Лари Нивън
Тронът (9)

ОСМА ГЛАВА
ЗАЩОТО НЕ Е УОРВИЯ

Валеше от обед. Вала се опитваше да задържи колата върху скала, но май навсякъде вече имаше само кал. Колкото и да се плъзгаха и накланяха, двете возила поне не се обръщаха. Напредваха упорито по течението към Здрачното леговище.

Когато сянката на нощта започна да закрива светилото. Вала бе успяла да избере удобна позиция нависоко.

Тук реката се разширяваше до четиристотин нейни крачки. Значи нищо нямаше да заплашва Рубалабъл и Фуджабладъл. Екипажите напълниха съдовете с вода и поеха нагоре към билото. Тези хълмове бяха само подножия на Огнената преграда, но най-високият изглеждаше подходящ.

Колите като че все опитваха да се претърколят по склона. Дали дъждът би попречил на вампирите, както затрудняваше нея? Трябваше по-рано да помисли за място, където да нощуват.

Все пак имаше дневна светлина, когато стигнаха до избраната позиция.

Разположи колите с обърнати в противоположни посоки оръдия, но не съвсем една до друга. Който трябваше да си приготви храната, направи го по светло под опънат навес. Уорвия бе убила достатъчно голямо животно, за да даде част от месото на търговците. Измиха се в гъстия здрач и оставиха кърпите настрани.

Събирачите легнаха. Дъждът никак не им допадаше, а и имаха нужда от сън. Останалите си приказваха, дремеха или просто чакаха.

Вала пък имаше нужда от съветите на мършоядите. Те се бяха качили върху зъбер, откъдето се откриваше изглед към Здрачното леговище. Говореха си на своя език, обърнали гръб на гаснещата жарава и спътниците си. Виждаше само двамата, макар да чуваше още няколко гласа.

Другите явно нямаха особено желание да беседват. Тъй да бъде!

— Ако вампирите успеят да се изкачат към нас — подхвана тя, — ще бъдат преуморени. А миризмата е най-силна от кърпите. Това ще отвлече вниманието им. Лесно ще ги избием.

Хайде де, отворете си устите! Кажете ми какво съм пропуснала.

— Вампирите ще се връщат от лов — напомни Барок. — Не биха очаквали да намерят жертви толкова близо до леговището. Никой не е останал наоколо.

— Ще видим.

Чит добави:

— Налитат на големи глутници.

— А, сетих се нещо — сепна се Кей. — Вала, събрах три бурета дребни камъчета от реката. Искаш ли едното? Ще хабим само барут, но не и сачми.

— Добре.

— А как е Уорвия?

— Кейуербримис, Уорвия хукай-Мърф Тандартал може сама да отговори — сопна се червенокожата жена. — Радвам се на добро здраве. Зърнахте ли Тегър някъде?

— Някои неща липсват — вдигна рамене Вала. — Колкото да напълни една торба с дреболии, необходими за оцеляване. Взети са само от първата кола. Тегър май е най-сръчният крадец тук.

Бе ровил и в нейната раница, но — поне наглед — не бе взел нищо. Реши да не споменава това.

— Сега да видим какво ще правим утре. Арфисте?

— Ела да погледнеш — покани я Тъжната флейта.

Вала се качи на студената скала. Видя, че Уорвия я последва и й протегна ръка да я издърпа.

Надолу по течението Реката-дом се делеше на множество ръкави. Погледът й проследи основното русло до плътната сянка. Въздушният завод беше заплашително близък… и огромен.

Тъжната флейта почти не миришеше, надушваше се само мократа й козина.

— Валавиргилин, можеш ли да различиш нещо под конструкцията? — попита тя. — Виждаш ли висящите под нея намотки вдясно от средата?

Точно както го описваше Тегър — диск, издуващ се нагоре към центъра. А отдолу… само мрак с неясни движения по краищата му.

— Нищо не виждам.

— Аз ги различих — обади се Уорвия. — Щом се зазори, ще ти ги нарисувам.

