Лари Нивън
Тронът (21)

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
ИСТОРИЯТА НА БРАМ

Антиметеоритна защита, Ремонтен център, 2892 г. от н.е.

 

Картата на Марс се издигаше на повече от тридесет километра над Големия океан и представляваше плоска проекция на червената планета с център северния полюс, в мащаб едно към едно. Откъм външната страна на Пръстенов свят нямаше вдлъбнатина, която да покаяна къде се намира Картата.

Луис вече бе виждал огромни кухини в Ремонтния център, но в тази попадаше за пръв път. Пространството наоколо сякаш ставаше безмерно от гъстия здрач. На дълги прътове стърчаха устройства, напомнящи за скелети в кресла с подвижни клавиатури по страничните облегалки. А елипсовидната стена отсреща беше обзорен екран, висок десетина метра.

В звездната система на Пръстенов свят липсваха планети или астероиди. Създателите на конструкцията или ги бяха разчистили, или — използвали за строителен материал. Част от засенчена странична стена едва-едва блещукаше на черния фон. Усилената светлина правеше звездите твърде ярки на екрана, където примигваха и четири зелени кръгчета — бележещи курсори.

— Открих още четири — съобщи Най-задния. Намираше се до стена със струпани индикатори и превключватели. Най-сетне Луис разбра къде е попаднал — тази система изкривяваше магнитното поле на светилото. Бе зърнал холограма на залата преди единадесет години, когато кукловодът управляваше антиметеоритната защита.

Значи въздухът тук гъмжеше от спори на дървото на живота.

Изглеждаше доста спретнато, ако не се брои… Хм, виж ти.

Някакъв силует едва се различаваше в плътната сянка насреща. Застинал в заплашителна поза, прекалено тънък и остър на места. Аха — кости. Скелет на същество, готвещо се да нападне.

А около него май беше разпръснато в безпорядък чудновато снаряжение.

Има време и за това.

— Трябва да си довърша проверката на скафандъра — обади се Луис. — Незабавно ли имаш нужда от мен?

— Не. Най-заден, покажи ми другите четири кораба.

Никой миньор в астероидния пояс на Слънчевата система не би си позволил да издърпа във вакуум човек, който не се е уверил, че всички системи в скафандъра му работят надеждно. Грубост, дори гибелна небрежност. Дали пазителят бе разчел за частица от секундата всички показания на уредите? Или поставяше на изпитание готовността на Луис да рискува? А може би — сприхавостта му?

Най-задния бе стъпил върху един товарен диск. Издигна се на метър и устите му се протегнаха към някакъв контролен уред. Екранът сякаш връхлетя към оранжево, почти правилно кълбо, белязано с черни точки и запетаи. Кзинтски кораб, вероятно построен преди стотици години, много по-късно оборудван с хипердвигател.

Изображението се смени. Следващият звездолет изглеждаше тромав — дълъг, бавно въртящ се около оста си лост с мехур накрая. Луис не разпозна чий е.

После се появи чудато сивочерно тяло, подобно на болен картоф, видян през мъгла.

— Създателите на Пръстеновия свят са оставили само най-отдалечените комети — обади се кукловодът. — Може би са прекалено много, затова не са ги почистили докрай…

— Запас от въздух — отсече пазителят. — За да възстановяват загубите от атмосферата над страничните стени.

— … Да, вероятно. Сега виж тук…

Мигащият зелен курсор обкръжи кратер върху прото-кометата. Дълбокото сканиране показа неясна структура под ямата.

— Коя раса е построила това? — попита човекът от буци.

— Трудно е да се прецени. Всички минни разработки имат такъв вид — приличат на коренова система. А тук…

Пак въртящ се лост, но видян отстрани. Познати планетарни апарати с късички крилца се бяха налепили навсякъде по него.

— Тези са на Обединените нации — властта в света на Луис Ву.

Луис тъкмо бе привършил проверката. Оказа се, че при нужда скафандърът ще поддържа живота му седмици, ако не и месеци наред.

— Добре. Сега е мой ред — изрече пазителят.

Стъпи върху друг товарен диск и се издигна. Деформираните му ръце пипаха вещо и пъргаво за разлика от неуверените действия на кукловода. Втори екран показа слънцето затъмнено до поносим блясък.

Минаха няколко минути. Изведнъж от светилото се изстреля ярък шнур и започна да се изкривява в магнитното поле.

— Доколкото разбирам, каниш се да ги изтребиш — подхвърли Луис.

— Съгласен съм — отзова се веднага Най-задния. — Те са нашественици.

— Такива бяхме и ние.

— Вярно. Ти здрав ли си вече?

Луис раздвижи пръстите на провесената си ръка.

— Оздравявам. А и няма особено значение, ако ще се пъхам във вълшебния ти автолечител. С какво се занимавахте тук?

