Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (9)

Фустите носят нещастие на борда, но не и когато са на брега или в пристанището

Ерос винаги плавал на люлеещите се килове като пътник без билет. Изкушенията, на които морякът бил подложен, се натрупвали опасно през време на далечни пътешествия. Одисей натъпкал ушите на своя екипаж с восък и накарал да вържат самия него за мачтата, за да не бъдат всички упоени от песента на сирените. Опитният моряк познавал себе си и своите хора!

Нищо не можело да спре моряците, когато след дълго плаване видят сушата и нейните съблазни. На екипажите в откривателските и първите околосветски кораби не би помогнал и восъкът в ушите. Те се нуждаели от превръзка на очите и вериги, които да ги държат далеч от островитянките. Дори Кук напусто искал да предпази полинезийките от венерически болести, свойствени на всеки екипаж от XVIII век, и скоро бил принуден да се откаже от похвалното си намерение. Природата излязла по-силна.

Някой може да запита не е ли било по-добре да вземат на борда жени по примера на циганите-катунари, които чергаруват заедно с жените и децата? Е, и това се случвало. От античността е запазена една камея, на която е изобразена оскъдно облечена хубавица, протегнала се лениво със своя кавалер върху задната палуба на един кораб. Възможно е любовната двойка да изобразява Марк Антоний и Клеопатра. Необикновената жена участвувала в битката при Акциум като командирка на ескадрата. Но по вода тя не се чувствувала добре и побягнала от полесражението. А безумно влюбеният Антоний я последвал. Нейната близост била за него по-важна от изхода на морския бой.

В течение на хилядолетия било изключение за жена да отиде доброволно на борда. Плаването по море било пълно с неудобства и риск. Който пък не искал да се лишава по пътя от компанията на слабия пол, трябвало да си помогне другояче. Също и за това има един документ във форма на фрагмент от старогръцка ваза. Тук виждаме как атлетически сложен мъж дърпа едно момиче, за да го качи на гребен кораб. То е най-старото изображение за грабеж на жена от моряците.

Този занаят се удавал особено добре на финикийците. От всяко морско плаване те донасяли красиви „сувенири“ и ги продавали като робини за ориенталските хареми, след като по пътя добре се забавлявали с тях. Оттогава за много хилядолетия жените спадали към най-търсените артикули в морската търговия. Техните сълзи осолили Средиземното море.

И в по-късни времена се натъкваме сегиз-тогиз на жени на борда. Християнската легенда споменава единадесет хиляди девици, които през V век тръгнали със Света Урсула по море и при нашествието на хуните в Кьолн имали злополучието да се плакнат там наблизо във водите на Рейн. Те погинали. В тяхна чест Магелан назовал входа за Магелановия проток „Нос на единадесетте хиляди девици“. Но все още не е изяснено на каква реална основа почива този мит.

Около хиляда години по-късно, както хронистът съобщава, „дами със съмнително реноме“ участвували във второто презморско плаване на Картие до Америка. И дори в строго католическата испанска Армада, потеглила за нападение срещу Англия, на отделен кораб се намирали няколкостотин жени, за да поддържат настроението на морските войници.

След около век и половина се заговорило наново за жени. Години наред Ханна Снел в матроска униформа успяла да служи в Royal Navy^[1], без да я открият. Много удивително е как е съумяла да го стори при теснотията и тогавашните битови условия в линейните кораби, където всичко се вършило открито. Това момиче било навярно от онзи момчешки тип с малки гърди, който и днес в панталон и с къси коси едва ли може да се различи от момчетата. А тогава нямало прегледи преди постъпването в марината. Вземали без проверка всекиго, понеже на платноходите винаги имало криза за персонал. Възможно е тя да е била при това и грозна. Вероятно и на никой матрос не направило впечатление, че Ханна никога не вършела „оная работа“ през релинга. Или си е служила с някакво помощно средство, подобно на „Мама Рос“, която се сражавала инкогнито в редовете на хусарите на Марлбъроу? Тя си поръчала на занаятчия един уринариум, който й позволявал да уринира като мъж. Как иначе би могла да живее сред войниците, без те да я задяват!

