Лари Нивън
Тронът (23)

ДВАДЕСЕТ И ВТОРА ГЛАВА
МРЕЖАТА

„Гореща игла на дознанието“, 2893 г. от н.е.

 

… Ковчег!

Луис, се опита да избута капака, но проклетията не се поддаваше толкова лесно. Присви колене към корема си, за да тласне с крака, после изскочи като гмуркач от вода. Претърколи се по пода и зае защитна стойка.

Чак сега си спомни, че не беше в ковчег, но адреналинът кипеше в кръвта му — достатъчно добра причина да се поразкърши. Какво ли бе ставало тук, докато автолечителят е скърпвал наново организма му?

Глезенът го болеше. На излизане се удари в някакъв ръб. Всъщност — беше му все едно!

Най-много го учудиха усещанията за собственото му тяло.

Едва навършили двадесет години. Луис Ву и десетина негови приятели бяха започнали да си пускат древна програма за обучение по бойни изкуства. Неколцина се отказаха, когато програмата поиска от тях да се ритат и удрят с юмруци дори по лицата. Луис прояви повече инат и се занимаваше цели десет месеца с тази игра на смърт. Накрая все пак му омръзна, а оттогава бяха се източили двеста години…

Но в момента не се чувстваше като пациент, събудил се от упойка след операция, а по-скоро се оприличаваше на боец насред йогацу, в което победата му е сигурна. Настръхнал от сила, претоварен с адреналин.

Страхотно! Да идват насам, всички накуп! Движение!…

Извъртя се и осъзна, че е с голи ръце.

Вторачи се в предната стена на каютата — някаква скалиста местност отминаваше назад с такава скорост, че беше невъзможно да различи подробности. „Иглата“ май фучеше като свръхзвукова играчка за безумци, и то на метри над земята…

Аха, това е само изображение! Нямаше опасност канарите да я смачкат на пихтия. Черният базалт вляво и вдясно, както и докът на совалката под него си оставаха неподвижни.

Видя какво бе ритнал неволно на излизане от автолечителя. Каменно блокче. Преди го нямаше. Съвсем безобиден къс мъртва материя — грубо одялан гранитен куб. Стигаше до коляното му.

Беше сам в кораба.

Разбираше защо Брам бе оставил Новака в състояние на принудителна кома, докато отдели време да го обвърже с договора. Ако се бе събудил сам, кзинтът или щеше да започне да поставя клопки, или да насили някак кухнята-робот да му произведе оръжия. Не проумяваше обаче защо пазителят бе позволил на него да излезе от автолечителя, щом като нямаше никого наоколо.

Колко бързо се учеше този пазител от опита си! Бе наблюдавал поведението на Луис най-много три дни, ако се е включил и в мрежовото око над Града на тъкачите. Дали вече ме познава достатъчно добре и затова ми се е доверил? Едва ли!

Предположи, че Най-задния е пренастроил системата да се отвори веднага щом приключи лечението.

Какво се опитваше да му покаже кукловодът? И Брам досещаше ли се що за игра бе подхванал?

Вторачи се в холоекрана. Дори далечните дървета изчезваха бързо от погледа му. Обширна гора от иглолистни… А право пред него имаше планини и смътно познати облачни форми.

Потрепващият долен ръб в екрана всъщност беше тъмно дърво. Аха, предницата на возило, работещо със спирт — някоя от колите на Народа на машините. Забелязваше се и част от лъскав дебел обръч. Метал или пластмаса?

Мрежовото око, което мършоядите натовариха на колата, вече се намираше върху машина, носеща се стремително над земята.

По краищата на гората стърчаха ръбати скали. Луис прецени, че камерата е на височина петдесет-шестдесет метра. А скоростта? Малко под звуковата. Що за раси бяха способни да понесат такава бързина? Повечето хуманоиди от Пръстеновия свят биха умрели дори само ако напуснат привичната си жизнена среда. А от такова пътуване просто ще им спрат сърцата…

Очакваше ли се от него да измъдри нещо, докато се наслаждава на пейзажа?

Колко време имаше, за да се досети?

Затворен в помещение е размерите на просторна къща под километри застинала лава, кукловодът едва ли би могъл да смята, че притежава свобода на действие. Да, разполагаше с прехвърлящите дискове, но пък те щяха да го пратят там, където чакаха господарите му.

