Лари Нивън
Тронът (4)

ТРЕТА ГЛАВА
НАЗРЯВА БУРЯ

Сгушената под стената палатка бе обърната с входа си към дъгата от бледосиви правоъгълници.

Нареждаха мъртвата глава до глава — по двама великани или четири вампира на платнище. Групите намериха Антрантилин и Химапертарий, телата им сега лежаха отделно. Таратарафаст и Форанаидлай бяха изчезнали с вампирите. Имаше и платнище с шест малки трупа на събирачи.

Великаните почти бяха привършили с печалната си работа. Дребосъците сред тях нямаше с какво толкова да помогнат, но носеха храна или други по-леки товари. Всички събирачи бяха наметнали правоъгълни парчета плат с дупки за главите по средата.

Тревопасен великан вдигаше вампир без усилие. Събираха се по двама, за да пренесат мъртвец от своите.

Но Бийдж дойде сам, на гърба му тежеше тялото на жена. Положи я внимателно върху платнище, хвана безжизнената ръка и зашепна тъжно. Вала се отказа да го разпитва.

Две великанки наредиха още едно платнище с вампири и дойдоха при нея.

— Натъркахме краища с билки — каза й Мунуа. — Миризма отпъжда дребни хищници. За по-големи имаме арбалети. Мършояди няма да се бият за онова, което тяхно по право.

— Много любезно — съгласи се Вала.

— Мога ли направя нещо за теб?

— Ще дойдем да бдим с вас.

— Вие много изморили в битка. Мършояди едва ли дойде първата нощ. Почивайте.

— Но нали аз предложих да ги посрещнем така?

— Търл се сетил — невъзмутимо я осведоми Мунуа. Вала кимна и се постара устните й изобщо да не трепнат. Обичаят се спазваше неотклонно. Луис Ву само помогна на Търл да кипне морето…

Тя посочи дребните хуманоиди.

— Тези кои са? Мунуа повика:

— Перилак, Силак, Манак, Кориак… — Четири малки глави се обърнаха. — Тези са други наши съюзници — Кейуербримис, Валавиргилин, Уондернотий.

Събирачите се усмихваха и кимаха, но не доближиха веднага. Отидоха при великаните, които се отдалечиха от труповете и палатката. Чак тогава предпазливо смъкнаха от себе си замърсените парчета плат. Великаните взеха мечовете и арбалетите, събирачите окачиха на гърбовете си тънки саби.

Бийдж дойде и съобщи:

— Оставихме в палатката достатъчно кърпи, натъркани с билки. Добре дошли на всички.

Събирачите стигаха до раменете на търговците и малко над пъпа на Бийдж и Мунуа. Безбрадите им лица се стесняваха надолу. Широките им усмивки изглеждаха малко прекалено зъбати. Носеха туники от щавена кожа, изобилно украсени с пера. На раменете на Перилак и Кориак перата образуваха крилца и жените трябваше да ходят внимателно, за да ги опазят. В дрехите на Манак и Силак се забелязваха повече разлики. Ръцете им бяха голи, за да замахват свободно.

Пак затупаха тежки капки и търговците решиха да влязат в палатката. На земята беше застлан дебел слой трева — за лягане, а също и за храна на великаните. Вала спря спътниците си на входа и ги накара да си събуят сандалите.

Вече беше достатъчно тъмно, за да не се виждат ясно лицата им. Нощта беше най-подходящото време за ришатра.

Но не и на бойно поле.

— Лошо… — промърмори Перилак.

— Колко от своите загубихте? — попита Уондернотий.

— Почти двеста досега.

— Ние бяхме само десет, четирима вече ги няма сред нас. Сопашинтей и Читакумишад останаха на стената при едно от оръдията ни, за да пазят. Барок още се опомня от адската нощ.

— Мъжът на нашата царица тръгна с пратен от Търл великан, за да доведе и хора от други раси за пазарлъка. Ако — очите на дребната жена зашариха неспокойно — Господарите на нощта не дойдат да говорят с нас сега, утре ще долетят още гласове.

