Лари Нивън
Тронът (27)

ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
ПЛОЩАДКАТА

Висок чукар, 2893 г. от н.е.

Платформата и колата върху нея се издигаха в нощта. Уорвия и Тегър се крепяха един друг в товарния корпус. Страхът от височини е труднопоносимо изтезание. И двамата креснаха, когато усетиха удара, но тутакси се разсмяха — все още бяха живи.

А да излязат от привидната безопасност на корпуса беше истинска мъка. Задъхваха се и трепереха в ледения разреден въздух. Слънцето тъкмо се подаваше иззад засенчващата плоскост.

Мършоядите примигаха в предутринния здрач. Побързаха да влязат в колата, за да потънат в сън.

Арфиста бе откарал платформата при по-високата от белязаните с оранжево скали. Остави я до друга подобна, където имаше три кошници с разстлани по земята балони.

Селото се разбуждаше. Надолу по склона обвити в кожи фигури се подаваха от заснежените си къщи.

Дори за номад като Тегър то не беше особено голямо. Все пак не можеше да прецени колко жилища и обитатели има — заради снега, който ги правеше почти невидими. Покривите се забелязваха най-вече от сенките, които хвърляха.

Петима местни хора пристъпяха към дошлите отдолу посетители. Над тях кръжеше птица с човка на хищник. Червенокожите пастири се взираха в посрещачите си, но не различаваха нищо изпод няколкото слоя кожи. Видяха само, че петимата носят мехове с вода и още дрехи.

Водата се оказа топла. Беше неописуемо удоволствие да я поглъщат. Уорвия и Тегър с трескава припряност навлякоха подадените им допълнителни одеяния и се загърнаха така, че само носовете им се подаваха от качулките. Уплахата от студа и учестеното им дишане май развеселиха планинците.

— Не, не стряскайте се, това чуден ден! — увери ги Сарон на почти неразбираемия си диалект. — Трябва ходи във виелица. Тогава се учи почита планина!

Петимата наобиколиха от всички страни колата, направена от желязо и дърво. Не обърнаха никакво внимание на товарната платформа.

Изглеждаха като буренца с кожите по себе си. Дрехите на Сарон се отличаваха — бяха на бели и зеленикавокафяви ивици, с качулка от главата на някаква очевидно свирепа твар. Тегър предположи, че тази жена заема по-високо положение.

Сарон разглеждаше бронзовата паяжина и каменната й основа.

— Това ли око?

— Да — увери я Уорвия. — Сарон, не знаем какво да правим сега.

— Казаха ни, че идват и нощни хора. Те къде са?

— Спят. Не е нощ, та да излязат. Жената се разсмя.

— От майка ми чувала, че това само приказки. Значи наистина бродят нощем?

Червенокожите закимаха.

Птица се носеше по вятъра с неподвижни криле, после изведнъж се спусна далеч надолу по склона. Удари с нокти и се издигна, стиснала гърчещо се животинче.

Деб попита:

— Какво трябва види това око?

Тегър и Уорвия нямаха представа. Смущението им явно пролича и Деб си отговори сама:

— Да, огледало и проход. Взимаме око с нас. То говори ли?

— Не.

— А откъде знаете, че още вижда?

— Питай Арфиста и Тъжната флейта — вдигна рамене Тегър.

— Ще вляза да ги завия — сети се Уорвия. — В този мраз може и да умрат насън.

— Правилно се сетила — одобри Дженауил и останалите побързаха да внесат кожи в товарния корпус.

После Харийд и Барей се заеха да свалят бронзовата паяжина. Тегър реши, че тези двамата трябва да са мъже. Макар да зяпаха гостите с откровено изумление, предпочитаха да си мълчат. Очевидно тук жените приказваха повече.

Опита се да помогне. Но докато пристъпяше настрани, хванал единия край на каменния къс, усети, че се задушава. Деб и Дженауил дойдоха да държат от неговата страна и го накараха да отстъпи. Едва си поемаше дъх.

— Ти болнав — отсъди Сарон.

Той се постара да диша не толкова шумно.

— Е, поне можем да ходим.

