Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (13)

Кораби без ром миришат на обор

Откак на Делос един матрос от древността надраскал с ножа на стената един кораб, у морските птички се запазил стремежът сегиз-тогиз да оставят след себе си стенописи. Най-оригиналните картини със сюжети от моряшкия живот украсяват опушените стени на старите пристанищни кръчми. Някъде между нос Аркона и Антверпен на стената в една кръчма се намира рисунка, на която двама пияници на вахта с червени носове се взират тъпо в шишето. В следния миг една отвесна вълна ще ги изплюе зад борда. А сетне виждаш как веселите побратими пляскат върху нейния гребен, единият стиска високо бутилката, а другият, изплувал отгоре, не се тревожи за нищо друго, само да не влезе вода в наполовина изпитото шише.

В този анекдот се крие дълбока истина за моряшките нрави. Откак има кораби с кил, моряците са жадни. И оттогава е и обичайно да се смазват със силни напитки пресъхналите от вятъра и морската сол гърла.

Древните мореплаватели от Средиземно море не са ни оставили наистина никакъв кораб. Дървото им е унищожено от хищните зъби на времето. Изтраяли са през столетията само техните прекипели напитки. Намират ги на морското дъно, още затворени глинени делви, пълни с вино. Сигурно често виното съставлявало и част от товара. Но освен това то спадало и към корабното продоволствие. Дори галерните роби всеки ден получавали по литър вино.

Няма сведения дали някога на борда е имало и по-остри питиета. Но Омир и други хора на изкуството от древността са ни предали, че понякога на борда са попийвали за утоляване на жаждата. Макар че после била вложена символика и в изображението за гостуването на Дионисий, бога на виното, в Одисеевия кораб, най-близко до истината е тълкуването, че тук се касае до едно майсторско пиршество на борда, щом и настрана са се оттеглили неколцина съвсем пияни мъже.

Не е ли показателно, че и до днес големината на корабите се измерва в тонове и това са били първоначално винени тонове^[2]? С други думи: един товарен кораб бил голям толкова, колкото бъчви с вино можел да помести. Транспортът на вина с кораб играел в Средновековието такава голяма роля в Западна Европа, че стандартизираните главно за тая цел бъчви, които събирали около 1000 кг или „половин товар“, били използвани в корабостроенето като единица мярка.

Към скърцането и пъшкането на корабните съединения в Колумбовите откривателски каравели се примесвало и кълколенето от стотици бурета вино. Те заемали най-голяма част от товара. Когато съоръжавали трите каравели за експедицията, пестели от всичко, като се почне от парите за гнилите стари кораби, които пропускали вода още от първите дни на плаването, и се стигне до продоволствието. Само за виното не се поскъпили. Не защото то е националното питие на иберийците. А преди всичко и заради това, че страхът на екипажа от Морето на ужаса, както наричали Атлантика, можел да бъде удавен само в пиянство.

Ловците на сардини от Кадис, които понякога се осмелявали да поизлязат малко навътре в тая течна пустош, знаели да пеят една песен. Дни на зловещо спокойствие, когато Атлантикът приличал на вцепенена стъклена маса, се заменяли от седмици, в които той се превръщал в разюздано митическо чудовище. И не напразно Колумб влезе в историята като най-великият откривател, защото той пръв покори това неукротимо море.

Помирително действувала тогава оная плискаща се в буретата течност, от която винаги наливали щедро, щом великата мъка, хленч и заплаха завладявали пак екипажа сред безутешните сиви вълни на ширините.

Така било в каравелите на откривателите, така било и след тях. Когато през 1816 година параходът „Марджъри“ се готвел пръв да прекоси Канала, страхът на екипажа грозял да провали и това начинание. Затова капитанът устроил гуляй в близката кръчма. Най-сетне хората се съгласили да се качат на борда. По пътя се отклонили от курса, а малката парна машинка повече се повреждала, отколкото работела, и плаването траяло повече от седмица. Накрая обявили награда три бутилки от най-добрия ром за онзи, който пръв зърне френския бряг.

