Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (12)

Морският герой Рели се качва на ешафода с лулата в уста

В културната история на растенията пшеницата стои на първо място. Това е справедливо, защото какво би бил човекът без хляб! Но хлябът само е засищал глада. Живота позлатявали други растения — от цветните чашки, заслепяващи очите и носа със своята форма, ухание и багри, до лозата, която омагьосва слънцето в чаша. А какво би бил животът на мъжа без тютюна, който като картофите е растение на Новия презморски свят!

Двете, картофи и тютюн, поели пътя през Атлантика на платноходи. Когато десперадос от откривателските кораби за първи път пристъпили земята на Новия свят, нищо не ги поразило тъй много както странните маниери на островитяните, които „носеха в ръце тлеещи въглени, състоящи се от благоуханни треви, от които смучеха дим и се опияняваха от него.“ На друго място Колумб говори за малките мъждеещи корени, на чийто пушек се наслаждавали жени и мъже. Направени били от навити листа, наричани от туземците tabacco и те ги пъхали не в устата, а в едната ноздра и ги захвърляли, след като няколко пъти вдишат дима.

Колумб не би отдал никакво значение на тая чудновата привичка, ако не бе видял един ден половината от екипажа, налягала по палубата с гадене и изпъкнали очи. Били поискали от индианците такива листа. Макар че непривичната наслада им подействувала зле, те отвърнали на ядосания адмирал, че не е вече в тяхна власт да се откажат от „дяволската трева“. И накрай Колумб отбелязал в дневника си примирително: „Не разбирам какво печелят те от тлеещата смукателна тръбичка.“

Първите пушачи-европейци били моряци и в началото те били и главните консуматори на новото удоволствие. Морският герой Рели, който през 1584 година основал в Северна Америка английската колония Виржиния, донесъл в Европа първата лула за тютюн.

Едва сега тютюнът станал витамин за душата на матросите. Защото морякът също както човекът на сушата не можел да работи във вятъра и лошото време с горяща цигара или пура в уста.

Лулата подпомогнала победния марш на тютюна в широкия свят и му позволила да въздействува както никое друго растение върху културния и стопански живот на човечеството. Нека да си припомним само днешния милиарден оборот и огромните държавни приходи от данъците за „синята мъгла“.

Пурата си пробила трудно път и на сушата. Първият германски фабрикант на пури Шлотман от Хамбург се принуждавал да реже „отровните ролки“ и да ги превръща в тютюн за лула, понеже не можел да ги продава. Едва когато към всеки пакет тютюн започнал да прилага по две пури безплатно, постепенно му се удало да спечели приятели на пурата в Германия. А цигарата е пеленаче в сравнение с почтената възраст на тютюна за лула.

В Англия, напротив, пушенето се е променило твърде малко от времето на Рели. Благодарение на морските си традиции англичаните останали верни на лулата. От десетилетия консумацията на тютюна за лула в Съединените щати спада, макар че тази страна, наред с Холандия, е родина на най-благородните хармани.

Лулата е подарък от североамериканските индианци, които използвали обаче предимно каменни лули. Несъмнено индианците не били постоянни пушачи. Тютюневата наслада била по-скоро определена за особени случаи. Прочутата лула на мира обикаляла в кръг главно при сключването на договори. Пушенето било на първо място религиозно-церемониален обред, чрез който призовавали бога Маниту. Оттам и индианското название, на тютюневия дим „Дъх на боговете“.

Останалият от древността обичай за лулата на мира бил възприет и на корабите: старият морски вълк подавал на новодошлия в екипажа другар по страдания своята димяща лула, като преди това изтривал мундщука в ръкава си. Този моряшки обичай се запазил чак до XVIII век.

Откак завладяло корабите, пушенето с лула станало най-мъжествената форма на тютюневата наслада. Цигари пушат и жените. Докато цигарата станала характерен белег на туберкулозната нервност на континенталната цивилизация, лулата представлява символ на уравновесеност и спокойствие.

