Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (6)

Хайде, хайде да теглим, момчета, хайде да теглим всички

Дърпайте всичките! Вау!

Дърпайте здравичко! Форса!

Пее кръвта ни! Сила и смелост!

Колко сланина ви тегне отзад?

Почвайте! Хайде! Ето така!

Жълта косата — голи бедрата!

Хайде, обесници! Всичките тук!

Мало, голямо — всички в едно!

Стара шотландска моряшка песен

Към окаяните условия за живот на борда на океанските платноходи спадал и изключително суровият труд, който се изисквал от мъжете пред мачтата. Повечето операции имали колективен характер. Утрото започвало с изпомпване на водата от трюма. Никой платноход не бил уплътнен дотолкова, че да не пропуска вода. За двадесет и четири часа тя се събирала достатъчно, за да създаде на част от екипажа занимание поне за един час.

На далечно плаване цепнатините се увеличавали, особено на старите кораби. Още откривателските експедиции били предприемани предимно с плавателни съдове в дълбока старост. Когато процепите се разширявали, ставало нужда да използуват помпите по много пъти на ден. Ако тръбите им стигали до палубата, работата била по-малко напрегната, защото през релинга и шпигатите водата изтичала в морето. Но дори и на фрегатите в началото на XIX столетие помпите се инсталирали върху най-долната междинна палуба.

Още се пази една рисунка за работата около помпите на фрегатата „Аустриа“ при едно плаване за Южна Америка през 1817 година. На картината виждаме как трима мъже обслужват тежкия дълъг лост на помпата. Водата от трюма изтича в бъчви. Тук почва веригата от хора, които си подават кофите до палубата. Един боцман ги надзирава и навярно подава работния такт.

При по-големи пробойни помпите се обслужвали на смени. Целият екипаж тогава вземал участие в работата. Нерядко мъжете помпели, за да спасят живота си. Така било през последните две седмици на борда на „Виктория“, единствения останал здрав кораб от ескадрата на Магелан. Колкото по-обезсилен и по-изтощен бил екипажът, толкова по-мъчителен бил този труд. За своя живот помпела и командата на Кук пред австралийския бряг, когато флагманският кораб налетял на риф.

Другите занимания на матросите били да теглят, да бутат, да вдигат и да се катерят. Главните съоръжения на борда на ветроходите били брашпилът и такелажът. Шпилът е ръчно обслужван барабан за спускане и вдигане на тежката котва. Но го използвали и за наместване на строшени мачти или за поставяне на спреи и стенги.^[1]

Шпилът имал 8 до 10 спици и за да го поставят в ход, за всяка от тях се хващал по един матрос. Като затворници в тъмничния двор тъпчели в кръг хората на шпила, докато веригата или въжето се навие или развие.

Много изнурителен бил трудът на такелажа. Там най-често теглели някакво въже за вдигане на платната. Тая работа се извършвала отчасти на палубата, отчасти на замайваща височина между небето и морето. Тя изисквала, особено от мачтовите матроси, циркова акробатика, хладнокръвие и здрава глава. Оперирането с вятърната машина, този някогашен двигателен механизъм от дърво, въжета и платна, било значително по-комплицирано, отколкото с модерните корабни машини. Днес се обслужват само ръчки и копчета.

За да поставят в движение един кораб, матросите от океанските платноходи трябвало да различават една от друга дори най-дребните отделни части на платната, въжетата и мачтите и да ги знаят по имена, иначе не биха могли правилно да изпълняват заповедите на своите началници за нагласа на цялата тази обширна и сложна конопена и платнена апаратура.

Такелажът на един четириметров барк с 18 платна на реите и още 15 други включвал не по-малко от 250 ръчни скрипци, всеки от които служел за различна цел! Забележително постижение било да разпознаеш този хаос от въжета дори на дневна светлина. Но да се оправиш нощем или във воя на бурята сред roaring fourty^[2] между всички тези топенанти^[3], брасове^[4], фалове^[5], гардинги^[6], гайтауи^[7], шкотове^[8] или както там още се наричали въжетата, това направо граничело с чудо.