— Уорвия — заговори мършоядът, — тази висяща спирала е рампа, достатъчно широка и за тежки машини. От едната страна има зъбци, за да не приплъзват возилата, от другата. — стъпала. Очите на разумни същества не са зървали тази гледка вече много поколения. Описанието, което имаме, е отпреди двадесет наши живота, съхранено в библиотека далеч оттук по посоката на въртене. Получих го преди няколко дни в укреплението на Търл.

А как ли го е получил? Начините за предаване на съобщения обаче бяха съкровена тайна на мършоядите.

— Значи имате карти на този въздушен град? — недоверчиво попита Вала.

— Да, те са още отпреди Падането на градовете. Подробностите научих едва вчера, когато бяхме над облаците.

— Това е…

— Не стига до земята — прекъсна я Уорвия.

— Опасявах се, че е така — промърмори Тъжната флейта.

— Никой от нас не е доближавал мястото отдавна — вметна Арфиста. — Нямаше смисъл да идваме, преди Луис Ву да кипне морето, а след това стана прекалено опасно…

— Уорвия, рампата не опира ли в земята? — намеси се Вала.

— Не е лесно да преценя на око оттук, но се вижда, че краят виси във въздуха. Той е плосък като лопата, само че е двойно по-нависоко, отколкото могат да се протегнат вампирите.

— Не очаквахме това — сподели Тъжната флейта. — Най-добрият начин щеше да е нападение, чрез което да си пробием път в летящия завод. После вампирите биха могли да ни нападат само нагоре по рампата.

Вала се постара да сдържи раздразнението си. Вече свикваше.

— Ясно. И не можем да я достигнем, така ли?

— Засега не се сещам как ще успеем — призна мършоядът. — Но нали тук сме се събрали много мислещи същества? Да използваме мозъците си!

 

 

Както бягаше от живота си през мъглата, приковал поглед там, където щеше да стъпи, Тегър не би могъл да забележи опасността. Но я надуши, сякаш самата тя го блъсна в гърдите, и пак го връхлетя споменът за Уорвия. Закова се на място, възстанови равновесието си, вдигна ръка към рамото… и вече беше въоръжен.

Пръсти се плъзнаха по лицето му. Той замахна свирепо от хълбок и светкавично върна острието за обратен разпарящ удар, преди очите и ушите му също да го подмамят към гибел.

Песента се превърна в мъчителен писък. Заби сабята право напред. Звуците секнаха.

Тегър затича.

Познаваше това ухание! Вампирите пееха нощ след нощ отвъд стените на великаните. Той обаче беше по-силен от клопките им. Колко пъти го натякваше на останалите?! Но тази витаеща наоколо миризма се вкопчваше в него — ароматът на Уорвия в най-предразполагащата към сношения част от цикъла й. Издишваше с все сила, за да прогони и последните остатъци от ноздрите си…

… и в един миг изскочи от мъглата.

Почти цял фалан бе изучавал релефната карта, която направиха до укреплението на Търл. Сега му се стори, че е мравка и я гледа откъм земята.

Запълзя нагоре по брега и си избра камък, който да го скрие от очите на тварите под реещия се завод.

Мравка, взираща се в мравуняк. Още не беше толкова наблизо, но острото зрение бе едно от преимуществата на червенокожите. Виждаше човешки силуети; движенията им подсказваха, че вършат някаква работа или се събират на групички да общуват. Някои носеха товари и по позата им позна, че са помъкнали малките си. Ту излизаха от черната сянка, ту отново се скриваха под огромния диск.

Мършоядите твърдяха, че някога било завод, но Тегър го възприемаше като град, останал от Строителите. Сега вече — град на вампирите…

Преброи най-много двайсетина заедно с няколкото при реката, обаче в сянката трябваше да има още хиляди. Ако въздушният град паднеше, щеше да смаже повечето от тях. А разлетелите се успоредно на земята парчета биха довършили почти всички оцелели.

Нещо висеше; приличаше на спирална стълба без опора. Дали пък не можеше да се изкачи по нея?

Но как да я достигне? Доколкото успя да прецени разстоянията в променливите струи на мъглата, до въздушния град имаше към хиляда и двеста разкрача по течението, и то по обширна кална равнина, в която Реката-дом бе прорязала множество канали. Основното русло минаваше точно под града. Тук-там вампирите се показваха, за да се напият.

