Лари Нивън
Тронът (8)

СЕДМА ГЛАВА
БРОДЕЩ ДУХ

Тегър опираше гръб на голям светъл камък, подгънал крака под себе си. Не помръдваше. Храсталаците го скриваха отвсякъде.

Така ловуваха червенокожите. А сега той ловуваше из ума си, търсейки… Тегър. Ръцете му точеха разсеяно острието на сабята.

Мислите му сякаш се носеха по повърхността на езеро. Пуснеше ли ги да се гмурнат, щеше да се сети за Уорвия. А не можеше да го понесе, знаеше си.

Накрая поклати глава. Постоянният шум на течаща вода не би му позволил да чуе доближаването на което и да е същество. Е, вероятно щеше да го надуши или да усети движението на клонките. Чувстваше се достатъчно сигурен с острата сабя в ръка.

На брега стана много оживено. По някое време преговорите се бяха превърнали във водни игри.

Сабята поразява както враговете, така и онзи, който я държи. Просто трябва да обърне върха към себе си. Или да скочи от по-висока скала? Но тази мисъл само се плъзна по повърхността.

— Тегър хукай-Тандартал…

Той скочи, мигом се озова върху камъка и замахна в кръг, преди умът му да се справи с изненадата. Вампирите не говорят. Кой тогава?…

Глас, едва проникващ през шума на реката, толкова тих, че сигурно си го въобразяваше.

— Не мога да ти навредя. Но пък изпълнявам желания.

Нищо човекоподобно не се виждаше наоколо.

— Какви желания?

Нима го бе открил бродещ дух?

— Някога и аз бях жива жена. Сега помагам на когото срещна с надеждата да стана по-добра душа. Ще поискаш ли нещо от мен?

— Искам да умра.

— О, колко жалко…

Тегър долови тихичко хъркане дълбоко в гърлото, от което се изтръгваше шепотът. Незнайно защо не му се вярваше, че би успял да замахне достатъчно бързо със сабята.

— Чакай…

— Добре, чакам.

Този път много по-отблизо. Два пъти бе изрекъл думи, без да ги обмисли. Ето, размина се на косъм с мигновената смърт. Наистина ли се стремеше към нея? Щом съществото изпълнява желания…

— Нещо се случи снощи. Искам да не е било.

— Искаш неосъществимото.

Всеки мъж във втората кола, въпреки разликите в метаболизма, формата, предпочитанията към храната, се бе съешавал с неговата партньорка. „Те трябва да умрат“ — повтаряше си Тегър. А жените?… Да, всички, които знаят. И Уорвия. Веднага отхвърли тази възможност. „Сториха това на Уорвия и на мен. Заради вампирите е станало! Нима бих изтребил половината от нас само с няколко изречени думи?! Другите ще бъдат беззащитни и също ще загинат…“

Изведнъж прозря как племената на червенокожите пастири можеха да бъдат сразени от неумолимо нарастващата вампирска напаст. Мъже и жени, загубили взаимното си доверие, ще се разделят с гняв. Семейства и племена ще се разпаднат. И вампирите ще ги ловят един по един.

— Тогава искам да убиеш всеки вампир под Дъгата — промълви Тегър.

— Нямам чак такова могъщество — отвърна гласът.

— А какво ти е по силите?

— Аз съм ум и глас. Зная разни неща. Понякога предусещам случките. И никога не лъжа.

Безполезна твар…

— Слушай, бродещ дух, добрите ти намерения далеч надхвърлят силите. Ами ако си поискам риба, защото съм огладнял?

— Това мога да направя за теб. Ще ме почакаш ли?

— Да, но защо?

— Не бива да ме видят. По-бързо ще стане, ако ти обясня къде да си уловиш рибата.

Вярно, врявата на брега не стихваше.

— Как се казваш?

— Наричай ме както предпочиташ.

— Шепот.

— Нямам нищо против.

— Шепот, искам да убивам вампири.

— Към това се стремят и твоите спътници. Ще се присъединиш ли отново към тях?

Тегър потръпна.

— Не!

— Помисли какво ще ти бъде необходимо. Вече си се уверил, че вампирът поразява отдалеч и сабята ти не може да го достигне първа…

Той застена, опрял брадичка в гърдите си, затиснал уши с длани. Гласът го остави да се опомни и продължи:

— Имаш нужда от неща, с които да се опазиш. Трябва да помислим.