Луис се скастри — вместо да действа, реагираше като послушно куче, което се опитва да разгадае желанията на стопанина си. В гърдите му гореше буйно възвърнатата младост, а нямаше възможност да стори нищо.

„Я седни и се отпусни! Намери с какво да се разсееш. Храна, да речем?“

Имаше активирано меню в контролния блок на кухнята — някаква морска твар, изписана на Речта на героите. Хм, кзинтско сашими! По-добре да не рискува. Поиска от робота да се съобразява с човешката обмяна на веществата, избра френска кифличка и кафе с мляко. Реши, че ще е закуска. А докато чака…

Използва ли прехвърлящ диск, несъмнено ще загуби възможността си за избор.

Но ако го огледа…

Повдигна го за ръба, както бе виждал да прави Брам. Фучащата панорама угасна, смени я схемата на мрежата от прехвърлящи дискове.

Бяха добавени още елементи и връзки между тях. Всъщност няколкото мрежи се сливаха в една. Прехвърлянето, недостъпно за друг освен за кукловод — от каютата в капитанската кабина — оставаше изолирано. Така беше и с още някои двойки от точки. Все пак Най-задния бе пренебрегнал донякъде сигурността заради удобството. Вероятно по заповед на пазителя.

Диаграмата изобразяваше разстоянията в логаритмичен мащаб. В „Иглата“ и около нея схемата беше достатъчно подробна, за да разпознае Луис своята каюта и дока на совалката. Вече имаше точки за прехвърляне из целия Ремонтен център. Откри и Града на тъкачите на стотици хиляди километра оттук. Една точка се намираше далеч вдясно спрямо кораба, почти до страничната стена, на около милион километра. А най-отдалечената — на една трета от окръжността на Пръстенов свят. Стотици милиони километри…

По-ярките линии сигурно отбелязваха включените в момента връзки. Ако се досещаше правилно за значението им… имаше прехвърляне от каютата към дока, после към точката отвъд Големия океан. Брам май щъкаше дейно по света.

Дали бе взел Най-задния със себе си? Или кукловодът се свираше отпред в своята кабина?

Луис си каза, че научи ли това, ще знае и доколко съществува доверие между Най-задния и пазителя. В пилотската кабина кукловодът беше практически неуязвим, корпусът на „Дженеръл Продъктс“ го пазеше от всеки враг. А ако му се пречи да ползва привичните си удобства, ще стане мърляв, ще започне да се чувства зле…

Звън. Френска кифличка с кленов сироп. След секунда се появи и чаша кафе с бухнала отгоре млечна пяна. Луис побърза да се засити.

След това опита да човърка с вилицата контролния модул на диска.

Зъбците се огънаха и се пречупиха.

Засвири песничка през зъби и набра меню „Земя/Япония/сашими“.

Тези хаши наистина приличаха на дървени. Спука едната пръчица по дължина, за да има остър връх. И започна да мести всичко, което мърдаше, в прехвърлящия диск.

Ярки линии бледнееха, други светваха — включваше различни връзки.

Един плъзгач накара всичко да угасне. Щом го върна на мястото му, диаграмата замига. Системата се нуждаеше от уточняващи команди.

Продължи да си играе. След време успя да нагласи разкривен кръг от седем точки, появи се виртуален часовник, а отнякъде засвири смахната музика. Не разбираше мелодичния език на кукловодите, не можеше и да разчете показанията на часовника, но налучка как да го нагласи на „ускорено“.

Стига да не беше сбъркал, затворената верига щеше да го прехвърли в дока на совалката, после в Града на тъкачите, за да види какво се е променило там. Трябваше да навлече скафандър в дока, иначе щеше да вдиша спори от дървото на живота, когато попадне в залата за управление на антиметеоритната защита! Разбира се, не би оцелял без скафандър и върху Картата на Марс. Нямаше да го сваля и при прехвърлянето към най-далечната точка на схемата, която май беше върху страничната стена. После ще продължи към тайнственото кътче на брега на Големия океан и ще се върне в „Иглата“.

Някакви колебания? Пътешествието не би трябвало да му отнеме повече от няколко минути, освен ако се натъкне на нещо интересно.