Съвсем наблизо до Здрачното леговище водата заобикаляше нещо грамадно с килнат квадратен покрив, полузаровен в тинята. Някаква останка от Падането на градовете, не се съмняваше в това. Вампирите наоколо май не я отбягваха.

Жалко, че не умееше да плува. Би ли могъл да се скрие в реката и да напредва под вода? Или много скоро би се вкочанил от студ? Дали уханието на вампирите щеше да надделее над волята му?

И имаше ли тук речни хора? Беше готов да потърси помощ от тях.

Мъглата му пречеше да оглежда, ситният дъждец го мокреше, а неясен глас проникна в ушите му:

— Значи наистина си толкова силен, колкото смяташе.

Тегър изпръхтя. Умът му не пожела отново да си спомня на какво го научи в последните си мигове умиращата вампирка, а се зае с друга задача.

— Шепот, как успя да ме изпревариш?

Мълчание.

Питаше се вече дали всъщност Шепот не е някаква машина, съхранила се от загиналата цивилизация на Строителите. Или все пак беше бродещ дух, измъчван от страшни тайни? Кой знае! Шепот не отговаряше на никакви въпроси за самия себе си.

Тогава да попита друго…

— Има ли начин да стоварим въздушния град върху Здрачното леговище?

— Не ми е известен нито един.

— От баща си съм чувал, че Строителите на градове пускали мълнии по сребърни нишки и използвали силата им. Можем да ги изключим! Ще намерим нишките и ще ги разкъсаме!

— Отблъскващите се плоскости — поучително започна Шепот — не се нуждаят от енергия, макар тя да е била необходима при направата им. Тяхно присъщо свойство е да се оттласкват от скрита, образуващ основата на света.

Е, значи и това беше невъзможно. Тегър промърмори с явна горчивина:

— Толкова много знаеш и толкова криеш… Ти да не си от мършоядите?

Пак мълчание.

Защо да се озадачава, че разстоянията не означават нищо за един бродещ дух? Или че въображението на безумеца е още по-бързо от мисълта му? Пък и щом събирачите можеха да надбягат дори смъртно уплашен червенокож, защо да няма още по-бързи същества и от тях?

Да, но мършоядите изобщо не бяха пъргави. Макар и да се криеха умело, не му се вярваше Шепот да е мършояд.

Мъглата се стелеше — ту откриваше част от пейзажа, ту отново го скриваше. Скоро щеше да притъмнее съвсем. През редките пролуки в облаците Тегър зърваше синьо-бяло сияние. Дъгата си оставаше все същата, каквото и да бе сполетяло неговия свят.

Оживлението под реещото се туловище растеше. Вампирите се събуждаха.

— Трябва да се скрием.

— Знам едно място, но и то може да не те спаси.

— Че защо?

Твърде остро съзнаваше, че по тялото му избива пот. Дъждът я отмиваше, но вампирите сигурно щяха да усетят миризмата дори от цял пеши преход.

Изчака мъглата да се сгъсти. Шепот не се обади повече. Червенокожият запълзя на колене и длани към реката. Хвана сабята в ръка, преди да се потопи. Знае ли какво живее в тази кафеникава вода… Пък и ако докопа някоя риба, тъкмо ще има с какво да засити глада си.

Сепна се, когато водата се надигна до препаската му. Дали трябваше да изпере и онова парче плат на Валавиргилин?

Извади го. Тънка, фина, извънредно здрава тъкан. По светло виждаше ръката си през нея. Привлече вниманието му, защото когато я докосна, беше студена. Но не и миг след като се озова в пръстите му. Бе забравил това за половин ден тичане.

Сега потопи едното крайче във водата.

Не се разтваряше. Добре. Но и горният ъгъл в ръката му незабавно стана студен като речната вода.

Той се потопи. Изтърка се с мъх, сетне побърза да излезе и да се разтрие, за да изсъхне. Бягането го бе стопляло в дъжда и вятъра, но сега стоеше на едно място. Добре, че имаше наметка в торбата си, също и паливо.

