Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (3)

И дяволът плаваше заедно с нас, когато моята сабя косеше

Морски разбойници има, откак морето служи за търговски път. Думата пират произхожда от гръцкото „пейран“: опитвам щастието си.

Гонитбата на плячка в Средиземно море се появила, когато там разцъфнали първите робовладелски държави, а с тях и търговията. Грабежът предполага, че има какво да се граби. По вода това станало едва когато тумбести финикийски и гръцки търговски транспорти, богато натоварени със стоки и скъпоценности, запорили вълните.

По време на Римската империя пиратството се превърнало в такава напаст, че през 67 година преди нашата ера сенатът решил да устрои една грандиозна наказателна експедиция. Пълководецът Помпей отнел тогава плячката на 1300 пиратски кораби. Заловените разбойници били заселени в новооснования град Помпейополис на Сицилия. Числеността им брояла 20 000 човека.

След разгрома на световната Римска империя, когато търговският живот по широкия свят временно замрял, замрели временно и материалните корени на пиратството. За него пак се заговорило чак през VII столетие, когато арабите основали своята гигантска търговска империя, стигаща от Гибралтар до морето Зулу. Когато по-късно североиталианските адриатически градове Венеция, Генуа и Пиза се издигнали до първокласна европейска морска сила, Средиземно море пак станало театър на дръзко корсарство. Сравнени с него, акциите на ханзейските пирати Щьортебекер, Бенеке и Гьодеке Михелс в Балтийско и Северно море били само един безобиден епизод.

Братята Барбароса, от същата варварска кръв като Улух и Драгут, цяло десетилетие държали в напрежение италианските търговски капитани в Средиземно море. Дори прославеният генуезки флотоводец Андреа Дориа не бил дорасъл за тези морски вълци. Когато веднъж подгонил Драгут в един залив и на другата сутрин поискал да хване запряната птичка, тя вече отлетяла. През нощта Драгут заповядал да изтъркалят кораба върху стъбла на дървета три мили през тясната ивица на провлака и да го спуснат в морето от другата страна.

От XVI столетие центърът на морската търговия започнал да се мести от Средиземно море в Антлантика и Индийския океан. Тези нови пътища били отворени от откривателите. Никога дотогава морето не било пренасяло на своя гръб толкова ценности в злато, сребро, скъпоценни камъни и суровини. Но и никога преди това то не предлагало на плячкаджиите толкова съблазнителни шансове. Сега наново ударил часът на пиратството. „The Jolly Roger“, Веселият Роджър, както наричали черния пиратски флаг с белия череп, станал страшилището на Атлантика.

Знаменитият Хернандо Кортес, който с шепа испанци унищожил империята на ацтеките, проливайки потоци кръв, през 1522 година заповядал да натоварят един галеон с най-скъпоценните реквизити на последните ацтекски владетели. Този тежко нагазил във водата кораб не стигнал никога испанското пристанище, за което се запътил. Вместо него френският крал се наслаждавал на планините от злато, по които лепнела кръвта на стотици хиляди заклани индианци. С това нечакано богатство го сдобил един негов корсарски кораб, който пипнал галеона с плячката при Кап Винсент.

Морските разбойници от XVI, XVII и XVIII столетие почти не оперирали в открития Атлантик, защото бедният на острови океан им предлагал твърде малко опорни пунктове. По тази причина, пък и защото европейските брегове не били за тях достатъчно сигурни, те се загнездили в Карибско море, което със своите многобройни убежища сякаш било създадено за свободните ловци на плячка.

При все това морският грабеж не би могъл никога да пожъне тук такива плодове, ако интригите за политическа власт между Испания, от една страна, и Англия, Франция и Холандия, от друга, не му създавали благоприятна обстановка. Защото тогава, когато се пробуждала европейската буржоазия, между търговия и открит грабеж нямало никаква разлика, както Гьоте го е предал сполучливо в следните стихове:

С два кораба потеглихме преди,

дванайсетия вече се роди.

И вижда се от нашия товар,

че вложили сме в плаването жар.

В морето се изпълваш със мечти,

затуй не мислиш в него много ти!

Тук трябва да си доста бърз и смел

след рибата, чужд кораб да си взел,

след туй на втори ставаш господар,

а третият ти идва като дар;

четвъртият и петият… Да, нрав! —

Щом силен си, то значи, че си прав.

И кой ще пита за „морал“ и „чест“?

Това е мореплаването днес:

пиратство, търговия и война

троица са, свещенна и една.

За да отслабят „наследствения враг“ Испания, французи и англичани много дълго поддържали или поне търпели карибските пирати. Така след отшумялата кървава драма на конкистадорите, за втори път Сатаната водел бордовия дневник в Карибите.

Карибските корсари образували на малки острови същински комуни. Такава една република дълго време съществувала на Тортуга, остров близо до калифорнийския бряг. Членовете на тези общества сами се наричали fre’res da la co’te, крайбрежни братя. Братството им включвало — според Архенхолц — общо притежание на жените. Назовавали го matelotage, което значи „по моряшки“. Испанците им викали буканиери или флибустиери. Докато флибустиер води началото си от „flibot“, наименование на лодка, употребявана първоначално от свободните ловци на плячка, другото название произхожда от думата „bucan“, или буквално „скара за сушене на месо на слънце“.

Преди пиратството в Карибите да вземе по-големи размери, на няколко острова се заселили групи от ловци на бикове, главно избягали матроси, пропаднали типове и разочаровани преселници. Откак испанците внасяли говеда от Европа в Новия свят, те се размножили много бързо и подивели, понеже нямало оградени пасища.

