Хелмут Ханке
Морякът, смъртта и дяволът (11)

Когато мъжките тела все още бяха албуми и книги с картинки

С рисунките по кожата моряшкото суеверие намерило нова изразна форма. Европейските моряци се татуират едва след откриването на Южното море и Полинезия. Приели тоя обичай от тамошните островитяни. Наименованието му във всички европейски езици — макар и малко осакатено — е взето направо от Полинезия. Съответната дума там гласи „татау“, буквално преведено: точно, по правилата на изкуството. На явайски tau значи рана. Затова е по-правилно да се каже татауирам вместо татуирам.

В живописта върху човешката кожа ние виждаме един реликт от праисторията на човечеството. За рисунки върху тялото отначало използвали бои. Палеолитните художници на човешка кожа разполагали вече със седемнадесет цвята и цветни нюанси. В рудниците за бои от ледниковата ера копаели главно охра, употребявана и за прочутите франко-кантабрийски^[1] пещерни фрески. Боядисвали тялото по много причини: за сплашване на зли духове и врагове, за разхубавяване, за подчертаване на съсловието и ранга и за религиозни цели.

Тези картини имали нищожна трайност. Така възникнала нуждата от технология, която позволява по-стабилни рисунки върху кожата. Започнали да я надраскват или надупчват. Първо трябва да е било изнамерено татуирането чрез белези, както то се прилага и до днес от няколко тъмнокожи първобитни народи. Нали сините татуировачни знаци не се виждат върху тъмната кожа.

Европейците, отдавна забравили този древен обичай, през първите пътешествия на западноевропейски мореплаватели в Южното море го открили повторно. Понеже моряците преживели на тия райски атоли много приятни неща, те искали да се снабдят с някакъв траен спомен за тях и неколцина пожелали да ги татуират в Полинезия.

Несъмнено в историята на моряка и друг път имало белези по кожата. Това било в периода на галерното робство. За да залавят по-лесно избягалите гребци, жигосвали ги на рамото или на главата. Ето, две хилядолетия по-късно, този обичай пак оживял между корабните екипажи. Само с тая разлика, че те сега доброволно се подлагали на изтезание и тъй превърнали рисунъка по кожата в професионален знак.

Запазени са изображения как и с какви инструменти татуирали полинезийците. Първо, върху кожата се рисувал образец. Сетне в контурите на рисунката художникът забивал зъби от акула, потопени в боя, като си служел с малко дървено чукче. Причинените рани третирал с масло, дървени въглища и кръвоспиращи средства.

Татуировачите от Южните морета се радвали на голяма почит и благосъстояние. Те притежавали просторни, добре обзаведени къщи, разделени на кабини. Пациентите прекарвали в тях понякога по няколко седмици до завършване на „художествената творба“. След много болезнената и продължителна процедура на дупченето започвала терапията. Трябвало да се спират кръвоизливи и да се чака първата фаза на оздравяването. А по-късно загнояване на раните можело да разруши отчасти и произведението. За трайност на татуировката предписвали дори определена диета.

Много полинезийци татуирали цялото си тяло, а това не ставало в един сеанс. Тъй те изглеждали като облечени, макар и да били голи. Признак на майсторство било, ако наистина се предизвика такова впечатление у околните. Творци на шедьоври били далеч не всички татуировачи. Имало и амбулантни художници, чиито такси били значително по-ниски, но и работата им пък била на средно ниво. Майсторите в професията упражнявали изкуството си на степени според заплащането. Следната полинезийска песен ясно изразява това:

Аз съм майсторът известен

на вашите прекрасни знаци.

Аз татуирам нежно, нежно

мъжете, дето плащат.

А не рисувам хубаво

мъжете, дето лошо плащат.

Нека да кънти там-тамът!

Стани, Тангароа!

Стани, Тангароа!

Маорите, чието високо развито чувство за орнаментика се проявявало и в превъзходни дърворезби, рисували по кожата най-комплицирани шарки, като спазвали строга симетрия. Обилие и хубост на татуировката били признак за знатен произход и особено социално положение, ранг, индивидуална отлика, самосъзнание и достойнство — всичко това и още нещо, например големината на родословното дърво, можели да бъдат изразени в една татуировка. И щом общественото положение зависело толкова много от рисунките по кожата, една нетатуирана жена била считана за грозна. Това се вижда от една маорийска песен, която пеели при татуиране в Нова Зеландия. Първата нейна строфа гласи:

Лягай, дъще, да те татуирам,

твоето лице да изрисувам.