Самата дума ракия била музика в ушите на моряка. И когато по палубата проечала командата „До шкота на бизанмачтата!“ — тя била сигнал за всички да дойдат на кърмата за дажбата ракия — щастливата усмивка на деца, които получават бонбони или пудинг, озарявала ощавените лица на морските вълци. От призива „На бизаншкота!“ произлиза по всяка вероятност берлинският израз „Ето ти шкот!“, откъдето се вижда, колко свързан с морето бил някога берлинчанинът.

Вино раздавали всеки ден само на романските платноходи. На другите европейски океански кораби давали по-силни неща.

В историческите книги за спиртоварното изкуство се подържа упорито слухът, че конякът е изнамерен от нормандски моряци. Много неща говорят в полза на тая версия, още повече че това благородно питие е френско постижение. Покоряването на Англия не паднало даром в скута на Вилхелм Завоевателя. То се дължи на неговата разумна и основна подготовка. За тази смела акция, състояла се през XI век, норманите построили сериен тип на комбиниран товарен и военен кораб. Те се нуждаели от една значителна флота, която да превози 60 000 мъже с оръжието, конете и продоволствието. На килима от Байо, извезан с дългогодишен труд от набожните нормандски дами, ние и днес още можем да се удивляваме на тия кораби, които не били вече тъй елегантно стройни и расови като викингските дракони. За съжаление това творение на изкуството не ни издава нищо за другото транспортно-икономическо постижение на този морски поход. Наистина ние виждаме как през релинга на тези кораби-комби стърчи множество от конски глави и тук-там по някое буре. Но не виждаме, че буретата съдържат многократно количеството вино, което иначе би се побрало в тях. Навярно там се е поклащал първият коняк. Защото Вилхелм, който знаел, че в Англия грозде не расте, би трябвало да построи една още по-голяма флота, за да предложи на хората си хубавото питие, на което те били свикнали, през месеците на битката за покоряването на англосаксонците. Но за това не можело и да се мисли. Затова умният нормандец решил преди преплаването на Канала да освободи виното от неговото водно съдържание. Дестилацията на виното не представлява нищо друго.

С това Вилхелм осъществил мечтата на всички стопански дейци да налеят десет хектолитра в съд от един хектолитър. Само че обратният процес, тоест от всеки еднохектолитров съд да се направят пак десет хектолитра вино след дебаркирането в Англия, не му се удал. Няма наистина нищо по-лесно от това: да се разреди виненият концентрат със същото количество вода и пак да се получи десеторното количество. Но по пътя морските юнаци така навикнали на силното питие, което им гъделичкало небцето, че рязко отказали да го разреждат.

Ала по-популярен от коняка станал на борда друг концентриран алкохол. „Кораби без ром миришат на обор.“ Тъй гласи една моряшка поговорка. Столетия наред ромът бил бордовата течна валута. Няма по-сполучлива характеристика за крепостничеството на много моряшки поколения спрямо този фалшив бог от тази, която изрича Били Бони, героят на бунта в Стивънсъновия „Остров на съкровищата“, като се обръща към сподвижниците си: „Познавам ви. Вие си искате рома и то веднага, а сетне може и да ви обесят.“ С това той иска да каже, че за любимата си мишеморка матросите са готови да плащат дори и с живота.

Друг израз гласи: „Последната му дума беше ром“. В него се крие жизнен опит. Това желание на моряци, поели по най-дългия си път, най-често бивало изпълнено, дори и на прочутия „Док на бесилките“ в Лондон, където матросите играели последния си танц — на въжето. При това ромът датира само от няколко столетия и е много по-млад от други концентрати: коняк или уиски. И ромът е също подарък от Новия свят.

Испанците биха се радвали още повече, ако на Карибските острови бяха намерили грозде, а не захарна тръстика. Защото донесените от родината винени запаси изчезвали светкавично. Една чаша испанска Тарагона струвала по едно време в Хиспаниола своето тегло в злато! И днес още ни покъртват жалните писма с молби за вино, които пристигали някога в метрополията. Но редовното снабдяване на испанците в чужбина с тяхното национално питие би изисквало да се поддържа една цяла винарска флота, защото числото поклонници на Америка растяло непрекъснато.

