Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (15)

Парсите подхвърляли на лешоядите телата на умрелите, моряците ги подхвърлят на рибите

Морякът не умира. За него казват, че той тръгва на своето последно плаване, губи своя номер на бака, отива при Зеления Хайнрих, при Лъскавия Ханс, при Голямото куче, при скумриите, при Зеления Филип или в избата на рибата-треска и на изгубените души, плава за дявола, взема го Размус. Цветистият език на матросите не знае табу.

Катерачите по вантите се отнасяли към феномена на смъртта също тъй, както онзи древен философ, дал най-добрата рецепта за човешко поведение: „Смъртта не ни засяга, защото смърт няма, додето сме живи, а когато умрем, тогаз пък вече нас ни няма.“ А Ото Ройтер казва: „Да се страхуваш от смъртта е безцелно, нали ти не я преживяваш; когато тя дойде, теб вече те няма.“ Да умуваш за смъртта не било моряшко. Рядко някой заболял на борда се занимавал с нея. Дори насила събраната шайка, далеч не фина в своите обноски, обладавала тъй много здрав инстинкт, та не тровела живота си с окайване. Тогава по-добре затворът.

Страхът от смъртта не бил чужд за моряците от златната ера на мореплаването с платна, но те не хленчели. Това се потвърждава от всички писания по онова време. Матросите само преставали да ругаят, когато усетят на борда „Госта“ — смъртта. Най-често те изпълнявали мълчаливо своя дълг до последния миг, дори и когато това изглеждало безсмислено. Несъмнено в такива ситуации били нужни силни личности, за да държат в ръцете си юздите. Какъвто господарят, такъв и слугата. Тук това било валидно повече отколкото другаде.

В прочутия свой дневник Кук пише за поведението на хората си, когато „Индевър“ заседнал на Великия бариерен риф пред брега на Източна Австралия и пробойната ставала все по-голяма: „Всеки работеше с всеотдайност и ожесточена ревност… Можеше да се познае какви чувства изпълваха всекиго. Виждаше се по лицата им. Но работите продължиха непоколебимо.“

А от един оживял при авантюристичното плаване на капитан Блай в открита лодка из Пасифика от Дружествените острови до Инсулинде произхожда следната знаменателна забележка: „Никога преди не съм знаел какви мъки може да изтърпи тялото. Но и никога не бях открил на каква геройска смелост е способен човекът при такива обстоятелства. Винаги когато в бъдеще ми кажат нещо лошо за човешкия характер, аз ще си мисля за моите другари в баркаса на «Баунти» и ще бъда убеден, че повечето хора в най-мрачните часове от своя живот, в ситуации, които стигат до пределните граници на поносимото, сами израстват над себе си.“

Макар и пролетариите от борда на ветроходите да имали човешки слабости, между тях рядко имало страхливци. Когато ги биели с камшик, те предпочитали да стискат устни до кръв, отколкото да издадат глас. И дори при последния си танец на реята, когато вече усещали на гърлото си цялата тежест на тялото, те не скимтели за милост. Суровите момци живеели и умирали като мъже.

И затова историята на мореплаването е хроника за героизма на цяло съсловие, а не само на неколцина капитани и адмирали, които чрез делата си са му донесли слава.

Тук трябва да се помене и невероятното презрение на корсарите към смъртта, кой каквото ще да мисли друго за тези разбойници. Мъртвешкият череп и мъртвешките кости на флаговете им трябвало не само да всяват ужас у търговците и да оповестяват, че смърт заплашва всеки, който не се остави като кротка овчица да му оскубят вълната. Тези символи декларират още, че мъжете, потеглили на лов под Веселия Роджър, сами не се страхуват от смъртта. Историята на корсарите ни съобщава за смелчаги, които ранени или вече ослепели продължавали да се сражават.

Пирати, които умират в леглото, се срещали тъй рядко, както хладните дни на екватора. Тези дръзновени рицари на вълните и грабежа свършвали върху своите горещи, оплискани с кръв палуби или на бесилката, този зловещ неизменен атрибут на някогашното правораздаване. В плен те най-често попадали само когато ги сгащят на гуляй и не били вече в състояние да направят разлика между пистолет и гърло на шише.

А освен това те споделяли с всички други моряци и опасностите, които водната стихия носи на човека. Мъжете на морето били наемници на смъртта. Няколко сантиметра най-често прогнили дъски ги делели от удавянето. Смъртта ги дебнела и от реите, да не говорим за болестите на борда или по далечните брегове.

Моряшката жена била вечна годеница, както гласи една крайбрежна поговорка. Във Вустров на Фишланд чак до миналото столетие имало улички, в които живеели почти само моряшки вдовици.

Когато някой морски вълк обичал живота, той пак не считал за предимство да прекара на сушата последните си години и да гледа как животът му си отива на части в кофата за смет.

