Лари Нивън
Тронът (7)

ШЕСТА ГЛАВА
ПРОХОДА НА СНЕЖНИЯ БЕГАЧ

Огнената преграда тук изглеждаше по-ниска и разядена от ветровете.

Никой освен Валавиргилин не би се сетил да погледне по този начин на релефа. Луис Ву я бе научил да вижда света като маска. Той и чудноватите му спътници бяха го огледали откъм черната му долна страна, където моретата са издутини, планинските вериги — поредици от ями, а навсякъде се вият огромни тръби, пренасящи флуп — утайката по морското дъно — под основата и към страничните стени, за да се превърне накрая в пръскащи планини.

Някое незнайно същество бе изваяло Огнената преграда, за да угоди на прищевките си. А проходите в билото бе предвидило за удобство на пътниците. Множество племена на червенокожите пастири бяха последвали заедно с добитъка си през Прохода на снежния бегач отстъплението на измиращите под облаците огледални цветя. Двама от пастирите сега превеждаха колите през него.

Нощта вече се плъзгаше по лика на слънцето, когато те стигнаха до най-високата точка на прохода. Никой не бе зървал синьо небе от множество фалани. Сега се наслаждаваха на гледката. Под тях се стелеше плътна облачна пелена. Имаше навят сняг само колкото да се хлъзгат колелата. Вала трудно овладяваше колата. Вляво и вдясно от нея заснежените склонове искряха до болка и очите.

Зад нея Уааст обясняваше на някого:

— Когато минахме оттук, нямало сняг. Огледални цветя го стапяли.

Тегър не се виждаше зад едрото й тяло. Той отвърна:

— Огледалните цветя не понасят нищо, което мърда. Затова пращат лъчите си и към облаците. Уааст, дали е добре да делим колите в края на деня?

— Трябва решаваме — непреклонно отсече великанката. Червенокожият се намръщи.

— Разбира се, който предвожда, той заповядва. Но помисли — така разделяме и партньори — Валавиргилин и Кейуербримис, също Арфиста и Тъжната флейта. Кейуербримис и Читакумишад са мъже, а са в една кола. Ами ако ни нападнат вампирите? Двамата с Уорвия сме н безопасност дори и разделени. Бийдж е с теб, Парум е с Тюк, Манак е с Кориак, но останалите какво ще правят?

Вала караше внимателно по дългия склон и се преструваше, че не чува. Пастирите винаги изразяваха на всеослушание несъгласието си. Партньори, ха! На следващия завой пред нея се откри широка река е мътнокафява вода.

Пастирите спазваха моногамия във връзките си, а и тези бяха двойка. Не им харесваше много да са разделени. Но и двете коли имаха нужда от съгледвачи, познаващи местността. Кей и Вала също не можеха да пътуват заедно — караха колите. Пък и без това не бяха партньори!

Озърна се — Пилак тичаше с все сила, изпреварил второто возило. Тя прекъсна подаването на гориво.

Събирачите май можеха да се надбягват и с вятъра. Пилак й се ухили за миг, докато си поемаше дъх.

— Кейуербримис иска да се изкачи по-нагоре.

Вала се обърна. Вляво от прохода наклонът беше достатъчно полегат, за да е достъпен. Кей щеше да бъде над линията на снеговете и да има добър изглед.

— Да го чакаме ли?

— Каза да не чакате. Спрете, ако се натъкнете на опасност. Ще ви виждаме. И ще дойдем при нужда.

— Ясно.

Пилак се втурна. По-нагоре екипажът на Кей започна да разтоварва колата. Купчини припаси. Без усилията на Парум и Тюк би им отнело цяла вечност. А само след няколко десетки издишвания втората кола потегли отново. Кей караше, всички останали вървяха пеша. Не и мършоядката, разбира се. Тъжната флейта нямаше да се събуди, докато не притъмнее напълно.

Неравностите по склона ги скриха от погледа й.

В първата кола пътуваха Валавиргилин и Сабарокареш, Уааст и Бийдж, Манак и Кориак, Тегър и Арфиста. Стараеха се да не влизат напразно в товарния корпус, за пръв път толкова чист и обезмирисен. На мършояда мракът вътре би му допаднал, но и той се редуваше с останалите под навеса.

Във втората кола и двамата от Народа на машините бяха мъже. Вала и Кей дълго се колебаха за Читакумишад. Никой обаче не би рискувал живота на Спаш, щом вече е бременна. И макар че се бе наложило да вържат Чит при нападението на вампирите, той беше хитроумен и сръчен с инструментите.