Дилемата била разрешена от появяването на една индустрия, която превърнала бедствието за испанците в добродетел, а за моряците от много столетия означавала небето. „Ром, от какво повече се нуждае матросът?“ И дълго време това било аксиома.

Ромът от Средна Америка бързо станал питие на мъжете пред мачтата. Френският коняк бил много скъп за тази цел, а тук винаги се търсело най-евтиното. Съвсем в началото може и да са давали на екипажите истински ямайски ром, който приятно ухае на юфт и като абсента има 96 процента алкохол. Флибустиерите го наричали тафиа. Но икономиката била изправена винаги пред проблема да произвежда все повече и повече, понеже потребността нараствала. Тогава ромовата индустрия намерила друг изход. Отначало разредявали рома с вода на 65 до 45 градуса. Сетне открили начин да оползотворяват и отпадъците от тръстиката: пяната от тръстиковия сок и други органични съставки.

Така се появил негърският, или моряшки ром. Първото наименование идва от опитите на карибските плантатори да пришпорват със слаб роб черните роби към по-висока продуктивност. Питието имало прегорял и понякога остро кисел вкус, който при по-дълго отлежаване в бурето отчасти се загубвал. Но отлежаването замразява капитал и оскъпява стоката. Затова капитаните купували и за екипажа само пресен негърски ром, още топъл от дестилацията. По-дългото узряване в бурето, което придава и на добрия коняк или уиски изискаността на букета, навсякъде днес се скъсява чрез изкуствени процеси на остаряване.

При все това морякът ни най-малко не се притеснявал от землистия, тръпчив и суров вкус на негърския ром. Той съживявал и мъртвите. Екипажът го предпочитал пред екстра финия, филтриран отлежал „Бакарди“ от капитанската каюта. Примирявал се и с бързото му действие и главоболието на следващата сутрин. Популярността на негърския ром сред моряците накарала по-късно производителите да изобразяват за реклама върху етикетите чернокожи, които пият ром, и да назовават така тези марки. И днес още се нарича „Негрита“ една международно известна марка ром, употребявана на много кораби.

Различният вкус на рома — в Ямайка има друг вкус от Куба — се дължи на разлики в рецептурите на отделните фирми. В Ямайка например слагат в големите бъчви парчета ананас, ароматни кори и билки.

В началото на презокеанското мореплаване ветроходите приличали на плаващи дестилации. И ако някога нямало кораб, който да плава без вятър, още по-малко можело да се намери кораб, който да плава без алкохол. На „сухо“ корито не постъпвала жива човешка душа, а без екипаж кораб с платна не може да плава. От значение била и споменатата вече дилема за питейната вода при далечното плаване. Единственото нещо на борда, което не се разваля, било ракията.

А нейното дезинфекционно действие отстранявало зарази и епидемии. Алкохолът предпазил от инфекциозната смърт „Милия Аугустин“, компониста на първия валс, когато веселият виенчанин, пиян до забрава, бил подбран от чумната команда от една улична канавка и хвърлен в масовия общ гроб. В първата околосветска експедиция на Кук взел участие и един морски вълк, осолен в много плавания, който бил вечно пиян. Когато флотилията на Кук хвърлила котва в Батавия, най-нездравословното място на света, и смъртоносна тропическа треска разтърсвала целия екипаж, единствен страстният къркач с червения нос останал здрав.

Несправедливо хвърлят върху адмирал Вернън упрека, че въвел разредяването на рома с гореща вода и захар. Това станало през 1740 година. Заради своите панталони от камилска вълна от материята „грограм“ Вернън и преди носел прякора „the old Grog“^[3], и оттам матросите нарекли новата напитка грог.

Всъщност и преди още екипажите на океанските платноходи пиели ром, смесен с вода, за да смекчат противния вкус на зеленикавата блатна течност, която им давали всеки ден под името чай. С чист ром те не можели да угасят убийствената жажда, дажбата не била достатъчна. А от 1740 година матросите от английската флота не се грижели вече сами за разреждането на рома. Правел го грог-кокът, който всеки ден в определено време биел камбаната за раздаване на любимото горещо питие.

