Лари Нивън
Тронът (24)

ДВАДЕСЕТ И ТРЕТА ГЛАВА
УРОК ПО БЯГАНЕ

„Скритият Патриарх“, 2893 г. от н.е.

 

Кзинтът го издърпа да стане. Луис се задъхваше и трепереше. Новака не можеше да говори с него, докато шлемът беше на главата му, и човекът много се зарадва на това.

Беше на „Скритият Патриарх“ близо до кърмата.

Още една проклета, зашеметяваща изненада. Бе оставил дългия километър и половина кораб край река Шенти. Как грамадният съд се е озовал тук?

Младият кзинт упорстваше да го попита нещо. И държеше… По дяволите! Луис рязко смъкна шлема от главата си.

— Обикалях по кърмата — обясни Новака, — когато това се появи върху прехвърлящия диск. Дар преди да ни гостуваш? Риба ли е?

Луис пое от ръцете му блюдото сашими. Резенчетата сурова риба сега изглеждаха подути и хрупкави.

— Била е за малко във вакуум — поклати глава той. — Имаше ли и една питка?

— Оставих я да продължи по веригата. Луис, вониш на ужас.

Ама какво правя тук?

Само след няколко секунди можеше да е в безопасност, да се върне в „Гореща игла на дознанието“. И да се пъхне в безтегловността на спалните плоскости, за да се отърве от това треперене, да прогони влудяващия страх и да осмисли какво бе научил, а какво — не.

Новака обаче го видя. Ако убеди кзинта да си затваря устата… „Как пък не!“ Пазителят е изучавал издайническите реакции на тялото му половин година. Новака не би успял да скрие нищо от него, дори да се опита.

Затова само промърмори:

— И мъртвец може да надуши ужаса ми… — Пусна върху палубата шлема и обогатителя на въздух и започна да дърпа циповете. — Въобразявах си, че налучках как се управляват прехвърлящите дискове. Само че сбърках! О, да, марсианците пък бяха ми приготвили хубавичка клопка. Едва не ме довършиха, признавам.

Полуплешива глава на хлапе надникна от един люк. Аха, от расата на Строителите. Очите на момчето се изцъклиха от изумление, след миг вече се бе скрило.

— Марсианците ли? — повтори Новака недоумяващо.

Луис сваляше скафандъра.

— Остави това. Трябва да изгоря малко енергия. Добре ли тичаш?

Кзинтът се наежи.

— Надбягах баща си, след като се сражавахме.

— Добре, тогава да се надбягваме с теб до носа на кораба.

Новака нададе мяукащ вопъл и се втурна напред. В този миг нагънатият скафандър още беше омотан около глезените на човека. Като чу дивия врясък, мускулите му се сковаха и той тупна на палубата.

Великолепен боен вик! Съскайки древни проклятия и ругатни, изрита скафандъра настрани, претърколи се и побягна. Още виждаше кзинта и отбеляза, че младокът тича доста по-бързо от него. После Новака се скри зад някаква надстройка.

Луис бе живял на кораба почти две години. Не вярваше, че може да се залута тук. Понесе се бясно напред, състезавайки се всъщност със самия себе си. Имаше да измине километър и половина до носа.

 

 

— Луииис!…

Слаб необичаен глас някъде отвисоко… Кукловодът се бе покатерил на наблюдателница върху мачта.

— Здрасти! — изрева Луис.

— Почакай!

— Не мога!

Ах, колко добре се чувстваше…

Към него се спусна плътна сянка. Той не забави крачка. Тъмният силует се изравни с бягащия — товарен диск от Ремонтния център, но със заварени по периферията перила.

— Не ми се пречкай! — подвикна човекът. — Състезавам се.

— Не те разбирам.

— Това не е… тест за интелигентност.

— Как си?

— Прекрасно. Не мога да се ориентирам. И съм жив! Най-заден… не използвай… диска на Монс Олимпус. Марсианците… още ги има там… са го превърнали… в капан.

Вдиша дълбоко и издиша докрай. Вкус на сол във въздуха. Чудесно! Белите му дробове се справяха с предизвикателството, краката също. Затича по-бързо.

— Пак ще го направят — добави разсъдливо.

— О, и аз мога да участвам в тази игра. Ами ако пусна друг диск в океана и започна да прехвърлям вода на Монс Олимпус?

— Защо ме питаш? Не изтребвай… никого. Може да ти бъде… полезен по-късно. Нали затова… не сте погубили… кзинтите?