И все пак те били изключения. Защото към слабия интерес у жените към корабите се прибавяло и дълбоко вкорененото вярване на матросите, че фусти на борда предизвикват насрещен вятър или безветрие. „Женски фусти на борда носят свада и убийство.“ Тази не е единствената характерна поговорка. Друг грубо откровен израз гласи: „Който не може да пикае през релинга, нека стои вън от борда.“ Въпреки това холандски, а понякога и други капитани на ветроходи имали обичай да вземат на далечно плаване и жените си. Ала то било нещо съвсем друго.

Схващането на тези женомразци може да се тълкува по различен начин. Но мнозинството обяснения, по наше мнение, заобикалят ядката на въпроса. В основата на това поведение лежи един стар закон на всички странници. Никой кочияш, пощальон или железничар не водел със себе си своята жена, макар пътуването да траело със седмици или повече. Жената не принадлежи към работното място на мъжа. А бордът бил работно място.

Освен това присъствието на жени във военните кораби било несъвместимо с дисциплината, а на търговските, където товарът означавал всичко, за миличката нямало и място. Но ако всички на борда живеели във въздържание, не бивало да прави изключение и капитанът — за да няма завист. Най-непопулярното нещо на борда били капитанските съпруги.

Поверието, че жените носят нещастие, било валидно само на борда. На брега или в пристанището те носели щастие и блаженство. Морякът слагал заплатата си в краката им. Прегръдките му не оставали и без последици. Моряци основали много смесени раси. В никакъв случай мъжете на Колумб не били първите родоначалници на мелези. На тази слава имат право още финикийските мореплаватели. Гдето и да се появят, по европейските или африканските брегове на Средиземно море, те оставяли своите следи.

Не били по-други и викингите. Тия сурови мореплаватели имали слабост към секса на тъмнооки жени от южните страни: испанки, французойки, италианки. След победите си по чужди брегове мощните исполини се превръщали в кротки като агънца фустопоклонници. И нямало нужда да придумват дълго. Южнячките ги обичали.

Но най-големите расови смешения с посредничеството на кораба се осъществили през епохата на откритията. Средноамериканските индианци считали за богове испанските моряци, слезли от трите каравели на Колумб, и отначало се чувствували почетени, ако те пожелаят техните жени.

Поведението им се променило, когато опознали по-отблизо нашествениците. Едва ли богове можели да притежават такива качества, възбуждащи погнуса, каквито били присъщи на тази европейска измет. И децата на природата намразили „боговете“.

Първото познанство на европейския мъж с екзотичната жена имало неочаквани последици. От тая работа отначало Колумб спечелил. При подготовката на второто си плаване за Америка той не срещнал никакви трудности да набере екипаж за каравелите. А първото едва не се провалило по тази причина.

За този прелом допринесла сигурно и жаждата за плячка. Ала фантазията на кабалерос била привлечена от един окрилящ магнит: волната като птичка жена от Новия свят. В пристанищните кръчми на Палос завърналите се не скривали своите приключения в презморската страна. А тези приказки не оставяли хладнокръвни дори хидалгос, високомерните млади благородници.

Но срещата между Европа и Америка на тая плоскост имала и друга последица: кавалерската болест от ерата на откритията, която сполетяла първом иберийските моряци и по-сетне цяла Европа. Тя не избирала между матроси и кондотиери, тъй както по-късно разяждала с еднаква ненаситност телата на крале и просяци.

Дълго се считаше за недоказано, че сифилисът има американски произход. Днес това е сигурно. От ония дни на 1493 година, когато лекарят Диас де Изла се покатерил по фалрепа на „Ниня“ и „Пинта“ в Палос, за да цери неколцина моряци, залинели от някаква загадъчна болест — няколко дни след завръщането умрял капитанът на „Пинта“ — та чак до началото на XX век я считаха заслужена казън за греховни наслади. Затова нападнатите от тая гнуснава болест често не отивали на лекар, а при изповедник.

Това обстоятелство и катастрофалното състояние на хигиената по онова време съществено допринесли за опустошителното разпространение на новата епидемия в Европа. Още същата година, когато Колумб се завърнал от своето първо откривателско плаване, дошли известия за сифилистични заболявания в Барцелона, Париж и дори в Англия, а в Германия от пролетта на 1495 година. Болестта тогава протичала страхотно. Мъже и жени в разцвета на годините си, които дотогава били здрави като камък, бърже отпадали, превръщали се в инвалиди или умирали.

