Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (7)

Песните на матросите в ритъма на труда — бяха изпяти мръсотии и проклятия

Всички неуседнали имали и имат свои песни, в чийто текст и мелодика ние намираме най-първичното, предназначено някога за човешки уши. Тези песни изразяват душевните вълнения на опиянените от ширините скитници. От техния ритъм звучи пращене на пламтящи лагерни огньове, тропот на конски копита, плясъкът на дъжда и шумът на вятъра и вълните. В техните строфи ехти приключението на пътешествията.

Скитническите песни са фолклор в най-добрия смисъл на думата. Анонимни таланти са били изворите, от които те избликвали.

Има кервански, каубойски, цигански, казашки и вагантски песни^[1] с неповторима хубост. Но най-древни са песните на мъжете от морето. Песните на гребците и на моряците от ветроходите със своеобразната си ритмика често ни връщат назад с хилядолетия. Тия професии са съществували в ония времена, когато още нямало опитомено ездитно животно, нито колело и кола. Плаващото дърво, тикано напред от силата на течението, човешките мускули или вятъра, за пръв път създало у човека усещането, че пътува, сиреч преодолява пространството, без да върви. И това пътуване било съпроводено с опасност.

Ала песните на морето се отличават от другите не само по дълбоката си древност, а и с това, че те, подобно на жътварските, грънчарските, мелничарските, тепавичарските и гайтанджийските песни, възникнали от потребността да се облекчава трудът. Пеенето се оказало сила, която въдворява ред и създава подтик за дружна работа.

Покорителите на пространства, които преброждали далнините на животинския гръб или в кола, теглена от животни, трябвало само да държат юздата и не извършвали никакъв друг труд. Весларите в пирогите и гребците на галерите напротив — движили се напред само ако непрекъснато напрягат мускулите и сухожилията си. При това те трябвало да съгласуват своите удари ритмично, за да не си пречат. Бил нужен и подаващ такта сигнал. Имало ли е по-подходящо от човешкия глас, който при тежък физически труд и без това съпровожда миговете на най-върховното напрежение с някакъв сподавен вик или възглас?

Такта подавал прадревният запевач, появил се в народните песни на различни нации и в shanties^[2]. Неговата изпята команда се повтаряла от хора на работниците. Отначало хорът ги пеел със същите звуци. Те били само по-протяжни според траенето на работния ход и в по-нисък тон.

Затуй старинните песни на гребците и по ветроходите са на първо място ритъм, а мелодията им е второстепенна и това понякога им придава монотонен характер. Тази монотонност владеела първоначално и в полинезийските песни. Първите европейски мореплаватели по Южното море съобщавали, че припевите на островитяните в кануто се състояли от звуци на весла, диви крясъци и от движения на тялото, които напомняли гребане, изчерпване на вода и издигане на мачта. Напротив, хубавата полифонична мелодика на песните от Южните морета е продукт от превращения на църковни хорали, които островитяните научили от мисионерите.

Може да се каже, че пеенето създал трудът, и много музикални инструменти са били първоначално ударни или духови за подаване на работния такт, на команди и сигнали, като се почне от барабана и гонга и се стигне до свирката, флейтата, рога и големите морски раковини, в които духали.

Не само мелодията, а и текстът на моряшките напеви бил отначало маловажен. Ритмиката и периодиката, вложени у човека от природата (да помислим само за ударите на сърцето, нашия вътрешен часовник), били всичко. Те сами извършвали чудото: да разпалят като наркотик група от гребци или други работещи в еднакъв такт, да слеят в едно хармонично цяло отделните им движения, да умножат единичните сили в една исполинска мощ и да предизвикат при това възторжено чувство на радост.

Тъй наречените „tukiwakas“, лодкарските напеви на маорите, показват колко без значение бил текстът на песните. Те се състоят почти само от императиви, например:

Сега теглете (tena toia),

сега натиснете (tena pehia),

сега дръжте такта (tena tukia),

сега потопете (tena tiaia),

сега задръжте (tena kia mau),

сега дръжте здраво (tena kia u),

удар, удар натам (hoe, hoe atu),

напред, напред натам (runga, runga, atu),

към Вайпа натам (waipa atu),

сега теглете (tena toia)…

Докато tukiwakas били изпявани изключително от един или двама запевачи и подавачи на такта, в тъй наричаните hakas участвувал целият хор на гребците. Макар и тия припеви да били силно ритмизирани, те имали текст с богата изразна сила, както ни показва следният пример на една hakas:

Отивай, дърво!