Според някои предания мършоядите чуваха всичко изречено за тях, освен по пладне. Нищо чудно вече да бяха наблизо.

— Ще се присъедините ли към ришатра? — попита Кей.

Четиримата събирачи сякаш се притесниха. Разнесе се боботещият смях на Бийдж и Мунуа. Малката Перилак отвърна:

— Великанките може и да не забележат. Размерите имат значение, нали? Но двамата с теб бихме могли да опитаме…

Перилак и Кейуербримис се гледаха, като че споделяха безмълвно една и съща мисъл. Тя хвана ръката му. Той докосна туниката й и попита:

— Сигурно имате повече кожи, отколкото са ви нужни за дрехи?

— Не, вмирисват се бързо. Нямаме много за размяна.

— Ами ако ви научим как да ги обработвате по-добре?

Понякога вонята дразнеше ноздрите на Валавиргилин и тя издишаше силно, за да прогони отвратителния спомен за предишната нощ. Но май никакви миризми не можеха да смутят Кей. Явно влезе в присъщата си роля на търговец. Съзнанието му се бе пренесло в свят, където печалбата или загубата бяха въпрос на дребна разлика в числата, където човек не можеше да си позволи глезотии, където империята се съхраняваше просто защото отпадъците от дейността на една раса можеха да станат постеля за друга…

Падна нощта. Но в отблясъците от дневните правоъгълници на Дъгата Валавиргилин различи широката усмивка на Бийдж.

— Присъствал ли си и преди на пазарлъци?

— Случвало се. Луис Ву дойде, когато бях дете. Договорили се с предишен Търл. С червенокожи постигнахме пълен мир преди тридесет фалана. Поделихме си земи. Преди двадесет и четири фалана ние се събрали с червенокожи и морски хора и направили общи карти. Всички раси научили по нещо за тези нови земи, разменили сведения. Но ти може и да знаеш, че за всички тях ние — великаните, прекалено големи…

Ако тя се опиташе да го разубеждава от учтивост, Бийдж просто не би й повярвал. Погали го по огромната ръка.

Един от събирачите измънка:

— Само да ги чакаме ли? Това ли искат като проява на уважение?

Този беше Манак. Или не? С по-гъста козина по гърлото. Може би бе главен мъжкар, а Силак — подчинен. В много раси беше така, но Вала не знаеше нищо за събирачите.

— Манак, ние и без това сме на тяхна територия. Ако искаш, представи си, че просто развличаме Господарите на нощта. Да споделим ли ришатра? — Веднага се обърна към Бийдж и му обясни: — Така ще се възбудя и ще съм по-широка. Като гледам, Уонд ще започне с Мунуа…

Защото Кей и Перилак вече не си говореха за търговия.

 

 

Ришатра със събирач наистина можеше само да я възбуди.

А с бъдещия Търл беше друго. Особено удоволствие. Той беше голям. И разпален. Гордееше се със своята сдържаност, макар че едва се владееше. Беше много голям…

Поне наглед Кейуербримис си прекарваше чудесно нощта. Сега шепнеше някаква шега или тайна на Мунуа. Биваше го за търговец. И иначе беше свестен човек. Вала току поглеждаше натам.

Не забравяше за предишната нощ с него, а и не искаше. Така се настройваше още по-добре за ришатра. И все пак…

Чифтосването се опира на норми. Безбройните хилядолетия на еволюцията са оформили реакциите на хуманоидите при избора на партньор — подход, миризми, пози и поведение, сигнали. Други е добавила културата — танци, стилове, позволени думи и изрази…

Само че еволюцията няма нищо общо със секса извън собствената раса. Ришатра си остава форма на изкуство. Ако нещо не се напасва, все ще се измисли друго. А които не успяват да участват, могат да гледат, да подхвърлят присмехулни съвети…

Или пък да стоят на стража, ако тялото или съзнанието им има нужда от отдих.