С право казвали, че двойно съгряващият грог имал смисъл само на корабите от суровия и студен северен Атлантик, както и в студените зони на южното полукълбо. В тропическите води той изкарвал от матросите още повече пот. И само така може да се разбере защо не избухнал бунт, когато капитан Кук преустановил дажбата грог и я заменил с кокосово мляко. Въпреки това била необходима силна личност, за да се прокара подобна мярка, понеже тя наподобявала лечение на встрастени алкохолици. Но нека да чуем самия Кук, който постъпил извънредно умно:

„Знаех, че Таити и съседните острови могат да ни доставят голямо количество кокосови орехи, чието превъзходно мляко замества всички изкуствени напитки. Затова исках по време на тукашния ни престой да спестя грога за корабния екипаж, но счетох за уместно да не действувам без съгласието на матросите. Събрах ги, изясних им целта на нашето пътешествие и наблегнах колко лесно плаването може да стане по-дълго от пресмятанията ни. Напомних им за наградите, които Парламентът е определил за откриването на северозападния проток и за проникването над осемдесет и деветия градус северна ширина. За да достигнем тази цел, продължих аз, абсолютно е необходимо да икономисваме запасите си… Тук, гдето ние можем да се лишим от силни напитки, би било по-добре да се откажем от тях, за да ги имаме тогава, когато ще ни бъдат нужни. Накрая нашите хора приеха предложението ми единодушно и без да се замислят за миг. И екипажът на капитан Клерк се включи доброволно във въздържанието. От този ден екипажът получаваше грог само в неделя при последното ядене.“

От този пример виждаме, че решаващото нещо на далечно плаване било не алкохолът, а някакво безупречно питие, както в тоя случай кокосовото мляко. Защото пословичната жажда не напуска никога моряка по време на път. Та нали за това били виновни всекидневното блюдо от солено месо и сухите като пепел сухари. Обикновено жаждата не можела да се угаси без алкохол. И понеже коварният приятел, погълнат неразреден, предизвиквал още по-неутолима жажда и после махмурлук, мъжете пред мачтата с удоволствие го смесвали с вода или чай. Това за спасяване честта на стария Вернън.

След казаното дотук, ние вероятно ще видим вечно жадния моряк в по-обективна светлина. Пияница го направили условията на борда. То не било по негова вина.

Наистина от любимата бутилка гледал сам дяволът. Леко алкохолизираното постоянно състояние, в което се намирал матросът, подкопавало здравето му и го превръщал често в полупобъркан десперадо, който много лесно вадел ножа. Все пак то не се случвало толкова често, както ни уверяват лошите морски романи. Постоянното занимание на чист въздух помагало за бързото абсорбиране на алкохола в кръвта и създавало известно равновесие.

Много по-осъдително е, че други хора злоупотребявали с вечната жажда на моряка. Столетия алкохолът бил най-добрият вербовач. Нали рядко някой отивал доброволно на борда. Първо напоявали мъжете в пристанищните кръчми. Повечето агенти упражнявали този мръсен занаят, като се представяли за току-що върнали се от далечно плаване матроси и щедро черпели наляво и надясно. Незабелязано изсипвали приспивателно в рома на своите жертви, които чак в открито море се събуждали в койките на чужди кораби.

Особено печална слава през времето на клиперите си сдобил нюйоркчанинът Шангхай-Браун^[4]. По този подъл начин безскрупулният агент наемал цели екипажи и ги прехвърлял на други кораби, които нощем излизали в открито море с безчувствения екипаж на борда, влачени на буксир, защото били трезви само капитанът и кормчията.

След туй Браун предлагал срещу възнаграждение в брой своите мръсни услуги на капитаните, чиито екипажи бил отвлякъл предната нощ сам той с шайката си главорези. Понеже се преструвал на честен човек, а пък и на ощетените капитани не оставал друг изход, освен да се съгласят с предложенията му, за кратко време безделникът спечелил цяло състояние за сметка на моряците. Но възмездието не закъсняло. Една сутрин морето го изхвърлило на плажа на Лонг Айлънд с разбит череп. Очевидно си намерил майстора.