— Общо взето, прав си — съгласи се кукловодът. Едноока глава се обърна към оранжевото петно, прекосяващо лудешки средната палуба. Новака…

— Луис, за щастие си се събудил точно навреме. Имам много да ти разказвам.

— Къде е Брам?

— Готви вечерята ни.

Главите се събраха и се зяпаха взаимно. Нима Най-задния се шегуваше? Може би така се смееха кукловодите?

— Брам има извънредно остро обоняние — добави двуглавият.

— А как върви танцът? — сети се Луис.

— Танцът ли? Продължава без мен. Луис, ужасно ми омръзна да използвам твоя рециклиращ робот! Дори нямах време досега да променя програмите.

— За което съм ти… благодарен.

Дръж се нехайно! Щом пазителят не се доверява на Най-задния дотолкова, че да го остави да си прави привичните упражнения и да използва тоалетните удобства…

Току-виж кукловодът вече е готов отново да стане господар на живота си.

 

 

Горната средна палуба свърши. Провираше се по коридори, качваше се и слизаше по стълби. Кзинтските стълби бяха твърде стръмни, с раздалечени стъпала, но той фучеше по тях като орангутан, натъпкан с допинг. Все очакваше да задмине някъде Новака или нещо по-лошо — кзинтът да му се нахвърли от някоя ниша. Стремеше се да минава по високи места.

Мислено се опитваше да състави къс маршрут, по който да заобиколи градината. Не, щеше да загуби време. В края на поредния коридор стигна до десетина дървени стъпала и те го отведоха до върха на стена. Притича по нея, за да избегне ограда от големи бухнали жълти кълба с внушителни тръни. После скочи от три метра в пръстта.

Някога тук бе имало кзинтски ловен парк. Две години Луис и двамата потомци на Строителите се бяха грижили за растенията, защото завариха подивяла джунгла. Най-вероятно в нея са пасти стада за екипажа от кзинти. Отдавна ги нямаше, човекът не очакваше и сега да завари животни.

Новака не се мяркаше никъде.

 

 

Корабът имаше осем великански мачти и безчет платна, а макарите за вдигането, свалянето и обръщането им бяха по силите само на кзинт. Или на пазител, да речем. Стигна до предната мачта с наблюдателница. Дишаше тежко, усещаше краката си като полусварени спагети.

Някой го чакаше на носа.

Луис изпсува наум. Не му достигаше въздух, за да говори. След секунда разпозна пазител.

Тръгна със спокоен ход към него. Брам стоеше като статуя. Дори не личеше дали диша.

— Май ти победи! — изграчи Луис.

— Нима с теб се надбягвахме?

Брам нямаше как да научи, че се е появил още някой, освен ако хлапето го е намерило в кухните… Или е чул тропота по палубите и също се е втурнал към носа.

— Все едно — завъртя глава човекът. — Имах нужда от това натоварване.

Пред него се откриваше планинска верига със съвсем неземен вид. Раздалечени конуси с различна височина се простираха вляво и вдясно. Без да вижда хоризонт, не успяваше да прецени истинските им размери. Повечето се издигаха достатъчно, за да са заледени върховете им, но надолу ги изпъстряха петна във всевъзможни оттенъци на зеленото.

Чак сега съзнанието му догони очите — проумя какво се извисява над планините. Ами че те бяха мънички!

Я да видим. Страничната стена е висока хиляда и петстотин километра. От трийсетината конични възвишения, които виждаше, повечето приличаха на дребни подножия, но поне пет-шест далеч надхвърляха по ръст Еверест.

Най-задния долетя спокойно върху товарния си диск. Зад него се показа и оранжево туловище.

Кзинтът едва се влачеше. Нямаше никакви сили.

— Благодаря ти, Новако — каза Луис. — Имах отчаяна нужда от това състезание. Така врях и кипях от адреналин, че би ми стигнал за цяла война.

Кзинтът заръмжа пресекливо:

— Моят баща… ме остави… да го победя… Не искаше… да ме убива.

— Тъй ли…

— Ти как… ме задмина?

— Сигурно успях някъде в градината.

— Как?

— Брам, предполагам, че знаеш за ловците-бегачи?

— Това понятие не ми е известно — отвърна пазителят.