Един такъв рай на бикове бил Санто Доминго. След лова буканиери се прехвърляли със своята плячка в Тортуга, гдето режели на ивици и сушели месото на убитите животни. И понеже пиратите охотно го купували за храна по време на своите набези, още от началото буканиерите имали добри отношения с тях. Нерядко те вземали участие и в корсарските им плавания. Когато испанците се заели да направят занаята на биколовците по-тежък, защото те били предимно французи — издебвали ги или разпръсвали из пасищата отрова — повечето буканиери се присъединили към пиратите. Те се заклевали да живеят занапред само от абордажната секира и пистолета. Приемали ги с отворени обятия, понеже се славели като безстрашни ловци и особено добри стрелци с пушка. Червеният цвят на ленените им ризи, обагрени с кръвта на биковете, скоро станал също тъй символ на ужас за испанските търговци, както пиратският черен цвят на флибустиерските флагове.

Макар че крайбрежните братя били дръзки и храбри, другите им качества се наричали жестокост, лекомислие и страст към разточителство. Те вземали пленници само ако имало изгледи да получат за тях богат откуп.

Прочути били флибустиерските методи за изтезания, когато жертвите им не искали доброволно да издадат мястото, гдето са закопали ценностите си. Обесвали ги за краката и ги биели с нажежено желязо. Съобщават за един корсарски главатар, който сам бил някога изтезаван от испанците, че за отмъщение лично отсякъл главите на всички членове от екипажа на един завзет испански галеон и всеки път изтривал кръвта от сабята.

Завладените градове бивали най-често опожарявани след оплячкосването. „Пиршества, силни напитки, игра, музика, танци и момичета спадаха винаги към дневния режим, от едното утро до другото, след тяхното завръщане“, тъй се говори в една пиратска хроника от края на XVIII век. Като всички, които живеят в постоянна опасност, флибустиерите се ръководели от принципа: вчерашният ден е минал, днешният ни принадлежи, утрешен може би няма да има.

Този начин на живот премахвал общо взето всякакви имуществени различия между корсарите. За късо време и най-големите плячкаджии ставали пак голтаци. А от тези превратности възниквал никога нестихващият порив към все нови общи акции. И хронистът продължава: „Венец на това опиянение от наслади бяха безпътните жени, които от всички раси и народи се стичаха тук, примамени от весел живот и богати печалби.“

Без съмнение френският губернатор на Тортуга мосю Ожерон ги подпомогнал в тая работа, като докарал през океана първите французойки. Едно френско търговско дружество направило от това добър гешефт, като организирало същински внос на момичета от Европа.

Когато по-късно главната квартира на флибустиерите се преместила от френската Тортуга в английската Джамайка, Порт Ройал станал греховното блато на завърналите се от грабителски походи крайбрежни братя. В мириса на смола и солена вода, който пронизва всички пристанищни улички по света, тук се примесвали уханията на печен вол, френски парфюми и отбрани вина. Като изключим ранния следобед, когато всичко е замряло в сиеста^[1], на „Парада“, главната улица на Порт Ройал, винаги царяло оживление. Диви момци с натъпкани кесии разкрачено пристъпвали по настилката към най-близката кръчма. Те били увити от главата до петите в кадифе и коприна. И ако не ги издавали лошите маниери и насечените лица, биха ги взели за богати търговци.

На „Парада“ имало и големи магазини. Ювелири, парфюмерии, публични домове, църкви, игрални казина, хотели и ресторанти, където поднасяли храната в златни чинии, а виното в потири за причастие. Мъжете на Веселия Роджърс празнували тук до сутринта в компанията на красиви и скъпи call-girls^[2] от всички страни на света, прилетели като мушици към светлината. Непочтено ли било да приемат по нещо от тези галантни разбойници по пътищата, щом самата кралица Елизабет не считала за долно да носи пиратски брилянти в своята корона?

Флибустиерите, също като италианските бандити, се молели на бога пред всяко сражение. Когато полагали клетва, че ще се бият до последна капка кръв и ще се подчиняват на реда, установен на борда, те слагали ръка върху разпятието или библията. Кодексът на честта им повелявал да се откажат на борда от игра на зарове и карти, както и от сбиване с ножове. Всички раздори се уреждали на сушата. Но дуелите трябвало да бъдат прекратявани като решени още при първата видима рана. Строго забранено било да промъкват контрабанда преоблечени жени на борда. Преди абордаж не бивало да пият алкохол. След осем часа вечерта угасяли всички светлини и огън на борда. Страхливост в боя или бягство се наказвали със смърт, която за назидание най-често се привеждала в изпълнение веднага, по средата на битката.

За неподчинение на пиратския главатар въпросният губел правото си на дял от плячката. Строго се наказвало също укриването на плячка, докато за особена храброст се полагали извънредни премии свръх дела. За нараняване имало обезщетения — те били степенувани според това, дали е загубен крак, ръка или око. Преди да отплават на акция, всеки участник правел завещанието си. Пред боя си стискали един другиму ръцете.

В практиката без съмнение не винаги се спазвали всички тези правила. Когато предводителят бил пияница и комарджия, лошият му пример се отразявал и върху екипажа.

Колкото малко държали флибустиерите на своята чистота, толкова повече били фанатици на грижите за оръжието. Надпреварвали се един друг с блясъка на пистолетите, камите и сабите. Носели мускетите на пъстри копринени ленти през рамото. И всичко туй не било само от мъжката страст към оръжията. То било преди всичко съзнанието, че им дължат благодарност. Те живеели от пистолета и кинжала, както занаятчията живее от чука, клещите, триона и длетото.