Въпреки този отвратителен факел на Ерос и без оглед на факта, че срещу такъв бич не била израсла още лековита билка, той ни най-малко не възпирал моряците от галантните им привички. С пословичното си лекомислие те още по-горещо и по-безгрижно се втурвали към онова „нещо“, което Томас Роулендсън в своята реалистична картина е назовал „първото занимание след слизането на суша“.

Тежкият труд, лошата, еднообразна храна и мъките през дългото презокеанско плаване ни най-малко не потушавали половия нагон на моряците. Мислите им непрестанно кръжали около „вечно женственото“ — в текстовете на песни през време на работа или в мръсните вицове, които си поднасяли взаимно в жалките коптори на носовата част.

Същите мъже, които след многомесечно плаване се кълнели във всичко свято, че са погълнали последната си порция морска сол в живота, в следното пристанище за няколко часа с вино, жени и песни лекомислено прахосвали горчиво спечелените пари. А когато наркозата от дългите нощи във вертепи и кръчми излети и последното пени е хвръкнало, бонвиваните се превръщали пак в моряци. Разкаяни се връщали те на борда. Тук поне не им искали пари за храна и подслон. А пък принудителната спестовна каса им гарантирала съблазнителната перспектива, че при идното слизане на сушата те пак ще попаднат в най-стария капан на света и една цяла нощ ще могат да пилеят около себе си пари.

Още за първото пътешествие на Кук целият екипаж на капитан Уолис, току-що завърнал се от плаване, постъпил вкупом при великия английски мореплавател. Ето и техният лозунг: „Westward^[2] — хо, към Островите на любовта!“ Като рай на земята им се сторило онова, което те преживели на тия атоли с белите вълни на прибоя и цветното ухание на амброзия.

Нямало друго място по света с тъй добре сложени създания, които били тъй малко срамежливи и посвещавали тъй много ревност в грижите си за тялото — това било на Таити! Виждали ги как се къпят сутрин и вечер. Те винаги ухаели приятно, понеже от кокосово масло и цветове на гардения умеели да си приготвят влудяваща козметика. Да, имало островитянки, които със зъби от акула си бръснели веждите. На всичко отгоре таитянките притежавали чар, какъвто моряците рядко срещали у достъпните за тях жени. Къмърсън, който придружавал Бугенвил в Южното море, изразил възхищението си с думите: „Целият остров е един храм. Всички жени му се отдават като пред олтар… А какви жени, питате ли ме? По хубост те не отстъпват на джорджийките, само че тяхната прелест се подлага на погледа ти напълно разсъблечена.“

Сам капитан Бугенвил кръстил остров Таити заради обитателките му Нова Китера. Според старогръцката митология в Китера излязла на брега родената някога от морската пяна Афродита.

В Англия, напротив, лицемерно набожните джентълмени от правителството били ужасени от тяхното безгрижие в любовта. Когато английското адмиралтейство подбирало комендант на кораба за експедиция в Южното море, не случайно изборът паднал на Джеймс Кук. Този мъж се проявил не само като моряк, но поради благоразумния си и сдържан характер изглеждал неуязвим срещу съблазнителните полинезийки, които няколко години преди това сразили капитан Уолис.

И Кук устоял дори когато се разигравали сцените, записани от самия него в дневника:

„… една от жените на име Ураттуа, по-фината от двете, стъпи на килима, вдигна роклята си до колана и с бавни стъпки, с най-сериозното и най-невинното лице на света три пъти обиколи в кръг… Същото поведение, което по-късно наблюдавах и у друга жена, ме кара да предполагам, че голотата е знак на почит. Свенливост в нашия смисъл е напълно непозната на Таити и на девствеността те не отдават никакво значение… В присъствието на много лица от двата пола едно младо момиче и един млад мъж принасяха жертва на богинята на любовта. Разказвам го с оглед на много разисквания въпрос, дали свенливостта почива на природен инстинкт… При своите събирания те се забавляват с тимородее, един еротичен танц, игран от млади момичета. Думите, които те пеят към този танц, изясняват подробностите по най-откровен начин… Значителен брой от по-знатното население от двата пола се е обединил в особени общества, където жените принадлежат общо на всички мъже.“