— Ясно. Новако, повечето хищници се хвърлят върху изпраната жертва, но се провалят девет от десет пъти. Когато плячката им се изплъзне, търсят си по-бавна. Малко месоядни животни си набелязват жертва и я гонят, докато я повалят. Вълците обаче го правят. И хората. Големите котки в моя свят не са ловци-бегачи. И кзинтите не са. Твоите праотци са се научили постепенно, че е по-благоразумно да проследят и издебнат врага, за да не им досажда по-късно, но това вече е гласът на цивилизацията в главите им. Еволюцията не е смогнала да ви промени достатъчно…

— Знаел си, че ще победиш.

— Ъхъ.

Кзинтът примига насреща.

— Ами ако тичахме само до градината?

— Щеше да победиш ти.

— Благодаря ти за урока.

— Аз ти благодаря.

Хм, много любезно. Кой ли го е научил?

— Луис — обади се Брам. — Огледай се. Искам твоята реакция.

Ама че начин да се изразиш…

— Впечатляващо е. Толкова зеленина! От подножията чак до линията на леда: Но не би трябвало да се учудвам. Нали планините са от утайката по морското дъно. Готова плодородна почва.

— Друго ще кажеш ли?

— По някои от тръбите очевидно не се стича флуп. Това обяснява защо има и по-ниски пръскащи планини. Каквото е останало от тях, досега трябва да се е втвърдило до плътна скала. А на най-високите явно има изобилие от воден лед. Виждам, че оттам започват много реки. И си мисля, че тези планини са единственият източник на земетръси в Пръстеновия свят.

— Трудна за обитаване среда, така ли?

— Предполагам. Брам, това сме го виждали преди петдесетина фалана. Ти забеляза ли признаци на живот по пръскащите планини?

— Разстоянието дотам е колкото една обиколка на твоята планета, но вече се уверихме, че има живот. Луис, трябва да се погрижа за храната. Най-заден, Новако, заведете го в трапезарията. И му покажете.

Кукловодът бе напръскал мрежови очи и на четирите стени.

Едното не се използваше в момента. Изглеждаше си като бронзова паяжина. Екран с формата на разлята локва показваше редица тъмнозелени конуси с бели върхове. Във втория страничната стена се изнизваше бавно — изглед от сондата за презареждане.

А в третия двайсетина мускулести космати мъже насочваха с въжета плоча, върху която би се побрала къща с шест стаи. Тя се рееше над главите им. Голяма товарна платформа или част от въздушна сграда. Дърпаха я към Луис… тоест към колата и отмъкнатото мрежово око.

— Оставих ти в кораба запис отпреди шест дни — каза Най-задния, — за да го видиш, щом се събудиш. Това обаче е в реално време.

— Какво са намислили?

Отговори му кзинтът:

— Опитват се на всяка цена да стигнат до страничната стена.

— Но защо?

— Още не знам. Брам може и да се е досетил. Докато машината те лекуваше, той намери твоите приятели, потомците на Строителите, и ги премести на „Скритият Патриарх“. Подчинени са му, както робите на баща ми се подчиняват на господаря си. Само след един ден насочиха кораба надясно. Брам изучава страничната стена.

— Защо? — пак промърмори Луис.

— Не ни обясни.

Най-задния се намеси:

— Никога не съм виждал Брам да проявява страх, но според мен се бои от другите пазители.

Луис веднага схвана връзката.

— Необходимо е да се възстановят двигателите за корекция на орбитата. Иначе Пръстенов свят може пак да се измести. Всеки пазител, който проумява това, е на страничната стена и монтира двигатели. Прав ли съм?

— Ако сме разбрали подбудите им, да.

— А защо Брам не е на стената?

Кукловодът издаде кратък остър звук като кихавица на тромпет.

— Ех, ако пазителите знаеха, че три раси от други светове се опитват да нахлуят тук, а четвърта ги наблюдава от далечна орбита, всички щяха да се струпат в Картата на Марс.

— Да им осигурим ли мощни телескопи? Не, въпреки това ще… Охо!

— Какво „охо“?

— И Брам смята, че мястото му е на страничната стена. Подготвя се. Другите пазители ще се мъчат да го убият.

Главите на Най-задния се спогледаха за миг.

— Както и да е. От „Скритият Патриарх“ можем да оглеждаме страничната стена. Моята сонда е в околослънчева орбита цял фалан, плъзга се край стените и записва. Много нови неща научихме.

Кукловодът изчурулика.

В първия екран се намести само една пръскаща планина. Бледо и тъмно зелено, ливади и гори чак до бялото на леда. На самия връх черна нишка потъваше в гъсто кълбо тъмна мъгла. Дънна утайка от моретата падаше неспирно от тръбата.