То трябвало най-напред да се научи. И никъде не е имало по-сурови чирашки години, отколкото на море, гдето боцманът преподавал знанията с края на въжето. Отначало гринхорните^[9] получавали „моряшки крака“, тоест научавали се да стоят и да ходят по непрестанно люлеещия се под и в буря и тежки вълни да не се преметнат през борда. Сетне идвало „обучението“ в „чуждия език“ на моряците и накрая гимнастиката. Всичко, от овладяването на такелажния речник до безпогрешното изпълнение на заповедите по въжената цитра, изисквало най-горчивата такса за учене, която някога са плащали сухоземните плъхове.

Израсналите по крайбрежието всмуквали науката за въжетата и такелажа кажи-речи с майчиното си мляко. Стари морски вълци, които си почивали от плаванията, по саморъчно измайсторени платноходи-модели разяснявали там на малчуганите основните понятия. Пък не минавало и зима да не лежи привързан в родното пристанище чак до пролетта някой бриг или шхуна. От само себе си се разбира, че след училище момчетата превръщали тия кораби в свое място за игра и гимнастика. Не може и да има по-добър тренинг за сетнешното плаване по море от главоломните катерачески сеанси, които се устройвали тук.

На заслужилия мекленбургски изследовател Восидло било съдено да изрови от кътчетата, гдето се били оттеглили на почивка, престарели морски вълци, преплавали всичките седем морета. Един варнемюндец, порасъл сред такива игри и сетне станал моряк, му разказал: „От гротмачтата^[10] ние се прехвърляхме на фокмачтата^[11] по щага^[12].“

Ала имало ситуации, които тези деца-артисти на вантите не могли да предвиждат в своите генерални репетиции, например внезапно развихреният ураган от потъмнялото небе, когато струните на въжената цитра се заплитат, платната се късат като кукленски парцали, стенгите и реите се чупят като кибритени клечки, а матросите висят по мачтите да режат въжетата. В тази борба на живот и смърт често се вършело свръхчовешкото. Едно погрешно или късно движение можело да реши съдбата на всички. Всеки знаел какво е заложено в играта, когато Старият викнел: „Теглете, момчета, теглете, вие теглите за своя живот!“

С кървящи ръце и омекнали колене залитали като сенки одрипавелите, разчорлени и небръснати мъже след такава нощ. Ала тогава не можело най-често и да се помисли за заслужената почивка, защото трябвало незабавно да изкърпват ужасно съсипаната „годеница на ветровете“.

Работният процес на борда протичал на вахта. Океанските платноходи били първите предприятия, в които се работело на смени ден и нощ. Вахтите — в тях участвували почти всички членове на екипажа — се сменяли в цикъл на всеки четири часа. Имало между тях хора, които караулели в буквалния смисъл на думата. Мъжът в „гарвановото гнездо“ на най-високата мачта се обаждал през определени интервали от време. Ако не виждал нищо особено, той викал: „Всичко в ред!“ Най-често имало още един наблюдател на бушприта. Най-ощастливяващият зов на съгледвача бил: „Tierra, tierra^[13]!“ Той прозвучал на един от Колумбовите кораби и подействувал като избавление и откровение, понеже в историческото си плаване към неизвестното, пред Бахамските острови, откривателският отряд вече не вярвал, че ще се натъкне на суша.

Останалият персонал от вахтата — извън кормчията — предимно контролирал кораба. Вахтеният от десния борд имал задача да държи под будно око гротмачтата и бизанмачтата^[14]. Вахтеният от ляво наблюдавал фокмачтата. Топът^[15] и най-горният ред платна били работа на топ-матроса.

Топ-матросите били елита на моряците. Те били най-пъргавите, най-смелите и често най-интелигентните членове на командата. На тях била възложена най-опасната работа. От тези акробати, чието царство били висините близо до върховете на мачтите, нерядко се рекрутирала командирската смяна.

Останалите членове на вахтата изпращали на друга работа: помпене, нищене на кълчища, насмоляване на въжетата — сегиз-тогиз търкали въжетата и с кожа от сланина — чистене на палубата, боядисване, калафатене, закрепване на въжетата, прибиране на платната, обръщане на реите по вятъра и прочие.

За много моряци от ерата на платноходите вахтата ставала съдбоносна. По строгите наредби в много военни и търговски флоти бил обричан на смърт всеки, изненадан да спи нощем на пост. Ако бъде помилван, очаквало го прекарване под кила или бой с бичове.