В Манелу отново

ще хапнем месо!

Да плиска морето.

Натискайте силно,

та утре да сложим

в корема месо.

Песни с богатство на текста като припевите на китайските джонки служели не само да поддържат равномерен такт, когато при безветрие джонката се движела с весла. Тук и текстът сграбчвал душите на гребците и ги съживявал за по-бързо действие. В една от тия песни се говори за баща, който бил дълги години в чужбина и когато се завърнал побелял у дома, порасналият му син не го познал.

Корабните песни постепенно се усъвършенствували. Сръбската баркарола „Писомбо“ звучи така:

Хванете здраво веслата в ръка,

сръчно гребете, гребете така!

В бялата пяна ги спускайте с мощ

и във Рагуза ще бъдем таз нощ!

Писомбо, Писомбо!

Корабът хубав натам да лети!

Аз съм моряк, стопроцентов почти,

но за карака не съм, боже мой,

трябват й дни да направи завой.

Писомбо, Писомбо!

Развивала се и мелодиката, макар че строежът й оставал прост. Баркаролите, които пеели венецианските гондолиери при тласкането с пръта, се отличавали с нежната си, меланхолична мелодия в мол. Макар и компонирани семпло, нерядко в тези песни не липсвал страстен акцент, както „Un pescator dell’onda“ една от най-старите баркароли. Менделсон, Лист, Обер и Офенбах използвали в творчеството си мотиви от такива баркароли.

Безсмъртни станаха руските корабни песни като „Прекрасни Байкал, свещено море“ и „Ей ухнем“, особено последната чрез Шаляпин. Двете мелодии се отличават със запяване и хор. Песента за Байкал пеели сибирските заточеници, които бягали през това най-дълбоко вътрешно море на земята, а „Ей ухнем“ е класическата песен на волжските бурлаки, които теглели с въжета нагоре по Волга тежките кораби с пшеница. Както от текста, тъй и от мелодията тук се разпознава по своя строеж трудовата песен:

Ей ухнем, ей ухнем,

още веднаж, още веднаж!

Да се отвием сега от брезата,

да се отвием сега от къдрите.

Ай да-да! Ай да!

Хайде вече да се отвием

ай да-да! Ай да! —

от къдрите!

Има и немски песни на хората, които теглели корабите по Елба:

Хайа, хебай, хайа, хебай!

Хайа, хебай, хебай, хайа!

Селянино, кучето вържи,

юх, юх, юх,

да не би да ме ухапе,

юх, юх, юх!

Ръфне ли ме то, ще се оплача,

юх, юх, юх!

Ще ти струва сумата пари,

юх, юх, юх!

Защо тъй просто построени песни имат такова благозвучие? Тайната им се крие в променливата игра между запевач и хор, в качеството и тембъра на гласовете и музикалността на певците. Удивително е, че тия предпоставки съвсем не са присъщи само на професионалните хорове. Случи се веднаж да послушам украинци, които никога дотогава не бяха пели заедно и се намираха в особено настроение. Те пееха в съзвучие една стара народна песен. Настъпваше буря. Вятърът гонеше по небето тъмни облаци, пронизвани сегиз-тогиз от мълнии. И хубав мъжки тенор прекъсна мълчанието. Едва бе пял няколко секунди и внезапно другите подеха нишката на печалната мелодия с полифонична мощ на гласовете, която бучеше като орган. Всички гласове там, сопрани, баритони, тенори или бас се сливаха в благозвучие с неповторимо очарование.

Тъй трябва да е било и с лодкарските и корабни песни, когато се съберат истински певци. Въпреки своята простота тия напеви ставали наслада за ухото. То важи особено за shanties по ветроходите, които с началото на презокеанското мореплаване заменили в Европа песните на гребците.

Shanty е следователно чедо на прогреса в корабостроенето и в техниката на плаването с платна през XVI и XVII столетие. За възкресението на тези морски напеви било особено решаващо XVII столетие. Тогава бил изнамерен брашпилът, с който спускали котвената верига и дебелите въжета или вдигали на борда тежките товари.