Нощта беше почти тиха, но не всеки шепот се дължеше на вятъра. Мършоядите сигурно се навъртаха наоколо. Изпълняваха задълженията си. А ако поради незнайна причина още не бяха получили вестта за осеяното с трупове поле, дали пък вампирите не шумоляха наблизо?

Вала стоеше върху висока три стъпки табуретка, достатъчно здрава да издържи тревопасен великан. Толкова се сгорещи, че си остана гола, но пистолетите бяха провесени на гърба й. Почти нищо не различаваше през дъждовната пелена. Зад нея оживлението бе стихнало за малко.

— Ние с великаните сме задружни. Не сме само паразити — обясняваше един от събирачите. — Там, където някога имаше огледални цветя, са се развъдили много гризачи. С тях се храним. Тършуваме пред хората на Търл, проучваме земите, водим, правим карти.

Говореше Манак. Оказа се малко дребен дори за жена от Народа на машините, пък и неопитен. Нищо, поне искаше да се учи.

Събирането с партньор от своята раса има последици. Но не и ришатрата. Затова волята будува. Няма място за притеснения. Всички споделят смеха. Ришатрата е развлечение, дипломация, приятелство… и увереност, че оръжията ти са винаги под ръка.

— Надяваме се да забогатеем — казваше Кейуербримис. — Онези, които разширяват империята, са на почит, защото тя расте с по-големите запаси от гориво. Ако убедим някоя общност да произвежда гориво и да ни го продава, с печалбата ще можем да се задомим…

— Да, това е ваша награда — прекъсна го Мунуа. — Но на други племена причинявате равнодушие към живот, загуба на приятели, отчаяние и ранна смърт за всички, които се научат да пият ваше гориво.

— Е, да, някои са твърде слаби, за да кажат: „Стига.“ Мунуа, ти обаче несъмнено си достатъчно силна.

— Разбира се. Мога да кажа това и още сега. Стига, Кейуербримис!

Вала се озърна към белеещите в мрака усмивки. Бийдж подхвърли:

— Снощи носех кърпа, напоена с ваше гориво. Размътила ми глава. Лошо целих се с арбалет.

Кей благоразумно реши да не отговори.

— Валавиргилин, ще се върнеш ли в Средищния град, за да се задомиш и отгледаш потомство?

— Отдавна сторих това.

Ами да, Кей не знаеше!

Какво ли си е мислил? Че двамата ще станат партньори и официално? Вала реши да обясни:

— Луис Ву от звездната раса ми направи дар, с който забогатях. — Дребният факт, че тогава се занимаваше с нещо абсолютно забранено, не влизаше никому в работата. — И си избрах партньор. Родителите на Тарб са отдавнашни приятели на моето семейство. Това е обичайно при нас, Мунуа. Той нямаше почти никакви пари, но бе добър баща и ми предостави достатъчно за сделките. Веднъж, когато ме налегна скука, си спомних какво ми подсказа Луис Ву. Попита ме дали използваме за нещо кашата, оставаща след дестилацията на спирта. От нея се правели пластмаси. Неговото разговорно устройство не преведе думата, но аз я запомних. Каза още, че означавала нещо податливо, на което да придадеш желаната от теб форма. За нас кашата и досега е безполезна, просто досаден отпадък. Другите раси сигурно ще са ни благодарни, ако измислим причина да ги отърваваме от нея, след като произведат гориво за нас. Затова създадох химическа лаборатория. — Тя вдигна рамене в мрака. — Всичко винаги излиза по-скъпо, отколкото очакваш, но полека-лека започвахме да налучкваме някои отговори. В тази каша наистина са скрити много тайни… Един ден обаче се оказа, че съм похарчила повечето пари. Тараблиляст и децата сега са при баща ми, а аз съм тук, докато събера достатъчно, за да ги изхранвам отново. Кориак, ще застанеш ли на стража?

— Ей сега. Уондернотий, почакай ме малко. Вала, какво видя досега?

— Само дъжд. От време на време се мярка нещо черно и лъскаво, чувам и някакво хихикане. Не надушвам вампири.