Вахтените възгласи не се изговаряли, а изпявали. По-рано за една вахта имало осем стъкленици — четири часа. За тази цел имало специални пясъчни часовници. Пясъкът от горното стъкло изтичал в долното за четири часа. По него се ориентирали вахтените. Свърши ли, те пеели: „В името божие, седем мина и осем си отива. Амин.“ Пеели така близо до ухото на спящата смяна, че тя стреснато скачала.

В морската терминология се шири изразът „кучешка вахта“. Това е изобщо вахтената служба от полунощ до четири часа сутринта. Считали я за най-неприятната, понеже става в пълен мрак и представлява постоянна борба със съня. В книжлето си „Зов на морето“ Ян де Хартог я нарича часове на признанията и историите: „… и макар че нищо не се вижда навън, новакът ще отнесе със себе си живи впечатления от един непознат свят.“

Рулевият се връща от тази вахта физически и душевно съсипан. При раждането на новия ден в морето се явяват някакви нереални и въображаеми видения. Странни, никога нечути или най-малкото незабелязани хълцания и въздишки напират от водата, в която по това време витае чудновато движение. Науката обяснява тия феномени като последица от сблъскването на противоположни водни маси, когато дълбочинни води притискат повърхностните пластове. Тогава стават необикновени срещи на живи същества от различни етажи на морето под черната нощна повърхност на водата.

Горещина и студ обземат наблюдателя, който в първите часове на новия ден от своето гарваново гнездо забележи под себе си този призрачен живот. И когато изпълзи долу на палубата, за да си поразтъпче краката, около него пърхат ония безплътни сенки от мъгливи пари и нощна боязън, които се явяват обикновено в най-самотния час на борда сред океана и сегиз-тогиз приемат очертания на фигури. Една от тях наричали „сивата смърт“.

Поради никога несекващия цикъл на вахтената служба имало по всяко време на борда хора, които спят, и хора, които бдят. И нямало едновременно за всички ден и нощ. Корабостроителите от онова време го калкулирали в своите проекти и спестявали всеки възможен кубически метър от помещението за екипажа, като не вграждали толкова койки, колкото били нужни по числеността на командата.

А не оставяли и свободната вахта на мира. На дневния шум можел да спи само човек с изключително здрави нерви, защото животът на борда продължавал да пулсира с гръм и трясък. В същото помещение мъжете от другата вахта се хранели, разговаряли, смеели се и ругаели. Нали и на тях никой не обръщал внимание, когато идели от вахта уморени като кучета и искали да дремнат.

А пискливата свирка на боцмана пресеквала съня на свободните от вахта, за да помогнат за някаква работа. Ето и вечерната проверка в осем часа. Тогава изпъвали всички платна и проверявали възлите. А пък при трудни маневри с платната, особено за обръщането на кораба и смяна на курса фордевинд, или когато имало признаци за буря, всеки човек трябвало да заеме своя пост на палубата. И щом свободната вахта не била повече нужна, боцманът на английските кораби се провиквал: „That will do!“^[16] На германските океански платноходи тая команда се трансформирала на „Daddeldu!“ Чрез Рингелнатц, писателят-матрос от Вурцен, тая дума станала известна и извън мореплавателските кръгове.

Целият екипаж на някои платноходи участвувал в търкането на палубата. Служели си с исполински късове пемза, сплескани от едната страна, и с тежест отгоре, а през тях прокарано въже. Дърпали ги насам-натам по палубата, предварително полята обилно с вода и посипана с пясък. След това наново я заливали със стотици ведра морска вода и мръсотията изтичала през шпигатите. Сетне я търкали, докато изсъхне. Като инструмент за това употребявали не парцал, а особен уред, който приличал на гребло без зъбци. С тези бърсалки изстисквали водата, просмукала се в палубните дъски, и я изтласквали до шпигатите.

Някои тиранични капитани считали за салтанат да се извършва тази работа редовно всяка сутрин в определен час. И в най-остър студ трябвало моряците да търкат боси със запретнати крачоли и да прекарват по два часа в ледената вода. Застанали на колене, те изтривали до блясък местата под оръдията, до котвения шпил и на носа с малки парчета пемза, наричани още чистачки или песнопойки.