Щяха да се оправят все някак. Винаги можеха да прибягнат до ришатра.

Вече се спускаха в облаците, кълбящи се по склона. Сгъстяващият се здрач показваше, че сянката е закрила наполовина слънцето.

Но какво ли ставаше долу?

— Тегър, услужи ми с острото си зрение. Погледни към реката.

Събирачите бяха доста късогледи, едва различаваха нещо по земята по-далеч от пръстите на краката си. Хората от Народа на машините виждаха по-добре. Но никой не можеше да се похвали със зрението на червенокожите.

Тегър стъпи върху предната седалка и заслони очите си с длан. После се покатери върху оръдейната куличка.

— Вампири. Тварите са две. Вала, отвратителни са. Чуваш ли някакви звуци?

— Не.

— Струва ми се, че пеят. И… ето, нещо тъмно излезе от водата. Как изглеждат речните хора?

— Лъскаво черни. Едри колкото теб, но по-набити, с плавни очертания на телата…

— … къси ръце и крака, големи длани и стъпала с ципи между пръстите? — довърши Тегър. — Аха, значи вампирите са подмамили някого да излезе. Тъй! Единият кръвопиец си тръгва. Май е от неподходящия пол, но е трудно да съм сигурен, далеч са. Колко бързо можем да се спуснем?

— Няма да стигнем навреме, за да спасим жертвата.

Все пак доближаваха гнусната сцена. Вала също вече виждаше две бледи фигури и една тъмна. Едната се отдалечаваше по брега. Черното същество се замъкна тромаво към другата, която го прие в обятията си. Но само след миг бялата твар отскочи толкова рязко, че се просна по гръб в калта.

Набитият черен хуманоид пак тръгна с протегнати ръце. Белият се мъчеше да отпълзи настрани. После си възвърна смелостта или пък гладът му стана по-остър. Изправи се и прие прегръдката.

Тъмно се отърка в бледо. Вала чу вопъл като на дива котка, когато вампирът се освободи бясно и се втурна по брега срещу течението.

Черното същество дори не се помъчи да го настигне. Само нададе отчаян вик.

— Колко бързо можем да слезем при него? — отново попита Тегър.

— Ще стигнем преди свечеряване и ще имаме достатъчно време да се измием по светло. Май ще ни се наложи да проверим как сме се подготвили да отблъснем опасността. По-добре е другата кола да остане нависоко. Манак, слушаш ли ни? Кориак?

— Чух те, Вала — отвърна Кориак.

— Върви да предадеш това на Кейуербримис и остани е тях. Не искам да си сама по склона, когато притъмнее.

Бийдж вече крачеше вдясно и пред колата, заредил стрела в арбалета си. Барок беше готов да стреля с оръдието. Тегър стоеше до него.

Черният хуманоид лежеше безутешен в речната кал. След малко се обърна по гръб и забеляза колата. Остана на брега да ги чака.

Манак скочи от стъпенката и се втурна напред. Вала стискаше дългоцевния пистолет в ръцете си.

Единият вампир запя.

Кимаше с какво друго да сбъркат тези звуци — мигновено настръхнаха от тях. Манак спря, сякаш се блъсна в стена. Вала обаче не виждаше в кого да се прицели. Речният човек се затътри към храстите.

Втората твар излезе сякаш свенливо измежду клоните, за да го пресрещне. Протегна ръце с копнеж. Уханието и песента размътиха главата на Валавиргилин, но тя все пак успя да се прицели и натисна спусъка.

Куршумът се заби в горните ребра на вампира и го просна на земята. В здрача кръвта му беше тъмночервена като па всички останали раси. Вала усети още по-силно уханието му и притисна към носа си кърпата, от която се разнасяше силна миризма на билки.

Манак още стоеше встрани. Речният човек се хвърли върху ранената твар, която се сгърчи в агония и се отпусна.

Колата спря до двамата. Всички наскачаха долу.

Права и блестяща черна коса, къси дебели крака и ръце, широки длани и стъпала, загладено тяло… и дреха. Жената беше покрита с кафявата кожа на някакво животно. Вдигна поглед и с видимо усилие се откъсна от убития мъжкар.