Всеки флибустиер имал прякор. Някои от тях се запазили за потомството. Прочутият морски мародер Морган се наричал Червената глава. И не на последно място при избора на пиратски имена като Изтребителя, Непобедимия или Желязната ръка стояла целта да всяват страх и ужас у екипажите на търговските кораби. Изобщо важна роля за много пиратски победи играело психологическото средство на уплахата. Към него се прибавяли изненадата, употребата на хитрост и дързост, презираща смъртта, с която корсарите винаги грабвали инициативата на действието.

Когато веднъж един испански галеон се показал на хоризонта недалеч от оня карибски остров, гдето домували флибустиерите на Петер Льогран, пиратите, на брой само двадесет човека, изчакали вечерния здрач. Тогава, въпреки развълнуваното море, подгонили кораба на канута. Достигнали го незабелязани. За да бъдат сигурни, без оглед численото превъзходство на корабния екипаж, че ще победят или ще се бият до последен дъх, непосредствено преди абордажа пробили канутата си. Лодките потънали под краката им, преди още да са се покатерили на кораба. Отрязани от всякаква възможност за отстъпление, флибустиерите се втурнали като бесни върху напълно изненадания екипаж, който въобще не посмял да посегне към оръжието. Понеже не видели плавателни съдове, помислили, че ги нападат дяволи, паднали от небето.

Храбростта на флибустиерите, презиращи смъртта, която удивлявала дори Волтер, все отново обърквала испанците, те не съумявали да й противопоставят нищо равностойно. За корсарския капитан Харис съобщават, че и с простреляни крака се покатерил на абордирания кораб и въртял рапирата, докато му изтекла кръвта. Незабравимо впечатление направило на един пленен испанец, когато видял как един пират продължил да се сражава ослепен. При щурма на един форт пред Пуерто Белло един помощник на Морган загубил от топовно гюлле и двата си крака. Легнал, той пак следил бойните действия и издавал заповеди, докато се загърчил в агония.

При второто корсарско нападение върху пристанището на Панама авангардът в състав само от шестдесет мъже, разпределени в пет малки лодки, ненадейно се натъкнал на три въоръжени до зъби испански кораба. Поради утринната мъгла, която пречела на видимостта, ги сметнали за търговски. Вместо да потърсят спасение в бягство, изненаданите флибустиери хладнокръвно се впуснали в тази борба между Давид и Голиат срещу трикратното превъзходство в хора и огнева мощ. Испанците самоуверено започнали вече да връзват бесилки на реите. И колко много се учудили, когато един след друг от такелажа падали матросите с насапунисаните примки в ръце, улучени от куршумите на изкусни стрелци. Ужасът станал още по-голям, когато след няколко минути трябвало да отнесат от палубата тежко ранени кормчиите на всичките три кораба и коменданта на ескадрата. Тук отново била изпитана старата флибустиерска тактика: в случай на вражеско превъзходство най-напред да изкарат от боя командуването и топчиите, за да засегнат в най-уязвимия пункт бойния дух на обезглавения суеверен екипаж.

Тази успешна практика на флибустиерите погребала отбранителната готовност на испанците пред Панама и всявала парализиращ ужас само при известието: пиратите идат! Сами испанските генерали и адмирали, които по това време стоели начело на командуването в Карибския район, един другиго се предупреждавали с думите: „Бъдете винаги нащрек! Тези дяволи разполагат с трикове, за които ние нищо не знаем.“ А Гусман, президентът на Панама, който бил служил като генерал във Фландрия и вярвал, че познава добре душата на войника, можел да си обясни граничещите с чудо успехи на завоевателите на Пуерто Белло, сражаващи се под Веселия Роджър, само с употребата на нови, страшни оръжия. За да се увери, той пратил на Морган подаръци с молба да му даде по един екземпляр от оръжията, употребени от пиратите при превземането на фортовете.

В отговор Морган му изпроводил един пистолет с куршуми и барут и по същия куриер наредил да предадат на Гусман: „Кажете на президента да приеме тая малка мостра от оръжието, с което аз превзех Пуерто Белло, и да я пази една година. Обещавам да дойда сам в Панама и лично да му покажа как се употребява.“

Морган бил една от най-необикновените корсарски фигури, които някога е имало. Още съществуват много негови изображения от онова време. Едното, което го представя контешки облечен в кадифе и коприна с пажеска перука и малка брадичка, е холандска медна гравюра. Отдолу се чете на холандски: „Йохан Морган, роден в провинцията Уелс в Англия, генерал на Роверс и Ямайка“. Тази зография на Червеноглавия украсявала като заглавна картина една книга за пиратството, която издал през 1678 година холандецът Ексквемелинг, някогашен лечител при корсарите.

Морган, син на състоятелен уелски арендатор, като млад матрос дошъл в Западна Индия и се присъединил към флибустиерите, командувани от сънародника му Менсфийлд. Този осеян с белези побойник скоро започнал да третира събудения новак като свой собствен син. Още приживе линеещият от една тежка рана Менсфийлд определил Червеноглавия — тъй нарекли Морган заради огненочервената му коса — за свой наследник.

Корсарите не можели да се оплачат от новия си предводител. Неговата находчивост, интелигентност и енергия го предопределили за главатар. Поради пословичното му щастие го обгръщала славата на непобедим. Впрочем Морган не бил раняван никога, макар че винаги участвувал в сраженията и станал страшилище заради дивата дързост, с която връхлитал нападнатите. По-късно английският кралски дом го направил благородник, назначил го за губернатор на Джамайка и го натоварил с борбата срещу пиратството — един пример за необикновено реалистичната персонална политика на британската корона.