Това бил рожденият час на шпил-shanty, наричана още капстейн. Както издава нейното име, пеели я моряците от океанските ветроходи, когато въртели скърцащия бордов рудан. Той имал отвесно стояща ос и вал. В главата на шпила, върху която се навивала тежката котвена верига или дебелото въже, като спици на колело били поставени лостовете. В тях обикаляли в кръг десетина мъже и тикали пред себе си лостовете. Шпилът се въртял с върховно напрежение и било нужно да се налегне едновременно при всеки тласък. За това имала грижата шпил-shanty, съставена в особен ритъм, която подобно на древните весларски песни имала запяване и хорова част.

Брашпилът бил въртян не като панаирджийска люлка, а на тласъци. Мъжете натискали спиците винаги на повдигнатите, акцентирани места от мелодията и текста, а на неударените си поемали дъх и се засилвали за следния тласък. Тъкмо по своята своеобразна ритмика може леко да се различи капстейна от такелажната shanty, наричана още фал или хялиърд.

В началото на тази глава ние предадохме в нейния оригинален текст една от най-много петите някога шпил-shanties „Blow, boys, blow for Californio…“^[3] Тя се появила през първата половина на предишното столетие на борда на капхорнерите, където от всички страни на света се отправяли за Сакраменто в Калифорния буйните, разтърсвани от златната треска момци. Там се намирали прочутите станове на златотърсачи, където царувало необуздано юмручното право.

Camptown-Ladies, за които става дума в първата строфа на песента, били от онзи сорт жени, с които ние вече се запознахме в карибските пиратски центрове. Обикновено те се появявали винаги там, гдето за злато и наслади лекомислени мъже поставяли като залог в играта своя живот. С името „the Camptown race“^[4] назовавали златотърсачите. Сред тях имало обичай да устройват в неделя бягане на пет мили. Следващите строфи развиват обичайния моряшки мотив: пристанищното гъмжило на кея с неизбежното pretty girl^[5] с кафявите коси, сините очи и сладките устни.

На плаващите по маршрута през нос Хорн клипери по времето на калифорнийската треска за злато ревяли още и песента „The hog-eye-man“ — „Мъжът със свинските очички“, която имала неизброими строфи. Рингелнатц, който в младостта си плавал по море, я нарича в матроския си дневник „The ox-eyed-man“^[6].

Навярно тази песен е станала популярна сред моряците заради това, че нейният текст гъмжи от безсрамни цинизми. Първата строфа, която е и най-безобидната, гласи:

О, снеми ме, моя лодке бедна,

Джейн да видя, Джейн да погледна!

Негърът от гарата, със свинските очици,

лодката изваждаше, със свинските очици.

И щастлива тя до негъра си седна.

В останалите строфи се говори за едно момиче, което лющи в градината грах и чиито златни коси се спущат до коленете. След кратък флирт през оградата в предпоследната строфа то е вече в стаята и седи на коляното на мъжа със свинските очички и тъй нататък.

Платноходите преди XVII столетие нямали рудан за котвата. Нейното вдигане без шпил било още по-мъчително и с него се залавял почти целият екипаж. Тактът „хау-у-рук!“ не бил същият както при обслужването на рудана, който не се тегли, а тласка. И тогава пеели капстейни, но те имали ритъма на shanties при теглене на платната и въжетата.

Около 1550 година един шотландец имал похвално хрумване. Той записал всички познати нему моряшки песни. И понеже те не стигнали, за да запълнят двете корици на една книга, той прибавил към тях текстове от народни песни и политически съвети. Между другото, в това книжле, издадено още веднаж в Лондон през 1872 година, е поместена и една от най-старите песни за вдигане на котва. Текстът й, запазен там в старинен английски, гласи:

Вейра, вейра, момци благородни!

Ето, виждам я, пурбоса!

Позравявайте я всички,

докато при нас пристигне!

В нея става дума за котвата, която мъжете трябва да вдигат. За ободряване на теглачите запевачът лъже: „Ето, виждам я!“ И за да му повярват, добавя норманския израз за подсилване „pourbossa!“. Всеки трябва още веднаж да се напъне, за да издърпат горе малкото парче въже с котвата.