Към мундщровката на бойните кораби спадали и обичайните за военната служба упражнения. Най-омразно за матросите било упражнението „Klar-Schiff!“^[17], което трябвало за най-късо време да приведе „Man-of-war“ военния кораб в пълна готовност за бой. Най-същественото от него било да се приготвят оръдията за стрелба, което предполагало всеки да заеме своя пост с най-голяма бързина. Сигнал за тази заповед се давал с глухо, протяжно тремоло на барабан. Най-тежката част от работата била да изкарат топовните дула от оръдейните отвори.

В същото време юнгите за барута и зарядите, подвижни като мравки, изнасяли муниции на пълначите, а огневият сержант се обливал в пот от работа в барутния погреб, който се намирал най-често до офицерската каюткомпания или до кадетското прикритие.

Всички заети с топовете, буретата с барута, картечите и зарядите били подчинени на артилерийския майстер. Най-често той бил възрастен моряк с офицерски ранг и особени качества. За този отговорен пост не подхождал лекомислен човек, който забравя дълга си. И въпреки това имало случаи, когато фрегати хвръквали във въздуха, понеже артилерийският майстер бил влязъл в барутния погреб с ботуши, обковани с габъри, и от тях изскачала искра.

Друга команда трескаво пренасяла в най-долните помещения на кораба моряшките сандъци на екипажа и през люка за платната изкарвала горе походните легла на лазарета. Санитарният персонал подреждал операционните маси.

Корабът приличал на пчелен кошер. Едни — както пише Мелвил — увивали реите с вериги, други раздавали щитове за предпазване от огъня и пакети памук. Дърводелците махали междинните стени на каютите и кубриците за екипажа. А офицерите надявали копринени чорапи, защото при раняване в краката остатъците от коприна уж били не тъй вредни, както парчетата от памучни чорапи. Такива грижи матросите нямали, защото търчали боси.

Понякога прозвучавал пронизителният шум на кречетало, което капитанът лично въртял. То било сигнал за абордажен бой. Всички напущали временно своя пост с пистолет и пика в ръце да попречат на мнимите нашественици. А при командата „Огън!“ не трясвала цялата редица батареи от единия борд, а започвал „да вали дъжд“. Виновен за това бил не богът на бурята, а пожарникарската помпа, която трополела по палубата покрай купищата пирамидално наредени топовни гюллета и непрестанно плискала във въздуха вода.

В края на упражнението излизали в акция готвачите. Те не раздавали на екипажа ром или неприкосновените дажби, а от нещо като черковни дарохранителници пръскали по палубата горещ оцет. Той отнемал от дървото мириса на пролятата и разлагаща се кръв.

Истинският моряк презирал военните кораби и цялото съмнително, безсмислено суетене на тях. За него те не били кораби, а будки за сода, сандъци за яйца, ураджийски гърнета, шлепове за боклук, консервени кутии, бирарии и фалшиви корита. А екипажите им той пренебрежително наричал косачи на трева, сламени юнкери, баняджии, загазили в пясъка или теглачи по чехли. Тези прозвища играели роля и при набирането на екипажи за военните кораби, и там рядко попадал старши матрос. Заради по-високата заплата те предпочитали търговските кораби. На бойните се подвизавали сухоземни плъхове, мързеливци и професионални войници.

Като оставим настрана особеностите във военните платноходи и общите съвместни работи на моряшкия персонал, на всеки кораб имало занаятчийски и някои други дейности, които се извършвали от малка група хора или дори от сам човек. Тия мъже с подофицерски или офицерски ранг нямали нищо общо с простите, недоспали, недояли, често скотски третирани матроси. Те не страдали като тях от корабната психоза, която на ветроходите била последица на постоянната раздразненост и замаяност от мъчителната жажда, недостатъчния сън и тесните, наблъскани като кошари помещения.

В многобройните чинове и специални длъжности на борда имало система. Чрез тази групова и кастова структура командуването искало да предизвика противоречия между екипажа, за да затрудни бунтовете. Тези клики: корабни юнги, младши моряци AB’s — Able bodied^[18] старши флотски сержанти, кадети, занаятчии или квартирмайстери, всички те упорито се придържали към съсловието и привилегиите си.