Постави блюдото сашими върху диска. Никаква промяна.

Разбира се! Ръбът още беше повдигнат за достъп до контролния модул. Луис го натисна надолу. Блюдото изчезна.

Както и схемата в екрана. Той едва се възпря да не подскочи. Отново виждаше бясно носещата се напред кола. И в далечината — пръскащи планини в подножието на странична стена. Бяха доста наблизо по мерките на Пръстеновия свят, на петдесетина хиляди километра.

Мислеше си какво би искал да проучи, ако можеше да поработи с корабния компютър. Реши непременно да помоли Най-задния за това след време. Трябваше да прегледа всичко известно за пазителите. Но къде се губеше онова блюдо?

Зае се с комплекс асани от йога и успя да потисне нетърпението си. Как ли си представяха кукловодите ускореното действие на своите системи?

Блюдото не се появи и след четиридесет и пет минути.

Нямаше да е чудно, ако останалите са в някоя от избраните точки. Току-виж Новака е докопал суровата риба, за да си похапне. Обаче… Не е зле да премисля всичко отначало.

Далечната цел в схемата се бе изместила малко.

Малко, а? Буца заседна в гърлото му. Триста милиона километра по Дъгата, представени в логаритмичен мащаб, а точката се мести?! Нелоша скорост и за междупланетен кораб, поне няколкостотин километра в секунда.

Ами да, това е сондата за презареждане с гориво. Сигурно са сложили нов диск на корпуса й и са я пуснали в орбита покрай страничната стена. А блюдото със сашими е изгоряло като мъничък метеорит.

Луис пак надигна диска и се захвана да човърка. Псуваше и си мърмореше, мъчейки се да не обръща внимание на шантавия оркестър.

— Ето това променя онази връзка… Тандж! А защо не? Ох, нали тъмното означава изключено. Сега да опитаме така…

Поръча си питка от кухнята и я пусна върху диска. Хоп! Вече я нямаше.

Минаха седемдесет минути, откакто откъсна сподвижниците си по неволя от „Иглата“. Всъщност прекъсна им достъпа до целия Ремонтен център. Ако откриеха… Все едно обявяваше война, а и нарушаваше договора.

Но пък какво можеха да сторят?

Понечи да се изсмее, но се задави. Познаваше нрава на кукловодите. Най-задния за нищо на света не би забравил да си присади в тялото резервна система за управление. Разчиташе единствено, че още се колебае кога да възстанови предишните връзки. Може би щеше да изтърпи ровичкането му, но на Луис никак не му се искаше да застане пред вбесения Брам.

Питката се появи отново.

Върху екрана предницата на колата летеше над вода. Планините вече се виждаха вляво и полека се изместваха в посоката срещу въртенето. Значи платформата е завила на… да, шестдесет градуса? Не можа да сдържи широката си усмивка.

Това чудо се движеше по свръхпроводниковата мрежа!

А тя беше част от основата на Пръстенов свят — шестоъгълници със страни по осемдесет хиляди километра. Чрез полетата на мрежата се манипулираха слънчевите изригвания. Очевидно возилото на Народа на машините бе качено върху магнитно-левитационна платформа, измислена от Строителите на градове или съществуваща още от създаването на този свят.

Дали Най-задния знаеше това?

Реагира отново. Явно сега бе затворил сполучливо веригата.

Струваше ли си да рискува?

Луис стъпи на диска.

 

 

От дока липсваха скафандри — един за кукловода, резервният на Кхмий и комплектът, предназначен някога за самия него. Това не означаваше задължително, че всички те са във вакуум. Пазителят може би просто държеше на предпазливостта, използвайки защитните облекла като броня.

Луис скочи от диска, стиснал под мишница скафандър, пояс, шлем и въздушен обогатител. И се пренесе в Града на тъкачите.

Появи се там в неловка поза. Олюля се и изтърва всичко. Огледа се засрамен.

Ярка дневна светлина. Прехвърлящият диск лежеше под наклон върху влажен речен бряг. Никой не се къпеше във вира. Ослуша се за детски гласове, но не чу нищо.

Приклекна да огледа диска и над него прозвуча леко заядлив глас. Падналият наблизо шлем преведе:

— Приветствам те! От коя раса си? Луис се изправи.

— От Народа на небесните кълба. Кидала, ти ли си?

