Лари Нивън
Тронът (29)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
ПРОХОДЪТ

— Усети ли нещо?

— Да — каза Уорвия.

Стаята трепереше, леко се подрусваха и стените, и скалната основа под къщата.

Пътуването с твърде странните возила ги бе замаяло и объркало, но многото часове сън трябваше вече да са ги отървали от преумората. Тук наистина ставаше нещо странно. Отначало Тегър не го забеляза. Дори сега долавяше само дишането на Уорвия и трептенето на тъмната стая.

— Хрумва ли ти някакво обяснение?

— Кал от дъното на морето. Пада тежко отгоре, затова раздрусва цялата планина. — Той я зяпна в мрака. — Тръбите я качват чак до ръба на страничната стена. Пада от разстояние петдесет пеши прехода. Така е по всички пръскащи планини. От тази кал са се натрупали. Без помпите цялата почва по Дъгата щеше да се отмие в моретата. Шепот ми го обясни подробно.

— Измъкнала си от нея повече знания, отколкото успях аз.

— Питам се къде ли е сега.

— Тя ли?

Пръстите й го погалиха по брадичката.

— Не съм сигурна, само предполагам. Поинтересувах се, но не пожела да ми отговори каква е. Знаеш ли как се нарича онази тиня от дъното на морето?

— Как?

— Флуп.

Тегър се разсмя до болка в корема.

— Затова ли всички ругаем така?… И си мислим, че знаем какво означава думата! Значи от дъното, а?

— Казах ти, цялата планина е от кал. Страшното налягане я превръща в скала…

Обля ги бяла светлина.

— Здравейте.

Скочиха, увивайки се в кожите. Планинците им бяха оставили наметки като онази на Сарон — в зелено и бяло. Тегър помисли, че на Уорвия ще й стои добре.

Тя обаче се притесняваше за друго. Прошепна му:

— Тукашните хора не приказват така…

— Здравейте. Чувате гласа на Луис Ву. Желаете ли да поговорим?

Червенокожият пастир примижа срещу сиянието, от което го заболяха очите. Не различаваше подробности, само човешки силует и нещо доста по-озадачаващо…

— Нарушихте уединението и почивката ни — промърмори заядливо.

— Не спяхте. Устройството за наблюдение, което пренесохте на такова огромно разстояние, е наше. Ще беседваме ли, или предпочитате да го отложим за по-късно?

Някой потропа по дървената стена до опънатата кожа на вратата.

— Теегр? Усърдия?

— Флуп! — изръмжа той. — Влизай!

Появиха се Дженауил и Барей, а около тях се разнесе миризма на кръв.

— Ние чули гласове — обясни младата жена, — иначе щели остави това пред врата. Наричаме го гуил. Скрийпу убил него за вас.

Гуилът се оказа едър гущер. Краят на опашката му още се гърчеше.

— Навреме идвате — увери ги Тегър. Опипа влечугото. Кожата му беше като броня. Налагаше се да го одерат. На светлината в паяжината и чудовищата в нея той каза: — Говорите и с Дженауил и Барей от Висок чукар. Те знаят онова, което ние тепърва научаваме. Дженауил, Барей, най-сетне се запознаваме с Луис Ву.

 

 

Както дремеше, подпрял брадичка на медицинския комплект, Луис Ву долавяше отстрани собствения си глас.

— Чувате думите ми, а виждате моите помощници Брам и Живеещия в паяжината. Досега мълчахме, защото имаме врагове.

— Ние пък сме Уорвия и Тегър — отвърна висок непознат тембър. Човекът отвори очи и видя червенокожите изтребители на вампири. — Защо се отказахте от мълчанието си?

— Необходимо ни е да чуем отговорите на немалко въпроси.

Той тръсна глава и се опомни — неговият глас излизаше от една от устите на Най-задния. Обади се планинецът:

— Трябва да ви покажем тайното огледало, прохода през стената и всичко друго, което пожелаете да видите.

— Благодарим ви. Готови ли сте да минете през прохода по наша молба?

Стреснатата Дженауил подскочи.