Друго описание от Южните морета ни е предадено от един прост матрос, немския ковач Хайнрих Цимерман. Предприемчивият пфалцки жител се отправил за Лондон, за да участвува в третото пътешествие на Кук. Прекарал плаването успешно и през 1781 година под мотото „Комуто сърцето е пълно, нему устата прелива“, той публикувал книга, от която ще вземем следните характерни пасажи:

„Ярки светлини пробягваха по телата на момичетата, които тъкмо начеваха да танцуват. Стройни, гъвкави се движеха телата насам и натам, ръцете се виеха, рееха се нагоре и надолу като в игра с въздуха… Плъзгане, танц и песен едновременно, сякаш виждах вълшебна градина, отдавна омагьосана, и аз съм намерил нейния вход.“

В такъв възхитен унес изпадали винаги моряците, стъпили на този райски бряг. Тъй било не само на Таити, но също и в Хаваите и на другите острови от Южното море. Тук те забравяли суровия морски живот и строгата дисциплина на борда. Тук те искали да останат до края на живота си. Затова нямало никъде толкова много случаи на самоволно напускане на корабите, както из Южното море. Всичко у тях се възправяло срещу мисълта да се върнат от островите на мечтите пак в плаващия затвор. И никак не било случайност, че тъкмо в тези води избухнал бунтът на „Баунти“.

На Нова Зеландия матросите на Кук постоянно се разхождали с червени носове, понеже маорските жени пудрили лицето си с червена охра. А там за поздрав си търкали един другиму носовете. Седемнадесетгодишният Георг Форстер имал щастието да участвува заедно със своя баща в едно от околосветските пътешествия на Кук. Една глава от пътния му дневник се занимава с пикантните похождения на матросите. „В Нова Зеландия, пише Форстер, благоволението на тези хубавици зависеше не само от тяхната склонност. Първо трябваше да се питат мъжете им като техни пълновластни повелители. Ако някой откупи съгласието им с един голям гвоздей, риза или нещо подобно, жените получаваха свободата да вършат със своите обожатели всичко, което пожелаят, а след това пък и да видят как да изтръгнат още един подарък и за себе си.“

Не можем да окачествим направо като сутеньорство поведението на полинезийските мъже. Та нали понятието за целомъдрие било непознато за островитяните от Южните морета. Към това се прибавяло второстепенното положение на жената в патриархалния бит на островите. Тя сега била запленена от блясъка на мъжа-мореплавател и боец. А част от гостоприемството бил и обичаят на проституцията, който през различни времена бил свойствен и на други народи. Когато чужденецът не идел като враг, гостоприемството включвало зачитане на всички негови желания.

На ята доплували таитянките до трите кораба на Кук. Така отговорили те на забраната за слизане, наложена на матросите. „А днес те дойдоха в такова необичайно количество, че мнозина от тях, като не можеха да си намерят приятел, се шляеха излишни по горната палуба… Вечер жените обикновено се разделяха на разни групи и танцуваха на предната, средната и задната палуба. Веселието им често стигаше до разюзданост.“

Макар че такова оживление не било официално разрешено на военните кораби от английската флота, и в европейските пристанища фустите на глутници нахлували на борда, за да споделят нощем койките на матросите. Дори на Нелсъновия „Виктори“, когато той стоял на котва, нежният пол бил понякога представян с по 500 екземпляра. През 1782 година в Спитхед потънал праз нощта от експлозия английският линеен кораб „Ройал Джордж“. Между хилядата спящи жертви, завлечени на дъното, имало триста жени! А единични посетителки навярно са проспивали отплаването и така вземали участие и в морски сражения.

Дългокосите гостенки на борда много рядко бивали съпруги или годеници на матросите. Всички останали момичета упражнявали хоризонталната професия и не виждали защо трябва да пострадат, ако на моряците е забранено да слязат на сушата. Офицерите и вахтата се престрували, че нищо не виждат.

Но онова, което в такива безгрижни дни се разигравало в ниските, тесни и многолюдни каюти на екипажа, принудило накрай адмиралите да считат за по-малко зло слизането на брега, дори и с риск да има неколцина дезертьори.