Във втория екран страничната стена прелиташе размазана, видяна твърде отблизо. Луис се стараеше да не поглежда натам.

А откраднатото мрежово око показваше…

Той се разкикоти.

Колата на Народа на машините се подрусваше и полюшваше пет-шест метра над земята. Наоколо имаше закръглени могилки като хиляди спящи хипопотами.

Опънати въжета дърпаха товарната платформа. Теглеха ги вече трийсетина мъже от непозната за Луис раса. Имаха леки раници на гърбовете си, не носеха нищо друго. Права черна коса падаше почти до коленете им. Може би нямаха нужда от защита срещу студа.

Бягаха нагоре към билото на един рид, където пък ги чакаха трийсетина космати жени. Те размахваха ръце и крещяха насърчаващо. Сред тях се виждаше и червенокожа пастирка, която се опитваше да покаже накъде трябва да се насочат мъжете.

Ставаше стръмно и вече не тичаха. Жените се струпаха наоколо и също хванаха въжетата. Чуваха се смях и задъхани разговори.

Луис забеляза, че жените имат силни крака — като тези на мъжете. Тълпата преодоля възвишението и тръгна надолу. Всички изчезнаха от екрана — явно се струпаха отзад, за да забавят движението на платформата.

А червенокожата се хвърли към едно свободно въже и се покатери по него.

Платформата се ускоряваше. Помощниците вероятно бяха пуснали въжетата. Могилките растяха бързо пред очите му, добиваха очертанията на внушителни хълмове. Между тях лъкатушеха поточета и се събираха някъде напред. Луис се досещаше, че вижда подножието на пръскаща планина.

От клатенето на платформата започваше да му се гади.

— Така ще се пребият — промърмори накрая. Новака изскимтя присмехулно.

— И аз не мисля, че са постъпили разумно — вметна Най-задния.

В първия екран планината също се уголемяваше. Върхът й вече не се виждаше. Луис различаваше цветни точици и мигащи светлинки по склона. Хм…

— Хелиографи.

— Прозорлив си.

— Едно дете от мършоядите ми разкри тайната, а си мислеше, че ми говори със загадки. Цялата им империя трябва да се опира на съобщенията с хелиографи от пръскащите планини. Според теб как го правят? Мършоядите не понасят дневната светлина.

— Нощем виждат сигналите от осветените планини. Това е лесно, но как изпращат съобщения от тъмните земи? Луис, мисля, че си осигуряват помощта и на някои местни раси.

— Някак им се отплащат. Както и на хората от пръскащите планини. Обзалагам се обаче, че не с ришатра.

— Нямат нужда от особено много вестоносци. Забелязахме проблясъци само по няколко десетки планини. А още няколко хиляди точки за препредаване на съобщения на повърхността биха им стигнали, за да поддържат връзка из целия Пръстенов свят.

— Ами… Онези неща там да не са балони? Най-задния изчурулика отново. Камерата се завъртя.

Двайсетина цветни кръгчета се носеха два — три километра над леда. Още повече бяха те в широките пространства между планините.

— Балони с горещ въздух. Където и да погледнем, виждаме ги да летят от планина към планина.

— Какви разновидности?…

Харкабийпаролин и Кауаресксенджаджок влязоха с подноси в ръце и се смръзнаха.

Кукловодът изсвири остро. Замайващият полет край страничната стена и подскачащите подножия избледняха в бронзовите паяжини. Луис се чудеше как двамата потомци на Строителите не изтърваха всичко и не избягаха с писъци. Но Харкабийпаролин още зяпаше втрещена, а Кауаресксенджаджок й се хилеше.

Аха, мен гледа.

— Аз съм, не се съмнявай. Само че се погрижих за себе си. Жената се извъртя към мъжа и изсъска. Преводачът на Луис предаде думите й:

— Ти си знаел!

— Да, Зелз ми каза.

— Ще ви науча аз, дребни хитреци!

Тя обаче също вече се смееше. Двамата оставиха подносите на масата. Купчинки кафяви и жълти корени, съдове с розова течност. Харкабийпаролин се настани в скута на Луис и заразглежда лицето му от два-три сантиметра.

Струваше му се съвсем естествено, сякаш го бяха правили всеки ден от памтивека. Все едно се бе прибрал у дома.

— Бяхме самотни без теб — промълви жената.

— Там, където ви оставих, имаше много хора.

— Бе ни заповядано да тръгнем — тя кимна към кухнята. Подчинили са се на пазител. И това трябва да им се е сторило съвсем естествено…

— Какво поиска той от вас?