Между екипажа от 250 души на една хамбургска фрегата от втората половина на XVII столетие имало 155 матроси и 45 низши по ранг морски пехотинци. Остатъкът се комплектувал от корабни юнги, канонири-мерачи, тромпетисти, каютни пазачи, квартирмайстери, ботушари, бръснари — главният бръснар бил същевременно и бордов хирург — кухненски персонал, пиротехници, един кънстебл^[19], писари, които били и ковчежници, един профос^[20] заедно с тъмничен ключар, пастор, командир на бордовата рота, един сержант или корпорал с трима ефрейтори и накрая корабното командуване; капитан, лейтенант, мичман, лоцман, главен кормчия, помощник-кормчия. След тях се нареждали главният боцман, боцмански сержанти и кадети.

Останалите на борда били занаятчии: главен дърводелец и дърводелец, ковачи, бъчвар, платнар, въжари, които се занимавали с плетене, осукване и насмоляване на въжетата, такелажен майстор, калъпчия, помпиер и столар. Ремонтът на вятърните двигатели се нуждаел от занаятчии, предтечи на корабните техници.

Към постоянните работи по воденето на кораба, спадали управляването на щурвала и измерването на скоростта, като не смятаме определянето на местоположението и курса, за които имал грижа капитанът или навигаторът. Скоростта измервали най-често под ръководството на квартирмайстера, опитен моряк, който при нужда замествал и кормчията или мерел дълбочината. С помощта на лаг, измервали скоростта всеки час и я нанасяли в книга, която имала графи и за други бележки.

Тези записвания служели за установяване средната дневна и седмична скорост на кораба. И понеже единицата мярка — един възел — отговаряла на морска миля, ползували ги и като данни за пресмятане на цялото разстояние, изминато до този момент от началото на плаването.

Измерването с лага траело 14 секунди. За толкова време пясъкът в един специален пясъчен часовник изтичал от горното стъкло в долното. Държал го най-често някой юнга. За същото време квартирмайстерът, изпускал през ръцете си въжето на лага, по което имало възли, а на края му във водата бил привързан плавник. Хвърляли го далеч встрани, за да не се движи дъската напред наедно с кораба. При сигнала „Стой!“, щом изтече пясъкът от часовника, спирали въжето и броели преминалите през ръката възли. Те отговаряли на морските мили, които корабът изминавал за един час.

Обслужването на щурвала в ранните презокеански платноходи било по-трудно, отколкото можем да си го представим днес. На една фрегата от XVII столетие, описания от Хайнрих Винтер „Герб на Хамбург“, румпелът^[21] бил дълъг седем метра и се движил с една количка на междинната палуба. Обслужвал се чрез вертикална щанга, която стърчала над горната палуба. При манипулацията с него се леела горчива пот, защото той далеч превишавал силите на един човек — нали в края на седемметровия румпел бил закрепен рулят!

С това тромаво кормилно съоръжение се обяснява и големият брой кормчии на корабите от старите времена. За движението на кормилата със скрипци били нужни десетина мъже. Когато се появили по-сетне кръглите кормила — първото от този род се намирало на една холандска флойта^[22] — те били големи колкото едно средно воденично колело, така че и тук при промяна на курса се изисквали повече хора.

Кормчиите от онова време били на борда по-могъщи от капитана. Несъмнено те рядко хващали спиците на щурвала, а давали само указания. Най-хубавия и внушителен паметник на тази моряшка професия издигнал Херман Мелвил със своя вечно пийнал морски герой Джърмин. „Никой не е бивал по-подходящ за професията си от Джон Джърмин, що се отнася до кураж, моряшка опитност и естествена способност да държи юздите на кресливата паплач. Той бе идеалният портрет на онези дребни и набити мъже, които са много кадърни“ — се казва в „Ому“.

Този почтен моряк с къдриците си посивели коси и набръчкано като стара гравюра лице, от което стърчал малко накриво „галионът“, едното око гневно и кривогледо и няколко зъби издадени напред като у глиган, зад суровата си обвивка криел едно добро сърце. Но когато си пийнел, той се превръщал в побойник и повалял с юмрука си всеки, който не му се подчинявал. С няколко скока се втурвал сред хората и ги угощавал с удари и ритници. Този енергичен маниер да придава на своите заповеди съответен акцент някак си импонирал на матросите и те с охота изпълнявали исканото — както казахме, не от страх, а защото им харесвало да ги пердашат със запретнати ръкави. Друг, по-сериозен кормчия не би могъл така да дресира тази грубовата, недисциплинирана сбирщина.