Хм! Платът на Вала беше като тръба, по която се стичат топлина или студ. Ами ако…

— Шепот, какво ще стане, когато пъхна този плат в огън? Ще изгори ли? Или ще е прекалено горещ, за да го държа?

По тази плоска кал бродещият дух нямаше къде да се скрие.

Но и собственият му ум подсказваше, че е лудост да накладе огън. Всички хуманоиди използваха огъня. Вампирите, колкото и да бяха тъпи, трябваше да са се научили да напират към пламъците. Но още се чудеше за плата…

Изтри си лицето и свали кърпата навреме, за да види втурналите се към него шест вампира.

Не пееха, не заемаха прелъстителни пози, не го зовяха с телата си. Тичаха с все сила. Тегър сграбчи сабята.

Оръжието явно не ги плашеше. Пръснаха се в движение, за да нападнат като глутница. Червенокожият се метна вляво и замахна два пъти. Две твари отскочиха с не много тежки рани, но май засега се отърва от тях. Твърде зает беше, за да ги оглежда. Останалите вампири го наобиколиха.

Въртеше се полека, вдигнал сабята и опитващ се да си поеме дъх. Бе играл много пъти с приятелите си като дете, само че тогава се биеха с пръчки. А старците се сражаваха по същия начин срещу тревопасните великани.

Двамата ранени пълзяха нагоре към сянката. Край него останаха трима самци и една самка.

Досега не знаеше, пък и май никой от ловците на вампири не подозираше, че когато са много срещу един, тварите не изпускат уханието си, а направо нападат.

Оцелее ли, трябва непременно да се върне при колите, за да го разкаже, дори ако заради това отново се наложи да застане срещу Уорвия…

И бледите същества като че не бързаха. Нямаше причина. Още се точеха по склона откъм Здрачното леговище. Други щяха да се завърнат от земите отвъд планините. Падаше мрак.

— Шепот! — кресна Тегър. — Скрий ме!

Нищо не се случи. Вече не валеше. В това открито поле нямаше място за бродещ дух, пожелал да остане невидим.

Ето го и уханието… Този път не беше силно, но се промъкваше в главата му и не се махаше. Спомни си как уби вампирката, защото разбра, че не е Уорвия. Губеше власт над себе си и не биваше да чака повече.

А самката отвори подканящо прегръдката си.

Тегър отскочи назад, извъртя се и удари косо. Позна! Мъжкарите се бяха събрали зад гърба му, докато женската оплиташе неговия разсъдък. Острието се плъзна по очите на първите двама, но не улучи третия. Тегър не му даде време — промуши го в гърлото. И слепешката мушна назад, където трябваше да е самката. Тя се блъсна в него, сабята бе забита в тялото й до дръжката. Успя да го събори, а зъбите й се впиха в лявата му ръка. Отхвърли я с лекота. Чуваше своя рев сякаш отдалеч.

Единият самец се влачеше по гръб, калта под него червенееше. Вторият май беше ослепен. Третият изтри с длан кръвта от лицето си и видя Тегър, който тъкмо го връхлиташе. Червенокожият стисна шията му и падна върху него.

Всичко се обгръщаше в мъгла. Мъжкарят впи пръсти в раменете му и се опита да го придърпа към зъбите си. Червенокожият го разтърсваше като плъх, докато го душеше. Самката почти се довлече до реката, когато Тегър я настигна и си взе сабята. Доближи непредпазливо един вампир, когото взе за труп, остри зъби тутакси се плъзнаха по глезена му. Червенокожият заби надолу острието и продължи нататък. Слепият вървеше към него, протегнал ръце, душейки шумно въздуха. Сабята явно се бе позатъпила. Едва с третия удар отсече главата на вампира.

Неясни силуети напираха откъм Здрачното леговище.

Не забравяй торбата! Добре, прибрах я. А сега накъде?

— Шепот! Скрий ме!

Отговорът не беше тих — прозвуча като плясък на бич, а чудно защо се долавяше и леко заекване. Долетя отдалеч по течението, точно откъм Здрачното леговище.

— Тичай към мен!

Тегър побягна. След стотина разкрача гласът се обади отблизо:

— В реката!