— За твои дробове тук няма достатъчно въздух. Утре обаче ще усещаш повече сили. Днес вие двама трябва почивате.

Планинците понесоха паяжината косо надолу към къщите. Сарон вървеше с Уорвия и Тегър, сочеше им къде да стъпват и беше готова да ги прихване, ако се подхлъзнат.

Птицата се спусна върху парчето щавена кожа, пришито на горната дреха на Деб. Жената се препъна, изруга на непознат език и крилатият досадник отлетя.

Тези хора се движеха учудващо уверено по коварния наклон.

Двамата червенокожи си помагаха, за да се задържат на крака. Прекалено дълго се бяха клатушкали в товарния корпус. Сега им се струваше, че дори планината се олюлява под ходилата им. А вятърът сякаш търсеше и най-нищожната пролука в дрехите. Тегър замижаваше, за да махне изникващите сълзи от клепачите си.

Вече дишаше малко по-спокойно. Подвикна на Деб:

— Какъв беше този език? Твоят ли? Как научи търговското наречие?

Жената произнасяше особено и гласните, и съгласните. Червенокожият напрягаше слух, за да долови смисъла на изреченията през воя на вятъра.

— Нощни хора казали да обясни всичко на вас. Но вие не трябва издава пред вишнищий от равнина. Ще пази наши тайни, нали?

Тегър не разбра за какво говори, но Уорвия се сети.

— Вашнещ — произнесе правилно думата тя. Пазители… Значи трябваше да не издават тайните на планинците пред равнинните пазители!

— Да, няма да им кажем нищо — обеща Тегър.

— Тила дошла отдолу, от равнини — подхвана Деб. — Чудновата била, цялата на буци, не можела прави рещра. Разбира, нали? Ей тук нямала нищо. Сама ни показала. После влязла в проход. Ние знаем език на огледала, но лошо. Тя ни научила да предава добре, заръчала да научим и хората от балони. И влязла в проход. Върнала се след седемдесет фалана, а била все същата. Тъй ние се уверили, че тя наистина вишнищий.

Навлязоха сред къщите — правоъгълни кутии от цели одялани трупи, явно пренасяни от по-ниското. Наобиколиха ги деца с бляскащи в качулките очички. Бърбореха неуморно и Уорвия се опитваше да отговаря на въпросите им.

Тегър попита:

— А ще можем ли и ние да говорим с тази Тила?

— Тя пак слязла в равнина преди четиридесет фалана — отвърна Деб.

— Повече — сдържано я поправи Сарон. Намеси се и Дженауил:

— Вие какво знае за рещра?

Червенокожият се озърна към Уорвия, която опита да се измъкне също с въпрос:

— А вие как сте научили за ришатрата? И други хора от равнината ли се качват при вас?

Всички планинци се разсмяха.

— Не отдолу, а отстрани! — обясни с кикот Деб. — Гостуват ни от близки планини…

— Как, не сте ли всички от една раса?

— О, не сме. Ние тук живеем във Висок чукар. А Сарон…

Стигнаха до врата. Тегър пусна Уорвия да влезе преди него. Птицата се настани на рамото на Деб и също се вмъкна в къщата.

Тясното помещение беше само преддверие, ала имаше куки за окачване на излишните кожи. В дъното се виждаха още две врати, разположени една срещу друга.

Щом започнаха да смъкват горните си дрехи, хората от двете раси се вторачиха в тях с откровено любопитство.

Планинците от Висок чукар бяха широки в телата и в лицата, с дълбоко хлътнали очи. Тъмните им коси — а и брадите на мъжете — се виеха на ситни къдрички.

Деб се оказа яка жена на средна възраст. Птицата Скрийпу й принадлежеше. Приличащите си младежи Харийд и Барей бяха нейни синове. Още по-младата Дженауил живееше с Барей.

А старата Сарон с дълбокия глас не беше като тях. Уорвия забеляза нещо странно в очертанията на челюстите и ръцете й, затова попита:

— И ти ли си от Висок чукар?

