Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (4)

Балада за големите бунтове на море

В началото на декември 1787 година H. M. S.^[2] „Баунти“, въоръжен транспортен кораб от британската военна флота, напуснал пристанището на Спитхед, за да вземе от Таити фиданки хлебно дърво, растението, което определя съдбата на Южното море, и да ги занесе в Западна Индия за изхранване на черните роби. Командувал го Уилиам Блай, един от най-жестоките капитани, които морето е носило някога на своя гръб. За късо време той станал най-омразният човек на борда, защото не само вилнеел като сатрап над екипажа, но преди отплуването злоупотребил и една трета от храната на матросите, така че трябвало хората да търпят лишения по пътя.

И бездруго прехраната на матросите от корабите на британската марина било така лошо, та често те се принуждавали да бягат в американската флота. А пък буретата с месо на „Баунти“ били с намалено тегло. На всичко отгоре вместо с говеждо или свинско те били пълни с конско месо. Алчният капитан се обогатил не само от количеството, но и от качеството. Както разкриват по-късно публикуваните дневници на Семюъл Пепис, държавен секретар на адмиралтейството при Чарлз II, корупцията в английската марина тогава била общоприета.

Към това се прибавяло и животинското третиране на хората. Блай не щадял дори офицерите и кадетите. Не минавала седмица, в която екипажът да не се строява на палубата за изпълнение на наказания.

Първата част от плаването преминала в крайно натегната атмосфера. Едва в Таити, гдето натоварили фиданките хлебно дърво и Блай се представил на туземните главатари като син на Кук, той поохлабил юздите и отмъстителните чувства на екипажа временно заглъхнали. На този райски остров с обилното богатство на плодове и прелестни жени човек забравял миналото, очарован от вълшебството на настоящето. Тук всеки матрос си намерил любимка.

По-сурово било обаче пробуждането, когато след отплуването на кораба Блай се показал още по-брутален от преди. Един млад лейтенант на име Флетчър Крисчън след една унизителна за него сцена взел съдбоносното решение да си извоюва удовлетворение. Като успял да привлече на своя страна част от екипажа, което при насоченото срещу капитана настроение съвсем не било трудно, на 28 април 1789 година сутринта той и матросът Томас Бъркит нахлули в каютата и вързали Блай. Междувременно другите заговорници принудили малцината матроси, които не искали да се намесват в бунта от страх пред бесилката, да се качат в лодката, влачена от кораба на буксир. Там бил заставен да ги последва и Блай. Всичко това се разиграло само за няколко минути.

На изгонените бунтовниците дали припаси и четири къси саби. Още четвърт час „Баунти“ влачил лодката. На кърмата се събрали новите господари на кораба и изригвали диви, примесени с подигравки хули срещу Блай. Сетне отрязали въжето. Преди това Флетчър Крисчън употребил целия свой авторитет пред огорчените матроси, за да не обесят Блай. И накрай трябвало да отнеме пушките на неколцина, които искали да стрелят по омразния човек.

Въпреки свирепия си характер Блай бил отличен моряк и след една тихоокеанска одисея, която няма равна на себе си, сполучил да отведе живи всички изгонени, с изключение на един, до Инсулинде. Те не могли да слязат на суша из срещнатите по пътя канибалски острови, защото нямали огнестрелно оръжие. Струвало им се, че имат само един избор: да умрат от глад или да бъдат изядени.

Британските морски офицери и романисти Нърдхоуф и Хел описали тази авантюра. От тях става ясно до какво положение стигнали свързаните на живот и смърт моряци в ореховата черупка сред Пасифика. Там между другото се казва: „Ние гребяхме отчаяно.“ Изоставените в открития баркас попаднали на дъжд, който се леел из ведро много дни и нощи. „Ето я сладката вода от облаците, за която често с почернели устни и подути езици се молят моряците, носени по морската пустиня. А ние трябваше да я изхвърляме с черпаци, кокосови черупки, шапки и с голи ръце, защото тази скъпоценна влага, която по-рано капитанът ни отмерваше с чаена лъжичка, сега ни носеше смърт.“

В рева на стихиите лодката често заставала отвесно като въздушна люлка, в която с последни сили се стискали здраво полумъртвите от глад, увити в съдрани парцали мъже. Повечето не можели вече да седят на скамейките. Гушели се или лежели на пода на лодката. Чак след четиридесет и един ден това плаване на живот и смърт свършило. Не всички болни успели да се оправят на Ява от мъките. Част от тях там умрели.