Колкото и невероятно да звучи, имало и моряци-въздържатели, които не можели да понасят концентрирани напитки и само след няколко глътки започвали да хранят рибите, сякаш страдали от морска болест. Това обикновено сполетявало юнгите, когато ги черпели за повишението им в старши юнга или младши матрос. И се случвало да се наведат към погрешната страна на кораба, понеже още не знаели моряшкото правило: „Повръщаш ли от наветрената страна, бълвочът ще ти се върне пак върху лицето!“

В очите на братята от бака непиячите не били мъже, а камо ли моряци. Презирали ги, но им и съчувствували. Без живата вода — всъщност ракия на френски е eau de vie^[5] — моряшкият рай оставал затворен за тях.

Цели генерации лекари, особено корабни, споделяли това мнение за алкохола. Те предписвали ром не само заради неговото дезинфекционно действие, но и срещу всяка болест, да не говорим, че го използвали и като анестезично действуващо средство при операции.

Имало матроси, които се престрували на болни, за да получат извънредна дажба. Пък естествено и самите корабни лекари си предписвали собственото си вселечително средство и затова носели съответните прякори.

Имало и други възможности да си набавиш извънредна порция. Жаждата прави хората изобретателни. Навярно е от царството на легендите версията, че чупели кутията на компаса, за да изпият спирта. Но ето едно достоверно събитие:

На китоловеца „Люси Ан“ било дълго време загадка защо двама матроси, които били като братя, постоянно разнасяли мирис на алкохол. Явно било, че той не произтича само от дневната ракиена дажба. И понеже никой член от екипажа не продавал дела си, двоицата сигурно притежавали някакъв таен източник. И един ден били заловени на местопрестъплението. В едно тъмно и тясно кьоше на кораба, гдето били захвърлени всевъзможни вехтории, те открили буре с писко. За жалост то стояло с чепа нагоре и така било загнездено, че те не можали да го преобърнат.

Поради липса на бургия на двамата ракиджии не оставало нищо друго, освен да натикат чепа вътре и понеже нямали маркуч, напъхали в отвора една стара риза. После изтисквали напоения плат в устата си. Писко била най-евтината ракия от дестилиран пулп на агаве. Името му произхожда от един перуански град, гдето го произвеждали масово. Понеже метиловото съдържание не било отделено от дестилата, ракията имала ароматичен вкус на горена захар, а и съответното действие.

Под влияние на алкохола матросите често налитали на бой. Не помагали и най-строгите наказания. Няколко матроски сбивания влезли в литературата благодарение на Мелвил:

„Затворникът беше пиян, маори също. И преди да разберем какво става, Бен го удари и двамата мъже се вкопчиха като магнити. Условно освободеният бе опитен боксьор. Но дивакът не разбираше нищо от това изкуство. И така те бяха равни. Хващаха се за лактите и си изкълчваха ставите, докато и двамата легнаха на палубата. Тук те се търкаляха сред кръг от матроси, накрая главата на белия бе превита назад, а лицето му стана пурпурночервено. Бембо бе готов да му прегризе гърлото. Всички се втурнаха да изтръгнат дивака. Но той го пусна едва когато получи няколко удара по главата.“

Още по-известни били побоищата на алкохолизирани матроси на сушата, гдето те биели предимно сутеньори, кръчмари, полицаи и вербовъчни агенти. Често насред дансинга избухвал бой за някое момиче. Една много пята някога shanty се нарича „Удряй, повали мъжа“.

Момчета, ето този мъж свалете!

Там долу бързо го свалете!

Във Ливърпул тоз мъж свалете!

0, време дайте, аз ще го сваля!