— Не, от Двоен връх съм. Един балон ни пренесъл до Висок чукар, така подминали Дребосъка, където щели да гостуваме. Тук вятър духа в лоша посока. Не могли да се върнем. Други продължили нататък, но мой мъж Макрей склонил да останем. Той вече не може има деца, аз пък родила моите, защо да не живеем във Висок чукар?

Стаята беше с висок таван, мебели почти нямаше. Прът с напречник за птицата, две ниски масички без столове. Тегър се чудеше дали и в другата половина на дома за гости не живее някой.

Мъжете подпряха бронзовата паяжина на стената. После планинците насядаха в кръг с кръстосани крака, оставиха място и за двамата червенокожи.

— Това сега ваше място — обясни Сарон. — За повечето гости топло, но вие сигурно трябва спите завити с кожи.

Дженауил махна с ръка.

— Ние Висок чукар. Съседи в посока на въртене се нарича орлови хора. Техни носове като човки. По-дребни от нас, по-слаби, обаче правят най-здрави балони. Дори продават на други. Може имаме деца, ама съвсем рядко, затова не отбягваме рещра с тях. Срещу въртене са ледени хора. Живеят нависоко, не бягат от студ. Мазаресч си родила момче от един такъв мъж. Както тя разправя, докато правили ришатра, цяла планина се разтресла… Нейно момче Джарт може катери по-нависоко от други деца. Идват гости и от двете посоки. Всички приемаме, правим ришатра, а деца не се раждат. Те казват, че с тях същото било. Хора от съседни планини понякога правят деца, но от далечни — никога. Тила ни обяснила, че наши праотци се местили от планина на планина и се променяли. А вие?

Уорвия така се бе захласнала от кикот, че не можеше да говори. Тегър си помисли, че по-скоро й е неудобно, отколкото весело. Помъчи се да измъдри смислен отговор.

— Из равнините се пътува лесно. Срещат се всякакви раси, смесват се по различните земи. Виждаме какви ли не разновидности на ришатра. Ние, червенокожите пастири, бродим с нашия добитък през целия си живот. Не можем да участваме в ришатра. И избираме партньор само веднъж. — Не успя да разгадае реакцията им, ала продължи: — Някои раси правят ришатра за удоволствие, други заради търговията, трети — за да сложат край на война или да отложат раждането на деца. Чували сме за блатни хора, почти лишени от разум, с които ришатра е много приятна, а и особено удобна за онези, дето не искат да губят време в ухажване. Водните хора са готови за ришатра с всекиго, който успее да задържи дъха си по-дълго, но малцина се престрашават…

— Водни хора ли?

— Барей, те живеят в течна вода. Не вярвам да са ви посещавали.

Пак смях. Дженауил се обърна към Уорвия:

— Значи не правите рещра, а само слушате?

— Нямаме какво друго да предложим, когато ни идват гости от най-различни раси. Ако искате, поговорете за това с нощните хора, когато се събудят.

Тегър забеляза, че лицето на Дженауил се изопна.

— Моля да разберете — започна Сарон, — ние правим рещра само с хора от близки планини. Всички планинци, всички приличаме си, ако ще и да няма деца. А вие…

Тя потърси подходящите думи и накрая млъкна.

Малко сте странни? Големи особняци сте? Изглеждате ни като… демони от равнината?

Преди тишината да стане още по-неловка, Уорвия изрече:

— Чували сме, че пазителите могат да проникнат във всяка тайна. Защо се надявате да скриете нещо?

— Само от равнинни вишнищий — обясни Деб.

А Сарон добави:

— Вишнищий опасни. И Тила ни казала, и нощни хора ни казали, и в легенди така. Но проход принадлежи на Висок чукар. А той нужен на вишнищий. Проход минава през странична стена. Така те излизат от света, ако носят свои дрехи като балони и шлемове с прозорчета отпред. Нощни хора не искат вишнищий да ровят в техни дела.

— Имате ли пазители тук?

Вече беше ясно, че Сарон говори и на бронзовата паяжина, не само на Тегър и Уорвия.