С това завършила драмата на осемнадесет мъже от екипажа на „Баунти“. Но не и за бунтовниците. Отначало корабът отплавал обратно в Таити. Мнозина от мъжете сключили бракове с островитянки и останали на „острова, роден от сънищата“, макар че тук бързо можели да ги открият английски кораби. Един ден станало и това. Те били изловени от ловната команда на един английски бриг^[3]. По пътя за Англия корабът с пленниците се натъкнал на риф. Между малцината спасени се намирали точно хората от „Баунти“, тъй че наново се потвърдила старата моряшка поговорка: „Обреченият на бесило не се дави.“

Деветимата бунтовници, които още преди пристигането на брига потърсили по-сигурно убежище, отплували през август 1789 година с 12 таитянки и 6 полинезийци. Почти всички били млади с изключение на трима англичани на средна възраст. Повечето жени нямали още шестнадесет години. Те и не подозирали, че на един ненаселен остров ще станат родоначалнички на нова раса. Но „Баунти“ и без това приличал на втори Ноев ковчег, защото на борда му се намирали всякакви животни: един бик, крава, кози, свини, кучета и кокошки. Предвиждали, че корабът вече никога няма да влезе в пристанище. Той трябвало да закара пасажерите си на някой изгубен в далечините необитаван остров и сетне завинаги да завърши своята служба. Така искал Флетчър Крисчън. Целта му била Питкерн, остров на върха на един морски вулкан, открит едва през 1767 година от Картрет и трудно достъпен поради подводните скали и бесния прибой. Картрет безуспешно се опитвал да слезе на сушата.

Но той погрешно посочил и местонахождението му, та търсачите от „Баунти“ го открили чак след четиримесечно плаване надлъж и шир из неизследваните води. Поради ревящия прибой слизането на суша било извънредно трудно и то им се удало само благодарение на исполинския кормчия Метю Куинтл, чиято кожа била толкова почерняла и загрубяла, та едва се разпознавали татуировките по ръцете и гърдите му.

Когато най-сетне „Баунти“ пуснал котва в малкия залив, Флетчър Крисчън заповядал да демонтират кораба. Вътрешното обзавеждане било свалено на сушата. Гредите се превърнали в бараки, а стъклото на илюминаторите послужило за прозорци.

После почнали трескаво да унищожават всички следи, които биха могли да издадат Питкерн като убежище на бунтовниците. Корабният корпус без мачти и палуба бил извлечен към външната част на залива, пробит и подпален. Понеже мястото не било достатъчно дълбоко, кърмата стърчала над водата още известно време и изчезнала чак след една буря.

И започнала една от най-паметните трагедии на Пасифика. Мъчнодостъпният, стръмно издигащ се вулканичен купол от лава в средата на пътя от Южна Америка за Нова Зеландия наистина защищавал бегълците от британските ловни кораби, но не и от собствените им страсти. Островът, който със своята красота, очарование и плодовитост би могъл да стане рай за новите си синове и дъщери, се превърнал в страхотна арена на самоизтребление. Възпламенили се мъжките страсти в борба за жените, които били малцинство.

На полинезийците не допадали домогванията на неколцина англичани и те избили половината от белите. Останалите живи отмъстили с кървава баня. А победителите се отдали на пиянство.

За да запазят себе си и децата от все по-честите избухвания на мъжете с меднозачервени от пиене носове, таитянките прибрали всичкото огнестрелно оръжие и се укрепили в една труднопроходима част на острова.

След едно въоръжено нападение на жените над постоянно дебнещите ги нехранимайковци един от простреляните полудял, а друг в делириум тременс си вързал камък на шията и скочил от една висока скала в морето.