В чужда къща щом отидеш,

да не кажат огорчени:

„Ах че грозна, откъде се взе?“

Второ качество бил и мъжът без татуировка. Етнологът Липс дава следния пример: един европейски художник рисувал портрет на стар маори. Картината излязла много сполучлива. Но като я видял, новозеландецът запитал кой ли може да е този. И когато художникът счел въпроса за шега, маори взел четката и върху свободното поле на платното нарисувал ивиците и кръговете, татуирани по лицето му. Когато завършил, той поучил европееца: „Ето как изглеждам. Твоите цапаници са безсмислени.“

Без съмнение не по вкуса на всеки европейски матрос било да си боде кожата за спомен от плаването из Южните морета. За едни то било прекалено болезнено, други пък не искали сами да си жигосват отличителни белези, ако някога ги затърсят пазителите на закона, което не било съвсем рядко явление. А на мнозина се случило туй, което изпитал английският матрос О’Конъл. Принудили го да се татуира, когато се оженил за дъщерята на един полинезийски вожд.

Но скоро рисунките по кожата станали голяма моряшка мода. Тя отишла толкова далеч, та нетатуираните не били считани за истински матроси. Ала още през миналия век нямало вече нужда да плаваш за тая работа чак до Южното море. Специалисти се появили във всяко европейско и американско пристанище. На големите военни ветроходи имало не един член на екипажа, който си носел пълен комплект татуировачни инструменти, за да си изкара страничен доход. Гешефтът на борда вървял понякога така добре, че майсторът припечелвал няколко пъти повече от заплатата си. Много матроси желаели да им нарисуват по едно разпятие до името на своето момиче. Мислели си, че с този знак не може нищо да им се случи по море.

Несъмнено болшинството татуировачи предпочитали да си останат на сушата. Обзавеждали си работилничка в някоя пристанищна уличка, а не рядко и в задната стая на кръчмата, когато практикували амбулантно. В един каталог с мостри клиентът добивал възможност между стотици картини да си избере онази, която най-много му харесва. Самата процедура не била вече тъй нескончаемо продължителна, както в Южните морета. Към края на столетието, когато търсенето в Европа и Америка стигнало връхната си точка, имало вече и машинна обработка. Бодовете с иглата се извършвали механично като на електрическа шевна машина. Ръката само водела апарата по контурите на съответния шаблон.

Ускоряването на процеса чрез машина било значително, ако се помисли, че за сложни рисунки били нужни хиляди убождания. Изпълнени на ръка, те отнемали дни. А така траели само минути и цялата процедура най-много час. Просто е за чудене как не се стига до чести отравяния на кръвта, макар че в раните се впръскват бои, разтворени в урина.

Рисуването по кожата в Европа дегенерирало до шаблонна техника. И в Полинезия то било забравено. Като завършено изкуство се запазило само в Япония, където от незапомнени времена играело голяма роля сред аристокрацията. Когато първите европейци стъпили на японска земя, те били не малко учудени, че аристократите от двата пола били осеяни по цялото си тяло с фигури на богове и полубогове. Други пък представлявали нещо като подвижни прочитни книги. Кожата им носела безброй цитати от японската митология и литература. Всичко това било татуирано в много цветове.

Кой би могъл тогава да си помисли, че след няколко столетия — към края на XIX век — цели орляци знатни европейци ще тръгнат за Япония, за да ги татуират!

В онова време, когато най-висшите европейски и американски кръгове изпаднали в болезнена страст към татуировките, майстори като Хори Ясу или Хийо придобили международна известност. Но само състоятелни клиенти можели да си позволят исканите от двамата японци хонорари, не и простият моряк, който несъзнателно станал вдъхновител на тази знатна мода.

Учудващо е кой ли тогава не се татуирал! В онова блестящо общество се намирали английският крал, руският цар и множество други по-малки короновани владетели, принцове и шефове на правителства, щабни офицери, индустриални магнати, та дори и дами от хайлайфа!

Проститутките от пристанищните градове познавали татуировката от телата на своите сутеньори, плавали някога по море. За своя велика изненада те в един прекрасен ден я видели и върху благородната кожа на по-отбраните си клиенти, които имали слабост към пристанищните улички. Понеже този обичай станал сега салонен, татуирали се и жриците на Венера. Сторили го по две причини — едната, за да им плащат по-добре, а другата, за да отдадат почит на своя единствен любим, като жигосат неговото име в долната част на тялото си.

Ето че сухоземните плъхове възприели един морски обичай. Това за сетен път доказва популярността на моряка и на морето, която по някакъв странен път буйно пламва отново на всеки шестдесет години.