В карибското пиратство Морган установил един нов стратегически принцип, като от ограбване на кораби преминал към нападения срещу укрепени места на сушата. По-дребни акции по суша предприемали по-рано и други корсари. Новото се състояло в това, че сега атакували не само слабите места, гдето испанските войници си плюели на петите още при първите мускетни изстрели. „Щом испанците се защитават, има какво да се вземе. Най-здравите крепости са най-богати.“

Този принцип на Морган понякога се струвал дори на съвсем не разглезените му събратя като самоубийство. В края на краищата контингентът на флибустиерите бил винаги ограничен. Как може да се сражават срещу надмощието на цели гарнизони и силно укрепени градове, питали се мнозина.

За да може да поведе на поход достатъчно хора, до последния момент Морган държал в тайна дори от собствените си хора плана да превземе Панама. Естествено, това мълчание имало за резултат, че и испанците не узнали нищо за намеренията му.

Потеглянето на Морган за Панама не било вече просто една пиратска лудория. То било военен поход. С флота от 37 големи кораба, май единствена в историята на корсарството, той отплувал. Адмиралският кораб имал 8 платна и 32 оръдия на борда. Извън корабния персонал тук плавали още 2000 решени на всичко мъже.

Град Панама бил крайното пристанище на испанската тихоокеанска флота за съкровища. От цяло Перу се стичало тук златото и среброто на инките. И от тук керваните мулета с тези съкровища на гърба си тръгвали към Пуерто Белло, от източната страна на провлака Дариен. Там прехвърляли кюлчетата благородни метали на кораби от испанската трансатлантическа флота. Та нали този път за транспорт бил значително по-къс и много по-малко опасен от плаването около Южна Америка.

И Морган от своя страна не държал на маршрута през нос Хорн, за да стигне до тихоокеанския бряг на Южна Америка. Не били снабдени с храна за такова пътуване, което щяло да трае поне няколко месеца. Снабдяването на пиратските кораби било винаги лошо. Всеки участник трябвало сам да се грижи за препитанието си по пътя.

На 18 януари 1671 година пиратите слезли на суша в пристанището Сан Лоренцо и продължили за Панама пеш. Трябвало да се откажат да носят храна, за да мъкнат със себе си възможното най-много муниции. Възнамерявали да я реквизират от селата по време на похода. Но това било по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Испанците, които подочули за начинанието на флибустиерите, приложили стратегията на „опожарената земя“. Били откъснати и унищожени дори неузрелите градински плодове. Тъй корсарският поход към Панама станал един от най-известните гладни маршове. Единствената утеха, която останала на дивите скитници от всички краища на света, бил тютюнът, и те от глад го дърпали без мярка.

Несгодите и мъките се увеличили още, когато пътят се загубил в тресавища и гъста джунгла. Трева, листа и корени заместили храната. За „месна“ гарнитура им служели излишните кожени предмети, които навлажнявали, чукали върху камъни, докато омекнат, и след това печали. Често флибустиерите попадали на индиански засади, засипвал ги истински дъжд от стрели. Разярени от гняв, те трябвало да се ограничат само да изригват срещу тях прочутите си осемнадесетсричкови ругатни.

На осмия ден от похода изтощените мъже съзрели Тихия океан и далеч на север кулите на Панама. Един ден преди това гладните открили на едно пасище стадо говеда и разкъсали месото на закланите животни сурово, за да не ги издаде димът на огъня.

Сутринта на 27 януари 1671 година Червеноглавият заповядал да щурмуват Панама. Разбира се, срещу флибустиерите бил изпратен силен отред пехота и кавалерия. Развихрила се двучасова битка, която била спечелена от отличните стрелци на Морган. Те заели изгодни позиции. Всеки стрелец разполагал с десет пушки, които другарите му зареждали. Като барабанен огън се изсипал върху испанците добре прицелен дъжд от куршуми, пред който накрая с тежки жертви те ударили на бяг.

Щурмът на града струвал загуби и на нападателите. Но победата била спечелена психологически още предишния ден, когато испанците загубили сражението на открито поле.

Преди да разграбят богатия град, Морган забранил на своите хора консумацията на вино под предлог, че в него може би има отрова. Но това било хитрост на лукавия пиратски главатар. Всеобщото пиянство на другарите му би могло да се използува от испанците за контраудар.

Следните дни флибустиерите били заети с грабеж и прибиране на пленници. Обаче най-богатите граждани своевременно се изтеглили по крайбрежните острови, а корабите, които не послужили за бягство, били потопени. Изпаднал в ярост, Морган наредил да направят от града само прах и пепел.

Чак след четириседмичен престой излязла заповед да напуснат тежко пострадалия град. Били откарани много пленници, за да подобрят плячката с големи откупи. Като стигнали до корабите, Морган наредил да съберат трофеите. За тая цел заповядал да се извърши личен обиск. И за да предотврати роптания заради такава необичайна мярка, на контролиращите офицери наредил да започнат първо от него. Старият джамбазки трик постигнал желания психологически ефект.

Преди насрочения за следния ден дележ на плячката Морган си осигурил лъвския пай и с неколцина доверени хора се качил тайно на флагманския кораб. За такова поведение корсарите си имали поговорка: днес братско сърце, а утре курвенска трътка.