Както личи от следващите строфи, побойникът се шляел по Райската улица в Ливърпул и срещнал един млад полицай. Тоя го спрял и започнал да твърди, че по прическата и дрехите познал в негово лице човека, който нападнал и ограбил неколцина холандци. Не минала лъжата на заловения, че го обвиняват несправедливо и че той току-що се завръща от Хонгконг. Стигнали до ръкопашен бой. А последната строфа гласи: „Друснаха ми три месеца в Уолтън Джейл^[6], защото го ритах и го свалих на земята.“

Естествено никой моряк не се отказвал от любимата „огнена вода“ поради такъв урок за злодеяния, извършени най-вече в пияно състояние, та макар и пак да кисне в Уолтън Джейл или Олд Бейли^[7].

Но бренди не само се пие, за него има и песни. „На уискито дължа аз червения си нос и то ме накара да си заложа палтото“, се казва в една shanty. А в „Щормалонг“ един ненаситник мечтае да си построи кораб от хиляда тона и целия да го напълни с ром от Нова Англия.

И грогът си има песен: „От всички неща на света най-много обичам аз грог. Той е част от душата ми, такъв ще остане до гроб.“

Но чистият ром стои над всички. И начело на всички хвалебствени химни на момците от бака е старата песен, предадена от Стивънсън в „Острова на съкровищата“:

Петнадесет мъже върху ковчега,

хойо — и бутилка ром!

Наливат, дяволът ги благославя,

хойо — и бутилка ром!

Върху мъртвеца — четири пияни мърши.

Останалите — ромът ги довърши.

Един единствен мъж назад се върна,

моряците на кораба прегърна.

Смисълът на тази песен е, че един човек умира по време на плаване и другите петнадесет намират в неговия моряшки сандък бутилка ром. Единият дава на другите кураж да посегнат на рома, като им казва, че те само ще си пийнат — и ако господ не одобри, че се втурват върху благото на току-що умрелия, то дяволът сигурно ще го стори.

Извънредни дажби ром се давали, когато екипажът бил подхвърлен на особени усилия. Той заемал главната част от закуската след буря, когато хората са се борили цяла нощ с тайфун или ураган. Много капитани наливали и по едничко, когато в бурно време хората слизали от такелажа. Друг повод за пиене ставало кръщенето при първо преминаване на екватора, първото преплаване на нос Хорн, успешна отбрана срещу пирати, на Коледа и на Нова година.

Но ако в такива дни вилнеела буря и всеки миг изисквал трудни маневри с платната, веселите коледни и новогодишни празници на чашка се отменяли за велико съжаление на екипажа. Тогаз капитанът имал нужда от бистри глави и сигурни ръце. И въпреки това пак замирисвало на ром. Някъде в моряшкия сандък, съвсем на дъното, намирали една бутилка, която тайно обикаляла в кръг каютата. Но екипажът си оставал трезвен и в пълна готовност.

Капитани, които в такива критични моменти действували лекомислено и въпреки предупреждение за щорм, разпореждали да се посрещне Коледа, Нова година или друг традиционен празник с чаши в ръка, поставяли в опасност живота на всички. Хрониката на морските катастрофи познава множество подобни примери. По време на едно буйно коледно тържество малко след Първата световна война „Далтън“ се отклонил от курса си в Средиземно море и налетял на риф. Освободил се от него, но скоро потънал вследствие пробойната. Когато след три десетилетия капитан Кусто с прочутата си група за подводни изследвания разгледал неговите останки, „чиниите бяха все тъй хубави и здрави… Диди намери един ден голямо количество бутилки от вино и коняк «Метакса», всички празни. Били са изпразнени от безгрижния екипаж на «Далтън» в онази нощ, когато всички се напили и връхлетели с кораба върху подводните скали. То бе увековечена сцена на утро след гуляй. Корабният компас бе покрит с корали. Надникнахме вътре и видяхме единственото живо нещо, останало на «Далтън»: компасът се колебаеше в своята баня от спирт и се подчиняваше и тук на притегателната сила на далечния Северен полюс.“

Но историята на мореплаването отбелязва и случаи, когато капитани строго съблюдавали трезвеността на екипажа, а сами били почти винаги пияни. Те били от ония натури, които трябва да пият редовно, за да бъдат годни за работа. Първите няколко глътки от бутилката пробуждали техния жизнен дух, прогонвали съмнения и потискащи мисли и окриляли енергията им за ежедневно необходимата дейност. Несъмнено тия хора постоянно се изправяли пред въпроса, кога ще достигнат най-горната поносима граница, понеже обикновено човек забелязва, че е пийнал едва когато вече е прехвърлил мярката.