Оттогава и матросите от военната флота не били отстранявани от радостите, на които се наслаждавали винаги колегите им от търговската марина и които намирали своята кулминационна точка в шляенето из пристанищата.

Още докато котвените вериги дрънкали през клюзовете, моряците жадно вдъхвали уханието, което излъчват всички пристанищни улички в света. То съдържало миризмите, от които те дълго били лишени, и те им обещавали награда за аскетичния живот през дългото плаване. Настроението нараствало до онази връхна точка, която само предвкусването на радостта познава. Пеели и се шегували, чистели и се миели. Никой капитан не дръзвал да погаси това веселие. Офицерите предпочитали да не се показват ненужно на палубата. И макар слизането на сушата да било ограничено на двадесет и четири часа, дисциплината също отивала в отпуск заедно с моряците и разложението в традиционния ред на борда траело често по няколко дни.

В деня след отпуск специални команди с мъка измъквали матросите от пристанищните улички и ги връщали на кораба. Накрая, щом и последните останки били вече прибрани от кръчми, паркове, санитарни пунктове и странноприемници, все още един или два дни корабното командуване трябвало да си затваря и двете очи. Солидно украсените от побоища и разправа с ножове възвращенци били най-често пияни до козирката или пък се престрували на такива, за да не ги закачат за нищо. Освен ракиените трупове, налягали и захъркали навред по палубата, всичко останало ревяло, ругаело, пеело и разнасяло личните си крамоли, понеже в махмурлука пак пламвали старите вражди.

Офицери, непредпазливо показали се на палубата, били награждавани с псувни. Трябвало съвсем постепенно и неусетно да затягат пак юздите.

Още дни и седмици, когато корабът бил вече в открито море, в каютите пред мачтата се разказвали авантюрите на отпускарите. Тема номер едно били любовните преживявания, как иначе!

Пристанищата са не само място за прехвърляне на стока, а и борса на любовта и порока. И може би това ще остане тъй дотогава, докато на корабите плават мъже от плът и кръв. Тук и там фасадите и кулисите на любовния пазар са се малко променили. Но и днес по бреговете на световното море има петна, където все още бизнесът върви тъй, както го е преживял Раул Франс в двадесетте години на нашето столетие и го е описал в книгата си „Страната на копнежите“:

„На прозорците седяха жените и навеждаха навън едрите си гърди. Най-често негърки в розови и светлозелени ризи. И еврейски девойки, начервени, на главата шапка с перо и рокля, видяла и по-добри дни, преди да кацне тука. Русокоси немски момичета се карат помежду си. Те са отпуснати, отдавна прецъфтели. От небрежност са престанали дори да се червят. Или парите не им стигат даже и за това? Ето и най-бедната от бедните. Сухо като клечка същество, мръснокафяво. Арабка ли е или циганка? Сипаничава като градинско плашило седи тя на крайпътния камък. Не е могла да си наеме дори ламаринена колиба. Под мишница стиска смачкана рогозка. Тя няма какво да продава освен своите петнадесет години и чака… Все някой ще дойде. Навсякъде любовната търговия кипи с пълна пара. Една французойка, учудващо хубава, е лъвицата на този робски пазар. Тя се смее пискливо, върти се, под всяка ръка има по един обожател. Ето че затрополява двуколка — преди тридесет години е била навярно фиакър във Виена. Колко много й завиждат, любовниците ще я водят на ресторант в града… В друга открита кола две момчета, хубави като картинки, полугръцки, полуарабски тип, си пробиват път в навалицата. И те са начервени. Веждите им са изтеглени фино, очите гримирани със синьо, за да им придаде изнемогващо-копнежен взор… Навсякъде скитат моряци. Хванати под ръка по трима, по четирима, безцеремонни и залитащи, нагли и шумни… Нещастните, украсени с цветя момичета в хижите им хвърлят сладострастни погледи и с разтапящ глас си тананикат песнички, една копнеещо протяга ръце.“

Когато морякът напуска миличката, той вече си мисли за следващата — гласи една поговорка. Но изглежда, че модерната техника все повече и повече окастря възможностите на вечните скитници за cherchez-la-femme, и то още преди кораби с телеуправление да заблуждаят като призраци по седемте морета.