И по-сетне, когато Панама била пак съградена, още няколко пъти флибустиери се появявали пред пристанищния град. Но се ограничавали само да ограбят търговските кораби. Може би не си струва да споменаваме това, ако при едно от тези начинания не се стигнало до невероятна авантюра. Остатъците от един такъв флибустиерски отряд решили да прекосят пеш целия южноамерикански континент по географския паралел на днешната перуанска столица Лима. За тоя поход водел дневник френският пират Равено дьо Люсан, който командувал загубената дружина. Той бил публикуван през 1744 година в Париж.

Този дневник, оцелял и при недоброволните бани на своя притежател в мочурищата и потоците на бразилската джунгла, принадлежи към епичните творения на човека, който не се предава дори и когато изкушенията и трудностите изглеждат непобедими.

Карибската рапсодия на кинжала и абордажната секира отзвучала отдавна. Кървавият романс свършил, когато испанците загубили владенията си в Централна Америка и новите господари в интерес на търговията се погрижили за реда, който те сами по-рано нарушавали.

Финалният акорд на карибското пиратство бил появата на две жени-пиратки на име Мери Рийд и Ан Бони, за които хронистът Архенхолц в своята „История на флибустиерите“ пише:

„Те се присъединили към морските разбойници не като курви за удоволствие, не и преоблечени, а като истински другари на пиратите, в женско облекло и пиратски панталони, препасани с мечове и с веещи се коси. Носели и пистолети на гърдите, а смъртоносната секира по образец на английските войни от Средновековието допълвала въоръжението им.“

Тия две морски амазонки не изоставали по своята бруталност и от най-недодяланите корсари. Те давали пощада само на добре сложени млади мъже. През 1720 година двете валкирии с кораба си попаднали в капан. Докато мъжкият екипаж вкупом свършил на бесилото, двете дами съумели да избягнат примката, като се позовали на обичайната забрана да се екзекутират бременни жени.

Имало обаче и пирати, които имали твърде малко сходство с кръвожадните си колеги по професия, овладяни най-често от низки инстинкти. Към тези изключения спадал Уилиам Данпиер, в чието лице светът загубил един изследовател, учен и откривател. Седемнадесетгодишен той постъпил на един английски платноход. През 1679 година, на двадесет и седем години, се присъединил към карибското крайбрежно братство, гдето под командата на корсари като Дейвис и Суон постепенно се издигнал сам до пиратски капитан.

Напуснал с кораба си Карибско море и се отправил на околосветско плаване, като ту грабил, ту изследвал и учил. Никога след пиратска победа той не участвувал в пира на своя екипаж. Свободното му време било запълнено с изучаване на природата, наблюдения на ветровете и теченията в моретата и с бележки за тях. Сякаш упражнявал пиратството, за да набави средства за удовлетворяване на своя глад за открития и знания.

За отбелязване е, че най-голямото съкровище, с което през 1691 година се върнал в Плимът, било не от злато и сребро, а морските му дневници. Като се опирал на тях, през следните години той разгърнал оживена литературна дейност. Малко преди края на века предизвикал сензация с множество книги, особено с „Ново пътуване около света“. Последвали я други пътни бележки и една студия за ветровете и теченията, към която приложил саморъчно рисувана карта на условията за ветроходство по седемте морета, съставена с учудваща за тогавашната обстановка компетентност.

С тази работа му се удало да привлече вниманието на английски учени. С помощта на така създадените нови връзки можал да се снабди с кораб и с каперно писмо^[3], за да тръгне отново на откривателско плаване. В края на XVII век той кръстосвал Южния Пасифик. При Нова Гвинея открил два протока, които и сега носят неговото име. Негово откритие също е и западноавстралийския архипелаг Данпиер. На връщане загубил кораба си при остров Асеншън в Атлантика, но със спасителна лодка се добрал до тази скалиста земя.

Все отново и отново този необикновен изследовател-любител с Веселия Роджър на мачтата се подчинявал на примамния зов на морето. В началото на XVIII век с два пиратски кораба бил в Южното море. През 1708 година стоял на кормилото, когато Ууд Роджърс плавал около света. През това пътуване освободили Александър Селкирк от Робинзоновото му битие на острова Хуан Фернандес.

Докато има пирати, фантазията на хората се вълнувала не само от техните дръзки дела, но и от нещо съвсем друго. Понеже по задължителен обичай след всяка акция захвърляли всичко заграбено на един общ куп за справедлива подялба, отделни корсари обикновено укривали особено тлъсти предмети от плячката, за да ги вземат след известно време само за себе си.

Но не само такива съкровища лежат заровени и до днес, а и други, много по-големи. Пиратски главатари, на които се падал най-богатият дял от плячката при грабителските походи — а те често мамили и сподвижниците си — обикновено укривали съкровищата си на пусти острови. Така искали да си осигурят бели пари за черни дни или трамплин за едно благочестиво връщане по-късно към буржоазния живот.

И не един корсар отнасял тайната на скривалището в гроба. Нали тези обесници рядко умирали от естествена смърт. Наистина потомците наследявали няколко пожълтели шифровани скици на мястото, гдето били пиратските съкровища, но само с тях накъде?

Открай време предположението, че брегове и острови още крият пиратски тайни, възбуждало духовете. Американецът Кофмен си направил труда след дългогодишно изучаване на стари документи в библиотеки, архиви и частно притежание да състави един атлас на съкровищата. Две трети от нанесените в него 5000 червени кръгчета се намират в района на Карибско море.

Търсенето на съкровища, което междувременно станало хоби за туристите във Флорида, вдъхновило един американски юрист на име Одъм да състави друга карта, която се ограничава изключително в шелфа на Мексиканския залив покрай Флорида. Макар че данните и в тази карта широко се позовават на предположения, разглеждането й доставя наслада, възбуждаща фантазията. Тя удовлетворява обаянието, което върху мнозина хора упражнява историята.