Дълго съдбата на „Баунти“ била една от неразрешените загадки на Пасифика. Многобройни кораби напразно претърсвали по всички посоки Тихия океан. През 1808 година американската фрегата „Топаз“, на лов за тюлени, случайно открила Питкерн и изпратила лодка на острова. Капитан Фоулджър и старши матросът Уеббър намерили тук само един останал жив от бунтовниците. Той живеел в обществото на таитянките и на осемнадесет вече порасли деца. Така светът потресен узнал за кървавата приказка на океана.

Когато през 1814 година две английски фрегати пристигнали на острова, за да разследват случая, дошлите с тях съдии били силно поразени от добре уредената задружна общност на потомците на метежниците, която заварили тук. Те оставили на мира единствения жив от екипажа на „Баунти“, побелелия вече Алекс Смит, който бил станал учител на децата, и се оттеглили.

И днес още потомците на Флетчър Крисчън и неговите другари живеят на острова-убежище за нещастните им деди, доволни и недокоснати от бурите на времето. Поради ограниченото пространство и силното увеличаване на потомството, за пръв път през 1856 година част от островитяните се преселила на остров Норфолк, източно от Австралия. В течение на десетилетията такива преселвания се повтаряли и днес на много острови от Океания се намират потомци на бунтовниците от „Баунти“. От няколко години един внук на Флетчър Крисчън ръководи профсъюза на пристанищните работници в Сидней.

На самия Питкерн сега живеят още 160 души, за които „Pacific Island Jearbook“^[4] съобщава: „През последните години там ходиха много компетентни специалисти. Всички са единни, че жителите са една чиста, почтена, душевно, физически и морално напълно здрава човешка раса.“

Само три фамилии от съвременните жители на Питкерн носят още имената на бунтовници от „Баунти“: потомците на Крисчън, Маккой и Иънг. Но вече не може да се установи каква кръв тече действително във вените на всеки от тях, понеже браковете се разтрогнали в разрухата на първите заселници на Питкерн. И когато групичката мъже се стопила на четирима, дванадесетте таитянки обявили тия последни мохикани за обща собственост.

Един Маккой днес изпълнява службата на единствения полицай на острова. Неговият прародител бил матрос на „Баунти“ и един от главатарите на бунта. По-късно той бил от онези, чиято невъздържаност съсипала малката комуна. Някога бил чирак в една шотландска работилница за уиски и когато последните бутилки ром от „Баунти“ били вече празни, в една отстранена долина Маккой тайно обзавел примитивна дестилационна инсталация, в която варял слаба ракия от ферментирали плодове и корени.

Отначало пиел сам. Сетне посветил в тайната си един другар. И накрая останалите живи мъже след „гражданската война“ на острова с още няколко жени празнували диви алкохолни оргии, докато се разпаднал и последният остатък от реда.

В края на краищата в припадък на налудничави халюцинации Маккой се самоубил.

Неговият потомък Флойд знае всичко това. Защото наред с полицейските си функции от години той се е отдал на хобито да събира всичко написано по света за трагедията на „Баунти“. Извън внушителната си библиотека на тази тема той притежава още една секира и една наковалня от „кораба без пристанище“.

И други фамилии съхраняват като бижута някои дреболии от ония драматични дни, когато се основавала смесената раса. Но това са много малко неща. Щурвалът на „Баунти“ — по-право това, което е останало от него — се намира в един музей в Сува на островите Фиджи. Другите реликви вероятно са изчезнали в чантите на ловците на сувенири. Само преди няколко години от Питкерн били отмъкнати котвата на „Баунти“ и части от медната обшивка на корпуса. С това Пасификът е загубил може би последните свои спомени от този роман.

Аферата „Баунти“ не е нито първият, нито последният бунт в историята на мореплаването.

За робските въстания на галерите в древността за жалост до нас не е стигнало нищо. И все пак някога сигурно са ставали кървави бунтове по вода, като си помисли човек, че на сушата имало такива мощни акции като въстанието на Спартак. Но Средиземно море пази мълчание и за метежи на галерите в Средновековието.