Това на първо място се дължи на прогреса в техниката за товарене и разтоварване, както и на икономическите закони. Ако не плават непрекъснато, големите специални транспортни кораби гълтат огромни суми за лихви и амортизации, затова те все повече скъсяват престоите си в пристанищата. Малко вече може морякът да се перчи на сушата. За екипажите на гигантските танкери и на модерните кораби за насипни товари е свършено с дългите пристанищни нощи.

Тъй се менят времената, а с тях и нравите. Техниката в неподозирана мярка подобри битовите условия на моряка на борда, неговия комфорт и сигурност. Но тя промени из основи и тая професия, като превърна матросите в машинисти и корабите, поне отчасти, в превозни средства без пристан. Поради нарастващата дълбочина на газене много гигантски транспорти се разтоварват вече на рейда.

Корабовладелците потърсиха за палубните матроси компенсация, която да се състои не само в добавки към заплатата. Те изнамериха матросите-жени, които днес не са вече рядкост в търговския флот. Но, естествено, те не могат да заместят за матросите момичетата от пристанището.

 

 

Някогашният матроски свят е загинал. За него напомнят още само текстовете на shanties. Повечето моряшки песни, които се въртят около жената, почиват на истински преживявания. В „Cheer’ly man“ — веселия мъж — един непознат английски катерач по вантите в ритъма на брашпила си представя като на ревю всички свои познати дами. Там се говори за Ненси Доусън, която някога играела роля в живота му. В друга строфа узнаваме, че Бетси Бейкър трябвало да се омъжи за квакер. А за Сали Рекит веселият мъж съобщава, че тя заложила най-хубавата му дреха и откраднала моряшката му книжка. Същото се случило и с героя на Травен от „Корабът на мъртвите“ в Антверпен.

Голямо впечатление правели на нашия герой градските момичета. Всичко у тях било сякаш „нежно като звездна искрица“. Сравнявана с тях, Поли Хоукинс се очертава като по-малко добра. Тя всичко заливала в приказки. Лоша била и Кити Карсън, която имала връзка със свещеник, а по-късно с един зидар отплавала в пристана на брака. Последната строфа има неясна двусмислица: „О, горди петли, разцепете пъновете и си изкарайте любовта!“

А в „Bound to the Rio Grande“^[3] се казва накрая: „Гуд бай, прощавайте всички момичета от града. Ние ви оставихме толкова много, че ще си купите сега копринени рокли.“

Макар и от столетия жените да си говорят, че моряците са вятърничави момци и се кълнат лъжливо, когато ги уверяват във вечна любов, понякога у тях имало мощна притегателна сила и за момичета от по-добра среда. Подрастващи девойчета виждали у тях въплътена истинска мъжественост, окръжена от странния дъх на морето и на широкия свят. Тази екзалтация стигнала връхната си точка във века на клиперите, чиито екипажи и офицери се набирали най-често от дръзновени млади мъже. Когато техните елегантни морски птици с високи като кула бели платна завършвали състезанието за „най-бързия чай или пшеница“ от далечния свят и победителят току пред устието на Темза към почти гмуркащите се във водата подветрени платна издигнел допълнително още един „Джими Грийн“, човешките гроздове на кея изпадали в транс от ликуване. Ала женският свят замирал в шемет, когато героите на деня слизали по фалрепа, обрулени и разчорлени от всички ветрове. Невръстни момичета се хвърляли на шията на младежите, превърнали се рано в мъже, и ги молели за автограф или среща.

Този култ към матроса е изразен и в песни като „Моряшка годеница“, гдето на едно място се казва: „Обичам моряка повече от другите трима, четирима.“ Действително скоро от такова въодушевление настъпвало отрезвяването. И точно тъй отчайващо завършва песента: „Ох, какво преживях, какъв позор, какъв срам! Трябва да нося сега широка дреха и под нея един син… Никога да не бях узнавала каква е моряшката любов!“

И тъй в песните витаят като духове хиляди момичета от Сузи Бляк чак до Сали Браун: руси и червенокоси, високи и дребнички, дебели и тънки, тези или онези. Те произхождат от всички небесни посоки и носят всички цветове на кожата. И никоя от тези другарки на нощта не си е позволила да мечтае, че някога ще бъде увековечена — дори и само в песен, която ще стане извор за историята на нравите в пристанището.