— Шепот, не искам и да говоря с никого от онези.

Неволно си спомняше как цял фалан двамата с Уорвия обясняваха всяка нощ защо тяхната моногамна връзка ги прави недосегаеми за примамките на вампирите. Хората от други раси се дразнеха…

— Първото возило е празно, ако не броим Арфиста — подсказа Шепот. — Той спи. Дори да се събуди, няма да ти пречи. Вземи необходимото…

 

 

На Вала много й се искаше да се включи искрено във веселието.

Измръзваше от студената вода. Трябваше да се движи непрекъснато. Наоколо сякаш всеки миеше и търкаше всекиго. Въпросите за телесните особености или ришатрата получаваха най-ясни отговори с посочване и жестове. Читакумишад и Рубалабъл, оказала се жена, се мъчеха да измислят нещо такова, че главата на търговеца да остане през цялото време над водата. Бийдж и Тюк ги наблюдаваха с интерес, подмятаха съвети. Всички паразити по телата на екипажите трябваше отдавна да са се издавили, но събирачите още почесваха сърбящите ги места.

Барок се обърна ухилен. Хвана Вала за раменете и я завъртя с гръб към себе си. Започна да я търка старателно с някакви жулещи кожата водорасли.

Беше възхитително, дружелюбно сборище, каквото е възможно само между раси, които не си съперничат. Всичко щеше да е наред, ако Тегър и Уорвия изскочеха от товарния корпус на колата, хванали се за ръце.

Озърна се. Плисъкът на водата не би позволил думите й да се разнесат надалеч.

— Сабарокареш, имам нужда от помощта ти. Нужни са ми също Кейуербримис и Читакумишад.

Той продължи да я чисти.

— Що за помощ искаш?

— Да дойдете с мен, когато отида да надникна във втората кола.

Този път ръцете му застинаха на гърба й. Той също се озърна.

— Май не бива да безпокоим Чит.

— Прав си. Дали ще успеят, а?

— Не знам. Най-много да се удави накрая. Кей е хей там. Затънал е в по-сериозни занимания.

Кейуербримис лежеше по корем, потопен почти целия, и чертаеше с пръст карта в калта. Неколцина от речните хора му помагаха. Вала се настани от другата му страна.

— Научи ли нещо полезно?

— Може би.

— Ще отделиш ли малко време за мен и Барок?

Той се взря в лицето й и предпочете да не разпитва. Скочи гол като тях и ги задърпа да тръгват. Дори не й позволи да отиде при дрехите си.

И без това би й харесало да ходи гола, стига дъждът да престанеше. Дали в дрехите беше скрита чак такава опасност? Важно беше не само да останат чисти. Вампирите можеха да научат, че под миризмата на плат или продъбена кожа се крие кръв.

Не искаше да си вземе дрехите, а да стигне до раницата си. Която би изглеждала много нелепо в съчетание с една гола жена. Щом се отдалечиха, Вала неспокойно попита:

— Кей, как се държа Уорвия?…

— Ришатра с всички ни — сдържано потвърди той подозренията й.

Тя се качи на стъпенката.

— Това потресе ли я?

— Несъмнено. Няколко пъти се опита да скочи от колата. Не знам дали за да се отърве от нас, или за да отиде при вампирите. Щяха да я докопат. Заблуждаваше се, че е недосегаема. Не можех да я пусна. Щом просветля, опитахме се да я успокоим. — Вече говореше през стиснати зъби. — Нищо не направихме. Може би някоя жена ще се справи по-добре. Или стар познат, който изобщо не е бил там. Току-виж се разприказва и започне да й олеква на душата.

— Ще се постарая.

Вала махна резето и влезе в товарния корпус. Не беше съвсем тъмно. Откъм оръдейната куличка проникваше светлина. Тя надуши призрачния дъх на предишни товари и зачака очите й да свикнат.

Барут. Билки. Много трева за Тюк и Парум. Сапун — странно вещество, произвеждано от един народ, живеещ далеч надясно. Опита се да усети студената пот на хора, криещи се от нападатели, страданията на ранените. Всичко беше изчезнало с почистването. И не вонеше на кръв.

Качи се по стълбичката при оръдието. Нито следа от Тегър.

Кей докосна глезена й и тя изхълца:

— Ох, флуп, наистина очаквах да заваря локви кръв! Тегър трябва да се е досетил, а и как би могла Уорвия да го излъже? Уорвия!