— Не! Там има вишнищий…

Преводачът се запъна, преди да подбере съответстващата дума „пазител“.

Луис реши да си затрае. Чувстваше се омекнал и глупав, а болката само се бе притаила и ако не внимаваше, щеше да я изпита отново. А и какво биха си помислили събеседниците пред мрежовото око, ако чуят двамина Луис Ву?

— Кажете ни онова, което знаете за пазителите — помоли кукловодът.

— Те са два вида. Онези, дето някога принадлежаха към нас, се стремят да ни закрилят, но са подчинени на пазителите от равнината…

— Възможно ли е да говорим с някой пазител, живял преди във Висок чукар?

— Едва ли. Твърде трудно е да опазим тайните си от пазителите-господари. Веднага ще открият, ако някой от слугите им се появи сред нас. Но ще попитам.

— А Шепот ще желае ли да беседва с нас?

Това пък как го измисли?

Червенокожите се спогледаха и жената отсече:

— Няма да поиска.

— Какво ще ни кажете за Шепот?

— Нищо.

— А какво има отвъд прохода?

— Според нас отвъд е пълно с отрова — вдигна рамене Барей.

Дженауил добави:

— Пазителите обличат одеяния, които ги покриват целите, когато минават през прохода. Носят и множество инструменти. Според мълвата градят нещо чудовищно грамадно там.

Уорвия подхвърли:

— Луис Ву, само обединената мощ на нощните хора успя да премести дотук твоята бронзова паяжина. Щом се стъмни, поговори с тях.

— А кога ще се стъмни?

— Скоро — успокои ги Дженауил. Кукловодът изсвири като квартет от контрабаси.

— Чу ли всичко, Луис? — озърна се Брам.

— Не от самото начало. Най-заден, бива те да наподобяваш гласа ми, но имаш нужда от по-свестен грим…

— Луис Ву е вашнещ. Магьосник. Затова не се показва, а уродливите му слуга говорят от негово име.

— Схванах. А коя е Шепот?

— Ана — обясни пазителят. — Видях на запис как водеше червенокожия пастир. Използвала е пътешествието на мършоядите за прикритие.

— „Шепот“ й подхожда — подсмихна се Луис.

Най-задния престана да се взира в екрана за момент.

— Луис, според теб къде е Шепот? И ще се намеси ли?

Човекът зарея поглед към седящите пред мрежовото око, В кръвта му нямаше достатъчно обезболяващи, за да се унесе…

— Брам, единствено ти би могъл да прозреш намеренията й.

— Вярно е.

— Твърде замаян съм, за да мисля. И ми се ще повече да не ми отнемате гласа.

— Както желаеш — промълви кукловодът.

 

 

Уорвия дереше гуила с нож. Тегър побърза да каже:

— Ние, червенокожите пастири, можем да се храним само с месо от току-що убити животни. Може би ще ви е неприятно да гледате.

Уорвия наряза трупа и подаде голямо парче на спътника си. Планинците се вторачиха в тях изумени, но и с погнуса. Червенокожият се питаше защо още седят тук — окото отново се бе превърнало в мъртва бронзова паяжина.

Скоро останаха само костите. Тегър се обърна очаквателно към Барей, който му посочи в коя дупка на стената да ги изсипе.

Дженауил подхвана:

— Ние забелязали, че вие не иска говори за рещра, преди да види какво има под наши кожени дрехи.

Охо…

— Избираме партньор за цял живот — напомни й Уорвия. Спогледа се с Тегър и се разбраха без думи. — Двамата преживяхме нещо, което ни промени. Ришатра не е необходимост за нас. Но можем да избираме.

И той бе намислил какво да каже.

— Барей, Дженауил, никой никога не е чувал за червенокожи пастири, които правят ришатра. Ами ако вашите огледала за съобщения пуснат историята по цялата равнина? Къде ще си намерим дом? Кой от нашата раса ще поиска да избере децата ни за партньори?

Този път двамата планинци се спогледаха.