— Приветствам ви. Аз съм Урбличууг…

Последваха бълбукащи съгласни, придружени с тънка усмивка. Това не можете да го произнесете, дори да искате…

— Приветстваме те и ние, Урбли. Как тъй вампирът не те погуби?

— Заради това.

Жената посочи тялото си и с двете ръце. Кожената ризница около врата й изглеждаше много корава. Отстрани козината бе остригана, но отпред и отзад личеше, че кожата е одрана от някакво космато водно същество.

— Вземаме течност от един хищник в Дълбокото езеро, на половин пеши преход оттук — обясни жената. — С нея поразява риби, за да ги изяде. После намазваме елек от кожа на видра, но махаме козина там, където опираме ръце при плуване. Вампирите не търпят болка от течността, но после… после ние трябва да… — Тя се обърна към Манак. — Малък храбрецо, можещ ли да плуваш? Да задържиш дишането си?

— Ще се удавя.

Речната жена каза на Вала:

— Нашето племе има само четири елека. От много фалани вампирите ни пречат да излизаме на брега. Ако пък понякога излезем облечени и се оставим вампир да ни прегърне, свикваме ги да оставят речни хора на мира. И тогава поне за малко можем да ловуваме.

— Ти си много смела.

— Показвам смелост заради Борубъл, искам да се съединим.

— Пък и имаш малко ухание на вампир по себе си — ухили се Уааст.

— Ама че флуп! За това не се говори. Червенокожият, ти поне не можеш ли да се гмурнеш?

Тегър само завъртя глава. Подобни въпроси започваха да му дотягат. Речната жена въздъхна.

— Само чуваме за ришатра. Никога не я правим. Трябва да отида при своя мъжкар! И ще кажа на Борубъл добра новина. Тъкмо ще научи, че имаме и гости. Останете на брега, ще виждате вампири отдалеч.

Тя прекоси калта и се потопи във водата, преди Вала да отвори уста.

Реката обаче може би криеше още опасности. Всички се изкъпаха с мечове и ножове в ръце. После Барок тръгна срещу течението със събирачите, за да налови риба. Вала му завидя малко, но трябваше да се погрижи за предпазните мерки.

Прекараха нощта на плоския бряг. Не ги доближиха нито вампири, нито речни хора.

Валавиргилин си каза, че всичко потръгна прекалено гладко, точно според предвижданията и плановете им. Това кой знае защо я тревожеше.

 

 

Постигнаха окончателно съгласие в замислите си само преди три нощи.

Четирима червенокожи бяха дошли да участват във войната. Уорвия и Тегър останаха при съюзниците си, но всички заедно успяха да убедят лишените от партньорки Анакрин и Чейчинд да се завърнат в земите на пастирите. Щяха да занесат и послание, което може би щеше да спаси всички. На Уонд му бе дошло до гуша от вампирите, пък и искаше да се грижи за забременялата от него Спаш. На тях повериха задачата да произведат достатъчно гориво за третата кола. Валавиргилин и Кейуербримис щяха да карат другите две.

Почти веднага определиха екипажите, но и след това не спряха с вечерните пререкания.

Няколкодневното ровене в една от изоставените помийни ями на великаните изобщо не издигна Народа на машините в очите на останалите раси. Вала не се съмняваше, че е така. Само дето напълниха множество буренца със селитра на кристали.

Релефната карта до стената ставаше все по-подробна и точна. Единствено на свечеряване и на зазоряване мършоядите и останалите можеха да работят заедно по нея. Имаха обаче цял фалан на разположение, за да я довършат. Заменяха пръстта с разноцветна глина. Щом всички одобриха постигнатото, изпекоха картата под жарава, после се заеха да отбелязват на нея с шарен пясък възможните маршрути на колите.

Вампирите не идваха всяка нощ, но пък напираха на огромни тълпи, когато нападаха.

Не се учеха от опита си, не споделяха преживяното. За няколко нощи Вала овладя стрелбата с арбалет.

 

 

Основната постройка беше изградена от глинени стени с опънато отгоре платнище, крепено и от стълб по средата. Беше стъписващо просторна… и потискащо претъпкана. Хиляда и петстотин тревопасни великани — повечето жени, а също множество деца и бебета — излъчваха толкова гъста миризма, че тя сякаш можеше да се сече с някоя от техните коси-мечове.

Уемб лежеше при няколко от съпругите на вожда, хранеха се усърдно. Барок й махна и тя отвърна на поздрава, без да се надигне. Вала се зарадва, че великан-ката се е опомнила напълно от кошмарно изтощителната нощ, която бе прекарала заедно с мъжа от Народа на машините при първото нападение на вампирите.