Историята отбелязва тежки случаи на неподчинение между носа и кърмата^[5] едва в ерата на откритията. Малко преди нос Добра Надежда екипажът принудил Диас да се върне. Той искал да плава до Индия. Противно на други версии при първото плаване на Колумбовите каравели към Новия свят не се стигнало до открит бунт. Какво основание би имал адмиралът да премълчи едно такова произшествие в бордовия дневник, който водел педантично и записвал в него дори най-незначителните неща! Още повече че на тези, които го изпратили, било добре известно на какви човешки съблазни трябвало да отстоява при това плаване към неизвестното и колко съмнителна била стойността на екипажа му, рекрутиран от затворници и авантюристи. Само веднъж пише Колумб по този повод: „Хората се оплакваха от продължителното пътуване и не искаха да плават нататък. Адмиралът ги усмири, като им представи ползите, които биха извлекли от плаването.“ Несъмнено до подобни инциденти се стигало още няколко пъти, те били свързани с настоятелни молби и заплахи. Сам адмиралът, малко преди да видят земя, станал необикновено нервен и като привидение се появявал нощем на носа, за да държи хората си под око. В дневника той признава, че през тия нощи не намерил сън. За своя живот ли се боял и затова си играел с мисълта да се върне? Капитан Пинсон, който веднъж преминал с каравелата си покрай „Санта Мария“ на разстояние човешки глас, очевидно схванал дилемата на адмиралския кораб, защото извикал доловимо за всички уши: „Удушете половин дузина!“

Първият голям бунт в изгряващата ера на презокеанското мореплаване избухнал във флотата на Магелан. При дирене на проток за Пасифика неговите кораби, след като прекосили Атлантика, се носели все по-далеч на юг покрай източния бряг на американския субконтинент. Всяко врязване в сушата се оказвало само устие на река. Колкото се отдалечавали от екватора, толкова по-студено ставало. Мъжете с тънките си ризи и панталони не били подготвени за такъв суров климат.

Магелан заповядал да презимуват до патагонския бряг близо до Сан Хулиан. По изключение екипажът се състоял от доброволци, които след малкото седмици плаване още съвсем не напирали да се връщат. Досега те не били изтърпяли някакви премеждия и само негодували, че трябва да прекарат много месеци в тази забравена от бога негостоприемна местност, когато можели да слязат на суша в по-благосклонни ширини по този континент. Но най-много ги вълнувало силното съкращаване на дневните дажби храна, което Магелан наредил на 31 март 1520 година. Той обосновал тази мярка с уверението, че сега всеки има възможност сам да подобри менюто си с лов и рибарство.

Но не би се стигнало до бунт без сплетните на испанските капитани, които мразели и презирали дребния накуцващ португалец от първия час на плаването. Сега те съзрели възможност да се отърват от досадния нахалник, като раздухат недоволството на екипажа.

Като прелюдия на бунта главатарите на заговора не изпълнили заповедта на Магелан да участвуват на 1 април 1520 година в литургия на сушата. Това първо неподчинение скоро било последвано от второ. През нощта на 1 срещу 2 април капитан Хуан де Картагена с въоръжен отряд завладял „Сан Антонио“ и пленил капитана на този кораб, който поддържал Магелан. Екипажът на „Сан Антонио“ бил обезоръжен.

Сутринта на 2 април работата на генерал-капитана била лоша, защото три от петте кораба на ескадрата били в ръцете на бунтовниците. Магелан прибягнал до хитрост. Той изпратил своя довереник Еспиноза с неколцина въоръжени матроси на кораба на Луис де Мендоса уж да започне преговори. Когато капитанът-метежник подигравателно поискал безусловната капитулация на Магелан — синьокръвните водачи на заговора били вече тъй уверени в успеха, че не считали за нужно да вземат предпазни мерки, — Еспиноза светкавично забил в гърлото му кинжал, който дотогава държал скрит. Сетне като вихър изскочил от каютата с кървавото оръжие в ръка и без съпротива овладял „Виктория“, която по-късно единствена се върнала в родината от плаването около света.

Изненадващото нападение можело и да не сполучи. Като благодарност за това дело Еспиноза получил капитанския пост на „Виктория“. Когато то станало известно, капитаните на другите бунтовнически кораби вдигнали тревога и насочили оръдията за бой. Но очевидно те не били единни за бъдещите си действия и останали пасивни и следващата нощ. Магелан я използувал, за да затвори със своите три кораба изхода от залива.