— „Плавайте надясно“ — вдигна рамене Харкабийпаролин. — Понякога ни навестява, оглежда кораба, променя курса. Обяснява ни местните ветрове и течения, казва ни как да хванем риба или топлокръвни животни, какви грижи са нужни за градината. Според него не ядем достатъчно червено месо.

— А, сигурно се обажда произходът му.

— Луис, сега си млад като Кауа. Може ли?…

Отговори й кукловодът.

— Възможно е само за хора и кзинти от кълбовидните светове. За да лекуваме местни човешки раси или кзинти, поне хиляда от себеподобните ми трябва да се посветят на изследвания, траещи десетки фалани.

Жената му се озъби.

Кауаресксенджаджок и Брам влязоха с още подноси. Шест големи, стъписващо грозни дълбоководни риби. Две все още помръдваха, другите бяха опечени на скара и гарнирани със странни растения… Кзинтски зеленчуци. Имаше и купичка със сурови листа от ловния парк.

Луис се взираше в съда с розовата течност.

— Кръв от риби?

— От китове — поправи го пазителят. — Направил съм и пюре от зеленчуци. Не бих могъл да издържа дълго на такава диета. Вашата кухня-робот се оказа чудесна сполука за мен.

Настаниха се около масата. Кауаресксенджаджок донесе двегодишно момиченце с гъста оранжеворуса коса. Луис трудно би разпознал в нея потомка на Строителите. По-голямото момче не се появи.

Прецени, че Брам готви добре, макар гозбите да имаха необичаен вкус. Явно се съобразяваше с предпочитанията на Строителите, а и разполагаше само с растенията от парка. Несъмнено липсваха жизнено важни вещества и микроелементи.

— Колко ли бих издържал с такава храна? — осведоми се.

— Около един фалан, преди организмът ти да пострада сериозно — увери го пазителят и отпи сдържано от кръвта.

Новака вече бе погълнал суровата риба.

— Стигна ли ти? — попита го Луис.

— Да. Който се тъпче, става дебел и муден.

Момиченцето пълзеше към края на масата. Харкабийпаролин изви глава да погледне. Детето се хлъзна и увисна на пръстите си. Държеше се здраво.

— Да не се уплашихте, че ще се удари? — засмя се жената и се обърна към Брам. — Ще оставиш ли Луис поне за малко при нас?

В мига преди пазителят да отговори, погледът му се плъзна по лицата им — преценяващ, дирещ решение.

— Порадвайте се един на друг до утре на обяд. Трябва скоро да се върнем в „Иглата“, Луис. Няма да научим нищо повече, докато не пратим сондата отвъд ръба на стената. Най-заден, затова ли го събуди?

— Разбира се.

Очите на Брам зашариха отново.

— Искам да знам всичко за ръба на Пръстенов свят и за пръскащите планини. Но пазителите по стените не бива да научат за мен. Те са основният ни проблем. Трябва да разбера къде са, колко са, от кои раси произхождат, какви са намеренията, похватите и целите им. Досега трупах сведения, без да предприемам каквото и да било, избягвах да привличам вниманието. Откраднатото мрежово око обаче е твърде близо до страничната стена. Мършоядите очевидно искат да ни съобщят нещо. Скоро ще трябва да се покажа. Очаквам съветите ви.

Новака заговори пръв.

— Ако и други забележат сондата, ще се досетят за присъствието на нашественици. Трябва да си готов да браниш Ремонтния център…

— Да, но сондата издава кукловода, а не мен. И съм готов, разбира се. Най-заден, слушам те.

Кукловодът не каза нищо.

„Той прекъсна доста грубо младока — помисли Луис — Как ли това раздразнително котенце преглъща обидата? Синът на Кхмий дойде да се учи от мен. Но Брам е имал твърде много време, за да го впечатли. Дали не си загубих ученика? Ако исках да спечеля уважението му… Щях да го предизвикам и да го победя в надбягване! Браво на мен. А каква да бъде следващата ми стъпка?“

— Харкабийпаролин, какво знаеш за пазителите? — попита Брам.

Преди години тя беше наставничка в библиотеката на въздушния град.

— Помня изображения на брони, намерени на десетки хиляди километра около града. Очевидно са били предназначени за същества от различни раси, но всичките се отличаваха с огромни шлемове и кухини за раздути стави. Имаме множество предания за спасители и разрушители със страховита външност, с широки рамене и буцести колене и лакти. Никой мъж или жена не могат да се сражават срещу тях или да ги съблазнят. Брам, нима искаш от мен да ти разказвам вехти истории?