Мелвил увековечил този тип хора чрез кормчията Джърмин. Но и Джек Лондон, който също плавал по море, направи от алкохола литература. Героите от неговите морски романи нерядко носят чертите на поета, който в книгата си „Цар Алкохол“ излага своята собствена покъртителна изповед на пияч. Той е като Шарл Бодлер, който с не по-малка откровеност признава:

А другото е вятър. Само ти важиш,

бутилко пълна, търбух мрачен и балсам,

защото за сърцето ти си чуден храм,

подслаждаш нашата надежда и живот.

И няма бедност с тебе, горди и свободни

ни правиш ти и ето ни богоподобни.

При по-внимателно наблюдение на могъщото влияние, което дяволът от бутилката имал върху много поколения матроси, ще открием дълбоката символика, изразена в една бутилка с кораб в нея. Когато моряци в свободното си време с много сръчност и търпение изработват корабче, пъхнато в бутилка, не искат ли с това да кажат, че целият моряшки свят е една единствена гигантска бутилка-океан, пълна с ром.

Пиели по всичките седем морета, на военни кораби и на търговски, под флаговете на всички националности и под Веселия Роджър. И днес още рибари измъкват от дъното на Карибско море бутилки, стари по няколко столетия. Ако можеха да говорят, те биха ни разправили за безпримерните пиршества на флибустиерите и буканиерите, които разполагали с ром от Тортуга, палмово вино, бренди от гвинейски смокини, бира от маниока и бира от батати, наричана Мейби.

Понякога за тези обесници алкохолът ставал злощастна съдба. Нерядко гарнизоните на нападнатите и ограбени карибски крайбрежни градове се оттегляли привидно, защото знаели, че на следното утро от цялата пиратска шайка няма да има нито един ракиджия, способен за бой. Най-често изненаданите се пробуждали от опиянението си едва на бесилката.

Най-непоносимото наказание за бунтовниците и дезертьорите в Южните морета било внезапното секване на извора от ром. В Полинезия не познавали изваряването на въглехидрати. Първите раздори на Питкерн между бунтовниците от „Баунти“ възникнали не само заради таитянките, а и заради изчерпващите се запаси ром. И когато след дълги пости пак потекла първата собственоръчно изварена ракия от един корен, съдържащ захар, пропадналата сбирщина английски моряци в своята алчност загубила всяко чувство за мярка и търпимост и изпаднала в онова състояние на делириум и озверяване, което подпечатало техния ужасен край.

Жаждата е по-мъчителна от носталгията. Липсата на силни напитки, на които морякът бил вече привикнал, тласнала към ръба на отчаянието много дезертьори, напуснали самоволно корабите си в тропиците, както и свалените на самотни острови или загубили се моряци.

На изчезналите оставяли на брега чувал корабни сухари, буренце ром и малко тютюн. Но за колко време ще им стигнат те! Това били матроси, изпратени с лодка на сушата да вземат прясна вода или дърва за горене и вече не дали никакъв признак на живот въпреки няколкодневни издирвания. Корабът не можел да прекъсне плаването си за по-дълго време. Изчезналите били изоставяни на съдбата им.

Подобно нещо ставало и с изгонените. Когато през април 1789 година бунтовниците свалили в един баркас сред Пасифика тиранина Блай с осемнадесет мъже от екипажа на „Баунти“, наред с необходимите хранителни припаси им дали шест кварта^[8] ром и малко вино. За деветнадесет човека то било капка в морето. Всеки от тях получавал дневно по една чаена лъжичка ром на закуска, а плаването на живот и смърт в откритата лодка завършило чак след четиридесет и един ден.