Свърна наляво към водата; към Шепот. Дали там имаше нещо? В мрака и дъжда различаваше сянка — твърде голяма, за да е на човешко тяло. И още по-тъмна ивица… Може би остров?

Речните хора казваха, че вампирите не плуват. Но и Тегър беше жител на степта. Никога не се бе опитвал да плува.

Водата стигна до глезените му, после до коленете… Спря за миг, колкото да метне торбата през рамо. Бе си забравил препаската. Прибра сабята в ножницата на гърба си. Ръцете му трябваше да са свободни, ако искаше да плува като Рубалабъл… Стига това да беше по силите на червенокож! Но водата не се вдигаше по-нагоре, само заливаше бедрата му. Накрая излезе в калта.

— Насам — подсказа Шепот, пак отдалеч. — Върви по течението.

Бе преджапал трийсетина разкрача по плитчините, за да стигне до мокра буца земя, която дори не заслужаваше да бъде наречена остров. Вампирите се трупаха на брега. Един, после още един нагазиха и тръгнаха към него.

Втурна се по течението под сянката, твърде голяма, за да е друго освен капризи на мъглата. Питаше се дали кръвопийците се бият по-зле, когато са до колене във водата. Това май наистина беше най-подходящото място за последна схватка.

Не се плашеше от мисълта за смъртта. „Убих една вампирка, защото не е Уорвия“ — призна си. Но когато изтреби шестте твари, струваше му се, че убива Уорвия отново и отново заради онова, което бе сторила през нощта… и тогава ликуваше.

Ако изтребеше още вампири, щеше да я прогони напълно от мислите си.

Краката му шляпаха в калта, а чудовищната сянка се местеше. Беше с твърде резки очертания. И изведнъж стана плътна, сгъсти се до него. Тегър замахна със сабята си и острието издрънча о нещо. Почука с юмрук.

Не бе попаднал на поредната илюзия, сътворена от мъглата. Нещото се лющеше и имаше еластичността на напластени тънки слоеве метал.

Сети се. Видя го отдалеч — килнатия квадрат, натрапчиво подсказващ, че е нечие творение. Ако половината се криеше под тинята, значи едната му страна беше петнадесет разкрача. По краищата имаше халки като за прокарване на въжета. Дебел стълб се издигаше по средата. В един от още показващите се ъгли имаше макара, но въже не се виждаше.

Най-високият ъгъл се издуваше навън.

(Шепот си мълчеше. Тегър вече свикна, че невидимият му спътник говори рядко. Може би очакваше сам да се оправя. Но защо?)

Тук не надушваше вампирското ухание.

Ако се вярва на преданията, преди стотици или хиляди фалани множество летящи машини паднали от небето заедно с въздушните градове. Повечето вече ги нямаше, изядени от ръждата или скрити под натрупалата се пръст. Случваше се хора от някоя раса да се натъкнат на куха черупка или пък на напукани прозрачни прозорци. Рядко намираха нещо по-интересно.

Например големи плочи за пренасяне на товари, прекалено обемисти, за да се поберат във возило.

Мъглата си играеше с очите му, но той успяваше да разгледа все повече подробности. Издутината във високия ъгъл приличаше на събрани сапунени мехури и също като тях беше прозрачна — можеше да наднича вътре. Една от многото страни като че беше покрита с паяжини, през другите обаче виждаше ясно.

Тегър искаше да се покатери, но горната повърхност се оказа прекалено хлъзгава заради дъжда и калта.

Нямаше време за губене. Знаеше, че е надбягал преследвачите си, но колкото и бавно да джапаха в плитчините, вампирите щяха да го настигнат. Отстъпи няколко крачки и се засили.

Някъде по средата загуби предимството на набраната скорост. Мигновено се просна по корем, разперил ръце и крака. Тук вече нямаше кал. По метала май бе нанесено друго покритие — грапаво, предлагащо сигурна опора дори когато е мокро. Тегър запълзя нагоре.

Видя, че в издутината има и рамки от боядисан метал. Веднага забеляза откъде се влиза, защото вратата висеше накриво само на една панта. Пръстите му докопаха ръба, той се издърпа и се претърколи вътре.