Издържаната в сочни багри карта е наситена с изображения на мъртвешки черепи, стари далекогледи, котви, ракли, ръждясали мускети и други огнестрелни оръжия, къси саби, бурета, бутилки и монети. По краищата в стила на старите медни гравюри, са възпроизведени сцени от неспокойния живот на флибустиерите, които някога са правили несигурни тези води. Ключ на загадките дават означените с кръст предполагаеми местонахождения на съкровищата и коментарът към тях.

Тези пояснения например гласят: „На този остров е заринато съкровището на пирата Джон Рекхем, който бе обесен в Порт Ройал. Състои се от златни слитъци и испански дублони, оценени на два милиона долара.“ А наред с друго кръстче се казва: „Тук са скрити съкровищата на морския разбойник Едуърд Тийч, познат под името Черната брада.“

В този поменик още веднъж слизат от бесилката карибските морски хиени: Кривокракият Били (Уилиам Роджър), Черният Цезар (Гаспарилла), Лафит, Баулис, Лабуз, Гомес и Морган — и то в услуга на рекламата за чуждестранни туристи в Палм Бийч, Майами и тъй нататък.

И все отново се устройвали авантюри за дирене на пиратски съкровища. Мнозина не се връщали, защото претърпявали крушение или предпочитали да изчезнат в някой друг кът на света. Действително са се разиграли сцени, както ги описва Стивънсън в „Острова на съкровищата“.

Особена роля при тези издирвания играел Кокосовият остров на 300 мили западно от брега на Централна Америка, над който и до днес витае духът на пиратите — навярно той е послужил на Стивънсън за модел.

Всеки залив и нос там носи името на някой корсар. Този остров е идеално убежище, понеже има изненадващото свойство да убягва от погледа на плаващите край него, често обвит в пелена от мъгла. Затова и допреди не много време мореплавателите спорели дали островът изобщо съществува.

Кокосовият остров е бил открит по всяка вероятност от корсари, които, естествено, го запазили в строга тайна. В Индийския океан има още една островна група със същото име, която пак служела за убежище на морски разбойници. Все таки Кокосовият остров, който днес принадлежи на Коста Рика, бил отбелязан на една карта на Деслен от 1541 година. Но без съмнение там данните за географската ширина и дължина са неверни — недостатък, присъщ и на по-късните морски карти. Във всеки случай по тези данни островът не можел да се намери.

Средната му дължина е само пет и половина километра. Между две планини, които заемат почти цялата площ на острова, се намира една клисура с обрасли стръмни стени. За да се проникне във вътрешността, трябва акробатически да се балансира покрай ревящите потоци. Дърветата са тъй нагъсто, че короните им са се сплели и слънцето рядко прозира над влажната почва.

Край западната страна на залива Чатъм се издига стръмният бряг на остров Нуес, дълъг само няколкостотин метра, през чиято растителност тук-там се провижда голата скала. Единствените обитатели на този изгубен тихоокеански остров са пеперуди, морски птици, плъхове и подивели котки, домъкнати тук от моряците. Докато на Великденския остров от известно време вече има луксозен хотел и дори летище — днес е населен дори и Робинзоновият остров Хуан Фернандес — планинският Кокосов остров е останал необитаван.

И все пак от време на време тук си давали среща много странни гости. Едните заравяли съкровища, а другите ги търсели. Първите мъже, които с тази цел стъпили на Кокосовия остров, били, както вече се каза, корсари, които през XVI и XVII столетие направили несигурни западните брегове на Южна Америка. След пиратските походи те трябвало първо да скрият плячката, защото най-често испанските военни кораби им отрязвали обратния път към Западна Индия през Магелановия проток или край нос Хорн. От друга страна, те не изпитвали особено желание да избягнат тази дилема чрез околосветско плаване през Пасифика, Индийския океан и Атлантика по примера на Френсиз Дрейк.

Макар и да се пазела най-строго тайната за такива укрити съкровища, при корабни екипажи от сто и повече мъже това не можело да стане и все по нещо се дочувало. Един пират, който дълги години се числил в дружината на Дейвис, издал тайната на Кокосовия остров, след като го взели в плен. Неговите съдии били, разбира се, на мнение, че се касае за хитрост, чрез която кандидатът на смъртта искал да удължи срока до бесилото.

Както разправят, уж всички търсачески експедиции досега се връщали от Кокосовия с празни ръце. Кой ли пък ще признае, ако е било другояче! Възможно е сам Дейвис да е опразнил скривалището. Доказано е, че той прекарал заника на своя живот като състоятелен човек, след като с порядъчна сума си откупил амнистия.

Както и да е. Много неща говорят, че на Кокосовия не само един пират е заровил злато. Несъмнено е, че това петънце земя сред морето крие още много тайни. Когато в първата четвъртина на миналото столетие Сан Мартин с бунтовниците си марширувал към столицата на Перу, верните на краля испанци с трескава бързина натоварили на кораби всички скъпоценности, за да ги отнесат в Испания. За транспорта им между другите била наета и една английска шхуна, която тъкмо била в Каляо. Примамен от огромната стойност на товара, състоящ се главно от златни църковни потреби, английският капитан не можал да устои на изкушението да ги пипне. Той наредил да изхвърлят зад борда испанската стража, отделил се от другите кораби и поел курс към Кокосовия остров, гдето отначало скрил разпятията, кадилниците, части за олтари, обшити със злато литургийни одежди и съсъди за светите дарове. Били разделени поравно между екипажа и отнесени само несъмнителните предмети като изкъртените скъпоценности, златни рамки и свещници.