В първия бестселър на морската литература „Робинзон Крузо“ напразно търсим описание на мъките, които героят на повествованието понесъл от принудителния сух режим. А ето по какъв начин разказал тази история на Дефо един капитан: Един матрос на име Селкирк бил свален от капитана си на пуст остров, наречен на името на лоцмана Хуан Фернандес, който притежавал за него грамота за собственост. Този южноамерикански испанец живял там известно време, но липсата на вино и писко така му дотегнала, че пак напуснал острова и за целия остатък от живота си станал бръснар в Лима.

Селкирк намерил острова пуст. Той слязъл тук напълно пиян. След като обиколил нос Хорн, Хумболтовото течение и югоизточният пасат отклонили кораба от бреговете на Южна Америка. За да усмири екипажа, капитанът удвоил дажбата ром. Накрая залитащата команда съзряла Хуан Фернандес. Тогава между Селкирк и капитана се стигнало до съдбоносна разпра, която докарала за матроса четири години самота на безлюдния остров.

Козе месо, риба, плодове и изворна вода тук имало достатъчно, обаче не и бренди. Жаждата тикала Селкирк почти всеки ден по „Хълма на наковалнята“, гдето нощем той палел огън, за да привлече вниманието на корабите. Правил го дълго време, докато един ден го забелязал капитан Ууд Роджър и го прибрал. През първия си ден на борда той тъй без мярка се напил, че много дни лежал в несвяст като пън.

И днес още спиртните напитки в „Пулпериа“, малко магазинче за сувенири на Робинзоновия остров, са редки и скъпи, понеже се внасят отвън. Достъпно е само местното вино, което междувременно се научили да изстискват. Но то е толкова кисело, че предизвиква отчаяни гримаси, когато го пиеш. По тази причина четиристотинте островитяни го наричат „Тигърска усмивка“. Един турист предложил да го прекръстят на „Робинзонови сълзи“.

Далеч по-зле се чувствували изхвърлените и бегълците на Галапагоските острови, които се намират още четири градуса на север, точно на екватора. Тук нямало дори изворна вода, заради това скоро ги напуснали и буканиерите, които след прогонването им от Карибите потърсили убежище по тия острови. Съобщават, че на Барингтън, един от тези омагьосани острови, под палещия зной на екваториалното слънце се разиграла страхотна кървава баня между пиратите на Уофърс в битка за последното буренце ром.

Пътешественици откриват тук и там на плажа чирепи от стари глинени стомни, облепени с раковини, каквито и до днес се използват в Чили и Перу за пълнене с вино и писко.

Понеже алкохолът съпровождал моряците и при откритието на нови светове, по тоя начин той стигнал до първобитните народи, които отчасти умеели да си приготвят нещо като вино, но не познавали брендито.

Ракията оказала опустошително действие върху тия деца на природата. И затова европейската буржоазия я леела щедро на хектолитри в презморските територии, понеже с „огнената вода“ тия народи се оставяли да бъдат по-лесно завладявани и покорявани. А никога не би било възможно да се отмъкнат милиони и милиони негри като роби в Америка, ако вождовете не били подкупвани с ракия.

Мореплаване, ракия и ром вървели винаги ръка за ръка. Но никой не е можал да възпее радостите от пълните бурета и бутилки по-добре от Бакхилидес:

Когато по чашата пълна, усетена с устни,

гори любовта, върху рози люлеят се мисли,

тогава надежди богати над борда витаят,

на черните грижи платната със бели се сменят.

Щом богът на виното своята сила пробуди,

той става всевластен над всичко и с дух всепобеден.

И както децата седи и както децата ликува.

Строи градове — като тях след това ги събаря.

Той може там дом от кирпич и тръстика да има,

но прави го скоро на горди палати подобен,

с мизерна посъдина, грейнала цялата в злато.

Тогава на кея на бляна му вече пристигат

безчислени кораби с жито от Горен Египет,

дафинови листи от Изток, чували с богатства.

Ах, кораби чудни, с издути платна пъстроцветни,

очакват хамали да снемат товарите тежки,

додето влияе все още изпитото вино.