Краката на червенокожата жена висяха безжизнено от прореза за оръдието. Вала се издърпа по-нагоре.

— Уорвия, къде е той? Никакъв отговор.

— А как го понесе?

— Мъртъв е отвътре — промълви отнесено Уорвия.

— Скъпа ни съратничке, никой не е очаквал да не се поддадеш на вампирското ухание…

— Мислех, че ще ме убие. Дори не му хрумна!

— Можем ли да направим нещо за него?

— Май иска да остане сам.

— А за теб?

— Аз искам същото.

Вала се спусна по стълбичката.

— Няма да ни изгуби от поглед — утеши я Кей. — Може да тръгне край реката или да върви по следите от колелата. Сигурно има нужда от време, за да се справи със станалото. Да премисли. — Тя кимна в здрача. — Вала, трябва да потегляме.

— Аз ще се движа отзад.

Докато другите подготвят първата кола, би могла да потърси Тегър. Макар че не й се вярваше да го открие.

— Наглеждай Уорвия. Или да я взема при мен?

— Вземи я. Ти си старшата, а и тя вижда по-добре от всички ни…

— Не затова те питах…

— Но пък обяснението звучи уместно. И не е невъзможно да поговори с теб, защото…

— Защото не се е сношавала с никого от първата кола.

— Ами да.

— Кей, ти си мъж, дали…

— Старша, изобщо нямам представа как се чувства Тегър сега. Нали това уж не можело да се случи на червенокожите?!

 

 

Тегър скочи безшумно от оръдейната куличка. Нищо не помръдваше наоколо и той трепна, защото гласът прошепна твърде близо до ухото му:

— Взе ли каквото ти е нужно за пътешествието? Остана клекнал в тревата. Заговори тихичко:

— Кърпи и билки. Сапун. Чисти дрехи. Сабята. Ще вървя край реката, затова нямам нужда от манерката. Напълних я с гориво. Нищо чудно да ми бъде от полза.

— Дано не смяташ да го пиеш.

— То гори!

А и не е твоя работа…

— Какво си намислил? Безредно изтребление на вампири? Или се каниш да предприемеш нещо по-решително?

— Нищо не знам! Те живеят под промишлен град, голяма въздушна конструкция. Шепот, ако ние…

— Ако ти!

— Добре де, ако аз не успея да унищожа леговището им, значи нищо не съм постигнал. Ако не… не направя нещо велико…

— За да възвърнеш честта си ли?

— Да. Стореното от Уорвия… Вече съм нищо. Трябва отново да бъда някакъв.

— Кажи желанието си.

— Да унищожа Здрачното леговище.

— Ще го направиш.

— Накарай го да падне. Смажи ги!

— Това може да се окаже твърде трудно.

— Само трудно ли?

Тегър нарами торбата си. Забеляза трима голи търговци да влизат във втората кола. Засега нямаше опасност, но после може би щяха да претърсят и първата. Шмугна се в храстите.

Заговори на себе си или на празния въздух:

— Трудно… Немислимо е! Не мога сам да нахлуя във вампирско леговище. Ако обаче се издигна над тях, вляза в онзи реещ се завод… Но как да полетя?

— А какво крие Валавиргилин? — обади се Шепот.

Ха, що за въпрос?!

— Народът на машините винаги си пази тайните.

— Знаела е, че дори ти и Уорвия ще се поддадете на вампирската съблазън. И въпреки това се надява да победи с малката си армия. Дали е научила нещо, което не е известно на другите?

Съзнанието на Тегър сякаш искаше да се вкамени. Стонът се надигаше в гърлото му. Ще ме чуят. Ще ме намерят. Не биваше да се поддава на слабостта си. Мисли!

И първата му свързана мисъл бе, че току-що е чул истинска заповед от Шепот, макар и прикрита.

Луис Ву от расата, обитаваща кълбовидни светове, бе идвал при племето на Гинджерофър. И Валавиргилин го е познавала… при това по-добре, защото умело владееше ришатра. Дали Луис й е разкрил някаква тайна?

Преди малко я видя гола…

— Оставила е раницата при дрехите си. Шепот, къде са дрехите на Валавиргилин?

— Ще погледна по брега… Ей там са. Раницата е на открито, но можеш да я достигнеш с пръчка.

— Шепот, аз не съм крадец. Искам само да надникна.