И веднага се поддаде на изкушението да надникне. Долу стоеше вампирка — отметнала глава назад. Взираше се в него.

Тварите станаха две. После четири.

Пресегна се и хвана края на увисналата врата. Единият му крак натроши нещо хрускаво в търсене на опора. Дори не си позволи да трепне. Завъртя вратата — не беше тежка — и я намести. Имаше си ключалка, но не знаеше какво да я прави.

Вампирите започнаха да се катерят. Хлъзгаха се надолу и опитваха отново.

Вратата нямаше да ги спре. Тегър разчиташе на стръмния наклон. Иначе този мехур щеше да им послужи като килер с припаси.

— Шепот, сега какво да сторя? — попита, без да очаква отговор.

Май се бе изгубил някъде навън. При вампирите. Досмеша го — не се притесняваше за безопасността на безплътния събеседник, дори да е насред гадните твари!

Свали торбата от рамото си. Искаше да има светлина, а и вече не би се изложил на кой знае каква заплаха, ако запали огън. Защрака с паливото си.

Първо огледа хрускавите парчета. Бе виждал много кости на хора и животни. Явно петата му беше надробила нечии ребра.

Пилотът принадлежеше към непозната за него раса — по-висок от червенокожите, с едри кокали и дълги ръце. От дрехите му бяха останали само загубили цвета си парцалчета. Имаше масивната челюст на хуманоид, хранил се с растения.

Брей, скелет! Трудно му беше да си представи, че мършоядите не са го докопали навремето.

Можеше обаче да предположи колко преситени и непосилно заети са били след Падането на градовете. Сигурно след като са разбрали, че трудно ще се покатерят в повредената машина, за да стигнат до трупа в кабината, са се отказали. Сметнали са, че и никой друг няма да тършува вътре, за да порицае после небрежните чистачи на света.

Заслепен от пламъка, вече не различаваше вампирите долу. Единият извит прозорец не беше покрит с паяжини, както му се стори отначало, а напукан. Другите изглеждаха непокътнати.

Пред него имаше плъзгачи, удобни за пръстите му — местеха се наляво и надясно или нагоре и надолу. Намери малка вратичка с ширина две разперени длани, после друга, двойно по-голяма, обаче не можа да ги отвори. Разгледа и кръг върху лост, подвижен във всички посоки, но само ако го хванеше с двете си ръце и напънеше докрай мускулите си. Старателно опита всички плъзгачи. Нищо не се промени.

Праханта му вече тлееше, а друго за горене в кабината нямаше.

Ако Уорвия беше тук… Тя щеше да измисли нещо.

Ако Уорвия беше тук… Би й казал, че никога не се е съмнявал в нея. Не избра по своя воля да разкъса връзката им, а се бе поддала на ухание, гасящо ума и пленяващо душата.

Хм, откога ли чуваше вампирската песен, без да се усети? В здрача се обърна към триъгълно лице, надничащо с копнеж вътре.

Животно! С мозък, наполовина колкото на разумните раси. Ако самката се досетеше за какво служи затворената врата, Тегър можеше да се смята за мъртъв. Знаеше обаче от какво трябва да се страхува повече — от миризмата, която ще го принуди сам да отвори и да изскочи навън. Той кресна отчаяно:

— Шепот!

В първия миг съществото навън се дръпна уплашено, но сякаш му отговори с песента си.

Червенокожият се извъртя на пети и заби с цялата си мощ юмрук в една от малките вратички. Тя изпука и се отвори. Кухината не беше много обширна, но все пак Откри каквото търсеше — дебела книга със сухи листове от леснозапалимо вещество.

Вампирката отскочи, щом пламъкът се разгоря. Всъщност вече бяха две самки и самец, които се крепяха някак над прозрачния мехур и чакаха.

Тегър вдигна усукания запален лист над главата си. Видя, че къса от книга с карти. Имаше кесия, пълна със сух прах, и странно оформен кинжал. Прибра го. Друго не намери.

Затова заблъска с юмрук по-голямата врата, колкото и да го болеше. Накрая я насили.