Испанските и португалските shanties изпаднали в забрава след загубата на иберийското морско господство в полза на холандци и англичани. Английските се пеят и до днес, макар че отдавна електрически лебедки спускат и вдигат котвата и наедно с дървените мачти, със стенгите и спрея от океанските кораби изчезнали и конопът, платната, въжетата и такелажът.

Тяхната популярност извън времето се дължи на това, че англосаксонските моряшки напеви са по-енергични и по-мъжествени по текст и мелодия от другите. Португалските И испански бордови припеви били по своята същина само благочестиви литургии, пригодени към ритмичните изисквания на съответната палубна работа. Както изобщо иберийските кораби с религиозното усърдие на борда, с всекидневни панихиди и дружни молитви, редовните изповеди, с изповедници и свещеници наподобявали повече плаващи черкви, отколкото превозни средства.

Втората голяма група shanties, хялиърди или фали, се пеела навярно откак съществувало мореплаване с платна, макар и да не бива да ги дирим чак в Омировата „Одисея“. Най-старият ни познат хялиърд е шотландски от XV или XVI столетие. А той е твърде пикантен. Произхожда от същото предание, както и котвената shanty „Pourbossa“. Ето преводът на Карл Бюхер:

„Вдигайте всички! Форса! Вау! Поемайте въздух!

По-силно! Млада кръв! По-смело! Тежи ви задникът!

Хай-й-й-рук! Ето, ето, тук, тук! Жълти коси, голи бедра!

Хайде-е всички!

Обесници жалки! Големи и малки,

всичките вътре!

Вдигайте! Връзвайте шкотите!“

Когато от XVII столетие такелажът на корабите значително се подобрил — тогава се появил тримачтовият платноход — съществено се преустроили и флотите, започнала класическата ера на shanty. Наистина в нейния характер на трудова песен не се променило нищо. Но сега изникнали много нови. Запевачът се наричал сега шънтимен. Той често импровизирал текстовете. Използвал за това времето, когато се намесвал хорът. Ако не му хрумвало нищо особено, в следната солова партия той вплитал някой цинизъм от моряшкия живот, историческо възпоминание, част от някоя балада или пък само няколко псувни.

Той никога не се изчерпвал духовно и когато веднаж журналист от „Ивнинг пост“ запитал един морски вълк какво е shanty, оня бил напълно прав, когато отговорил: „Shanty са десетмина мъже на въжетата.“

Противно на повечето други, в песента „Rolling home across the sea“^[7] преобладава сантименталното начало, станало почти предтеча на „моряшките песни“ от наши дни, съчинени от сухоземни плъхове. В една от многобройните й строфи се казва: „Много хиляди мили след нас, много хиляди мили пред нас. Океане стар, носи’ ни насам и натам, люлей ни до онзи бряг, който си спомняме с добро. Събирай смелост, Джек, една приветна усмивка те чака от най-хубавата между хубавиците. Нейните мили очи ще те приветствуват със сърдечно добре дошъл. Ние се люшкаме по морето към дома, към милата стара Англия и към тебе, sweetheart^[8]!“

Заслужава да се възпроизведе тук в оригинал и един особено добре ритмизиран хялиърд:

Дълго, дълго, дълго преди време,

път-ьом за Охайо!

Дълго, дълго, дълго преди време,

хитър янки слезе на брега,

път-ьом за Охайо…

При всяка от затворените думи на хоровото пеене дърпали въжето на брасовете и фаловете.

Тема номер едно на shanties била любовта. Широко като морето било сърцето на моряка.

Днес морето за мен е живот, звезда — любовта,

а пък курвата малка е моя стремеж към света.

Идва сутрин Лизет, а на обед — Мария,

вечерта Антоанет, през нощта е Софѝя.

А имало някога и истински влюбени моряци. Как иначе биха се появили shanties като „Песен за Самоа“ или „Рио Гранде“! „Рио Гранде“ възпява сбогуването: „So fare well, my pretty young girl…“^[9] Но още във втората строфа матросът не забравя да каже за раздяла „Гуд бай“ също на Сали и на Сю.

Мъничко печал лъха от песента „Мерили“: „Merily, we roll a long, roll a long, roll a long. Merily, we roll a long o’er the dark blue sea…“^[10] А с думите „Далеч родината ме стига, оченцето на милата ми смига“ започва друга песен от този жанр.