Кой знае как би завършила цялата работа, ако през тая нощ не се освободила котвата на „Сан Антонио“. Без вахтата да забележи, корабът бавно се носел към изхода на залива. Отначало Магелан го помислил за хитрост и заповядал всичко на кораба да бъде готово за бой. Но скоро истинското положение на нещата излязло наяве.

Когато корабът се приближил достатъчно, той бил абордиран без нито един изстрел. И без това екипажът не изпитвал особено влечение към този бунт, ръководен от благородните капитани.

На главния заговорник Хуан де Картагена, който командувал „Консепсион“, не оставало нищо друго, освен да капитулира. С хитрост и късмет на Магелан се удало пак да въдвори реда в ескадрата. Но без обезсърчителен пример той би могъл на петте пръста на едната си ръка да пресметне деня на следващия бунт. Най-големите премеждия и изпитания за експедицията били още пред тях.

Затова денят на съда бил открит с един жесток акт. Трупът на Мендоса бил разсечен на четири пред целия строен в широк полукръг екипаж. Бездиханният престъпник не чувствувал вече наистина нищо от тази смърт след смъртта. Но смисълът на тази обичайна някога практика бил да се попречи на възкръсването на такъв човек.

Защо Магелан наказал втория водач на заговора само с изгонване от борда — по-късно пак го прибрали дезертьорите от „Сан Антонио“ — се обяснява по всяка вероятност с капитулацията му. Толкова пък по-сатанинска била екзекуцията на капитан Гаспар де Кезеда. За Магелан не било достатъчно да го окачат на реята на флагманския кораб. Той накарал неговия прислужник и млечен брат да му отреже главата. На слугата подарявал живота само при условие, че се съгласи да го стори.

И тази дяволска жестокост произвела нужния ефект. Дъхът на хората пресекнал, когато разбрали какво става. Но не разполагали с дълго време за размишления. Към ешафода помъкнали четиридесет оковани мъже, предимно матроси, между които и баскийския кормчия Себастиан Делкано, който по-сетне отвел в родината единствения останал кораб от ескадрата. Когато първият сложил глава на дръвника и палачът издигнал меча, Магелан го спрял с ръка.

Генерал-капитанът държал кратка реч, в която бичувал малодушието и страха пред великия мъжествен подвиг. После помилвал осъдените, защото имал нужда от всеки човек. Откъде ще ги замести! Но това естествено не казал. Дълбоко потресените зрители на този театрален съдебен спектакъл избухнали в бурни аплодисменти. От този ден Магелан станал техен човек и тежко на оня, който още веднъж вдигне ръка срещу него!

Този пример показва, че раздорите на борда могат да имат най-различни причини. Но все пак преобладава същото, за което са се борили и работниците от други професии: по-добри условия за работа и живот, и човешко третиране.

По-рано, когато капитанът на далечно плаване нямал връзка с корабната компания, неговата власт била почти безгранична. Поради това във Франция го наричали maitre apre’s dieu, човек непосредствено след бога. Но такова изключително пълновластие съдържало винаги и опасност от злоупотреба с него. Само малцина капитани притежавали достойнството и любовта към справедливост, свойствена на истинския повелител. Другите със своя произвол и алчност можели да превърнат в ад живота на екипажа на борда. Простият матрос бил безсилен срещу самовластието на капитана, защото се наказвал строго отказът от изпълнението на заповед. Срещу злоупотребата с власт имало само едно средство за отбрана: оплакване след завръщането на кораба. Но жалбите на малтретираните моряци пред съдилищата в родното пристанище най-често завършвали с оправдателна присъда за капитана, ако не попаднели още при подаването им в кошчето за непотребни хартии.

През 1828 година на „Мери Ръсел“ се появили първите признаци за размирици от страна на екипажа. Капитанът, физически истински атлет, ги усетил, с пистолет в ръка поставил хората си в шах и ги оковал един след друг. После в животинско опиянение за мъст се нахвърлил с бич върху беззащитните и така дълго ги налагал, та седмина вече не дали признаци на живот. Когато по-късно бил привлечен да отговаря за това си зверство, ирландският съд, който разгледал процеса, го оправдал.