Моряшки обичай е и да се гравира име върху кожата. „Аз нося на ръката си името на Лили“, се казва в една песен. Но един истински моряк не се задоволява с това. Към него се прибавяла цяла картина. И Лили бивала изобразена най-често между кораб и фар, рееща се върху косматата гръд на своя вечно пътуващ възлюблен. Тези мотиви били на времето си много популярни между матросите и стрували порядъчен дял от заплатата. Татуировачите вдигали цената според търсенето.

И в рисунките върху кожата жената и любовта били тема номер едно. Всички искали роза, нали тя е символ на любов. На почит бил и четирикратният акорд от кръст, котва и две сърца, обгърнати в пламъци. Не бивало да липсва и момиче, интимно прегърнато и целувано от матрос под развяващо се знаме. Тая сцена олицетворявала сбогуване и ново завръщане.

Синкаво тръпнещите женски създания по бедрото, ръката и гърдите на моряка били най-често голи, тъй както и хубавицата с развети коси пред един платноход с името „Хамбург“ на корпуса. Гола-голеничка между два пръта за знаме позирала най-често и тъй наречената моряшка годеница, още един много разпространен татуировачен мотив. Гърдестите сирени и русалки имали рибешки опашки вместо хубави нозе, а люспи закривали дискретните им части.

На показ върху матроската кожа се излагали в хиляди пози други разголени женски тела, едни изобразени прави, а други прелъстително легнали върху кълбо. Но те рядко бивали напълно голи: имали бижута или носели много дълги черни чорапи, някои дори и сутиен. Към малкото облечени матроски идоли от татуировачен туш спадали малките морячки с тримачтов кораб на задния план и с пожеланието „Fare-well“^[2]. За това пожелание било достатъчно деколтето до пъпа.

Еротиката играела съществена роля при избора на такива мотиви. Но зад нея се криело и нещо друго. Откак човекът се впуснал в морето към други континенти, женският образ символизира и богинята на щастието.

Матросът от ветрохода си оставал всякога рицар на щастието, заложил съдбата си на вълните, вятъра и времето. Оттам и стремежът му да коригира и насочва щастието. Когато плавали по обратния път към дома, те приписвали на жените чудната сила да ускоряват движението на кораба със своя копнеж. „Един женски косъм тегли повече от марсово платно!“

За попътен вятър и щастие били посветени и много татуировачни мотиви, гдето жената или отделни части на женското тяло били представени като символични носители на щастие. Редом с нея имало и други: изгряващо слънце с или без орел и кораб на предния план. Подобна магична сила излъчвало и съчетанието от котва, спасителен пояс и делфин. Имало матроси, които татуирали котва дори на голата си глава.

Смисълът на други рисунки по тялото не се разпознавал ясно, например мъртвешки череп, земно кълбо, птици, насекоми, дракони и прочие. Силно разпространен бил и мотивът сърце-кръст-котва.

При татуировките на кораби предимство имали тримачтовите заради щастливото число три. Ако поръчат четиримачтов, в дъното имало поне един фар. Той символизирал щастливото завръщане у дома. Не рядко над тях изобразявали и неясния израз: „От скалата в морето.“

Ако продължим да прелистваме албума с мостри на татуировача, ще се натъкнем на една много износена страница. Тя съдържа често споменавания моряшки гроб, най-вече във форма на сърце, кръст, пречупена мачта или котва. На друг лист виждаме как матрос лежи в хамак, а над главата му нежно видение: царицата на сърцето му.

Много мотиви индиректно носели щастие. На тях приписвали силата да омагьосват злата орис. Матроси, които си татуирали разпятие по всички части на тялото, застъпвали мнението, че при корабокрушение никоя акула не ще посмее да помирише дори малкия им пръст, а камо ли да ги изяде.

Опасностите отблъсвала и тъй наречената „делли“, маска с дълъг език, както и змията. Един американски моряк, който искал да залага на сигурна карта, накарал да татуират около цялото му тяло една анаконда, без да се уплаши от ужасните болки, които трябвало да изтърпи.

Освен татуировки моряците носели понякога амулети или талисмани с качества, които също донасяли щастие. Някак си и брадата спада към този реквизит: бръсненето на борда се считало за забранено, понеже гневяло Размус. Затова никъде другаде брадите не избуявали тъй пищно, както на борда. Морякът можел да се облича както иска. Това било съвсем без значение за идентифицирането му. Можел да бъде висок или нисък, дебел или слаб, стар или млад. И за това нямало норма. Може пет пъти да е обиколил земята или пък малко да си бил показал носа от Балтийско море до Категат или Белт, и то било без значение. Решаващи били татуировката и брадата.