Тема на две shanties са бутилки с ром, уиски и всички други разновидности „огнени водички“, с каквито морякът сладко си намазвал гърлото. Едната песничка, пята много и до днес, започва с многозначителен въпрос: „What shall we do with the drunken sailor early in the morning?“^[11] Противно на този анонимен къркач, други герои на shanties със зачервени носове си имат имена: „Като жалка останка лежи тук Том Баулинг.“ Вероятно е пак той да е героят и на морския роман „Родерих Рандом“ от Смолет, понеже тази shanty е по-стара от романа.

В една немска песен прост матрос се оплаква от своя капитан, защото отпускал по една чаша ром само на Бъдни вечер. А в друга песен един моряк прави самопризнание „От всички неща на света грогът ми най-много харесва, той е част от душата ми, знай, такъв ще остане до сетния край.“

В слова и мелодия се отдава дължимото и на уискито, както в следния фал:

0, уиски дайте на мъжа,

о, уиски на Джони,

като куче аз ще мижа,

о, уиски на Джони.

Много апотеози има и само за рома — балсам за моряка. И ако се преброят всички shanties, в които се поменава питието от захарна тръст, те лесно ще станат две дузини.

Както вече казахме, англичаните създали най-често петите shanties. Отдават го главно на това, че след битките при Гравелинген и Трафалгар те грабнали морското господство точно по онова време, когато платноходът имал най-голямо значение. Някога испанци, португалци, холандци и французи били също морски сили, но те не обогатили съкровищницата от shanties с неувяхващи песни като „Rolling home“, „He, he up the rises“^[12] или „Blow, boys, blow“^[13].

Френските, американските, холандските и немските моряци от океанските платноходи пеели класическите английски мелодии най-често със собствени текстове. По мелодията на английския капстейн „Blow, boys, blow“ те пеели: „Видях еднаж един хамбургски четиримачтов, ей, ей, худа, ей, ей, худа…“

Или пък просто променяли текста на народни песни, без да изменят мелодията. Така на ветрохода „Шулау“ се появила през миналото столетие следната песен за брашпила: „Комуто бог иска да сподоби с истинско благоволение, праща го три пъти край нос Хорн. Там той се научава да цени неговите чудесии, там вятърът винаги го бие отпред.“

Споменатата вече shanty „Blow, boys, blow“ е навярно построена върху изменена мелодия на църковен псалом. То не бива да ни учудва. Също и странниците-поети и студенти от Средновековието, друга прочута група пътешественици, си служели с църковни мотиви, като леконравно пресъздавали литургичните текстове.

Случвало се и обратното: мелодии от моряшки песни навлизали в песенното съкровище на сухоземните плъхове. Веселият мотив на народната песен „Лоре, Лоре, Лоре, Лоре“ произхожда изключително от рефрена на много известната някога shanty „Погребението на моряка“.

Немските матроси от платноходите използвали често мелодиите на народни песни или на английски shanties, за да критикуват полу- или нескрито условията на борда на корабите, гдето служели. Една такава shanty се нарича „Недоволният моряк“. В първите редове неизвестният стихоплетец се оплаква: капитанът забравил, че някога и той е бил матрос. Виждате ли: и матроси започнали да пишат.

Близко до ума е, че такива песни не предизвиквали възхищение у капитаните. Затова ги пеели, когато останат сами. Очевидно матросите от хамбургския тримачтов кораб „Магелан“ не съблюдавали тая предпазна мярка, когато пеели песента за брашпила „Магелан“. Диалектният долнонемски текст по мелодията на „Rolling home“ остро осъжда положението на борда и би могъл да се счита почти като прикрит призив към бунт. Разбира се, той съдържа и цинизми. Ето само една строфа за мостра.

Кормчията не ще забравя,

той беше истински юнак.

По селски маниер задява

и в задника ти слага крак.

На суша щом се той намира,

ще кажеш пуяк е, звезда.

Когато стъпи на вода,

от страх отново се насира.

Капитанът привлякъл под отговорност матроса Роберт Хилдебранд като автор и го наказал с вписване в бордовия дневник и с лишаване от заплата за три месеца. Сетне той постъпил на английския барк „Бриз-Айзъл“. През 1888 година се удавил при корабокрушение.