Високопоставената лула привлича с морската си традиция и с блясъка на предприемчивите мъже, видели широкия свят и обвеяни от дъха на приключенията.

Удивително е колко бързо се разпространило „пиенето на тютюн“, както някога наричали пушенето. Още в края на XVI столетие само в Лондон имало 7000 магазини за тютюн. А от 1595 година се е запазило едно хамбургско постановление, в което се казва:

„Никой да няма право да предприема това: преди утринната служба да пуши тютюн, още по-малко да пие.“

С тютюна скоро направили същия блестящ бизнес както с презморските подправки, които дали някога най-мощния тласък за географските открития и околосветското мореплаване. Европа забогатяла не от златото на инките, а от няколко екзотични растения. От доклада на един езуит от XVII столетие се вижда колко бързо народните маси попаднали в плен на тютюна. Този ядовит непушач фучал:

„Те не знаят кога кораб с тютюн от далечни страни ще влезне в пристанището, докато не разтоварят смърдящата стока. Затова скачат в първата лодка и се понасят към борда. Карат да им отворят един сандък и да им отрежат свитък. Тогава със зъби опитват бурена и го захапват лакомо, сякаш той е най-вкусният деликатес. Ако им допадне, тогаз пламват и вече не са на себе си от радост.

След дълго зяпане започват да питат за цената и да купуват. Поискат ли им един дукат или дори един златен гулден, не им се струва много скъпо. Те не съжаляват и за последния хелер, който дават за тази стока… Обикновено парите вървят пред добродетелите. Ала за тия хора тютюнът върви и пред парите.“

С известна завист чете човек старите съобщения за цените и сортимента на билката, която омайвала мъжете. Когато търговията с тютюн се завъртяла истински, цената му се мерела на стотинки. През 1630 година един английски фунт тютюн струвал само два пенса! А Пруската тютюнева режия предлагала през 1780 година следния блестящ сортимент: „Фин тютюн на ролки и в оловни кутии, Порто Рико, Petum optimum Батавия, Щатлендер, Трима Крале, множество сортове кафява и жълта Виржиния, Свисънт екстра и обикновен, Жан-д’Арм, полски тютюн обикновен и на снопчета.“ Още по-богат бил изборът на тютюн за смъркане.

Няма нищо ново под слънцето. Едва посегнала Европа към насладата на димящите листа и ето, появили се първите противници на тютюна и изригвали огън и жупел срещу новия порок. Начело на тези ревностни врагове марширувал — да не му се надяваш! — английският крал Яков I. Дори строги забрани и върли наказания като рязането на уши не можели да отклонят чедата на порока от пушенето. Особено пък моряците, които само се усмихвали над въздържателите от всякакъв сорт. И навярно пак някой матрос е измислил сентенцията: „Толкова много съм чел за опасността от пушенето, че реших да се откажа… от четенето.“

Не бива да се защитават тук нервните упорити пушачи, които палят цигара от цигара и за тютюн биха продали гвоздеите от ковчега си. На неустойчивите може само да се каже: „Бъдете мъже и пушете лула, щом тютюнът за дъвчене не ви харесва, а пурите не са за вашата глава!“

Морякът е на мнение: мъжът трябва да мирише на тютюн, жената — на хубав сапун.

Херман Мелвил говори за щастието от пушенето на борда:

„След всяко ядене те бързаха в кубрика и ободряваха душата си с една лула… В едно общество от лули за момент възниква и общност на сърцата. И пълен с дълбок смисъл е обичаят на индианските вождове, когато си предавали в кръг лулата на мира… в знак на мир, любов и благоволение, приятелски чувства и съзвучни души. А пред камбуза приказливите създаваха един приятен клуб, докато димната лента ги обединяваше. Беше забавно да ги гледаш. На групички стояха те в кюшетата между оръдията, бъбреха и се смееха като компания от весели пиячи.“

Днешните дървени лули и техните форми датират отскоро. Световноизвестните Дънхил с бяла точка на шийката са едва от началото на нашето столетие. Дотогава задоволявали пушачите главно Франция с лулите Брюйер и Виена с лулите от морска пяна. Кочияшите пушели Улмски лули от дърво с жилки, а моряците — с глинени или обикновени дървени лули.