— Да. Значи си от расата на Луис Ву? Старият тъкач се взираше неуверено в него.

— Така е. Кидала, колко време мина, откакто Луис Ву ви напусна?

— Но ти си самият Луис Ву, възвърнал младостта си!

— Вярно е. — Почувства се неудобно под пронизващия поглед на тъкача. — Спах дълго. Добре ли е всичко при вас?

— Благоденстваме. Търгуваме. Гостите идват и си отиват. Но Саур се разболя и умря. Минаха двадесет и две завъртания на небето…

— Саур ли?!

— … откакто ти изчезна, следван по петите от някакво космато същество. Само едно дете от мършоядите видяло. Да, Саур е мъртва. И аз бях на косъм от смъртта. Умряха и две деца. Случва се гостите да донесат болести, опасни за другите, но не и за тях.

— Надявах се да поговоря с нея. Призрак на усмивка по устните на стареца.

— Може, но дали ще ти отговори?

— Тя ми даде добър съвет.

За нищо на света не бива да протакаш…

— След като ти изчезна, Саур ми обясни какво те е мъчило.

— Реших проблемите си. Поне се надявам, че успях. Но попаднах в робство.

— Робство, казваш… Имаш десетки фалани да измислиш как да си възвърнеш свободата.

Гласът на Кидала натежа от умора и горчилка.

Луис се учуди на разочарованието си, че нямаше да беседва със Саур. Би останал да почете паметта й, ако разполагаше с време.

Време… Двадесет и две завъртания на небето, тоест повече от два фалана. Сто шестдесет и пет от тридесетчасовите денонощия на Пръстеновия свят. Бил е в авто-лечителя над половин земна година!

А сега се стараеше да навакса пропуснатото.

— Кидала, кой премести нашия прехвърлящ диск?

— Не знам за какво говориш. А, за това тук ли? Намерихме го сутринта, когато ти изчезна. Не сме го пипали.

По ръба на диска имаше засъхнала кал. Луис виждаше отпечатъци от големи пръсти и драскотини от остри нокти. Не бяха оставени от малките ръце на тъкачите. Друг хуманоид се бе опитал да промени настройката.

Мършоядите. Трябваше да се сети веднага. Зарадва се, че попадна тук денем. Нощните хора дори нямаше да научат, че се е мяркал.

Облече скафандъра.

— Поздрави децата от мен — помоли след малко Кидала и вече беше другаде.

 

 

Мрак.

Той включи прожектора в шлема и различи костите на скелет.

Прехвърли се в залата за управление на антиметеоритната защита. Екраните тъмнееха. Единствената светлина се излъчваше от прожектора му.

Костите като че бяха поставени там от някого, пожелал да ги изучава. Рамка от тънки метални пръти ги крепеше на местата им.

Съществото трябваше да е било с една глава по-ниско от Луис. Всички кости имаха някак изтрит, похабен вид. Ребрата изглеждаха изумително тънки, от пръстите не беше останало почти нищо. Но в залата нямаше ветрова ерозия, нали?! А ставите още се издуваха тежко.

Пазител.

Луис докосна черепа с ръкавицата си. Гладка повърхност. Изтъркана от времето, превръщащо постепенно костта в прах.

Тук липсваше променлив климат. Голите кости бяха изложени в залата поне от хилядолетие.

Дясната тазобедрена става — раздробена; лявото рамо, лакътят и вратните прешлени — счупени или пукнати.

Умрял при падане от високо или пребит до смърт при схватка.

* * *

Паките произхождаха някъде от галактическото ядро. Техният опит да колонизират Земята се бе провалил — в почвата липсвала особено важна съставка за дървото на живота. Но размножителите се пръснали по цялата планета от първоначалните селища в Африка и Азия. В музеите излагат техните кости под имена като Хомо хабилис. Потомците им развили интелекта си. Типичен пример за неотения^[1].

Институтът „Смитсониън“ пък излагаше мумифициран труп на пак-пазител, открит преди векове в марсианската пустиня. Луис бе виждал негова холограма още в курса по обща биология.

Каза си, че съществото пред него може и да е деформиран пак, само да не беше могъщата му челюст.