Знаменателно е, че на военните кораби било забранено да се пеят shanties при брашпила и вдигането на платната. Там позволявали само „патриотични“ морски и матроски песни с „безупречен“ текст. Имало достатъчно съчинители, които ги произвеждали масово. В тях се превъзнасяли матроси, изпълняващи винаги своя дълг и загиващи за отечеството, без да се забравят гробът и любовта. Някои от тия доморасли „поети“ тайно получавали от английското адмиралтейство парични помощи и ренти.

Офицерите от военните кораби се страхували не само от текстовете на истинските shanties. Те считали, че пеенето по време на работа е несъвместимо с военната дисциплина. Свирката на боцманите била единствената музика, която те разрешавали.

А пък и свирката била наистина единственият музикален инструмент на борда на платноходите. Само испанците и португалците сегиз-тогиз носели със себе си струнни инструменти. От укулелето на португалските мореплаватели се родила по-късно хавайската китара! Тъй нареченият „треккебюдел“ — корабното пиано — се появил чак на клиперите. Много време преди тях на борда несъмнено имало понякога и оркестри. На парадите от галери във френските средиземноморски пристанища свирели военни капели. А на венецианските кораби рядко липсвал по някой цигулар или тромпетист, който забавлявал капитана на трапезата.

Тъкмо неколцина именити пирати възприели сетне този обичай. Докато в околосветското си плаване Дрейк си позволил един терцет, джентълменът-корсар Робъртс поддържал на борда на своя страшен „Ройал Ровър“ оркестър от десет души. Той свирел на задната палуба въодушевяващи мотиви сред грохота на оръдията.

Имало времена, когато на борда не говорели, а пеели. От гарвановото гнездо наблюдателят изпявал: „Всичко е наред!“ или „Земя!“. Не вдигали простичко вахтата от сън, а пеели. Това се наричало „изпяване“ или „будене на вахтата“. Както вече споменахме, на старите кастилски каравели пеели: „В името божие, седем мина и осем отмина. Амин!“

Един немски вариант на тая песен за събуждане, който е навярно също тъй стар, гласи:

От кубрика излизай ти, за бога,

излизай и смени човека.

Изтече вахтата, часът ти идва,

от кубрика излизай ти, за бога.

Смисълът на тези думи е, че смяната трябва да напусне кубрика. Може би нежният обичай за събуждане с песен, противоположно на приспивната песен за малките деца, е произлязъл от това, че току-що разбуденият матрос бил всичко друго, но не и благодушен ангел. Нали поради прекомерните изисквания и мизерния сън на океанските ветроходи мъжете били постоянно изнервени.

Песните за разбуждане имали кратки текстове, но почти винаги хубави мелодии. Същото се отнася и за стария шведски призив за ставане „Гамал пурвиза“, който звучи така:

Нека да става човека от вахтата, нека.

Нека да става и щурвала хване в ръка.

Нека да става тоз, който от бака се взира

за кораби идващи или пък за насрещна земя.

Ставайте, ставайте, ставайте всички!

На британските ветроходи имало още една мелодия, която свиквала матросите за дневната дажба грог. Или я пеел „кокът“, или я свирели на флейта. На по-малко музикалните кораби съобщавали тези часове просто с вик или с удари на корабната камбана.

Ала песните на свадливите хористи не се ограничавали само за определени работи и цели като събуждане на вахтата и така нататък. Морякът пеел и когато имал настроение — също като всеки друг човек. Никой не е наблюдавал и възпроизвел предварителната фаза на едно такова пеене от свободни импровизации по-добре от Ото Бартнинг, който участвувал в едно плаване около нос Хорн и написал хубава книга за него. В нея се казва: „Те сърбаха от горещите чаши, сетне едва си поемаха дъх… и започваха да ръмжат, после да тананикат и накрай да пеят… Подпрените ръце се клатеха, а главите се люлееха насам и натам.“

Макар че моряшките песни звучали чудно хубаво, когато ги пеели добре, те не рядко пропадали в ежедневието на бордовата суетня от прегракналите гърла на суровите матроси от шпила и от соленоводните им басове. Изключително зле ги изпълнявали небръснатите мъжаги от иберийските каравели и галеони. В описанието на един техен съвременник се казва:

„И ето започва Salve Regina^[14]. И ние пеехме всички… И понеже моряците обичат разнообразието и тъй както делят четирите вятъра на тридесет и две, също тъй разделят осемте тонове в музиката на тридесет и два други и все различни тонове — и всички те звучат тъй дисхармонично и фалшиво, та можеш да си помислиш, че нашето пение на молитвите и литаниите е същи ураган от тонове.“

В края на това съобщение става реч вече за „някакъв оглушителен лай“.