Тук ние виждаме всичко човешко, дори предупреждения към матросите. „Защото моята майка ми каза, че морякът е див звяр.“ След тази заглъхваща моминска невинност, в моряшката песен „Хамбург, ти хубав град“ ни пресреща обичайното притворство на изпечената: „Ако си мислите, че аз съм такава, веднага се омитайте!“

Ала авансът от два талера върши чудеса. Още в следната строфа нашата зъбата Ева, като позволява да я придружат до жилището й, казва: „Почакайте тук малко, сетне ще дойдете в стаята ми.“ След един час морякът забелязва, че е попаднал в капана на измамница. Той яростно нахлува в къщата, но там двоица мъже го пипват под ръка и го замъкват в най-близкия участък, гдето той трябва да снесе 22 шилинга, задето нарушил спокойствието на дома.

Все там била и високопорядъчната курва от фаловата shanty „Аз се връщам от плаване“. Когато отпускарят малко смутено бъбри за това-онова, наместо веднага да дойде на въпроса, момичето го избавя с думите: „Хей, ти още ли ще стърчиш тук? Хайде, води ме да си лягаме.“

Тя наистина била представителка на онази категория, която се среща и днес в интернационално посещаваните пристанища, но все пак била почтена търговка. А може би дълбоко в сърцето си тя е чувствувала същото, което описва популярната пристанищна песен: „В Хамбург, аз съм от там, облечена в кадифе и коприна. Моето име, не ще ви го кажа, нали съм момиче за пари. А братът ми писа: Ах, сестро, върни се! Майка ти лежи болна в легло. Тя плаче за своето единствено щастие. А аз пък му писах: Ах, братко, не ще се завърна. Моята чест остана в Хамбург. В родината няма щастие за мен.“

Случвало се е морякът завинаги да пусне котва в чуждо пристанище. Дали брадатата татуирана пеперудка ще се откаже вече от бракониерство? Така твърди много пятата някога shanty „A-roving“:

Живееше във Амстердам девица,

внимавай в думите ми ти!

Живееше във Амстердам девица,

във своята професия — царица!

0, няма вече аз да плавам,

ще бъда с тебе, хубавице,

че който плава, плава, плава,

в прегръдките на гибелта остава.

В Амстердам живеело момиче, което било майсторка в професията. Прочути били очите й, блеснали като звезди, хубавото лице, леката й стъпка, розовите бузи и разкошната коса. Накрай безумно влюбеният издава, че тя скоро ще носи неговото име. И той високо и свято уверява, че не ще се разхожда вече с други момичета. Хорът се включва в това уверение и твърди, че ловът на жени докарва само гибел за моряка.

Тъй в своите мисли и стремления, в цинични истории и басни морякът винаги преследва любовта. Като че представително за цялото моряшко съсловие би могло да бъде хубавото иносказание от „Летящия холандец“: любещата жена ще избави осъдения на вечно скитничество мъж.

Дори морето не било защитено от еротичната фантазия на моряците. Не можеш да разубедиш мнозина, че има русалки. Да, те сами са ги виждали. Очевидно са съгледали някога морски крави^[4] от типа Sirenia, които имат женоподобни гърди.

Силата на хубавите жени върху суровите момци от солените води била тъй голяма, че от техния чар дори и най-закоравелите пирати ставали меки като восък. Даже прочутият Морган, който иначе не се церемонел твърде с пленените испанки, след щурма върху Панама се превърнал в кавалер от главата до петите. Между пленниците той видял една млада, много хубава жена с нежна фигура и благороден ум, съпруга на богат търговец. Дал й стая в жилището си, негър за прислуга и храна от своята трапеза. И позволил да идват при нея другите пленени испанки.

В нозете й слагал най-скъпоценните предмети от плячката: злато, перли и диаманти.

Щом флибустиерите, богато натоварени с плячка, стигали брега на своите убежища и пиратски републики, те — според Екскемелинг — не забравяли и службата на Венера и често не се скъпели за цената. В пиянството си един сложил на масата кръгло петстотин жълтици само за да му покаже една от миличките своето най-интимно място.

Ясно е, че кръчмари и курви се радват и по всяко време са готови да посрещнат буканиера и пирата, също както кръчмарите и курвите в Амстердам посрещали остиндийските мореплаватели и военните кораби.