Пазителите губеха зъбите си при метаморфозата. Жалко, точно те биха могли да му подскажат много за загиналия. Имаше опасност обаче челюстта да счупи твърде дебели кости.

А и тялото беше прекалено удължено.

Нито пак, нито мършояд. Досещаше се кога е загинал пазителят, но преди колко хилядолетия бе се родил? Онзи в „Смитсониън“ беше прекарал тридесет хиляди години в полет от галактическото ядро до Земята с надежда да открие процъфтяваща колония там. Кой знае дати подготовката на експедицията не му е отнела още толкова време. Тези същества се отличаваха с учудващо дълголетие.

Сред боговете на древните гърци Кронос бил най-старият. Убивал децата си, докато някои не му се изплъзнали и на свой ред го погубили. Добре, ще нарече този Кронос!

Глутница вампири убила пазител — изоставения слуга на Кронос.

Брам и Ана сигурно са дебнали дълго господаря си. Години, векове, хилядолетия? Паките-размножители — праотци и на земните хора, и на вампирите — били великолепни бегачи и ловци още на планетата, в галактическото ядро на която възникнали.

А старият Кронос може и да се е отнесъл несериозно към пазители, произлезли от вампирите. В края на краищата, нали преди това те са били лишени от разум твари с отвратителни сексуални и хранителни навици? А той разчитал на своя свръхинтелект, пък и не го измъчвал нагонът.

Както е с Брам. Дали това нямаше да се окаже слабо място, ако успееше да измисли как да се възползва…

Луис се взря напрегнато. Тазът, лявата ръка и черепът са били счупени или спукани малко преди смъртта. Само че откриваше и стари, зараснали счупвания. Кронос си бе трошил гръбнака дълго преди да умре. Хм, дали и гръбначномозъчните нерви на един пазител се възстановяват? Дясното коляно обаче не беше регенерирало в предишния си вид.

Имаше нещо смущаващо в този гръбнак… Прозря какво точно едва когато го сравни с черепа.

Челото се издуваше. По-гладка, по-млада от другата кост. Неравните израстъци по челюстите също имаха такъв вид. На тях приличаше и гръбнакът. Възстановяване след счупването.

Ако Кронос бе победил в тази битка, щял е да оздравее за пореден път.

Да си представя, че разследвам убийство. Знам кой е убиецът, но за да го осъдят, имам нужда от всяка дреболия, от всеки детайл. Защо Брам е поставил тук скелета? Врагът е бил мъртъв, нямало е кой да отмъсти за него… Или двамата с Ана са се опасявали, че ще има и други като Кронос?

Изправен скелет и куп снаряжение в сенките. Стори му се, че нещата са разхвърляни безредно. Убеди се, че първото му впечатление е вярно само отчасти. Изглежда отначало са били наредени прилежно, за да бъдат изучени, но после пазител-вампир ги бе сритал в пристъп на ярост.

Великолепно някога палто с козината навън и колан към него. Още се долавяше слабата воня на кожа и на мършояд, който не се е къпал хиляди години. От вътрешната страна имаше двайсетина джоба с разнообразни форми, вече празни.

Оръжия — нож от стар метал, превърнал се в черна ивица ръжда. Тънък, дълъг цяла стъпка. Две ножчета от рог колкото показалец. Шест метателни ножове, почти еднакви, но дялани от камък, все така смъртоносни както и в деня на направата им. Прът от устойчива на времето сплав, сплескан в края като длето.

Останки от дървени обувки с дебели ремъци. Старателно изработен арбалет и десетина различни на вид стрели. Малка кутия… Паливо? Луис не успя да изтръгне искри от него. Купчина хартии или пергаменти. Карти?

Встрани лежеше телескоп — грубоват, но с великолепно полирани лещи. Я гледай… До него имаше инструменти — блокчета пемза, малки ножове. Брам или Ана, а може би двамата заедно си бяха подредили работилница в опит да възпроизведат оптическия уред.

Твърда черна буца колкото юмрука му. Наведе се да го подуши. Месо… С изтекъл преди хиляда години срок на годност, но пък нали и пастърмата винаги е малко вонлива на мирис и вкус! На един мършояд би му харесала точно такава.

Кога е умрял старият Кронос?

Защо да не попитам?