От многото чинове в старите океански платноходи боцманът се е запазил и до днес. Сега той впрочем има най-ниския ранг между началниците на борда. Но спадал към малцината мъже, които познавали кораба основно и рядко имали нужда от съвет.

По времето, когато вместо „Да си строшиш врата!“ проклинали „Да си строшиш мачтите!“, сигурно по принуда корабният дърводелец се числял към най-важните хора. Нали само няколко сантиметра изгнили талпи деляли екипажа от мократа смърт. С един способен дърводелец на борда, при това най-често и с помощник те можели да спят по-спокойно. „Чипът“^[23] имал винаги да върши по нещо. Днес да изтегли няколко нови дъски на носа, утре да рендоса нова стенга за гротмачтата. А покрай другото снабдявал с подпалки камбуза или дялал нов дървен крак за корабния лекар. Хората го наричали накъсо „Треската“.

Всеки „чип“ — слагали му още и прякора „тезгях“ — трябвало да плава четири години като матрос, преди да го приемат да изучава корабната дърводелска наука. И тя траяла три години. Често той се радвал на доверието на капитана и то не само заради изкусните дреболии, които понякога правел за него. На по-големите кораби той бил освободен от вахтена служба. Там бил от малцината, които можели да си отспят. Но без съмнение трябвало сегиз-тогиз да стои на щурвала.

Неотменни бордови занаятчии били още платнарите, наричани от екипажа „дърпачи на конци“ или „шивачи на торби“. Последният прякор бил свързан с работата на платнаря да зашива в корабно платно умрелите, която той вършел по съвместителство. Та той бил значи нещо като гробар. Избягвали да се срещат с него и по други още причини: постоянното боравене с игла, шило и конци се отразявало на тия хора по същия начин, както на готвача вечното дрънкане на тенджерите и тиганите. А освен това „sailsmen“^[24] се славели като хора с дълъг език. Но всъщност те обикновено били от най-кротките и разсъдливи елементи на борда. Работата им била тъй високо ценена, че и тях освобождавали от вахтена служба. В „Хайн Годенвинд“ Горх Фок спасил честта на тези мъже, които морската литература описва най-често едностранчиво.

Морякът бил зависим от платнаря не само заради „последната си риза“, но преди всичко заради работното облекло — останки от корабни платна. А „невестите на морето“ били още по-задължени на тези хора, които им поставяли нови конопени криле, когато след дните на буря те висели раздрипени от реите. Без платнаря никой не можел да преправи долния ъгъл от шкота на горен ъгъл на гафела или пък да приспособи крайната обшивка на платното за яка — края на голямото платно, вързано в основата на мачтата.

А бръснарите били най-излишните същества по ветроходите. Та нали още от край време бръсненето на борда се считало за неприлично. Брадата на морския вълк на далечно плаване била същото нещо, както „амин“ за молитвата. Контета с окълцани глави имало само на „ураджийските гърнета“ от военната флота, гдето им стрижели косите по войнишки терк. Дисциплината там би отишла навярно по дяволите, ако всеки би си позволил да се докарва с индивидуална фризура или собствен модел брада.

В бордовия списък на личния състав водели бръснарите като младши или старши матроси и като такива те трябвало да участвуват във вахтената служба и в бойните упражнения. С бръснача и ножицата те се занимавали през свободното си време. Сред големите екипажи те винаги изоставали от темпото, с което растели косите и брадите. Но славата на бръснаря да бъде едновременно и лечител му позволявала да израсне по-сетне и до поста бордов хирург.

Велелепието на втората им специалност несъмнено траела, докато на корабите назначат титулярни „резачи на кокали“. Лекарите били винаги важни личности с офицерски ранг, но рядко имали работа, освен на някой линеен кораб, който често се забърквал в сражения. Единствените корабни лекари, които честно си изкарвали хляба, били пиратските. Те винаги били заети.