— Когато знам какво искам да чуя, ще го науча. А когато питам: „Пропуснал ли съм нещо?“, мога само да се надявам на полезен отговор. Луис? Той вдигна рамене.

— Все още съм два фалана зад събитията.

Вкоравеното лице на пазителя нямаше никакво изражение. Най-задния и двамата потомци на Строителите отвръщаха напрегнато на погледа му. Новака се държеше спокойно, дори проявяваше признаци на досада.

Брам стана и се премести при някаква решетеста конструкция в ъгъла. Тръби, метални полусфери и жици бяха свързани с дървен гръбнак по начин, който не изглеждаше нито смислен, нито случаен. Луис не бе обърнал внимание на странното изделие. Заприлича му на образец от някой смахнат период в земната скулптура. Поне такова естетическо излъчване имаше.

Но пазителят вече наместваше чудото между коленете си, подръпваше струните…

Кукловодът попита:

— Научи ли докрай Реквиема на Моцарт?

— Ще видим. Записвай.

Най-задния запя на своя програмен език към четвъртото мрежово око. Луис вдигна вежди срещу седналата в скута му Харкабийпаролин. Тази щуротия им отнемаше време, което можеха да прекарат заедно… но жената му прошепна:

— Слушай.

Изведнъж пръстите на пазителя се замятаха по целия инструмент и музиката сякаш взриви въздуха.

Новака се надигна недоволен и излезе от трапезарията.

Музика — необичайна, богата, изящно точна. Кукловодът пееше съпровода, Брам поддържаше основата на мелодията. Луис не помнеше да е чувал дори бледо подобие на тези звуци.

 

Беше човешка музика, въздействаше върху нервите му. Изпита неудържим оптимизъм… божествен покой… печален копнеж… мощ за покоряване на светове.

Познатата му музика беше творение на компютри; не я изтръгваха ходила, подритващи или поглаждащи полека изопнати повърхности и бронзови плочи, пръсти, бягащи по струни, твърда уста, подухваща в тръбички с по няколко дупки.

И отгоре на всичко дяволски се натопорчваше. Жената в скута му пък сякаш щеше да се разтопи всеки миг. Остави се вибрациите да минават свободно през него.

Когато и последният акорд отзвуча, той все още седеше слисан.

— Според мен този път се получи добре — реши Брам и остави настрани музикалната скулптура. — Благодаря ти, Най-заден. Луис, би ли ми описал въздействието?

— Шеметно. Аз, ъ-ъ… не, съжалявам! Думите не са подходящи в случая.

— Възможно ли е да се използва като средство при преговори?

Човекът завъртя глава.

— Проклет да съм, ако зная. Брам, а не си ли обмислял възможността да сложиш мрежово око и в Юмрука на бога?

— Защо? Да, разбрах — за да наблюдавам и извън Пръстеновия свят!

— Точно така. Ще имаш неспирна кръгова панорама в плоскостта на еклиптиката. Юмрука на бога е кух конус с размерите на луна и с дупка отгоре. Би могъл да разположиш там грамадна крепост, ако успееш да я закрепиш към основата на света. Ще има обем към една десета от целия Ремонтен център, а и ще е не по-зле прикрита.

— Значи да браня плоскостта на еклиптиката оттам?

Луис се поколеба.

— Е, поне можеш да наблюдаваш. За отбрана… не знам. Всеки враг ще поиска да се крие в сянката на Пръстенов свят. А ако се сражаваш отвъд страничната стена, имаш същия проблем. Антиметеоритната защита не може да стреля през основата, нали?

— Не бива и да разпръскваме силите си. Трябва да господствам над стената и пазителите по нея — отсече Брам. — Утре ще преместим сондата където е необходима. Луис, как ти хрумна тази идея?

— Ей тъй, изскочи ми внезапно в главата. Може пък музиката да ме е разсеяла и мозъкът ми да е поработил на спокойствие.

— А друго не ти ли изскочи в главата?

— Не знам достатъчно за пазителите. В залата за управление на антиметеоритната защита имаше скелет. Не ме пусна да го разгледам отблизо, но е на пазител, нали?

— Утре ще ти го покажа. След като преместим сондата. Луис виждаше в екрана мимолетните ярки искрици над линията на снеговете. Империята на нощните хора се беше разпростряла навсякъде по Пръстеновия свят.