— Добре.

 

 

Мунуа приказваше на езика на великаните и от шегите й Бийдж се търкаляше по земята. В сивеещото утро събирачите си поговориха, сочеха си нещо из околността, после заспаха скупчени.

— Как мислите, дали са идвали? — попита Спаш, която стоеше до палатката.

— Изобщо не ме интересува — прозя се Уонд. — Я да си отспим.

— Идвали са — промълви Спаш след миг.

Вала излезе навън.

Не забеляза веднага, че едно от платнищата е празно. Кос? Далеч наляво… аха, там лежаха шестима мъртви от събирачите. Останалите не бяха докоснати.

Бийдж тръгна напред, стиснал кривия си меч в ръка. Още великани се смъкнаха от стената. Посъветваха се и се пръснаха да огледат какво са сторили мършоядите през нощта.

А Вала се качи в товарния корпус на една от колите и легна.

 

 

Събуди се прегладняла, ароматът на печено месо гъделичкаше приятно ноздрите й. Побърза да слезе при палатката.

Завари там събирачите и своите спътници. Първите пече бяха излизали за всекидневния си лов. А Барок и Уонд се възползваха от запаления огън, за да опекат хляб от местната зърнена трева.

— Ядем по четири, пет, шест пъти на ден — каза й Силак. Чувал съм, че вие хапвате само по веднъж. Тъй ли е?

— Да, но се тъпчем до пръсване. Тук намирате ли достатъчно месо за себе си?

— Когато вашите мъже дойдоха, нашите отидоха да търсят още. Каквото виждаш пред себе си, изяж го. Ще има за всички.

Плоските питки се оказаха много вкусни и Вала похвали мъжете. Месото от смирпи също й допадна, макар да беше доста жилаво. Зарадва се, че събирачите нямаха навика на други раси да го натъркват за вкус със сол, билки или разни плодове.

Същевременно се питаше дали тези животинки са подходящи за развъждане и другаде, но скоро се сети за прастарото правило на търговците — любимата плячка на една раса може да се превърне в напаст за втора. Ако няма местни хищници, които да сдържат размножението им, вампирите ще изядат нечии посеви, а после, щом гладът ги отслаби, ще се превърнат в преносител на зарази.

Наистина изяде всичко, което видя. И събирачите, и другите търговци я наблюдаваха развеселени. Силак се ухили:

— Ти много се потруди снощи.

— Пропуснах ли нещо, докато си отспивах?

— Мършоядите са шетали усърдно — увери я Кей. — Между стената и неокосената трева вече няма трупове на великани. Бийдж намери спретнати купчинки кости в тревата. Не са пипали обаче вампирите. Предполагам, че си ги пазят за довечера.

— Много предвидливо. — За великаните бе свършило времето на жалене по мъртъвците, но… — Още по-любезно щеше да бъде, ако бяха прибрали и нашите. Друго случи ли се?

Силак посочи.

Вече не валеше. Под високите плътни облаци се виждаше надалеч в степта. Огромна каруца, теглена от едри животни, се тътреше към укреплението.

Добичетата бяха пет, може би прекалено много дори за толкова внушително возило.

— Ще пристигнат преди здрачаване. Имаш време, ако твоята раса умее да си отспива на пресекулки.

Вала кимна и се качи в колата да навакса пропуснатия сън.

 

 

Парум седеше отпред до доста по-дребен червенокож мъж. Още трима от племето на пастирите се возеха под навеса отзад.

Спряха до пролуката в стената. Свалиха нещо голямо от каруцата. Вала примижа от усилие да разгледа почти невидимото. Инстинктите й се пробудиха.

В епохата на гибелта на градовете много въздушни машини бяха нападали по суша. От тях бяха останали също такива извити прозрачни плочи, само че повечето на парчета. Тази изглеждаше непокътната. Кой ли би могъл да познае колко струва?!