— Дженауил, ти вече видя и подуши нощните хора — продължи Уорвия. — Какво ще стане, щом научат, че сте правили ришатра с червенокожите от равнината?

Барей закима.

— И те ще поискат прави рещра с нас. Мила моя, колко любопитни ние с теб?

Тя пляскаше якото му рамо с длан и се заливаше от смях. Тегър предположи, че това означава „не“.

— Те страшни не само на вид — избърбори Дженауил. — Тази воня!…

Барей я потупа насърчаващо по задника.

— Значи ние пазим още една тайна.

 

 

Забавно. Луис зяпаше, обзет от ленива похот. Каза си, че такова шоу ще бъде гвоздей на сезона по всеки платен канал на всяка планета в човешкия космос. Разбира се, всичко се записваше… Тъкмо се сети — на колко ли сетива можеше да предава информация мрежовото око? Не само образи и звуци, а и миризма. Дали нямаше и някакъв радар за осезанието?

По някое време се унесе.

Стори му се, че се разсъни часове по-късно и зърна слисан самия себе си, застанал на една крачка встрани.

Ох… Скафандър, но ъгловат и издут вместо с плавните очертания на човешко тяло.

Брам отметна шлема назад и попита:

— Добре ли си?

— Всичко ме смъди.

— Две ребра се бяха разместили. Оправих ги. Нямаше счупени кости. Пресилил си много мускули, открих скъсани ставни торбички и сухожилия. Наместих и един от прешлените в гръбначния ти стълб. Силите на организма ти и медицинският комплект биха стигнали да се възстановиш самостоятелно.

— А защо носиш моя скафандър?

— Имам си стратегически причини.

— Твърде сложни за моя немощен ум, тъй ли? Твоя си работа! Брам, пред окото има нови събеседници. Ако ме откачиш от медицинския комплект, можем да добавим и лице към гласа на Луис Ву.

 

 

Брам и Най-задния стояха от двете му страни и малко зад него.

Пастирите се гушеха под няколко завивки от пухкави кожи. Бяха отстъпили главната роля на мършоядите. А те трепереха. Дългурестата жена промълви:

— Навън е страшен студ. Все едно. Аз съм Тъжната флейта, а този е Арфиста. Вашата кутия разбира ли ме?

— Всяка дума. Как научихте за моя преводач?

— Познатият ти Ритмотворец май е тръгнал на дълго пътешествие, но синът му Каварфа разказа за гостуването ти в Града на тъкачите.

— Предайте моите поздрави на Каварфа. Защо пренесохте две човешки тежести лят камък толкова надалеч, щом сте могли да говорите с мен чрез Ритмотвореца?

Мършоядите се засмяха, откривайки големи зъби.

— Да, но какво щяхме да кажем? Че страничната стена е в неподходящи ръце? Не сме сигурни. Ти, който стоиш отляво, вашнещ ли си?

Брам потвърди.

Тегър понечи да се надигне, но Уорвия го задържа. И мършоядите трепнаха, Арфиста обаче се насили да говори на пазителя.

— Знаем достатъчно, за да ни е ясно колко — сме безсилни. Има пазители, произлезли от вампирите. Отмъкват планинци подобно добитък от стадо. По-късно някои се завръщат променени като теб. Повечето обаче просто изчезват.

— Тези пазители поправят Дъгата — изрече Брам.

— Значи доброто е повече от злото?

— Така е. Те обаче са прекалено много и ще се вкопчат в схватки помежду си, когато завършат поправките. Надяваме се да възстановим равновесието.

— Как смятате да ни помогнете?

— Трябва да научим повече. Кажете ни каквото знаете. Мършоядът сви раменете си почти до ушите.

— Планинците от Висок чукар ще ни покажат какво има тук, щом се зазори.

Най-задния изчурулика и екранът се смали.

— Ще чакаме. Луис, записахме предишния им разговор. Знаят много за пазителите, дори за Тила Браун. Ще го чуеш ли, или предпочиташ да ти изсвирим серенада?

Брам вече посягаше към своята налудничава музикална скулптура.