На море пушели пресован тютюн, защото се запазвал по-добре и заемал малко място. Състоял се от листа, увити като чилета, и го режели на резени като салам. Повечето тютюни за лула били смесица от Порто Рико, Кентъки, Виржиния, Мериленд, Варинас. Ала моряците се задоволявали и само с един сорт. Тютюнът се числял към корабното продоволствие и капитаните купували най-евтините сортове, но винаги презморски! Ако пък по пътя настане криза, пушели чай или морска трева от дюшеците.

Юнгите пушели в затънтените кюшета, понеже матросите им вземали тютюна. На борда господствувал принципът: „Можеш ли да плетеш въжета и да правиш възли, бива да дъвчеш тютюн и да пушиш.“ Но корабните малчугани трябвало тепърва да учат и двете.

Морякът не можел неограничено да се отдава на сладкото удоволствие. Корабите били дървени и затова забранявали да се пуши след залез слънце. На търговските кораби тази забрана не се спазвала твърде строго. Но нарушаването й на военните кораби повличало тежки наказания. И английската shanty „Fire down below“ показва, че пожарите в корабите не били рядко явление:

Пожар в кухнята, пожар в каютата,

пожар в килера, във кабините,

пожар във кубрика и балките,

пожар в хранилището — разтопи се златото,

пожар в машините, пожар край мачтата,

пожар на палубата — в пламъци е цялата,

пожар, пожар, пожар отдолу и отгоре,

търчете с кофите, гасете.

Не малко корабни пожари ставали от безгрижното отнасяне с огъня при пушене. Вероятно така била предизвикана и катастрофата с „Бредрин ъв Коуст“, за която по-късно намерили в една бутилка писмо:

„Юли, 1750 година. Ние горим сред Атлантика. Напразна бе надеждата на екипажа за спасение освен за дванадесетте, които завладяха лодките… Срамно е да гледаш наоколо. Дръзките се оказаха дрипи. Техният плач, който напомня плача на малки деца, оглася въздуха… Капитанът безуспешно се опитва да въдвори ред. Аз мълчаливо чакам смъртта. Нека всемогъщият възнагради тоя, който намери това писмо. Моля предайте го на моята майка Елизабет Драйдън от Лондон-дери.“

Пушенето било забранено и в много пристанища, понеже корабите били борд до борд и един пожар би унищожил цяла флота. За да се попречи на това, в такива случаи било забранено дори да се готви на борда. В тесни пристанища като Марсилия, Варнемюнде, Висмар и Архангелск трябвало да се използват нарочно обзаведените пристанищни кухни.

Когато през дългите нощни вахти не бивало да се пуши, започнали да дъвчат тютюна. Тютюнът за дъвчене и смъркане е европейско изобретение. Повод за това навярно дала забраната за пушене след залез. Дъвчели тютюна също миньори, селяни, полски работници и дървари.

Дъвчели на борда и по време на работа, понеже лулата пречела при катерене по вантите, при тегленето на въжета, въртенето на шпила и търкането на палубата. Най-често матросите не хвърляли сдъвкания тютюн. Изсушавали го и сетне го тъпчели в лулите. А щом запасът се свърши, дъвчели насмолено дебело въже, нали и тютюнът бил черен и леко намирисвал на дим. Но удоволствието от него трябва да е било доста съмнително.