С оправдателна присъда завършил и процесът срещу капитана на „Съмърс“. Между кадетите на тази фрегата от американската военна марина се намирал един деветнадесетгодишен романтичен младеж, чел прекалено много лоши приключенски романи. Той поискал да завладее кораба и сетне да води авантюристичния живот на морски разбойник. Щели да убият офицерите и да свалят от борда простите моряци, които не пожелаят да участвуват в бунта. В своя план той посветил и неколцина матроси.

Капитанът на фрегата, до чиито уши стигнал този план, отначало счел цялата работа като глупава момчешка лудория. Но от предпазливост заповядал да поставят в окови кадета, който впрочем бил син на военния министър на Съединените американски щати през четиридесетте години на миналото столетие. Но след няколко дни капитанът очевидно загубил нервите си. Заповядал да сложат във вериги и останалите посветени в заговора и свикал офицерите на съвет. Под неговия натиск тримата главни обвиняеми получили смъртна присъда и били незабавно обесени.

Когато „Съмърс“ пристигнал в родното пристанище и съдът се занимал с аферата, той издал една противоречива, но характерна присъда: отхвърлил твърдението на капитана, че без екзекуцията корабът би бил застрашен от остра опасност в открито море, и дванадесетте останали заговорници били пуснати на свобода. При все това на капитана не паднал и косъм от главата.

Но не само екипажът подклаждал бунтове на море. Кроели ги и пасажери, та дори и товарът, когато корабите имали жив товар. Случвало се в някое пристанище да се качат на кораба пирати, маскирани като пътници, или да се наемат като матроси, за да го овладеят чрез внезапно нападение в открито море. С подобно нападение преди няколко години противници на Салазаровата диктатура взеха в своя власт един португалски луксозен пътнически кораб.

Сензация били няколко бунта на роби, които отчасти влезли дори в литературата. Когато през 1841 година „Креолката“ била на път за Ню Орлеан със 135 негри-роби на борда, „товарът“, предвождан от един черен на име Медисън Уошингтън, се освободил. След като оковали във вериги екипажа, борците за свобода поели курс към Бахамските острови, които тогава били вече английско владение и англичаните обявили извън закона търговията с роби. Напразно американците се опитвали да им предадат негрите.

Няколко години по-късно, през 1849, едри вестникарски заглавия оповестили събитията на шхуната „Амистад“. На борда й имало негри, които устояли живи на прословутия „middle passage“ — транспорта от Африка до Средна Америка. В Хавана били прехвърлени и се намирали на път по море за кубинските плантации от другата страна на острова.

Между робите някой си Сенк бил вдъхнал веднъж въздуха на свободата, но бил пак заловен. Младият симпатичен африканец убедил другарите си по страдание на „Амистад“ да въстанат. В ръкопашния бой били убити капитанът и готвачът. Останалите живи от корабния персонал били пленени.

Бунтовниците искали да отправят шхуната към Африка, но нищо не разбирали от навигация. Тогава белият кормчия предложил да ги отведе до Западна Африка, ако подарят живота на белите. Всъщност той измамил метежниците и постепенно сменил курса от изток на северозапад. След двумесечна одисея из Атлантика шхуната накрая била пленена от една американска фрегата.

Североамериканската общественост поела страстно защитата на смелия водач на бунта и съзаклятниците му. Под нейно влияние съдът оправдал африканците по обвинението в убийство и бунт, а преди това отхвърлил искането за екстрадицията им.

Но няма съмнение, че малко въстания на роби по море завършвали тъй благоприятно. В случая „Таманго“ натъпканите под палубата роби се освободили от веригите. Но преди още да изпилят последните окови, командуването на кораба ги усетило. Залостили всички изходи от междинната палуба и предложили на негрите да капитулират. Когато ония отказали, те вкарали гъст дим в междинната палуба, и понеже още незадушените продължавали борбата, стреляли в люковете, докато всичко долу притихнало.

Това безстрашие пред смъртта било характерно и за повечето други въстания на роби на борда. Те предпочитали ужасен край, отколкото ужаси без край. Но и без въстание квотата на мъртъвците в робските кораби била много висока. И нейният размер се повишил, когато след забраната на търговията с роби транспортният риск и оттам цената на черната слонова кост се покачила невероятно високо. Сега търговците се опитвали да пресоват още повече черни тела в корабите, и без това вече претоварени.