Барок реши да тръгне с първата кола. Валавиргилин се бе чудила дали той ще избере да остане при Уонд и Спаш, или да се разправи с тварите, отмъкнали дъщеря му.

Великаните бяха едри, но понасяха спокойно теснотията. За търговците най-големият проблем беше някой да не ги настъпи.

Червенокожите като че постоянно бяха нащрек и домакините се стараеха да не ги доближават без нужда.

Пастирите и търговците се чувстваха малко неловко сред толкова гиганти, докато още по-дребните събирачи не изпитваха никакви притеснения. Някои играеха с децата, други пощеха възрастните. Късогледите им очи откриваха отблизо и безпогрешно всеки паразит.

Търл се измъкна от скупчилите се около него десетина жени. Попита Вала любезно и без следа от подигравка:

— Взехте ли вече каквото трябва от онези стари говна?

Време беше да разкрие една тайна.

— Да, за което ви благодарим. Когато смесим кристалите със сярата и въглищата, дето ще ни съберат пастирите, ще имаме веществото, изстрелващо нашите куршуми и снаряди.

— Гледай ти… — промърмори вождът, прикрил умело изненадата си.

Разбира се, не би могъл сам да си направи барут — Вала не му каза пропорциите. Но поне вече знаеше, че не е станал свидетел на някой извратен каприз у Народа на машините.

 

 

На следващото утро потеглиха. Нощуваха на скала, спускаща се отвесно към река. Вампирите не се опитаха да ги доближат.

 

 

Стигнаха до стадата на Гинджерофър към средата на втория ден. Пастирите им бяха приготвили гориво, също сяра и дървени въглища, разменени срещу месо и докарани отдалеч.

Нощта закри светилото, преди да привършат товаренето на колите. Червенокожите се разположиха в кръг около тях. Щом се появиха вампирите, оръдията стреляха над главите на пастирите, които на свой ред бяха удивително точни с лъковете и копията си. На зазоряване намериха повече от четиридесет бледи мъртъвци.

Колите винаги носеха стоки за размяна и Вала раздаде дарове. Но убитите вампири скрепиха най-здраво съюза.

На третия ден минаха през Прохода на снежния бегач. Дължината на пешия преход беше променлива величина — според терена, височината, наклона, а и според расата. Но Вала смяташе, че са изминали поне два нормални прехода. Вероятно можеха да се доберат до леговището на вампирите още по пладне на другия ден… ако бяха достатъчно безумни да карат направо към него.

 

 

Сутринта втората кола се спусна при тях. Уорвия се возеше под най-високия навес зад оръдието.

Тюк подвикна оживено:

— Уааст! Значи Проход на снежен бегач бил най-лесен в цяла планина?

— И мършояди, и пастири казват така. Как да спорим с тях?

— И вампирите са съгласни!

Всички в колата се радваха шумно на победата си. Дори Тъжната флейта се подаде за миг, примижа на светлината, но се ухили грозновато, преди да се прибере. Вала не забеляза веднага мълчанието на Уорвия. Червенокожите и без това почти винаги си оставаха сдържани.

Врявата привлече и други. Мокри черни глави се подредиха край брега, но речните хора предпочетоха засега да не излязат от водата. Вала не им обърна внимание, а се заслуша в смесения разказ на Кей, Чит, Тюк, Парум, Перилак и Силак.

 

 

Кейуербримис настани втората кола на скална площадка над прохода. Облаците долу пак се сгъстиха. Не на това се надяваше, но му оставаше само да чака. Всички се бяха къпали в потоците, които прекосиха през последните три дни. Поне се опитаха да се освободят от телесните си миризми.

(В момента обаче от тях се носеха силни аромати, защото се хилеха, тупаха се по рамената и се надпреварваха кой да говори. Вала лесно се досети как са прекарали нощта.)

Щом се стъмни, вампирите започнаха да минават през прохода. Тъжната флейта бдеше и предупреди навреме останалите.

Стоварените в тревата тежки припаси явно бяха запазили някакви миризми. Кей насочи оръдието вдясно от купчината и се приготви. Уби двайсетина твари с три изстрела.

Отначало проходът опустя, после вампирите започнаха да се стрелкат на прибежки през него. Екипажът се възползва от възможността да упражнява уменията си в стрелба по подвижни мишени, но повечето време оставяше враговете си на мира. Стрелите можеха да приберат и после, но нямаше как да попълнят запасите си от барут.