При околосветското плаване на „Индевър“ парче тютюн причинило на Таити едно малко произшествие. В дневника си Кук го описва така:

„Томио се втурна във форта с всички признаци на ужас и се вайкаше, че мъжът й умира. Бил отровен с нещо, което му дал един матрос. Бенкс се отправи веднага на път и действително намерил бедния Тубараи съвсем изнемощял и нещастен. Донесли един грижливо загърнат лист, в който се намирала отровата. Той изследвал предмета — било тютюн. Тубараи го получил от един матрос. Понеже видял, че нашите хора държат дълго тютюна в устата, си, той си помислил, че го ядат. И го сдъвкал и глътнал. Това беше отравянето, чието действие за кратко време премина с малко кокосово мляко.“

Тъй изсушеното растенийце придружавало моряка във всичките му пътешествия, след като откривателите се запознали с него у средноамериканските индианци. То било дар от Новия свят, който за разлика от много негови други съкровища бил от полза и за обикновения човек. И днес още като грижливо пазени колекционерски рядкости се съхраняват огризаните и обгорели лули на неколцина велики мореплаватели, между които украсената с ограбени диаманти лула на Морган и чибука от слонова кост на Кид. Най-висока колекционерска стойност има остатъкът от каменната лула, паднала от устата на Рели, когато главата му се търколила на пясъка. Този морски герой се покачил на ешафода с димяща лула, подобно на много моряци, които със запалена лула или с тютюн между зъбите съпровождали на морското дъно своя потъващ кораб. С тютюна се умирало по-леко.

Чудно е, че когато матросът възпявал всичко, което му било мило и скъпо, за тютюна и за лулата няма моряшки песни. Всяка втора shanty на борда засяга любовта, а всяка трета рома и нему подобните питиета. Защо тютюнът е бил забравен, когато „орачите“ на морето били зависими от утешителната билка също така, както от рома. Може би причината е там, че с пиенето може да се пее, а при пушенето — не.

Тютюнът отдавна съществувал, когато настанало великото време на океанските ветроходи. Само в немската shanty „От Хамбург отплава едно старо корито“ се споменава за тютюна. Там матросът се оплаква, че от много работа не им остава време да си дръпнат: „Поиска ли матросът да си запали лулата, ето че кряскат: «Дърпай марсовия фал!» И един единствен път се възпява любимият тютюн за дъвчене, но не във връзка с моряка, а с мулатката Сали Браун, която «пие ром и дъвче тютюн».

И многото морски романисти от Смолет до Конрад не са издигнали паметник на лулата и тютюнеца. Само Мелвил засяга тази моряшка страст, макар и пътем. И тъкмо един изпечен сухоземен плъх като Иля Еренбург наваксал този пропуск в сборника си къси разкази «Тринадесет лули».

Всъщност за повече от четиристотин години — откак се пуши на борда — се случили и много истински истории с лули. В американската война за независимост една фрегата хвръкнала във въздуха, защото последното желание на един тежко ранен оръдеен майстор било да дръпне няколко пъти от луличката си, преди да тръгне за оня свят. В бъркотията на сражението никой повече не се сетил за него. Горящата лула паднала от устата на умиращия. Тя подпалила пръснатия наоколо памук за превръзки, сетне бурето с барут до най-близкото оръдие и накрая чрез низ от злощастни обстоятелства и барутния склад.

Друга история с лула се разиграла през миналото столетие пред нос Хорн. Кормчията на един бриг, много суеверен, бил наследил от своя баща стара маорийска лула от черен камък. Тя трябвало и на сина да носи щастие както на своя предишен притежател. Кормчията пазел наследството като зеницата на окото си. Бил твърдо убеден в неговото талисманно свойство.

Бригът се клател носово през бушуващото море източно от Огнена земя. На буйни пориви дъжд и град шибали платната. Няколко тежки и стръмни вълни причинили вече първите разрушения на палубата. Кормчията нервно дърпал лулата. Трябвало често да я снема от устата, за да изреве на палубата нарежданията си (капитанът лежал болен в каютата).

Тогава злото станало. Една отвесна вълна с невиждана височина и мощност се разбила върху бака на брига. Кормчията се хванал в последния миг за една ванта. Всички негови мисли в този момент били единствено при каменната лула, която не можал вече да снеме от устата. Той стиснал силно със зъби мундщука. Тогаз чул хрущене и същевременно почувствувал болка, сякаш някой го ударил в зъбите.