Междинната палуба, в която натъпквали човешката стока, често била висока само един метър. За да използват максимално това пространство, нещастниците трябвало да лежат наблъскани ребром един до друг с превити гърбове и проснати крака. В кръговете на роботърговците го наричали „като лъжици в кутия“ — spoon fashion.

Имало и транспорти a la toboggan, тоест в бобслей. Африканците седели плътно един зад друг в дълги редици, като първият се облягал с гръб о стената на кораба, а всеки следващ между разтворените крака на човека зад него.

Без много фантазия всеки може да си представи каква била при такива условия хигиената в тези камери на ужасите. Понеже плавали в тропически води, към скотската смрад се прибавяла непоносимата горещина. В тази идеална за болестни причинители почва нерядко избухвали опустошителни епидемии, които не щадели и белия екипаж на кораба. Случвало се да се носят из морето по цели месеци като плаващи ковчези такива кораби, в които бил угаснал вече всеки живот. Известни са два случая, когато поради заразно очно заболяване на борда ослепели всички, включително и кормчията.

И накрай по middle passage върлувал още един вид смърт: от удавяне. Страшен парадокс бил да се издави живият товар, който бил тъй близо до смъртта от жажда. През 1781 година капитан Колингууд заповядал да изхвърлят през борда около 130 чернокожи, за да не умрат от жажда всички. В бързината взели твърде малко вода за пиене на претоварения с роби кораб. Но значително по-често африканците отивали през борда, когато единици от английската военна флота преследвали роботърговските кораби. Понеже през XIX век търговията с роби се наказвала с доживотно изгнание или смърт, гонените от военни кораби търговци на хора предпочитали да хвърлят в морето робите заедно с веригите им откъм закритата страна на своите шхуни и бригове.

Не рядко се бунтували и китоловците. Източник за недоволство тук бивала най-вече твърде голямата продължителност на плаването. То често траело три години. А към него се прибавял извънредно тежкият и опасен труд в студа и самотата на антарктическите води.

Великият ужас пред трите години често обхващал по пътя мъжете, подмамени от високите парични аванси. Тъй станало и с екипажа на „Джулия“, комуто Мелвил в разказа си „Ому“ издигнал паметник.

Бунтът на „Джулия“ — в действителност тя се наричала „Люси Ан“ — бил несъмнено един от най-кротките, избухвали някога на гнилите палуби. До непокорство тук довела по-скоро разпуснатост, отколкото неволя. Капитанът бил болничав слабак, който не говорел с никого и предоставил командуването на кормчията. Дребният, набит и импулсивен кормчия бил наистина отличен моряк, но имал особен маниер на държане към матросите, който в никакъв случай не можел да допринесе за укрепване на и без това разпуснатата дисциплина.

Хората опитали всичко възможно, за да отбягнат плаването в омразните китоловни води. Но не се решавали да поемат насилствено командуването на кораба.

Един ден състоянието на капитана дотолкова се влошило, че той издал заповед да го откарат на лечение на сушата в Таити. Тъй като си познавал синковците, той забранил „Джулия“ да пусне котва в залива на Матаваи. За кораб с недоволен екипаж няма нищо по-опасно от непосредствената близост на сушата. Затова пуснали котва далеко на външния рейд. От тук той наредил да го отведат на брега с лодка.

Част от екипажа, против заповедта на капитана и в отсъствието на кормчията, който го придружавал, поискала самоволно да вкара кораба в залива. Накрая Мелвил наложил предложението си да съставят писмена молба до английския консул в Таити и да я предадат чрез корабния готвач:

„Тази идея намери горещ прием… След дълго търсене открихме един влажен плесенясал том, озаглавен «История на най-ужасните и най-кървави грабежи по море». Откъснахме двата празни листа и ги залепихме заедно с малко смола. Наместо мастило един от хората размеси малко сажди с вода, а от едно могъщо крило на албатрос, заковано за украса на бушприт-бетинга, откъснахме едно исполинско перо, което ни послужи за писане. С тези принадлежности на капака на един сандък аз съчиних кратък доклад за нашите оплаквания и го завърших със сериозната надежда, че консулът незабавно ще дойде на борда и сам ще се информира за състоянието на нещата. Току под текста изрисувах кръг, а около него бяха поставени имената. Главното в една такава молба бе да се положат подписите тъй, че да се наредят в кръг, за да не изпъква никой като водач на заговора.“

След много суетене работата завършила с това, че поради отказ да продължи плаването екипажът бил заменен с друг и изпратен в затвора на сушата за бунт.