По-късно вампирите отново се скупчиха. Кей стреля само веднъж с оръдието.

— Вала, те водеха пленници. Грамадни мудни мъжкари с много яки рамене и широки в задника жени, по-ниски с цяла глава от тях. Всички имаха жълти коси, бухнали около главите им. Уорвия ги огледа най-добре.

Червенокожата жена се отърси от вцепенението си.

— Познаваме отдавна стопаните. Хранят се с растения. Отглеждат зеленчуци, също и добитък за размяна с нашите племена, които пък ги пазят. Снощи не видяхме никого от своите.

Парум се намеси нетърпеливо:

— Не ги водели заедно, но онези не се опитвали да избягат, защото до всеки вървял вампир. Аз не можех прицели се. Убихме малко кръвопийци, когато минавали сами…

— И пееха — прекъсна го Тюк. — Тъжната флейта пък им посвирила. Това ги уплашило много!

— Заради пленниците не стрелях с оръдието — пак подхвана Кей. — Не измислихме как да им помогнем. За какво са им на вампирите живи жертви?!

— За добитък — отрони разсеяно Тегър.

През цялото време се взираше в Уорвия, която пък се мъчеше да не срещне ничий поглед. Всички изтръпнаха от догадката му, защото тя, освен кошмарни намерения, предполагаше и неподозирано развит ум.

— Вятърът беше студен, влажен и чист в ноздрите ни — продължи Кей, — докато отмина половината нощ. После вампирите пак се появиха, но този път не водеха пленници. Тичаха. Може би ги безпокоеше миризмата на техните мъртъвци. Добре постреляхме. Накрая посоката на вятъра се промени… и ние също ги надушихме.

Тъжната флейта се обади откъм дълбоката сянка на навеса.

— Кей, аз можех да ги докопам. Нашата музика ги обърква до вцепеняване.

Кейуербримис старателно гледаше право към Вала.

— Все едно. Поканих Тъжната флейта за малко ришатра. — Неизречено опасение: „Ами ако се бе присъединила към вампирите!“ — Тя ни посвири, ние танцувахме. Уорвия ме обвини, че забравяме да изтребваме тварите, но другите бързо схванаха идеята…

И сред общия кикот ясно прозвуча шепнещият тенор на Арфиста:

— Е, как се прояви той?

— Беше вдъхновен — увери го Тъжната флейта. — Парум също.

— Всички ние… — Кей се запъна за не повече от един удар на сърцето, но Вала прозря истината. — Всички участвахме. Нали разбираш, бяхме ги притиснали в прохода. Но щом престанахме да стреляме, понесоха се като река. Бихме могли да режем уханието им на парченца и да го продаваме на старците в нашите градове.

Тегър наблюдаваше вторачен партньорката си. Вала предположи, че мълчанието на Уорвия го тревожи, но засега не бе забелязал нищо по-неприятно.

— Мисля, че Търл прати Тюк с нас, защото е по-дребничка — ухили се Кей. — Превъзходно хрумване!

Великанката му се усмихна лъчезарно. Уорвия се взираше в далечината, лицето й бе застинало досущ като каменно.

— Така мина още около една пета от нощта. И вятърът пак се обърна. Нямаше го уханието на вампирите, но пък ние вече миришехме достатъчно. И Чит видя…

— Как се опитват да пропълзят към нас по леда. Едва се забелязваха.

— Бяха десет десетки — вметна Парум.

— До сутринта ги отказахме да ни дебнат — похвали се Кей. — Настлахме прохода с трупове на вампири.

Тюк:

— Нищо под цяла Дъга не може се сравни с воня на стотина убити вампири. Те наистина бягат от свои мъртви.

Вала:

— Не е зле да помним това. Тюк:

— Щом започнала зора, ние прибрали товар и стрели. Вала, май зърнали Здрачно леговище.

— Разкажи ми.

— Уорвия?

Червенокожата жена не ги погледна.

— Още бяхме на тъмно, а откъм посоката на въртене просветляваше. Бяхме преуморени, но аз стоях в куличката. Облаците се разкъсаха за малко. И видях две черни черти. Не знам колко далеч се намираха, но отгоре имаше черен кръг с постройки, по-високи към средата, със сребристи отблясъци, а отдолу — черна сянка под кръга.