— Ами ако Валавиргилин не желае да сподели знания, които биха помогнали на съратниците й?

— И знанията са собственост.

Отвърна му само тишината.

Да не полудявам? Бродещият дух не бе подсказал нищо, което не би родил и собственият му ум. Сполетялото го би лишило лесно всекиго от разсъдък. Имаше ли изобщо Шепот?

А Уорвия бе преживяла ужасно сътресение. Какво ли изпитваше сега? Нямаше как да избяга от страшната истина — нищо не пречеше да е още по-безумна от него.

Тегър пък се промъкваше в храсталака като някакъв хищник; набелязаната жертва беше една кожена раница, която отгоре на всичко не му принадлежеше.

Спря, ослуша се за Шепот или някой от спътниците си. Нищо.

Сигурно главата му съвсем се е размътила, щом започна да подозира жената от Народа на машините. Всъщност Валавиргилин започна тази война. И привлече мършоядите, но не се опита да командва. Оръжията й спасяваха живота на останалите…

Ето ги дрехите й, изпрани и проснати да съхнат на храстите. Наблизо висеше и раницата. Защо да не погледне?

Дори не се подаде на открито. Достигна я със сабята си. Пъхна тъпата страна под ремъка и се върна в укритието си, пълзейки по корем.

Бе виждал много раници, но тази имаше повече джобчета от обичайното. Кожена отвън, а отвътре — някаква много фина тъкан за подплата. Паливото на Валавиргилин беше добре изработено (като неговото) и вероятно докарано чрез размяна отдалеч. Одеяло. Украсена манерка (в момента празна), кутия с мокър сапун, куршуми и незареден пистолет.

Оръжието… За него то би могло да означава разликата между живота и смъртта. Между крадеца и… Нямаше дума за онова, в което се превърнаха двамата с Уорвия, но на всеки хуманоид беше известна думата крадец.

— Побъркан! — изсъска си сам.

Опитваше се да подреди нещата както ги намери. Дали ще успее да върне раницата на мястото й, без да събуди подозрения?

Прошепна на тишината:

— Нямам никакво право да взема барута на Народа на машините. Ако се опитам да разгадая тайната, това е кражба.

Изведнъж пак отвори раницата. Преди миг бе напипал нещо студено.

Подплатата. Наистина беше студена, но усещането изчезна, щом я докосна.

Потърка я с пръсти. Толкова тънко изтъкана, че нишките не се виждаха дори отблизо. Беше на няколко слоя.

Отдели горния и дръпна. Слабичките конци поддадоха.

Колко е гладка… Не знаеше как да я нагласи обратно. И какво ли представляваше?

Защо и Шепот се намеси?

Взе парчето и го натъпка под препаската си. Едва ли щяха да тършуват там, ако го хванат, но в торбата биха проверили непременно. Затвори раницата на Валавиргилин и отново я провеси на клона със сабята си.

Доскорошните му спътници до един бяха излезли от водата и навлизаха в храстите. Дали не търсеха него? Време беше да тръгва.

 

 

Промъкваше се снишен, докато храстите не се разредиха. После затича по голата кал в мъглата.

Реката се разширяваше, с нея и влажният бряг. Вече не различаваше колите зад себе си.

Не се опасяваше от речните хора. Техните очи трябваше да виждат и във водата, и във въздуха, значи едва ли биха го разпознали отдалеч. А и не можеха да плуват по-бързо, отколкото той тичаше. На брега пък едва ходеха. Как биха могли да предупредят екипажите на колите? Вярваше, че ще изпревари вестите за себе си.

Вече беше сам.

И това сякаш разкъсваше гърдите му отвътре. Почти не мислеше за хората от четирите други раси — негови съюзници и приятели само допреди ден. Тъгуваше за Уорвия. Откакто станаха партньори, значи още от детството, не се бяха делили за повече от няколко денонощия.

Светът трябваше да се промени, преди той отново да се осмели да я погледне в очите.

По-нататък реката не оставаше съвсем същата. Пясък. Обли камъчета. Няколко дървета, окопали се около гола канара почти във водата. Попадна на тесни бързеи, покатери се по стръмнината отстрани, за да ги преодолее. Под мижавата сянка на скален навес на отсрещния бряг се гушеха трима възрастни вампири и един по-малък. Проследиха го с погледи как бяга от тях, но не понечиха да го подгонят.

Денят отминаваше, а Тегър все още тичаше.