Когато се съвзел от оглушителния удар на вълната, той с изумление установил, че лулата му е заминала заедно с четири зъба. Затърсил я отчаяно. Щормът започнал да се превръща в ураган. Едно след друго се разкъсвали платната. А сега, след загубата на талисмана, на суеверния кормчия му се сторило, че всичко се обръща срещу него.

Яростни вълни биели в борда на кораба. Тогава фокреята се строполила върху палубата, последвана скоро от фокстенгата. За няколко минути бригът бил полуразрушен.

На следното утро, когато щормът утихнал, екипажът намерил кормчията със смазана глава под фокстенгата. На два метра от него лежала лулата.

Но най-хубавата история за лула, която се разиграла на море, разказал някога един кормчия на поета Емануел Гайбел, който я предава със следните думи:

«Натоварихме масло и стафиди и доволни плавахме с товара си от Малта за Гибралтар — Йохен Шют, любекският капитан, с петима матроси и аз, Ханс Кикебуш, като кормчия. Вятърът духаше весело и ние бяхме отминали вече Сардиния, когато зад нас от нордост се появи подозрително платно, което бягаше сякаш със скороходните ботуши от приказката. Колебливо надзърташе Йохен Шют през стъклото и клатеше глава, надзърташе пак и все по-дълго ставаше неговото хитро лице. „Проклета супа!“ — избухна той накрая. — Да ме глътне акула, ако тез не са тунизийци, разбойници, които са хвърлили око на нас и на нашата хубава шхуна! За бога, сега се казва: „Всички платна горе и бягай презглава“

За съжаление бе твърде късно. Още четвърт час и разбрахме, че не можем да избягаме. И тутакси пиратът пусна да лети от топмачтата червения флаг и с един изстрел ни заповяда да легнем на дрейф. Пък за отбрана не можеш да мислиш: седмина бяхме ние, а там ония четиридесет, всичките дързък пиратски народ, навикнал на убийство и грабеж, както ние на кегли. С един едничък салют ще ни пометат оттук. Йохен Шют ни рече да си стоим мирни и да го оставим сам: малко, казва, да помисля и май че го измислих, и може би това ще ни извади от белята; е, щял да играе „ва банк“, а нали накрая пък сме хора християни и бог в небето може да погледне и на нас. Така с мърморене той слезе в каютата и взе другите със себе си; само на мен заповяда да остана на палубата и учтиво да покажа пътя на проклетите гости.

Сърцето ми падна в гащите, като виждах как корсарът ни наближава с всяка минута. Скоро разпознавах лисичите лица и мишите опашки в косите, негрите, които висяха по въжетата. Ето как негодникът с червената капа дига абордажната кука, ето още десет го следват, и сега — един единствен удар, един ужасен тласък, и ние сме с тунизийците борд до борд.