Още се мъчеше да запълни пролуките в онова, което му беше известно. Щеше да научи повече, като задава въпроси… но само каквото Брам реши да му каже. А времето не стигаше.

Тупна Кронос по раменните кости.

— Довери ми се.

Прекрачи към диска.

 

 

Замижа ослепял и загуби равновесие.

Сви се като морска анемона, пресегна се между коленете си в търсене на опора. Стискаше клепачи, за да спаси очите си от яростния блясък на слънцето.

Лошо наклоненият прехвърлящ диск се плъзна крачка-две надолу. Луис се надяваше, че в момента стиска края му, а не нещо друго. Внимаваше да не шавне.

Светочувствителната лицева плоча на шлема посивя. И вече можа да се огледа.

Пак помисли, че Картата на Марс не е особено правдоподобна.

С лекота би изброил стотина оттенъка на червеното, само че над себе си виждаше тъмна синева, каквото е небето над най-високите земни планини. А и светилото беше прекалено ярко за Марс. Нямаше как обаче да се промени и гравитацията, за да наподоби условията на червената планета.

Но за тукашните марсианци вероятно това беше без значение. Живееха си защитени от слънцето под толкова фин пясък, че течеше като гъст сироп. Може би дори ги пазеше отчасти от твърде силното притегляне.

Очакваше да попадне на Монс Олимпус и май позна. Озова се в горния край на стръмен склон, по който прехвърлящият диск продължаваше да се пързаля.

За какво ли бе мислил Най-задния, когато е избирал мястото?

Ясно. Марсианците са превърнали устройството в капан.

До долу имаше много километри. Луис се притисна към импровизираната шейна.

А тя набираше скорост. Дискът подскачаше като кон, опитващ се да хвърли ездача си. Пръстите инстинктивно се вкопчиха в мъртвешка хватка, закрепи се някак и с върховете на ботушите. Скоро щеше да налети на грамадна скала. Наклони се надясно, за да завие. Не успя. Щеше да бъде страхотен сблъсък!…

След миг се пренесе другаде.

 

 

И стисна още по-силно. Пропадаше в черна пустош.

Не си позволи да писне: „По дяволите, нали го нагласих!“

Държеше се за прехвърлящ диск, закрепен към източена голяма пура — сондата на Най-задния. Наоколо имаше черно небе и безброй звезди.

Корпусът на сондата сияеше. Без да се пуска нито за миг, Луис изви глава да погледне.

Под и зад него се простираше Пръстенов свят. Забелязваше много подробности. Реки като гърчещи се змии, дъното на моретата, права черна нишка — вероятно път, прокаран от Народа на машините.

Тук атмосферата не го пазеше и слънцето се опитваше да го превърне в задушено. Нищо страшно, през този скафандър потта се изпарява. Но навлезе ли в сянка, ще стане лошо. Изобщо не се сети да навлече и термоизолационен слой.

Летеше наравно с горния край на страничната стена, а под себе си виждаше половинки от конуси. Пръскащите планини. От подножията им започваха реки. Значи ги съзерцаваше от около хиляда и петстотин километра. Далеч напред се мержелееше дълъг двоен конус, направен сякаш от паяжина.

Двигател за корекция на орбитата. Лесно разпозна двойния тороид, който до днес смяташе за основна част, но двете пръстенчета явно бяха само изящната талия на огромно устройство. Двигателите на този свят бяха изработени от тел, толкова тънка в сравнение с общите им размери, че ту се виждаше, ту чезнеше. Клетка за уловения слънчев вятър.

Този явно тепърва щеше да бъде монтиран на мястото си. Не сочеше накъдето трябва.

От два века Луис не се бе страхувал толкова.

Нали си получих обратно питката!

Сондата летеше… не, беше застинала, а под нея Пръстенов свят се въртеше с над хиляда и двеста километра в секунда.

Системата се е пренастроила. Изолирах този диск от веригата, но не е приела промяната. Не разбирам програмния език на Най-задния. Какво ли още съм оплескал?

Стискаше с все сила…

Дискът се блъсна в шлема на скафандъра.

Не пускаше и не отваряше очи; Все още. Не се чувстваше във форма да срещне когото и да било. След няколко секунди щеше да е невредим и сам в „Гореща игла на дознанието“.

Огромна лапа с остри нокти хвана рамото му и го обърна по гръб.