Други белобради матроси пък се чувствували най-добре, ако след неспокойно скитничество между небето и водата накрай спуснат задълго котва у дома, за да предават своя опит на момчетата, както ги описва моряшката песен „Старият скипър и неговият син“:

Вземи ти, синко, мойта стара дреха

и шапката, пропита с морска слава.

При вси морета беше ми утеха,

на твоята глава сега да плава.

 

Ще бъдеш с нея по морета славни.

Морякът се не плаши от бедите.

Щом хората обичаш като равни,

ще бъдат също с теб добри те.

 

Заплашват ли те нейде урагани,

придържай курса си към бреговете;

дай ром на дамата, когато стане,

и гледай да ти бъде все в ръцете!

 

Страхливец не бъди, когато свирят

пак бурите и всичко се обръща.

Ако нещастия не те сподирят,

то радостта да е една и съща.

 

За всичко размишлявай ти отново;

бъди нащрек във важните минути;

почитай бога, неговото слово,

на другите молбите да са чути.

 

Когато идеш пък в държава чужда,

по курви разни не губи ти време;

че курвите от нужда и без нужда

са за моряка май излишно бреме.

 

Ти кораба си често насмолявай,

потягай там мъничко по мъничко;

което е негодно, го поправяй,

че във морето да си имаш всичко.

 

Когато слезеш на брега, не се надувай

а си върви с моряшка, твърда крачка,

че оня, дето критикува, чувай,

не струва на море и твойта храчка.

 

И остани добър, герой в морето,

щастливо плавай, печели пари ти.

А аз оставам на земята, дето

ще бъдат костите ми с пръст зарити.^[1]

Ако посетите стари гробища по брега, ще ви направят впечатление сравнително много надгробни камъни с издълбано на тях корабче, кормило или котва и със съответните надписи. Въпреки всички опасности за платноходите, на последно пътешествие „в земята“ отивали повече матроси, отколкото би могъл човек да предположи при големия брой корабокрушения в епохата на далечните плавания под платната. Далеч не било правило туй, което се казва в една стара моряшка песен: „Паметна плоча не ще украсява гроба му, акулата ще изяде неговото тленно тяло.“

И на суша моряшкото погребение си имало своите особености. Восидло и Бринкман описват траурни церемонии, както ги правили в немските пристанищни градове до миналото столетие. Върху ковчега поставяли синьо платно. Цветът на морския траур бил не черен, а син. Всеки кораб имал на борда си за тази цел по няколко гърнета с индиго или синило. Когато умре моряк или корабовладелец, боядисвали в синьо релинга, галиона и понякога бака.

Заслужава внимание фактът, че пиратите от североевропейски произход включително холандските носели на върха на мачтата като свой знак синия флаг. Той бил цветът на смъртта. Една стара фризийска^[2] пиратска песен започва с думите „Синият флаг се ветрее.“

У романските морски разбойници Веселият Роджър бил от черен плат с бял мъртвешки череп.

Между погребението на простия моряк или на капитана винаги имало разлика. Съсловните различия били валидни и след смъртта.

Когато през 1683 година Карпфангер се удавил на рейда пред Кадис, погребалното шествие било извънредно голямо. В последния му път го придружили капитаните на всички кораби, закотвени тогава пред Кадис. Пред ковчега крачели морски пехотинци с пушки, обърнати надолу. Хофмайстерът на Карпфангер носел неговия оголен меч. Дванадесет капитани носели ковчега. Пред и зад ковчега пристъпвали още по двама. Всички кораби изстреляли траурни салюти.

Ала също като простите матроси предавали на морето великите капитани, които в ерата на ветроходите се разделяли от живота в открито море. На борда не бивало да остава труп, а пък в тропическите води настъпвало и бързо разлагане. През своето последно въоръжено нападение в Карибите Френсиз Дрейк бил ранен. Дизентерия и коварна треска източили последните часове от живота на майстора-корсар. За последното му пътешествие го удостоили с най-скъпоценното платно, което вероятно било предавано някога на океана. Той бил увит в брокат, извезан със златни нишки. За тежест му сложили топовни гюллета от чисто сребро. Но сигурно последната дума на Дрейк е била дванадесетсричково проклятие срещу испанците.

Кавендиш, един от най-големите прахосници, които някога са порили вълните, при своето последно пиратско плаване в Атлантика попаднал в ураган. В перука с дълги къдри, златни токи на обувките, в кадифе и коприна той бил пометен от вълните през борда и тъй взел участие в собственото си погребение.

На други велики капитани не било съдено да умрат на море. Магелан и Кук били убити по тихоокеанските канибалски брегове, главата на Рели се търкулила по настилката на Тауър, а Кид, когото в борбата срещу пиратските безчинства вкарали като вълк в кошарата, увиснал на конопената вратовръзка.