Те ни посрещат още от древните фрагменти на вази и саркофази от зората на мореплаването — косматите символи на мъжествеността. За да не ги разчорля по пътя дивата буря, финикийските моряци заплитали дългите си бради-знамена като кордела, същото правели и със смолисточерните си къдри на косата.

Има петнадесет различни видове бради. Но сигурно матросите са изнамерили малко от тях, защото мнозинството от тези мъжки коафюри предполага поне частично избръсване. Ала за това били склонни понякога само младите матроси, и то преди да слизат на суша. Докато огромните бради се харесвали на старите кримки, младежите и матросите на средна възраст сегиз-тогиз ги подрязвали, защото им пречили при работа и хранене. Оттогава се появила подрязаната моряшка брада, която обрамчвала лицето и закривала част от шията.

Растителността над горната устна по-често ставала изцяло жертва на ножицата — забележете: не на бръснача! — защото мустаците изискват грижи.

Брадата се сливала горе с късо подстриганата коса, понеже за удобство мнозина моряци носели прическата на паж. Тогава не се нуждаели от огледало и гребен. Можели да приглаждат косата си с ръце, но най-често за това се грижел вятърът. На борда рядко пребивавал обучен фигаро и един матрос играел ролята на фризьор за другия, а после обратното. Всички предпочитали косата им да бъде изрязана отзад късо и в кръг, затова преди подстригване, налагали на главата тенджера или гърне, наклонено към тила. Тогава не можели да объркат. Ако някой се отличавал с особена сръчност, от само себе си той авансирал на длъжността бордов фризьор по съвместителство, защото всеки искал вече само той да му реже косата. И плаването ставало за него по-леко.

Чак до XVIII столетие матросите си сплитали къса плитка, привързана с насмолена лента, която завършвала с фльонга. Под тривърхите си шапки офицерите носели перуки.

Военните кораби общо взето се нагаждали към традиционните фризури и бради на матросите от търговската флота. Без съмнение офицерите настоявали за по-къси коси и бради. Едно такова разпореждане „на косъм“ не предизвикало бунт. Към началото на миналото столетие в американската военна марина била издадена заповед: по хигиенни причини размерите на морските бради да се нагодят към армейските. Капитаните получили неблагодарната задача да турят ръка на собствените си бради и на буйната растителност у простия корабен народ, макар че имали недоброто предчувствие, че екипажите ще предпочетат да им отсекат едната ръка. Когато заповедта станала известна, опасенията се оправдали. Отнемане на традиционната дневна дажба ром едва ли би предизвикало по-голяма суматоха. Навред мъжете се струпвали на тълпи. Чували се грозни закани. Стари сивобради матроси, чиито лица били ощавени от хиляди бури и които невъзмутимо биха приели вест за нова морска война, изпадали във възбуда, каквато никой не считал за възможна, когато боцманските свирки дали сигнала за сеч на брадите.

И когато на фрегатата „Юнайтид Стейтс“ се проявили първите признаци за открито неподчинение, а през нощта били откраднати всички инструменти на бордовите бръснари, капитанът приложил един психологически трик. В други критични моменти преди него още го прилагали пиратският капитан Морган и Джеймс Кук. Първи той дал личен пример, като заповядал да му отрежат брадата пред целия екипаж.

Трикът успял. Екипажът се предал на съдбата си — с едно изключение: най-старият и най-обичан морски вълк на борда останал твърд. Той спекулирал с това, че корабът бил вече близо до родното пристанище. А бил достигнал пределната възраст и уволнителният билет бил вече в джоба му. Но въпреки това капитанът се видял принуден да накаже дългобрадия непокорник с десет удара на бич пред строения екипаж. Малко преди екзекуцията той още веднаж направил опит да го принуди към отстъпление. След боя опърничавият бил затворен на хляб и вода. И когато корабът пристанал, той слязъл по фалрепа с гордо вдигната глава и развяваща се брада, в която предизвикателно бил вплел червен шнур.

Но какво представлявала метлата на този стар морски юначага в сравнение с косматия „спален чувал“ на пирата Едуърд Тийч, който му стигал до краката и заради него носел прякора Чернобрадия! В една двутомна история на пиратите, излязла през 1724/1726 година, мъжкото украшение на този карибски разбойник е описано по следния начин: „Тя беше черна, извънредно дълга и широка и горе му стигаше до очите. Той я сплиташе обикновено на малки опашки с ленти, както на перуките с плитки, и си ги закачаше зад ушите.“

То вече не било обикновена брада, а брадище, което още от пръв поглед действувало парализиращо. И то се веело още дълго време на стълба, където по-късно набучили отсечената глава на Тийч.