Ала процентът от болни и умрели на платноходите бил много висок. Още от XVIII и XIX столетие бордовите лекари се отличавали със своеобразни разбирания за професията си. Или болният след тяхното шарлатанско лечение оздравявал и с това доказвал превъзходството на лекарското им изкуство, или не изтрайвал на конските дози и доказвал, че страданието му е било неизцеримо.

Прякорът „резач на кокали“ се основава на прочутата тогава склонност на лекарите от платноходите през XVIII и XIX век да ампутират. Преди операцията привързвали здраво пациента върху широка дъска и го напомпяли с ром, за да не усеща съвсем остро болките от интервенцията с лъскавия нож. Американските флотски лекари се придържали към ромовата наркоза още няколко десетилетия, след като на сушата отдавна вече употребявали хлороформ.

Съмнителна била лечителската практика и в много други случаи, та мъчно може да се твърди, че корабните лекари от ерата на платноходите са обогатили със славни страници историята на медицината. Високата смъртност на ветроходите не им издала похвално свидетелство за професионалните им способности. Но и оценката за тях била подобаваща. В обявлението на една холандска търговска компания от миналото столетие дори се казва:

„Корабът «Уотър-Спрайт» ще отплава на 18 март за Коломбо. Бързо, сигурно, комфортно. На борда — млекодайна крава и лекар.“

Тук лекарят все още се нареждал след кравата.

Изглежда още от онова време, та и до днес върху корабните лекари пада сянка, при все че те едва ли са я заслужили и самите страдат от нея. Те приличат на документалисти на криминални афери, които нетърпеливо чакат ново престъпление, за да получат материал за следващото продължение.

Понеже презокеанското мореплаване било открито от строго католически страни като Испания и Португалия, не е за чудене, че свещеникът имал тогава сигурно място на борда. През време на откривателските плавания, свързани с големи рискове и всевъзможни изкушения, той утешавал слабите духом и болните. Често изпадналите в черно отчаяние иберийски моряци предпочитали в такива ситуации да им вдъхне смелост и успокоение някой абат, отколкото капитанът, макар че в друго време суровите мъжаги от откривателските кораби призовавали дявола по-често от бога. Не бива да се забравя, че първото пътешествие из неизвестните ширини на Атлантика било преди всичко въпрос на душевен капацитет у участниците.

И толкова по-изненадващо е, че сред моряците скоро се разпространил отявлен антиклерикализъм. Те наричали свещениците „лоцмани към небето“ и били убедени, подобно за жените, че носят нещастие. И не правели разлика дали се числят към екипажа, или се намират на борда само като пътници.

Накрай свещениците се задържали само на военните кораби, гдето редовно всяка неделя служели панихиди. Често се налагало насила да изтикват матросите на тия спектакли.

В търговските кораби библията заместила свещеника. Измъквали я обаче само при смъртни случаи. Странно е, че „Книгата на книгите“ не липсвала и на пиратските кораби. Всеки флибустиер трябвало с ръка върху библията да се закълне, че ще живее занапред от пистолета и абордажната секира, ще признава пиратските устави. Може би всичко това е накарало хората тъй дълго време да говорят за „християнското мореплаване“, отчасти този термин се употребява и до днес, макар че сега той е само една изразна форма.

В епохата на хайките, които прочесвали пристанищните улички за жертви, сегиз-тогиз попадали на борда и съвсем неподходящи екземпляри. Седмици и месеци опитвали с добро и лошо, докато накрай се откажат да ги направят моряци. Естествено там нямали възможност просто да ги уволнят, както на сушата. Трябвало някак си да ги сместят в бордовата общност. Но понеже те били некадърни и за най-простите работи, изпадали накрая в положението на „момче за всичко“. Помагали ту тук, ту там под ударите на въжето, с подмушкване и ругатни, докато дойдел някой друг и им възложел нова заръка, преди още да са изпълнили предишната. С твърде малко любов се ползували и ония матроси, които не се задържали дълго време на един кораб и офейквали още в първото пристанище. Наричали ги Beachcomber — крайбрежни скитници, хвърчащи риби или Outerbounder^[25]. Те се рекрутирали от поданици на всички нации. Подбудите за техния скитнически живот били нежеланието за работа, потребност от разнообразие, жажда за приключения или стремлението да опознаят света чрез пътешествия. Имало корабни юнги от Мекленбург, които се връщали пак в родината си вече като стари морски вълци, без да се обадят нито веднъж през всичките тия години. Били като някогашния Одисей, когото дори жена му не могла да познае, когато се завърнал от дългите си странствувания.