— Унищожихме шест големи звездолета и цял флот от тридесет и две совалки. Те бяха най-близо до слънцето, напълно уязвими. А тези, последните, са толкова далеч, че най-много да ги вбесим, като ги обстрелваме. Склонен съм напълно да пренебрегна инсталацията в кометата. Само ще кипнем малко лед. Открих и кораб на Аутсайдерите на една още по-отдалечена комета…

— Тандж! Ей, човек от буци, да не си гръмнал и техен кораб?

— Най-задния настоя да не го правя.

— Чудесно. Много крехки създания са, но пък разполагат с технологии, които дори не бихме могли да опишем на нашите езици. Впрочем нямат нужда от нищо, което ние притежаваме, а каквото поискат, купуват си го. Напълно безсмислено е да навредиш на Аутсайдер.

— Харесваш ли ги?

Малко изненадващ въпрос.

— Да — призна Луис.

— Какво търсят тук?

Той вдигна рамене в скафандъра си.

— Космосът е пълен с планети, но има само един Пръстенов свят. Аутсайдерите са любознателни.

Протуберансът се удължаваше все повече.

— Провери и ме укори, ако има за какво — обърна се пазителят към Най-задния.

Пръсти като нанизани на връв орехи заиграха по стената. Кукловодът наблюдаваше.

— Всичко е наред — заяви след малко.

Гледката някак предразполагаше към отпускане и леност. Трябваше да минат часове, докато слънчевото изригване придобие необходимите характеристики. Лазерният ефект на свръхпрегряване също щеше да продължи няколко минути. А със скоростта на светлината би се движил още много часове до мишените.

Луис мислено си поигра с идеята да спасява някого в последния момент и я захвърли небрежно.

Не дължеше нищо нито на Обединените нации, нито на копоите им. Нищо не го подтикваше да брани и кзинтските кораби. Невъоръжен и ранен не би могъл да се изправи срещу пазител, произлязъл от която и да било хуманоидна раса. Съзнаваше, че ще е голям късметлия дори да опази живота си, щом отново се бе забъркал в този прастар танц на борбата за надмощие.

Договорът също не изискваше от него да спасява жертвите на човека от буци. Пък и корабите наистина бяха нахлули със завоевателски цели.

— Посочих му една наблюдателна станция, оставена от моята раса — сподели Най-задния. — И без това сега на власт е фракцията на консерваторите. Няма да им липсва.

— Предполагам. Човеко от буци, изкушавам се да те нарека Дракула — в чест на архетипа на всички измислени вампири в моя свят.

— Тогава угоди на прищявката си.

— Не. Пошло е. Ти си пазител, първичната движеща сила сред вампирите. Нека да те наречем Брам. Би ли ми казал вече какво искаш от мен?

— Онова, което ще е най-добро за моята раса. Вампирите са изложени на три заплахи и всяка от тях е опасна за всички по Дъгата, включително и за вас. — Човекът от буци не откъсваше погледа си от лицето на Луис, докато говореше. — Първо, ако вампирите се размножат прекалено, изтребват твърде бързо плячката си. Разумните раси биха имали сериозен стимул да измислят как да се отърват веднъж завинаги от тях. Затова аз не искам нито една вампирска разновидност да привлича вниманието към себе си. Вие пък едва ли ще пожелаете ние да плъзнем навсякъде.

— Нима ти си помагал на унищожителите на вампири? А, не, това вече е налудничаво. Нали те също са от твоята раса?

— Не, Луис, не са от моята. По Пръстеновия свят има може би стотина вида вампири, някои от които се различават много помежду си. — Ясно. А коя част от него обитава твоята раса? Брам се престори, че не е чул въпроса.

— Луис, уверявам те, че с нищо не съм помогнал за съюзяването на няколкото вида в похода им срещу Здрачното леговище. Но те намериха елегантно решение на проблема си, нали?

— Ъхъ…

— Сега за втората заплаха. Нашествениците от космоса застрашават самото съществуване на Пръстенов свят.

Луис кимна.

— Един междузвезден боен кораб като нищо може да запрати някой метеорит по структурата. Тъй че внимавай за подозрително доближаващи се комети.

— Третата заплаха са самите пазители заради битките помежду им, в които не се спират пред употребата на всякакви оръжия.

— Добре де, а с колко пазители имаме да се разправяме в момента?

— Трима или повече са заети да възстановяват инсталациите по страничните стени. Наглед задачата поглъща цялото им внимание, но се налага да ги държа под око.

— Знаеш ли от кои раси са произлезли?

— Да, важен въпрос. Господарите сред тях трябва да са вампири. Останалите, ако ги има, са слуги, подбрани измежду местните видове. Луис, би могло да се спори дала.

— Тандж! Как се развъдиха толкова пазители-вампири по Пръстеновия свят?

— Дълго и сложно е за обясняване. А и защо да споделям с теб фактите?

Луис внимаваше да не обвърже себе си или Най-задния със задължението да издадат всичките си тайни. Как обаче да убеди Брам да сподели своята?