— Малко музика с вечерята ще ми се отрази добре на храносмилането — любезно отвърна Луис. — А пък съм направо прегладнял!

* * *

Опитваше се да се разкърши. Явно бе съсипал немалко мускули и сухожилия в усилията да повдигне Новака. Брам наистина му помогна, но се налагаше още да внимава.

Бяха минали много часове. Сега мрежовото око във Висок чукар се въртеше и подскачаше по покрития от тъма склон. Смесена група хуманоиди го търкаляше като каменно колело по пътеките на селото. А когато се покатериха по-нагоре и започнаха да се борят със стръмните скали, от движението в екрана му се свиваше стомахът.

Обърна се, за да не гледа. Не се съмняваше, че другите ще го предупредят веднага, ако се задава нещо интересно. Защо ли автолечителят се занимаваше толкова дълго с кзинта? Навсякъде другаде в познатия космос Луис би могъл веднага да разчита на грижите на машини. Медицинският комплект обаче нямаше какво да стори за него, освен да го натъпче с химикали. Щеше да си получи поредната порция след няколко минути.

 

 

Четирима планинци носеха бронзовата паяжина и нейната основа. Катереха се във въгленочерен мрак. Сарон вървеше пред пастирите и мършоядите, за да им показва къде да стъпват.

Нощните хора отначало искаха да участват в носенето, но бързо се убедиха, че им стига и усилието да си поемат дъх.

— Скоро слънцето ще се покаже — напомни Уорвия на Тъжната флейта. — Какво ще правите?

— Нали ни казаха, че дотогава ще сме в прохода? Там ще се скрием.

Тук нямаше пътеки, само белези по твърдата пръст и камънаците. Хората от планината не познаваха равни пътища.

В посоката срещу въртенето небето просветляваше.

Около подножието земите приличаха на релефната карта, която два мършояда бяха направили пред укреплението на тревопасните великани. Дали изгледът от пръскащите планини им бе подсказал идеята? По-нататък трудно се различаваше нещо. Сребристата нишка, разливаща се тук-там в дреони езерца, можеше да е Реката-дом или пък която и да е друга река. Уорвия се тормозеше от тези мисли.

— Пасищата, които обикаляхме, виждат ли се изобщо оттук? Как ще намерим други пастири, при които да се заселим?

— Това няма да е трудно — опита се да я успокои Арфиста.

Тъжната флейта прозря, че думите му не са достатъчни.

— Нашите хора знаят къде бродят племената на червенокожите пастири. Ще ни предадат… Извинете. — Тя спря да си почине. — Ще ни предадат карта по огледалата. Може да си намерите нов дом дори по-бързо, отколкото дойдохме тук.

— О, чудесно! — засмя се Уорвия. — Но мисля, че избрахме най-обиколния път в търсенето му…

Тегър стискаше зъби, за да не покаже слабост пред нея. С последни сили се влачеше след Сарон, но и старицата вече крачеше по-бавно. Чуваше как се задъхват планинците, помъкнали бронзовата паяжина.

Денят се носеше към тях от посоката срещу въртенето. Щом крайчецът на светилото се подаде иззад сянката на нощта, Арфиста измъкна от раницата си две навити шапки с огромни периферии. Мършоядите единствени останаха на сянка.

— Сигурно сме в самия край на земите, обитавани от нашите племена — отново подхвана Уорвия. — Дано сме далеч и от историите, които вече са се разнесли.

— Уорвия — сдържано изрече Арфиста, — не всички червенокожи пастири са еднакви.

— Еднакви сме, разбира се!

Тегър я подкрепи:

— Избираме си партньори дори когато се събираме на пиршества с други племена. Правим го откакто се помним.

— Добре правите… — вдигна рамене мършоядът.

— Но не винаги е така — натърти Тъжната флейта. — Двамата с Уорвия имате един и същ изговор…

— Да, родени сме в племето на Гинджерофър, ала мнозина предпочитат партньори от друго племе.