Един арапин с широк нож в муцуната скочи пръв на нашия кораб, сетне дойде сам капитанът, едноок, с бодлива брада като котарак, на зелена лента полумесец от рубини, и после другите, жълта като дюля раздърпана шайка, но всички, човек след човек, снабдени с дълга пушка, със секира и с нож. Стана ми студено на гърба, сякаш змия ме полази. Но според повелята на капитана аз правя най-хубав реверанс, сетне скромно им показвам пътя, на скокове като келнер слизам по каютната стълба надолу. След мене с пищов във всяка ръка, с тежка стъпка тропа сам Майстор Едноокия и спира на вратата, оглежда се и стърчи като вехт кол на ограда. Защото пред него, върху отворена бъчва с барут, седеше сам Йохен Шют, шапката на едното ухо, и пафкаше от къса луличка, а наоколо като магьоснически кръг беше насипана широка пътечка барут. Ние стояхме зад него и не казвахме гък; той обаче, тъй както спокойно си седеше, сякаш нехаеше, гледа турчина и дума: „Добър ден! С какво да ви услужа, ако смея да помоля?“ И когато оня се надува като пуяк и почва да къркори на своя неразбран език, и вижда, че работата не върви, избелва зъби и с мимики заплашва, тогаз пак казва Йохен Шют: „Да, турски не разбирам, любезни господине, но parlez vous francais?“ И пафка все по-бясно и дими като комин, обвит в пушек като с морска пяна, та боже мой, на мене ми се струва, че ей сега ще полетим. На нашия Риналдини^[1] всичко туй се стори като лоша шега; ето че позеленя от яд и прави изведнъж кръгом, и хуква горе чак. А горе — оживено крякане и после трополене, бутане, дърпане и скърцане. Ние в хиляда страхове се притискахме като кокошки до нашия капитан, който не казваше ни дума и бавно си димеше. Ние знаехме, че товарът ни добре е застрахован, но се плашехме, че неверниците, щом го изпограбят, от чиста злост ще бутнат кораба на дъното, и тогаз — лека нощ, любекски кули! Тъй мина дълъг, страхлив час. И ето — сред всичкия тропот чухме как свирката на боцмана пищи, настана ужасна блъскотия на борда, сякаш бягство, а скоро след това един тласък и пляскане, сякаш гръм раздели кораб от кораб, и сетне стана тихо. Почакахме още минутка и подслушвахме, но не писна и мишка в дупката; няма съмнение, че вече са се махнали.

— Какво пък? — рече Йохен Шют. — На борда въздухът изглежда чист и мисля да видим, какво са нагласили.

И се качва горе на палубата, а ние — по петите му.

А там да видиш — страхотия! В големия обор на дядо Ной не ще е била такава пустиня, сякаш корабът е разчистен от всички гадини на света. Навсякъде слама и счупени парчета, бурета от стафиди, варелчета от масло, инструменти, лук и кухненска посуда и всичко в най-див безпорядък, като че в разгара тъкмо е бил прекъснат грабителският празник. А тъй е било и наистина. Защото от нордост идеше английска фрегата, флагът със синия кръст се вееше весело, а турчинът, като подгонен ястреб, офейкваше на юг. Каква радост и какви прегръдки! Юнгата падна на колене, готвачът, презимувал напоследък в Портсмът, поклати нощната си шапчица и пееше: „Good save the King!“^[2] Йохен Шют се навежда и взема един лук, мирише го и киха; забелязвам го — не иска да го видим като плаче. Сетне снема шапка и дума: „Сега всички да благодарим на бога! И жално ми е днес, че не мога да пея, но ходих на училище при дъртия пръч. Англичанина ни изпрати небето само̀. И меден петак не давах вече за нашия живот. А ето всичко милостиво се размина!“

— Една истинска благословия, капитане — казах аз, — че ви хрумна за барута, инак и сам англичанинът бе закъснял.»

— Да, барутът! — и се смее, и хитринката му блести в очите: — Барут! Как ли не! Та ние нямахме и за двадесет изстрела на борда. Черното нещо, което взе на езичника страха, то беше… ах, то беше цвеклено семе от Шверин, за моите канарчета, които го ядат. Истинският мъж трябва винаги да знае как да си помогне сам, така и бог му помага. А сега погледнете дали ни е оставил хайдутинът и малко ром. Аз мисля, една глътка добре ще ни дойде за страха…“

На борда на ветроходите имало и пури. Но простите матроси ги пушели рядко. Този вид тютюнево удоволствие оставало до известна степен съсловен знак на мъжете със златни ивици на ръкава. В каюткомпанията пушели пури не от най-лошите сортове, защото купували предимно контрабандна стока без данъци и мито. Между тях имало кедрови кутии с изображението на прочутото Vuelta Abajo.

Считали го за отличие, ако скипърът предложи на матроса една Упман^[3]. Навярно и оттам си води началото изразът „да сервираш някому пура“. По-късната промяна в смисъла на този израз дошла от ироничната му употреба.