Червенокожите я държаха за краищата. На гърбовете им висяха мечове в кожени ножници, дълги почти колкото самите тях. Носеха препаски от боядисана кожа и кожени торби. Жените като че предпочитаха по-ярки цветове. Всички зъби в устите им бяха заострени.

Валавиргилин, Кейуербримис, Мунуа, Търл в бляскавата си броня, Манак и Кориак излязоха напред да ги посрещнат.

— Търл, това е древен илюминатор — тържествено изрече един от червенокожите. — Дар от блатните хора, които не напускат обитаваното от тях място. Умоляват да ги пазим от плъзналата навсякъде напаст на вампирите. Не могат да избягат, защото само блатото поддържа живота им.

Вала забеляза недоумяващия поглед на вожда.

— Познаваме не една такава раса — побърза да го увери тя. — В блата, пустини, планини или гори само с един вид дървета. Коремите им са се променили тъй, че не понасят друга храна. Някои не издържат на студ или на жега, а също и на големи разлики във влажността на въздуха. Дарът обаче е великолепен.

— Така си е. Ще правим каквото можем за блатни хора — заяви Търл. — Тези наши съюзници…

Вождът представи събирачите и търговците, стараейки се да произнася правилно имената им.

— Аз съм Тегър хукай-Тандартал — отговори червенокожият. — Тази е Уорвия хукай-Тандартал. Пътуваме с Анакрин хукай-Уонхурхур и Чейчинд хукай-Карашк.

— Как се отнасяте към ришатра? — веднага се осведоми вождът.

— Не можем да участваме — отвърна Уорвия, без да обяснява повече.

Парум се позасмя и Вала му се ухили. Лесно си представи разочарованието на другите мъжкари от ордата на великаните. Търл изрече каквото изискваше обичаят, но съвсем накратко. Какъв смисъл имаше да се впуска в подробности за навиците на гостите си в ришатра, ако новодошлите не бяха способни да я споделят? Другите червенокожи дори не го слушаха, а се занимаваха с грамадните си добичета и оглеждаха труповете на вампирите върху платнищата.

Тегър и Уорвия много си приличаха. Гладки червени тела, лица без окосмяване. На ръст бяха колкото Народа на машините, но по-стройни. Големи уши стърчаха на тесните им глави. Гърдите на Уорвия личаха, макар и доста плоски.

— Не сме чували досега за толкова вампири, събрани на едно място — промълви тя.

— Избили сте цяла армия — добави Тегър. — Вашите съседи сигурно се радват.

— Мършоядите не са ли идвали? — попита жената.

— Тези вампири нахлули в нощ преди отминалата — започна Търл. — Още много избягали, когато сянка се дръпнала от слънце. Вие виждате колко мъртви останали, а наши мъртви вече прибрани от мършояди. Били наполовина по-малко от убити вампири, има още над сто умрели събирачи и четирима наши гости от Народ на машините. Вампири страшен враг. Вие добре дошли при нас.

— Не знаехме, че е толкова ужасно — поклати глава Тегър. — Изчезват млади ловци. Казвахме си — нашите наставници си губят ума от старост или някоя нова твар ловува сред нас. Парум, ако сме те обидили с недоверие, молим те да ни простиш.

Великанът кимна дружелюбно. Търл изрече:

— И половина от онова, което ние знаели за вампири, било заблуда. Империя на Народ на машините дошла навреме при нас, за да помогне.

Вала осъзна, че никой друг от познатите й вождове на орди не би се насилил да каже нещо подобно. Срамът за ордата беше срам за Търл.

— Трябва покаже на вас укрепление — продължи той, — но вие дали вече заситили глада си? Трябва ли да сготви, докато още светло?

— Ядем месото сурово. И обичаме разнообразието. Знаем, че великаните не хапват месо, а какво предпочитат събирачите и търговците? Можем ли да споделим храната си? Нека ви покажем какво имаме.

Върху каруцата се издигаше клетка. Звярът вътре усети насочените към него погледи и изрева. Не отстъпваше по размери на тревопасните великани и несъмнено беше хищник.