До едно не по-малко необикновено непокорство се стигнало през 1910 година на китоловния кораб „Педро Варела“, плаващ под американски флаг. Екипажът му бил рекрутиран чрез много примамливи вестникарски обявления, защото по онова време не се намирали моряци за тригодишно плаване с остарелите кораби. И екипажът бил от същия дол дренки. Освен неколцина дезертьори от Royal Navy^[6] там имало мулати, креоли, негри и няколко млади американци, които още сънували за романтика и приключения. Капитанът произхождал от Азорите.

Нехигиеничните условия за живот на борда, еднообразната храна, потискащата самота в антарктическите китоловни полета и тежкият, съвсем непривичен труд по лова, обелването и варенето на маста скоро накарали пъстрия, събран от кол и въже екипаж да мърмори. Когато един ден се появил друг китоловен кораб, капитанът направил психологическа грешка и разрешил на екипажите да си гостуват взаимно. Щом се върнали, мъжете от „Педро Варела“ изискали от капитана също такава добра храна, каквато видели на другия кораб.

В отговор на това дръзко предложение капитанът заповядал да намалят дажбите и натоварил с най-тежката работа онзи, който изложил претенцията от името на всички. Все таки възмутените матроси се стреснали пред открит бунт, понеже офицерите били постоянно нащрек, а юмруците и пистолетите им много леко влизали в действие. Метежниците предпочели саботажа. Те захвърлили китоловните уреди в морето или ги направили неизползуваеми.

Капитанът не можел да върне назад станалото, макар че заповядал да поставят в окови половината екипаж, и бил принуден предивременно да прекъсне плаването. Хората постигнали онова, което желаели.

Но общо взето условията за екипажа на борда се подобрявали. През 1834 година американските съдилища разгледали един необикновен случай на отказ от изпълнение на заповед. Матроси от един американски ветроход кратко време след отплуването принудили капитана да се върнат под предлог, че корабът не бил изправен. При съдебния епилог на тази история оправдали обвиняемите матроси, понеже заключенията на експертите за плавателната годност на кораба били много противоречиви.

С тази присъда се прокламирало, че макар авторитетът на капитана трябва да бъде пазен с всички средства, все пак тезата за неограниченото покорство пред заповедите му изглеждала вече остаряла.

През 1913 година в Съединените щати било отменено наказанието затвор за самоволно напускане на търговски кораб. Освен това излязло разпореждане да се изплаща по желание във всяко пристанище част от заплатата. Още през 1902 година добил силата на закон германският кодекс за мореплаване, в който били установени ясни разпоредби за дисциплинарните отношения на борда, властта на капитана, работното време, функциите на отделните морски чинове, назначаването, уволняването и прочие. С учредяването на морското ведомство, което в чужбина било представлявано от консулства, бил същевременно създаден помирителен съд за разрешаване конфликтите на борда. Тук се издавали и моряшките книжки. В борбата за по-добри условия за работа и живот на моряците заслуги имали професионалните съюзи.

Както и преди, в морското право несъмнено е валиден принципът, че на кораба е в сила юрисдикцията на онази държава, чийто гражданин е собственикът, респективно капитанът. Той представлява част от територията на страната, чийто флаг носи. И капитанът е представител на държавната власт. Неговата заповед е право и закон на борда. И днес още например той изпълнява функциите на длъжностно лице по гражданското състояние, когато на море се сключват бракове или се раждат деца. За запазване на дисциплината той може да арестува неизпълнилите заповед или нарушителите на закона. Както и преди той е господар на живота и смъртта на екипажа, когато този се разбунтува или поиска да завладее кораба.