Руйтер и Нелсън не поискали моряшки гроб, въпреки че загубили живота си на борда, макар и близо до брега. Великият холандски морски герой, комуто единият крак бил откъснат в морско сражение в Източното Средиземноморие, бил погребан съгласно изричното му желание на близкия бряг. А в предсмъртния си час на „Виктори“ Нелсън помолил: „Не ме хвърляйте в морето!“

На Нелсън устроили най-почетното и най-бляскавото погребение, отредено някога на моряк. Като някогашните китайци той няколко години преди своята смърт носел със себе си ковчега. Бил издялан от фокмачтата на една френска фрегата, повалена от английско гюлле в битката при Абукир. Един от най-близките доверени му хора го поръчал като подарък за рождения ден на Нелсън. Адмиралът обичал такива груби моряшки шеги.

Значително по-кратка била процедурата за обикновените мъже пред мачтата, когато удари последният им час. В такива случаи се казвало:

Тъй животът си тече.

Клапата отваряй, боцман!

Ето, всичко е сега наред.

Клапата затваряй, боцман!

Фиу-фиу, плюй си на ръцете!

Мъжете, загинали в морско сражение, били захвърляни на рибите веднага и без всякакви церемонии. Това бил неписан закон във военната марина и бил въведен поради причини, диктувани от бойния морал. Опасявали се, че сражаващите се ще бъдат обезкуражени при гледката на многото лежащи трупове. Съмнително е дали всякога би било така.

Който предаде богу дух на боен кораб в мирно време или не в сражение, трябвало да бъде погребан. Към началото на миналия век в американската военна флота извършвали следната церемония: събличали мъртвеца и го заливали с кофа морска вода. После му слагали бяла риза и чист панталон и го поставяли върху тъй наречената дъска на мъртъвците между две оръдия на батарейната палуба, покрит с корабния флаг. След няколко часа идели двама платнари с игли, конци, корабно платно и две гюллета. Те вземали мярка на трупа, сядали край него с подвити крака и го зашивали в платното.

По старо моряшко поверие последният бод минавал през носа на мъртвеца — както някои първобитни племена пробождат умрелия с копие, та да не може да се върне между живите и да докара нещастие.

На следната утрин боцманите викали долу през главния люк: „Всички за погребение на мъртвеца, ахой!“ Екипажът се събирал на палубата откъм подветрения борд и образувал полукръг около фалрепа. Другарите на мъртвия отнасяли там дъската с трупа. Корабният капелан произнасял кратка траурна реч, която завършвала с изречението: „И те предаваме на вълните!“

Морякът е не само на ти със смъртта, той нерядко я донасял и на другите. Мореплаватели влачели от Азия чума и от Америка други болести. Навсякъде, гдето идели по широкия свят, те оставяли след себе си зарази. В почти всеки екипаж се намирали хора с инфекциозни болести. Недостатъчните грижи за здравето на борда, пък и безсилието на тогавашната медицинска наука срещу известни причинители на зарази всявали опустошение. По всяко време неколцина между екипажа на платнохода били белязани от смъртта.

На китоловеца „Люси Ан“ Мелвил плавал заедно с двама матроси, страдащи от болест, която си навлекли от моряшко лекомислие. Апатично понасяли те своята участ. Когато страданието им видимо се влошило, освободили ги от служба и им давали полагащата се на болните извънредна дажба ром. Но точно за тази болест ромът бил смърт. И един ден тя дошла. Искрата на живота за единия угаснала. „Аз събудих хората. Трупът бе увит в дрипите на одеялото, на което лежеше, и бе отнесен горе. Сетне извикаха кормчията и тутакси почнаха приготовления за погребението. Сложиха тялото върху предния люк, зашиха го в един хамак и наместо топовни гюллета вързаха на краката му няколко парчета желязо. Занесоха го до фалрепа и го положиха върху дъска, подпряна над релинга. Двамина мъже крепяха външния край. За тържественост спряхме кораба, като обърнахме голямото марсово платно срещу мачтата. Пийналият кормчия дойде със залитане, хвана се здраво за вантите и даде команда. Когато дъската се обърна, тялото бавно се плъзна надолу и падна с плясък в морето. Няколко въздушни мехури и повече нищо не се видя. «Обръщай платното по вятъра!» Голямата рея се завъртя и корабът се плъзна напред, докато мъртвецът може би още потъваше.“

След няколко часа и вторият сифилитик се сбогувал с живота. Тая бърза последователност на два смъртни случая слисала матросите и те поискали поне за второто погребение да се прочете на глас нещо от библията. Ала на борда не се намерила библия. Един сънародник на починалия спасил положението, като се навел над трупа, произнесъл няколко думи на майчиния си език и направил във въздуха голям кръстен знак.

Тъй живеели мъжете пред мачтата, тъй порели вълните, гонени от пасати, мусони и урагани, и тъй тръгвали на своето последно плаване — те, за които животът бил непрестанно пътуване. Морето ги приемало: прекрасното море, видяло толкова мъжко щастие и мъка, откак киловете се люлеят над сините води.

Останало е само възхищението от тия красиви кораби от дърво и въжета с високо разперени платна, на които мъжът доказвал, че е мъж. Останало и мореплаването. Върху тази планета на водата то никога не ще има край.