По обратния път един от онези прословути тихоокеански тайфуни, които връхлитат от ясно небе със скорост сто километра в час, запратил кораба на дъното. След избавлението си капитанът се заселил инкогнито в Канада. След години, когато сметнал, че въздухът е вече достатъчно чист, той се снабдил с един бриг и тръгнал за съкровището. По пътя се размислил за екипажа и решил, като стигнат на Кокосовия остров, да иде сам на сушата с лодка и да вземе на борда добре опаковани само най-дребните ценни предмети, за да не възбуди подозрение у хората си. Не искал да прави дялба още веднаж.

Но на връщане в хаоса от коварни течения и водовъртежи лодката се обърнала. Понеже иманярят използувал нощта, за да се добере по възможност незабелязано на борда, само вахтата чула виковете за помощ, но напразно търсила крушенеца. По-късно из книжата му в Канада намерили една пожълтяла стара карта със загадъчни знаци. По наследствени пътища тя стигнала до Австралия, гдето още се пази в морския клуб в Сидней.

Все още, и до най-ново време, иманяри опитват щастието си на Кокосовия. Когато там пребивавал Бийби — уж да се занимава с природонаучни изследвания — тъкмо действувала една очевидно нова търсаческа група, която предположила, че новодошлите ще им правят нежелана конкуренция. И се стигнало до едно тайнствено произшествие, което Бийби в своята книга „На откривателско плаване“ описва така: „Когато се зазори, видяхме, че нашият голям баркас^[4] «Албатрос», който стоеше на котва досами брега, е изчезнал. Претърсихме на 20 мили околовръст в открито море, но не можахме да открием и следа от него. От бака проникнаха до нас безразборни слухове, че по време на бурята миналата нощ чули машината баркаса… На острова безчинствували чужди хора, които смъкнали на брега съкровище. Откак пристигнахме, те се криели и сега използували случая, за да се изплъзнат с плячката.“

Една от най-скорошните експедиции на Кокосовия остров била предприета от трима французи. Те дошли с малък платноход и притежавали стара пожълтяла карта, която на няколко места имала знаци във форма на кръгчета. Когато проследили едно от тия указания, открили пещера, чийто вход лежал под водата. Наново се потвърдила поговорката: търсил злато, прокълнат от злото! — Двамата писатели Протел и Шарлие се удавили, когато лодката се преобърнала. Спасил се само пещерният изследовател Верне. Но бил изцерен от иманярската страст. Угнетен, той напуснал зловещото място.

Иманярството било винаги дейност, от която произлизат разочарования. Още Колумб, Картие и Фробишър се изложили на присмех, когато донесли у дома жълта слюда, която считали за самородно злато.

Когато пиратството в Карибските архипелази угаснало, понеже англичани и французи заграбили владенията на испанците, възловият пункт на корсарите се пренесъл в Далечния изток. Отдавна там малайци и китайци притежавали кървавия лавров венец на пиратството, като по време на арабската световна търговска империя нападали дауите, а по-късно скубели вълната на португалците. Щом и тия времена отминали, китайските морски разбойници по свой начин се включили в опиумния бизнес, който процъфтявал в Източна Азия през първата половина на XIX век.

Английски и американски клипери товарили в Персийския залив опияняващата билка, която обещавала рая на земята, и я разтоварвали в Китай. И понеже се касаело до незаконен, контрабанден внос, играта на пиратите, които дебнели опиумните клипери, се улеснявала, щом в този дуел между нелегални не се намесвала полицейска сила. Напротив, когато надвитите или претърпели крушение екипажи на клиперите се спасявали на китайска земя, те отивали от трън на глог. Властите ги затваряли, изтезавали, някои дори екзекутирали. Така е било винаги — големи печалби, голям риск.

Когато контрабандисти на опиум и пирати си премервали силите, при нормален вятър най-често първите излизали победители, защото с пъргавите си клипери далеч превъзхождали по бързина и маневреност тромавите китайски джонки, а освен това на борда носели и огнестрелни оръжия. Обаче листът се обръщал, когато в тропическите места на опиумния маршрут, особено в протока Малака, настъпи безветрие. При такива условия през 1842 година „Мевис“ бил ограбен от пиратски джонки. А за съдбата на „Кристиания“, която плавала от Макао за Бомбай, се узнало едва когато две години по-късно хронометърът и секстантът й били изложени за продан на пазара в Шанхай. В ръцете на разбойниците паднали 150 000 сребърни долара.

Клиперите „Омега“ и „Керолайна“ дори били нападнати и ограбени закотвени на рейда пред Фучау от множество джонки, в които се намирали около шестстотин въоръжени до зъби пирати. От екипажа не оживял никой. Огромните ценности, които ги чакали на опиумните клипери, предизвиквали у пасмината в джонките безумна смелост, и още много други клипери, така също и „Силф“, станали тяхна жертва, макар че пиратските сметки излизали понякога криви. Когато един ден черна джонка, въоръжена с плячкосаните от четири клипери оръдия, препречила пътя на „Есмералд“, капитанът на клипера взел директен курс срещу пиратите. Няколко минути след острия удар джонката заедно с хората и мишките потънала, разсечена на две.

Корсарството изчезнало отдавна като призрак от седемте морета. То живее още само в няколко стари моряшки песни. За обесения през 1701 година пиратски капитан Кид се пеела някога много на ветроходите следната shanty^[5]:

О, мойто име е капитан Кид, когато плавах, когато плавах.

