглед на раздразнените духове сред мъжете те трябвало накрай да се примиряват с него.

Най-симпатичният между всички покровители на корабите бил Свети Николай от Мира. Той познавал подопечните си и знаел, че по-скоро ще изчерпиш океана с лъжица, отколкото да ги отучиш от силни напитки и леки момичета. И само съветвал протежетата си покрай тия слабости да не забравят и спасението на душата. Преди да бъде провъзгласен за светец, той очевидно самият плавал по море. Когато в Ликия настанал глад — в IV век той бил там епископ на Мира, — докарал в пристанищата на страната много кораби с пшеница.

Този патрон на левантийските мореплаватели бил тъкмо по вкуса на матросите. И скоро авансирал до длъжността покровител на всички почтени моряци. Още в ранното Средновековие в повечето средиземноморски пристанища, а по-късно и в крайбрежните градове имало черкви и параклиси, посветени на него.

Останали са още няколко от тези стари корабни черкви. Едната е в Терсато, странна смесица от замък и параклис във формата на кръст и котва. Намира се в най-северния край на Адриатика близо до Фиуме. Като знаме виси пред олтара едно пожълтяло, разкъсано корабно платно. Както много неща в тия старинни зидове, и това платно има своята страшна история. Преди много десетилетия то, заедно с реята, било изхвърлено на брега. Иначе не би останало нищо от платноходния барк „Маргерита“ и шестнадесетте мъже от Сузак.

Тук, на зида, са облегнати няколко проядени от червеи палубни дъски, насмолена кормилна перка и една котва. Прашните носови фигури в съпрестолието, ако можеха да говорят, биха разказали много преживелици от далечните плавания. Но и тяхното мълчание е красноречиво. Една лъвска глава с торс от готически орнамент има няколко дупки, които не са пробити от червеи. А ръката на дървения ангел от форщевена с люспестата долна част на тялото сигурно не е изпаднала от старческа слабост.

Наред с вградените в зидовете надгробни камъни на капитани са окачени модели на кораби. До тях са подпрени дървени табла, които в контрастни багри и в панаирджийски стил представят кораби и драми в морето. Те са похвални или благодарствени картини. На тях се виждат рибари в борба на живот и на смърт с разбеснелите стихии, пирати при абордаж на търговски кораб, та дори и гъмжило от кораби в кипеж на морска битка.

А над всичко тегне застоялият мирис на гнило дърво и остарели зидове. Тук матросите от много поколения полагали благодарствени дарове, когато се избавели от ураган. Съпруги и годеници се молели тук за връщането на мъжете. Не винаги те бивали чути. За това свидетелствуват прости дъски с моряшки имена и смирена молба да се помолим за спасението на душите им.

Ако и днес още сегиз-тогиз се говори за християнското мореплаване, то се отнася до влияния, които са стари хилядолетие и половина. Християнството, както изобщо всяка религия, пуснало най-силни корени в онези клонове от човешката дейност, които зависят от неподдаващи се на влияние фактори като вятъра и времето. Докато съоръжения, тикани от вятъра, движели киловете напред, моряшките покровители били най-заетите от всички светии. А и църквата многократно си служела с кораби за своите собствени цели. Нека да си помислим само за кръстоносните походи.

Но има още едно съществено, макар и косвено влияние на църквата върху разцъфтяването на марината. Под властта над душите в средновековна Европа били въведени и строго спазвани от цели народи чести и продължителни пости. Това скокообразно повишавало нуждата от солена морска риба, особено от солена или подкиселена херинга и дало тласък на риболова. А морският риболов бил винаги висша школа за моряшко изкуство.