Наедно с ръчно обслужваните рудани и помпи заглъхнали и старите моряшки напеви. Там, гдето нямало вече въжета за смолене и за теглене, нямало и нужда от песните хаулинг. Несъмнено те само престанали да бъдат песни на труда. Всяко поколение матроси пази като очите си най-хубавите от суровите песни, по чийто такт някога дори кокът режел лука и платнарят теглел конеца през платното. И понеже на борда едва ли се удавал вече случай да се пее в хор, пристанищните улички и моряшките кръчми ехтели от звуците на shanties, когато заплатата дрънкала в джоба на матросите.

Но имало и други поводи да се съхранят старите напеви на брашпила и хялиърда. Тегтмайер, който издал малък сборник от shanties, съобщава за една отрадна инициатива на килските лоцмани. Когато през една сурова зима след Първата световна война замръзнал каналът между Северно и Балтийско море, в една малка странноприемница до шлюза Холтенау на чаша грог те основали певческото дружество „Морска лястовица“. Чрез редовни репетиции хорове от този род довели изпълнението на shanties до съвършенство, каквото едва ли би могло да се стигне по време на работа в платноходите.

Също тъй самобитен и оригинален като песните бил езикът на вечно пътуващите пролетарии. Той е своеобразно огледало за неизчерпаемата природна интелигентност и удивителната фантазия на мъжете пред мачтата. Те очевидно считали за унизително да си служат с изразните средства на сухоземните плъхове, които презирали.

Забележителни са многото животински имена, с които е изпъстрен моряшкият език. Те нямат нищо общо с понятията, които първоначално означават. Под „змиорка“ морякът разбирал въже, а „кон“ той наричал въжето под реите, на което стъпвали при събирането на платната. „Магарешка глава“ бил двойният пръстен във формата на очила, който е поставен на мачтата и служи за прикрепянето на стенга, удължението на мачтата. На борда нямало прозорци, а „бикови очи“^[15]. Рибаря наричали „трѐска“, а червеите в соленото месо или в сиренето — „слонове“. Готвачът бил „кухненски жребец“, имало „кучешка вахта“, „деветоопашата котка“, тоест камшик, а ракията се казвала „мишеморка“. Животинските названия преобладавали и при характеристиката на времето. В пристъп на вятър около кораба бягали „бели гъски“. При сила на вятъра от пет бала вълните „лаели като кучета“, при осем бала „блъскали като кочове“, а при десет бала „ревели като бикове“.

И предметите за всекидневна употреба имали свои собствени названия. Пък и към членовете на екипажа не се обръщали с техните истински имена, а с прякори. Като постъпи на друг кораб, матросът трябвало скоро да свиква с ново име. Морски вълци, кръстосвали десетилетия моретата, навярно не си помнели вече рождените имена. А често ги и „забравяли“ заради минали присъди или преследване за измамни женитби, неплатени издръжки, тежки побоища, кражби и прочие.

Прякорите били свързани най-често с особености във външния вид, поведението, облеклото, миналите или сегашни занимания или с някакви случки, в които бил замесен носителят им.

На американския военен платноход „Юнайтид Стейтс“ наричали готвача „Старото кафе“, а оръдейния майстор, който отговарял за буретата с барута — „Вехтия фитил“. Бордовият лекар на „Баунти“ имал два прякора: „Татко Бакхус“, понеже пиел, и „Дървения крак“, понеже накуцвал. На китоловния кораб „Люси Ан“ назовавали дърводелеца и бъчваря „Талаша“ и „Чепа“ или общо „Веселите побратими“, понеже всичко правели заедно и най-често били сръбнали. Между матроските прякори на тоя платноход биели на очи още: Примчицата, Ментарджията Джек, Дългокракия, Сидни-Бен, Флотския Боб, Сьомгата, Дългия призрак и Джо Звънеца.