— Някои племена са се отказали от кръстосването на кръвните линии. Други не го смятат за задължително, както и вие. Тегър, разбери — колкото по-далеч сте от племето на Гинджерофър, толкова по-слаба е вероятността вашите деца да си намерят партньори, с които също да заченат деца. Нямаше да е толкова страшно, ако не се свързвахте по двойки за цял живот…

— Флуп! — прошепна червенокожият.

Нещо блесна насреща им след поредния ръб на ронлива скала.

Бе се помъчил да си представи що е огледало, но едва сега проумя. Виждаше себе си, Уорвия, нощните хора, планинците, небето и страничната стена. Плосък прозорец, който показва онова зад теб. Беше висок колкото пастир и три човешки ръста на ширина.

Четиримата носачи отпуснаха предпазливо паяжината на смръзналата се пръст и отидоха при огледалото заедно със Сарон. Мършоядите застанаха до тях.

Арфиста заговори на своя език, сякаш съскаше и плюеше. Мъжете започнаха да накланят огледалото на-горе-надолу — беше закрепено на подвижни панти. Дженауил дойде при Тегър и му посочи гледката по протежение на страничната стена към съседната планина.

Склонът й просветваше.

— Как става? — учуди се червенокожият. Жената се засмя.

— Аха, нощни хора не казали всичко на вас! Слънчеви огледала пращат тайна азбука, която знаем ние и мършояди. Така пренасят вести от планина на планина, също от равнина и обратно.

Ето какво било решението на загадката! Отдавна си казваше, че нощните хора знаят твърде много за времето, за Здрачното леговище и за бронзовата паяжина.

Четиримата мъже Отново вдигнаха окото на Луис Ву.

— Сега ние заобикаля тази канара — обясни Сарон — и продължава нагоре.

 

 

— Двамата с Тъжната флейта обсъждахме вашето затруднение — изрече Арфиста на пресекулки — и като че ли измислихме как да ви избавим от него. Тегър също бе размишлявал унило.

— Все едно да те смажат два налитащи бивола. Ако отидем надалеч, обричаме децата си на безплодие. Ако останем прекалено близо до племето на Гинджерофър, ще слушаме всякакви приказки за себе си.

— Набиваме се на очи — въздъхна Уорвия, — навсякъде вече ще ни разпознават. Щом гостите в избраното от нас племе започнат да разправят за изтребителите на вампири, които се научили и на ришатра, всички ще зяпат нас.

Арфиста се хилеше така, че се показваха широките му зъби.

— Има старо предание! Някога всички раси се придържали към обичая да си избират партньор завинаги. Никой мъж дори не поглеждал друга жена, освен своята, а и тя не шарела с очи. И при сблъсъците на расите неизменно започвали войни. Но се появили двама герои, които знаели, че хората могат да живеят и другояче. Измислили ришатрата и така спрели поредната война. После тръгнали да проповядват доброто…

— Наистина ли има такова предание?! — ахна Уорвия.

— Е, още не, но…

— Тъй ли?

— Нощните хора подбират с кого да говорят, но и не мълчат винаги. Видяхте слънчевите огледала. Ето как беседваме. Известно ви е и че всеки нов жрец трябва да научи как да постъпва с мъртъвците от своята раса. Затова жреците не ни отбягват и се вслушват в думите ни.

Стръмнината ги затрудняваше все повече, пухтяха немощно.

— Ще пуснем преданието от няколко посоки — продължи Тъжната флейта. — Ще подскажем, че само неколцина старци го помнят. При всяка раса то ще се отнася за нейни си герои, които измислили ришатрата и оставили войните в миналото. Подробностите ще се различават, разбира се. И когато се разчуе предание, в което героите са червенокожи пастири, намерили съюзници срещу вампирите…

— … то ще е само поредната измислица — ухили се Тегър. Позволи си да повярва, че са намерили изход. — Уорвия, какво ще кажеш?

— Може и да ни провърви. Струва си да опитаме. Защо да не мамим другите, любими, щом няма да се лъжем помежду си?

Един зъбер, по-висок от което и да е здание във въздушния град, се бе разцепил по средата. Планинците ги поведоха през пролома. Скалата беше нашарена на пъстри ивици.