Само че отворът беше съвсем плитък. Загадъчна гледка — хаос от дребни топчета по стената. Вътрешностите на машина, сътворена от Строителите на градове. Тегър провери дали случайно сребърни нишки не свързват топчетата. Нали те бяха пренасяли силата? Разочарова се, защото нямаше нито една.

Докосна едновременно две топчета с върховете на пръстите си.

Мускулите на ръцете му се сгърчиха и го отхвърлиха право към седалката на отдавна мъртвия пилот. Няколко ужасни мига сякаш бе забравил как се диша.

Това ли изпитва човек, ударен от мълния? Ама че мощ! Спокойно можеше и да го убие…

Смачка още един лист и го запали пред стената с топчетата.

Този път се взря внимателно — между някои от тях минаваха прашни черти. Нещо като че събра отломъците в ума му. Извади парчето плат, което открадна от Валавиргилин. Чудатият кинжал нямаше острие, само плосък край. Отряза тънка ивица от плата със затъпената си сабя.

Значи трябваше да я нагласи върху следата от прашеца.

Опря предпазливо ивицата в двата края и се дръпна веднага. Този път мълнията не го раздруса толкова болезнено.

Уханието… нямаше да издържи цяла вечност, но засега се бореше с вампирката, пееща сякаш в главата му. Озъби се ядно на тварите и насили ума си да работи.

Някаква ръкавица? Опита да държи плата през кърпата си. Безполезно. Хвана кинжала, пусна ивицата и я нагласи полека с края му, за да свърже двете топчета.

Внезапно нещо засия. Не видя какво — светеше навън. Сякаш слънцето се бе прокраднало зад гърбовете на вампирите. Изпищяха и се помъчиха да избягат от светлината. Самките се плъзнаха по наклона, самецът падна от ръба.

Вече нямаше нужда от огън, отразеното сияние му стигаше.

Остави първата ивичка на мястото й. Отряза друга и започна да опитва с нея. Зъбите го наболяваха от стискането на собствените му челюсти. Чуваше скимтенето си, усещаше как ужасно му се иска да се хвърли през вратата и да последва двете самки в калта. Но си повтаряше: „Уорвия, успях! Пуснах мълниите!“

Защо обаче имаше само светлина?

Може тя да бе онази част от чудесата на Строителите, която се запазва най-дълго. Или пък използва най-малко сила, вече не достигаща за друго… Тегър тутакси се усъмни в подобна догадка. Нали преди малко изпита удара върху себе си? Това беше мощ! И тя прогонваше вампирите.

Погледът му се спря отново върху голия череп. Промълви на древния пилот:

— Мислиш, че краят ти е бил ужасен? Аз пък преживях ден, какъвто не бих пожелал никому. Твоят страх е секнал след няма и сто издишвания…

Укори се — за пилота падането сигурно е траяло цяла вечност. Дали бе рухнал заедно с цял облак други въздушни возила, докато е крещял за помощ на устройството, предаващо гласа му, но без да дочака отговор? Защото всяка частичка от тази вълшебна товарна машина вече е била тъмна и бездейна…

Аха!

Отново се захвана да мести плъзгачите. Когато с един от тях угаси светлините, върна го където си беше.

Ами да! Всичко е било включено, когато машината е паднала, а пък той ги бе разбутал. Само светлината пусна случайно. Явно бедствието е станало през деня.

Успя да причини глух шум, замириса на изгоряло. Уплаши се да не е повредил нещо.

След това в кабината нахлу хладен вятър, който отнесе вампирското ухание. Главата му се проясни. Изведнъж закрещя тържествуващо.

Притискаше лице към извитите прозорци. Трудно различи вампирите. Светлините бяха от двете страни па прозрачния мехур и хвърляха сенки край затъналата машина. А вампирите предпочитаха тъмнината. Преброи пет, но му се стори, че още два пъти по толкова се спотайват наблизо.

Вече имаше време да си спомни, че е гладен. Околността изглеждаше твърде пуста и гола, едва ли някое животно гнездеше или дълбаеше дупки по тези места. Щеше да почака изгрева на слънцето, за да си налови риба. Вече вярваше, че ще преживее нощта.

Откъде ли идваше тази сила на мълниите? Не му хрумна никакво обяснение.

Отряза още една ивичка плат и започна да проверява.