— Трима вишнищий от равнината станали господари в прохода. И отвели наши, от по-старите. Някои после се върнали, но вече били като онези тримата. Когато започнала Смъртна светлина, равнинни вишнищий ни казали как да се пазим. Кал или скала спирали светлина, която минавала през кожа и плът. Най-добре било да се крием в прохода. Макрей бил на лов, когато започнала Смъртна светлина. На половин ден от подслон, а наблизо нямало вишнищий да го предупреди.

Деб подхвана:

— Много от нас били на лов или вършили друго навън. Един от трима умирал. А после се раждали уродливи или болнави деца. От околни планини разказвали същото, но само ние и съседи имали вишнищий да ни пази. Не са винаги лоши.

— Какво е Смъртна светлина? — промърмори Тегър.

Планинците май предпочетоха да не чуят въпроса и той не настоя повече.

— Вишнищий, които от Висок чукар — продължи Сарон, — служат на онези от равнина. Но не им казват за огледала. Равнинни вишнищий умеят да надушват тайни, ама планини не са техни.

Уорвия въздъхна.

— Нощните хора много ще се зарадват да чуят това. Сигурно ще ви зададат по-добри въпроси от нас.

— И Луис Ву ще пита — предположи Деб. — Или той измислен?

— От кого чухте това име?

— От съобщения по огледала и от Тила.

— Луис Ву кипна едно море — подхвърли Тегър. — Харлоприлалар от расата на Строителите търгувала и правила ришатра с него. Луис Ву съществува, но дали е от другата страна на тази паяжина? Деб, очите ми се затварят…

— И моите! — веднага потвърди Уорвия.

Дженауил изрази общата изненада на планинците.

— Но сега само среда на ден!

— Ние работихме и през нощта. Тук дори дишането е трудно за нас.

— Оставяме да спят! — заповяда Сарон. — Ще се събуди ли, когато станат нощни хора?

— Дано… — измънка Тегър.

— Храна зад тази врата. Флуп, как забравила?! Вие какво яде?

— Прясно месо от току-що убити животни.

— Значи храна зад врата не за вас. Скрийпу ще намери нещо. Спете добре.

Един по един планинците се изнизаха от стаята.

 

 

Все пак Тегър и Уорвия надникнаха веднага зад малките вратички и така пуснаха студа вътре. Наистина имаше само растения и пушено месо, неподходящи за червенокожите пастири. Решетки пазеха замръзналата храна от досадни животни.

Сгушиха се върху кожи и под кожи. Проснаха дрехите си да се проветрят. Стоплиха се, но червенокожият още усещаше как студът щипе носа му. Унасяше се, когато Уорвия промълви тихичко:

— Шепот щеше да зададе по-добри въпроси от нас.

— Шепот беше плод на моето безумие.

— Значи и на моето. Обаче ме научи на разни неща…

— Какво?!

Тя зашепна упорито в ухото му:

— Беше с нас на въздушната шейна, криеше се под колата. Обясни ми що е скорост, за да не полудея. Тя се крие, Тегър. Затова не искам и паяжината да ни чуе.

Пастирът се озърна към подпрения на стената каменен къс и се ухили:

— Ами ако е само парче скала?…

— Тогава ще бъдем големи глупаци.

— Как изглежда Шепот?

— Не видях. Може все пак да е безтелесен дух.

— На какво те учеше? Не, не сега. Трябва да се наспим.

— Защо каза, че не можем да правим ришатра? Не ти харесаха ли?

— Не е заради това. Пясъчните хора бяха още по-чудати. Представих си как се задъхвам като риба на сухо в ръцете на Дженауил… — Уорвия мило се засмя. — После си спомних, че предават съобщения за мършоядите. Ще се прочуем. Нали искаше някой ден да се заселим при подобни на нас, където никой не е чувал за червенокожи, правили ришатра с всяка раса по Дъгата?

— Прекаляваш!

— Разказвачът винаги украсява историята. А в империята на нощните хора всичко се предава. Не забравяй, помогнахме им да унищожат най-голямото леговище на вампири…

— Вярно е.

— Какво си намислила?

— И на тях ще им е за пръв път. Правили са ришатра само с други планинци. Любими, не ти ли се иска поне веднъж да учиш някого на ришатра?

След малко заспаха.