— Лед направил това — каза Деб. — Вода се просмуква в камък. Замръзва. Пак се топи и пак замръзва.

Мразовит вятър свиреше в теснината, проникваше и под дрехите. Изгаряше очите. Тегър вървеше слепешком след Уорвия, която също се тътреше, стиснала клепачи.

Голяма длан се опря в гърдите му и го спря. Той поотвори очи, за да погледне.

Най-сетне имаше къде да се скрият от вятъра — в скалата навлизаше дълбок тунел. Но всички се свираха в края на пролома; оттук се виждаше само входът, към който водеше пътека от натрошен камънак.

Барей се обади за пръв път.

— Теегр, това не подслон.

— Защо? Да не би вътре да се крият чудовища?

— Правилно разбрал. Има вишнищий.

Обърнаха бронзовата паяжина към тунела и я подпряха изправена. Сарон попита:

— Луис Ву, виждаш ли?

— Ами да, но не много добре — отвърна паяжината. — Колко дълбоко е онова чудо?

— Мислим, че минава през цяла планина. Никой от нас не стигал до края.

— А влизали ли сте изобщо?

— Почти всички от Висок чукар — увери го Деб — и стотина гости от балони крили се вътре, когато започнала Смъртна светлина. Излизали на лов само нощем. Когато Смъртна светлина свършила, нас прогонили и забранили да се връщаме.

Глас с придихание помоли:

— Опишете ми тези вишнищий.

Тегър и Уорвия се спогледаха. Говореше онзи вашнещ от паяжината — Брам, но им напомняше за Шепот…

— Вишнищий се грижили за нас — започна Деб, — обаче ние никога не виждали тях.

— Нито веднъж?!

— Но се случвало някой от нас да се загуби. Имало предел докъде можем влизаме в тунел. Ние знаели, че там дебне смърт, но гибел чакала нас и навън.

— Не можехте ли сами да си построите убежища? — неуверено попита Луис Ву. — Всяка скала ой спряла радиацията… тоест Смъртната светлина.

— И това знаели. Вишнищий казали: „Крийте се в пещери.“ Но как трябвало направим къщи от камъни? Нали планина се тресе? Щяла да ги срути върху наши глави.

— Моите помощници ми показват картина на онова, което се намира десетки пеши преходи над вас. Деб, невероятно е колко подробности можеш да видиш, ако гледаш отдалеч. Планината, на която живеете, е като конус с отсечен връх, но при тунела прилича на пясъчен замък, струпан до стена с подаваща се от нея тръба.

Всички чакаха търпеливо Луис Ву да каже нещо по-смислено.

— Ъхъ, не ме разбирате… Исках да ви обясня, че тунелът е по-стар дори от планината, а и много по-здрав от нея. Обзалагам се, че е направен от скрит. Планината постепенно се сляга под собствената си тежест, но тунелът си остава на мястото и онези вишнищий непрекъснато копаят, за да не се затрупа входът. Ще ми покажете ли вътрешността му?

— Не! — отсякоха в един глас Барей, Сарон и Дженауил.

— Нас прогонили! — напомни разтрепераната Деб. — Ако пак ни видят, ще умрем!

— Тук сме на трошен камък — по-спокойно продължи Сарон. — Не оставили следи, нито миризма. Ако някой вишнищий научи, че донесли това, ние все едно мъртви.

Арфиста обаче възрази:

— Толкова надалеч пренесохме окото на Луис Ву само за да види толкова малко!

— Няма какво направим. Харийд, ти върви след нас. Ако откриеш следи, махни ги…

— Оставете тук паяжината — изрече нов глас.

Деветимата хуманоиди се смръзнаха. Тегър не виждаше десети. И… макар да не говореше нито Шепот, нито пазителят Брам, незнайният натрапник леко фъфлеше като тях.

Планинците безшумно се отдръпваха през пролома. Тегър и Уорвия вървяха след тях. Водеха мършоядите, които бяха почти слепи и с шапки на главите си. Оставиха бронзовата паяжина подпряна на скалата и не се озърнаха нито веднъж.