— Това чухме и от Арфиста — нарочно се заяде Вала.

Сподавен пристъп на гняв.

— Видях и как извивките на тази река навлизат в сянката.

— Знаем за Здрачно леговище — изрече нов глас.

Лъскаво черно тяло с неясен пол и на незнайна възраст се надигна от водата и се изправи в калта.

— Аз съм Рубалабъл. Добре дошли в Река-дом. Вървете по нея докъдето искате. Говоря езика най-добре в наше племе. Чух, че никой от вас не иска ришатра с нас.

— Не можем да издържим под водата, Рубал — със съжаление потвърди Вала. Ех, че преживяване пропускам! — Какво е Здрачното леговище?

— Пещера без стени. С черен покрив хиляда и петстотин крачки околовръст. Вампири живеят и се множат отдолу отпреди аз да се родя.

Арфиста се обади изпод навеса, но май само Вала го чу:

— Значи диаметърът е по-малко от петстотин крачки на речните хора. Двеста на великаните, триста наши. Съвпада с онова, което ни беше известно.

— Рубал, колко нависоко е покривът? — попита тя.

Той размени няколко бързи подвиквания със събеседник във водата.

— Фуджабладъл също не знае. — Още крякане. — Не много високо, спира дъжд и при силен вятър. Трябва да кажа на вас, че от всички само Фуджабладъл бил там.

— А каква е Реката-дом при Здрачното леговище? Вампирите могат ли да плуват?

Обща гълчава, накрая излезе още един от водните обитатели с бели косми по главата и се заприказва с Рубалабъл, който след малко обясни:

— Трябва да се плъзгаме по дъното, когато минаваме. Никой от нас вече не отива натам. Водата е помийна яма, понякога и уонкий. — Непозната дума. — А вампири никога не плуват.

— Уонкий — „път на мъртвите“ — преведе скрилият се на сянка мършояд.

Уорвия се смъкна в оръдейната куличка. Вала наблюдаваше втората кола, но червенокожата повече не се показа. И къде ли изчезна Тегър?

Речните хора бяха наблюдавали поколения наред кръвопийците. Тварите от Здрачното леговище понякога хвърляха наведнъж по стотина трупа във водата — жертви, принадлежащи към десетина — двайсет раси, между които имало и мъртви вампири. Още на следващия речен завой гъмжало от риба. Това си струвало да се знае… но старият Фуджабладъл не бе припарвал до Здрачното леговище от поне двадесет фалана. Само заради рибата нямало смисъл да се рискува, а друго интересно там не се срещало.

Вала сниши глас.

— Арфисте, вие губите труповете, пуснати в реката, нали?

— Рибите ги изяждат, после различни раси ловят рибите и накрая всичко пак става наше.

— Флуп! Грабят ви.

— Вала, вампирите са животни, а те никого не грабят съзнателно.

Рубалабъл промълви явно озадачен:

— Никой освен речни хора не може да доближи Здрачното леговище и да остане жив. Защо разпитвате? И защо сте се събрали от толкова много раси?

Бийдж изпревари Вала.

— Отиваме да се отървем от вампирска напаст. Ще ги нападнем гдето живеят. И други раси ни подкрепили, макар да не пътуват.

Речните хора обсъдиха разпалено новината. Стори й се, че се смеят беззвучно. Може би все пак грешеше. Рубалабъл се обърна към нея:

— Валавиргилин, като че видяхме и един мършояд сред вас.

— Да, има дори двама от нощните хора. Други вървят успоредно на маршрута ни, но като приятели. Няма да ги видите, защото не понасят светлината.

— И мършояди, и вампири са нощни хора.

Нима Рубалабъл твърдеше, че трябва и да са съюзници?

— Съперничат си за една и съща плячка на едни и същи земи. Вярно, не е толкова просто…

— Уверена ли си, че са на ваша страна?

Цял фалан Вала бе умувала над подбудите на мършоядите. Но потвърди:

— Да, сигурна съм.

— Ние не можем да тръгнем с вас.

— Ясно.

— Но ако карате свои коли близо до Реката-дом, аз и Фуджабладъл ще ви следваме. Ще ви казваме каквото искате да знаете. Ще си носим елеците и ще дадем урок на вампирите.

Заеха се да обсъждат подробностите. Не биваше да изпускат неочаквания шанс, но Вала през цялото време се питаше защо Тегър и Уорвия не се мяркат никакви.