— Що за твар е тази? — попита Вала.

— Хакарч — гордо отвърна Тегър. — Убиец от Преградните хълмове. Племето на градинарите ни изпрати два звяра, за да се позабавляваме. Пуснахме мъжкаря и го подгонихме. Дори на непозната земя успя да погуби един от нас.

Самохвалство. Вижте ни какви могъщи ловци сме. Преследваме и по-неумелите от нас убийци, значи ще се справим с вашите вампири.

Вала предложи:

— Перилак, ще опитаме ли от това месо? Не тази вечер, а утре, когато ние пак ще се храним.

— Споразумяхме се — потвърди Перилак. — Уорвия, довечера можете да убиете някое от добичетата си. А утре и на следващия ден ние ще се погрижим за храната. Ще ядем заедно, докато Господарите на нощта благоволят да разговарят с нас. Сигурно ще ви хареса месото на смирпите.

— Благодарим ви.

 

 

Пламъците на огъня бяха единствената светлина. Не стигаше за готвене, но поне с това бяха привършили.

Анакрин хукай-Уонхурхур беше набръчкан, но пъргав старец. Чейчинд хукай-Карашк имаше грозни белези и му липсваше едната ръка след някоя отдавнашна схватка.

Носеха свой дар — внушителен пръстен съд със силно тъмно пиво. Не беше никак зле. Вала долови и реакцията на Кей.

Да видим как ще се справи.

— Много ли пиво правите? — възкликна той разпалено.

— Да. За размяна ли си мислиш?

— Чейчинд, ще си струва да го превозваме само ако е достатъчно евтино…

— О, значи не са били преувеличени приказките за Народа на машините, които са стигали до нас!

Кей май се смути. Жалко. Време беше Вала да се намеси.

— Кейуербримис искаше да каже, че ако дестилираме достатъчно пиво, ще имаме гориво за нашите коли. А те могат да пренасят много оръжия. Движат се по-бързо от впрегатните животни, но не и без гориво.

— Значи искате дар? — усъмни се Чейчинд.

— Ще преварявате пивото ни на гориво?! — възкликна на свой ред Тегър.

— Дарове за войната. Всички трябва да допринесат с нещо. Великаните ще се бият, събирачите ще оглеждат, от вас — горивото…

— И очите ни.

— А?

— Не познаваме раса с по-остро зрение от нашето.

— Добре, очите ви. От нас — колите, оръдията, огнехвъргачките. Ще отделите ли пиво колкото тежат триста мъже, за да воюваме срещу вампирите? От него ще направим десет пъти по-малко гориво. Донесли сме достатъчно просто устройство, можете да направите и други като него.

— За мъже от коя раса говориш? — уточни Тегър.

Ето, ето…

— От вашата.

Пастирът зададе естествен въпрос, но в него се подразбираше и съгласието му. Не биваше да прекалява — мъжете от нейната раса тежаха вероятно с около една пета повече.

— Мисля да взема две от колите. Третата ще остане тук. Нека хората на Търл се погрижат за горивото й.

— Уонд и Чит ще им помогнат — обади се Кей.

— Тъй ли?

Тъкмо се чудеше защо и двамата не се мяркат.

— Старша, те преживяха повече, отколкото могат да понесат. И Спаш още умува. Барок също.

— Мършоядите казаха ли нещо? — чу се гласът на Уорвия.

Търл вдигна рамене.

— Взеха някои от телата.

Като всеки търговец Вала умееше да говори гръмко, ако се налага.

— Господарите на нощта ще вземат последните мъртъвци, които опазихме от нахални твари. Прибраха първо събирачите, защото бяха престояли един ден повече.

Нощта щеше да я чуе.

 

 

Този път Кей и Барок дежуряха при оръдието; бяха си сменили местата с Уонд и Чит.

Нощта не беше изтощителна като предишните, но и нямаше особено веселие. Събирачите, търговците и една по-дребна великанка на име Тюк опитаха да подхванат разговор. Търл си остана с бронята. Четиримата червенокожи зяпаха с интерес отстрани и си бърбореха на своя език.