О, мойто име е капитан Кид, когато плавах.

О, мойто име е капитан Кид, човек на делата, човек знаменит

и спазвах закона на бога аз, когато плавах.

 

О, аз убих Уилиам Мур, когато плавах, когато плавах.

О, аз убих Уилиам Мур, когато плавах.

О, пръв го убих, Уилиам Мур, и го прострях в локва от кръв

далече навътре в морето, когато плавах.

Има и немска редакция на тази песен, която малко се отклонява от оригинала, предаден тук, разбира се, не с всички строфи.

Понеже тя дава една вярна картина на този пират, застрашил на времето сигурността на цялото световно море, ние не бихме искали да я отминем:

Моето име бе капитан Кид,

под платната, под платната.

Дяволът плаваше с нас, бляскаше нож страховит,

под платната.

 

Френски кораби хвърлих във страх,

под платната, под платната.

Грабвах ги вихрено, вземах всичко от тях,

под платната.

 

На великия Могул казах аз стоп,

под платната, под платната.

Обърна, когато му свирнах, и златото, хоп,

под платната.

 

Колко злато натрупах, колко пара,

под платната, под платната.

Напълних сто бъчви, но всичко не се и побра

под платната.

Кид спада към необикновените и оспорвани пиратски фигури. Предоставили му един тристатонен кораб, въоръжен с 34 оръдия, на име „Адвенчър Гейли“, а с него и кралско каперно писмо, което го овластявало да залови опериращите в Червено море пирати Тю и Еври и да пленява френски единици. Като изпитан капитан Кид се опитал да се окаже достоен за гласуваното доверие. Когато се лутал цяла година без успех, екипажът започнал да се бунтува. А един от забавните вицове в мореплавателната история, че по-късно Кид бил изправен на съд за убийство, понеже повалил главатаря на заговора, старшия артилерист Мур и така възстановил реда на борда. Несъмнено това било само един от многото пунктове на обвинението. Защото след това кърваво произшествие Кид не устоял пред искането на своя екипаж и счел за целесъобразно да абордира и други кораби, неупоменати в кралското писмо. Към това го принудило и съмнителното състояние на кораба, който пропускал вода. Продължили плаването на първия заграбен кораб „Куидей Мърчънт“.

И апетитът дошъл с яденето. Преследвали всеки кораб без оглед на флага. Но тия своеволия се разчули в Лондон и Ню Йорк. Капитанът, превърнал се от ловно куче във вълк, попаднал в списъка на търсените пирати. Кид, който дочул за тая работа, предпочел да скрие своя значителен дял от плячката. Но го заловили в Ню Йорк, гдето отишъл да навести семейството си, поставили го във вериги и след две години в тъмницата го обесили.

Има цяла пиратска лирика. Защото все още мрачните първични страсти възбуждат фантазията на хората. Цели генерации панаирджийски певци живеели от това. Човек лесно може да си представи пъстрите, обагрени с кръв картини, които служели за декор на следната песен за „неразделните братя“:

Щьортебек и Год Михел гребяха заедно в морето,

далече от брега,

със своите дела заплашиха и господа в небето.

Говори Щьортебек: Напред! Морето западно ми е познато,

нататък ще вървим

и свойте сметки ще платим със бира и търговско злато.

Или:

Жан Барт, Жан Барт,

Животът е хазарт!

На запад, на юг,

далече от тук,

ще глътнем след дни,

сред бури, вълни

кюлчета злато̀,

смокини, сребро.

О, чакан ти час!

Елате със нас!

Винаги става дума за злато, сребро или друга плячка, както и тук:

Ето че иде пак сребърна флота,

плава към нас, ще я хванем, нали?

Ставайте бързо, за бога! Живота

в койки ли трябва да минете вий?

Бие холандската кръв,

иска убийства и дим.

Кой ще е пръв,

кой ще е пръв,

флотата сребърна да уловим.

Тази и следващата песен са „собствени творения“ на морските разбойници. Ето мотив от немска пиратска песен, която вероятно е била пята още от необузданите момци на Щьортебек. Ново тук е, че Веселият Роджър, черният пиратски флаг бил отначало син. Текстът гласи:

Пак знамето синьо се вее,

Животът е кратък!

Към кораб търговски летиме нататък!

Убийства и кръв!

На всеки сме враг, но на бога — другари.

Търговският кораб какво ли товари?

Убийства и кръв!

Пак пием и пеем, какво ще ни плаши?

Товарът и корабът все ще са наши!

Убийства и кръв!

Накрая извикваме думи победни:

печелят тез, дето се смеят последни!

Убийства и кръв!

Който веднъж е вкусил от сладостта на плячката, вече не може да плава с друг вятър. И невъзмутимо приемал риска да усеща непрестанно под краката си люлеещата се платформа на бесилката. Но имало и пирати, които действували не от ниски грабителски инстинкти, а от гледището на една философия, която те кара да се замислиш. Рицар на вълните без страх и укор бил Шарл Белами, който веднъж — по данни на английския историк на пиратството Джонсън — нахокал капитана на един абордиран търговски кораб с думите:

„По дяволите, вие сте… точно като всички тия, които понасят да бъдат управлявани от закони, направени от богати хора за защита на собствената им сигурност, понеже на тези страхливи кучешки душици им липсва куражът да защитават по друг начин това, което са награбили с вероломство. Проклятие и кръв върху тази паплач изкусни подлеци!… Ето единствената разлика: те ограбват бедните под мантията на закона, нали така? А ние плячкосваме богатите под защитата само на своя кураж.“