Пълна противоположност на бийчкомбърите били домошарите. Тези „стари маяци“ или „тюлени“ не се разделяли никога от първия кораб, на който са постъпили. Така те постепенно ставали довереници на капитана, на което пък останалият екипаж не гледал с добро око.

Не били обичани също „хитрите корабокрушенци“ и капхорнерите, преплавали много пъти най-ветровития кът от седемте морета, и затова се държали арогантно.

Една от най-тежките дружни работи била някога товаренето и изхвърлянето на баласта и товара. Преди малко повече от сто години още нямало докери във всяко пристанище.

Според Восидло при изгребването на баласт или зърно висмарските моряци пеели:

Чист селянин — знае се, знае —

(и той ще ми става моряк),

родил се е глупав, това е —

(какво ли се мота все тук).

Селяко с краката си криви —

(същински лопати са те)

виж тук маниери красиви

(морякът е стар джентълмен).

При рощокските курви големи,

със бомбени цици — съдба! —

отива морякът, без да му пука,

и вятър го бие в гърба.

Е, имало и време, когато морячетата нямали много работа на борда. Когато пасатът издувал платната или пък се залостели в прочутото безветрие на „Конския паралел“, най-после матросите имали време веднъж да си отспят. И понеже по курса на юг в кубрика на екипажа било горещо, спящите лягали най-често на открито из сенчестите места на палубата или изпълзявали в платната. Но след няколко дни желанието им за действие се възвръщало. Първо прочитали още веднъж писмата от дома. Сетне се отдавали на игри: пляс, подскачане в чувал, теглене на въже. Когато настроението се повиши, на устна хармоника играели степ. Навярно матроският танц е кръстник на модерните ни днешни танци като туист и прочие.

Ала на много кораби играта на карти била непозволена, защото мнозина проигравали цялата си заплата. Много капитани изхвърляли „дяволските песнопойки“ през борда, щом заловят екипажа на местопрестъплението.

А когато игрите вече не ги привличали, залавяли се да си поправят облеклото или се отдавали на любимите си занимания. Пословичната сръчност на океанските матроси, която те придобивали при постоянното боравене с въжетата и такелажа — дузини възли трябвало да се овладеят „на сън“ — им била от полза за всевъзможни майстории. Тогава се появявали удивителните кораби в бутилки, и сухоземните плъхове не можели да си представят как влизали те през тясното гърло на шишето.

В сръчните ръце на моряците парчета от въже се превръщали в килимчета пред легло и рогозки. Някои матроси достигали и до удивително майсторство в резбата. Особена, почти детска слабост имали те към рисуването. От него не останал запазен чист моряшки сандък. Предпочитаните сюжети били флагове, котви и сърца. С ликуване посрещали позволението на скипъра^[26] да нашарят и кораба.

Заниманията за отмора и пропъждане на скуката свършвали, когато корабът напуснел зоната на безветрието или на пасата или пък се борел с буря. И всеки капитан на дълго плаване се примирявал по-лесно с неизбежното лентяйство на екипажа, щом седмици наред корабът лежи на попътен вятър и има висока средна скорост. Той мразел бавното плаване в зигзаг срещу вятъра. Когато плавали бавно, капитанът закачал хората си: „Вие май не сте платили на курвите при последното слизане на суша!“

Екипажът пък предпочитал бавното плаване пред бързото: „Повече дни, повече пари!“ За всичко на борда имало поговорки, също и когато при homeward bound^[27] на благоприятен вятър корабът се понасял като вихър. На германските платноходи казвали тогава: „Сега дърпат хамбургските курви!“

Най-хубавите часове на борда били прохладните нощи в тропически води. Тогаз мъжете пеели, насядали по ръба на товарния люк, а над тях била величествената катедрала на платната, издути от лекия бриз, и Южният кръст. Тогаз забравяли за миг суровия труд. Отеквали песни, в които се възпявала любовта и прелестта на далечни брегове.