Не се държаха неприветливо. Ставаха малко по-сковани само близо до вожда, иначе бяха словоохотливи. Спаш си разменяше истории с трима от тях. Пастирите познаваха множество раси въпреки неспособността си да участват в ришатра.

Вала ги слушаше разсеяно. В скиталчествата си червенокожите се ориентираха според храната. Ядяха само сурово месо и всяко племе отглеждаше по един-два вида животни, вместо да смесва няколко. Затова племената се осведомяваха взаимно кой къде е и често се срещаха за общи пиршества.

Обичаха да слушат и да разказват. В момента споделяха наученото за две раси от водните хора, явно не същите, които Вала познаваше.

Четвъртият — Тегър, беше на стража отвън с Чит.

Търл спеше навлечен с бронята си. Наглед не го интересуваха нито ришатра, нито мършоядите.

Сопашинтей се опираше на един от прътите в палатката.

— Чудя се какво ли става тази нощ от другата страна на стената.

— Вождът е тук — напомни Вала. — „Каквото Търл не вижда, то не е станало.“

— От кого чу това?

— От самия него. Подчинените мъжкари сега се съешават усърдно с жените, може и да се посбиват за разнообразие. Май пропускаме истинската веселба…

— Аз за втори път — подхвърли Спаш.

— … но те и без това не биха поискали ришатра, щом имат своите жени тази нощ. А пък аз изпитвам нужда от почивка.

— Същото може да се каже и за Търл. Спи като угаснал вулкан.

Чит се озърна усмихнат към жените, вдигна кост, останала от вечерята, и я запрати в гъстата мъгла. Чу се приглушено изтракване.

Сребристото туловище се появи иззад гърба на Вала. Тя изобщо не усети кога Търл се надигна. Подуши въздуха, а ръцете му заредиха съвсем безшумно арбалета.

— Наблизо няма нито вампири, нито нощни хора — каза вождът след малко. — Читакумишад, ти чу ли нещо? Или надуши?

— Нищо.

Търл изглеждаше прекалено бодър за човек, унесен в сънища допреди няколко секунди. Сложи шлема на главата си и излезе, следван от друг великан.

— Сбърках, нали? — поклати глава Спаш. — Но защо…

— Заради червенокожите — прошепна й Вала. — Прастари врагове, а са съвсем наблизо. Затова не свали бронята си и се преструваше, че спи.

Сутринта нямаше трупове между стената и високата трева, освен онези върху платнищата. Мършоядите като че бяха решили да потвърдят думите на Валавиргилин.

Чейчинд попита:

— Къде да пуснем нашия хакарч?

Кориак и Манак се спогледаха. Жената предложи:

— Нека да е преди високата трева, но първо да предупредя другите. Вала, твоите хора ще участват ли в лова?

— Едва ли, но все пак ще ги попитам.

Никой не гореше от желание. Народът на машините се хранеше и с месо, ала плътта на хищниците обикновено имаше твърде остър дъх. Кей обаче се наежи.

— Ще им се сторим плашливи, ако всички се откажем.

— Първо разпитай — посъветва го Вала. — Онази твар изглеждаше много опасна. Колкото повече знаеш, толкова по-рядко ти се случва да умреш.

Явно не бе чувал поговорката. Разкикоти се.

— Желателно е да се случи по-рядко от веднъж.

Тя си отспа по време на лова. Около пладне се събуди и хапна с останалите. Кейуербримис имаше прясна рана на едната ръка. Ама че глупак…

Вала го превърза с парцал, натопен в спирт. Месото на хакарча наистина вонеше на котка.

Макар мъртъвците да бяха по-малко, смрадта на разложението изпълваше палатката. Наближаваше нощта, от която всички се страхуваха.

Мършоядите щяха да постъпят както тя каза. Последни ще вземат мъртъвците, които опазихме от нахални твари. Значи щеше да стане тази нощ.