— Ти решаваш. Но първо си изясни какво всъщност искаш. И дали ние можем да ти го дадем. После прецени точно колко е нужно да научим, за да си вършим добре работата.

Издутата ръка се стрелна по стената. Пазителят замислено изрече:

— Вие си пазите тайните. Защо да ви разкривам своите? И без това се задължихте да ми се подчинявате.

Да опитаме иначе…

— Ти унищожаваш корабите. Разбирам подбудите ти, но ако пропуснеш някой от тях? Няма по какво да съдиш как ще постъпят съществата в него. Ние тримата — аз, Новака и Най-задния — единствени сме ти подръка. Надяваш се да ни наблюдаваш и по нашите реакции да предвидиш какво ще сторят нашествениците. Как да реагираме, ако не знаем нищо?

Извитият плазмен шнур вече се опъваше и изтъняваше.

— Най-заден? — повика Брам.

— Остава още малко, докато протуберансът бъде насочен точно в желаната посока.

— Ще довършиш ли задачата?

— Всичките четири цели ли искаш да унищожа?

— Не се занимавай с кометата. Луис, възможно ли е да реагираш естествено, щом ти е известно, че те наблюдавам през цялото време?

— Когато ме наблюдават, отвръщам със същото. Включи и това в преценката си. Брам, кой си ти все пак? Как един вампир се е промъкнал в Ремонтния център?

— Открих входовете по логически път.

Луис чакаше търпеливо.

— Виждал ли си — продължи пазителят — как се държат хуманоидите, които не само произвеждат гориво за Народа на машините, но и пият от него?

— И аз съм го пил.

— А аз не съм. Сега си представи, че си закърмен с това гориво още от млякото на майка си. Но десетки фалани по-късно се събуждаш изтрезнял за пръв път… и пращиш от енергия и желание да действаш. Родих се… не, бях преобразен преди седем хиляди и двеста фалана. Навсякъде около мен имаше трупове — десетки от себеподобните ми и един непознат, с издути стави. Моите стави също бяха издути, нямах пол. Измъчваха ме студ, глад и рани от скорошната схватка, но вече подреждах в ума си загадките на света. Още трима се събуждаха, променени също като мен.

— Убили сте пазител?! — възкликна Луис. — Не, вампирите не са толкова умни, че да го хванат в капан…

— Този си беше хванат по рождение и превърнат в слуга.

От кого ли?

— Слушам те, продължавай!

— Градът се опираше на отвесна скала и една грамадна колона. Аз се бях родил в сянката му. Вечно гладувахме. Някаква рампа се виеше по колоната, водеше към миризмата на плячка, но опитахме ли се да се катерим по нея или по скалата, натъквахме се на сплетени остри железа. Машини излитаха от града или се връщаха в него. Никой никога не минаваше по рампата. Когато се превърнахме в пазители, досетихме се защо животът ни е бил подреден така. Според мен сме били допълнителна защита…

— Да, чудовищата в крепостния ров — съгласи се Луис. — Нападащите врагове биха налетели първо на вас, преди с тях да се заемат истинските бранители.

— Това е най-правдоподобната хипотеза. Настъпи време на лишения, когато машините престанаха да пристигат в града. Поражение във война, политически игри, бандити в околните земи?… Все едно. Ние, вампирите, знаехме само, че отгоре почти не хвърляха боклук, намаляха дори мръсните води. Животните, които се хранеха с отпадъците, се преместиха другаде. Ние пък зависехме от тяхната кръв. След много дни желязната преграда се издигна и големи кутии се спуснаха по рампата. Мъчехме се да ги отворим, да стигнем до кръвта вътре. Техните колела ни газеха. И един невъобразим боец се мяташе около возилата, убиваше всеки, който успееше да ги доближи. Остана след като те се отдалечиха, изтребваше ни, за да не ги последваме. Не отвръщаше на зова ни…

— Какъв зов?

— Оказа се неподатлив на нашата миризма. Това ни разяри. Не бяхме срещали пазител дотогава. Чувствахме се тъпи, вбесени и гладни. Накрая повалихме уродливото същество, скупчихме се отгоре и изсмукахме кръвта, останала в тялото му след битката. Гладът ни терзаеше така, че пихме и от мъртвите си себеподобни. После всички изпаднахме в сън като смърт. Събудих се преобразен. И помнех какво ме е сполетяло, а паметта беше нещо съвсем ново за мен. Мнозина бяха вкусили кръв на пазител. Някои умряха в съня си. Оцеляхме четирима. По миризмата познах любимата си самка.

— Отдавна се питах дали вампирите са моногамни.

— Това какво означава?

— Само с една самка ли се събирате през живота си.

— Не. Когато тя няма миризмата на моята раса, значи е жертва. Изсмуквам вените й до сухо, докато се сношаваме. Ако носи миризмата, може и нищо да не я заплашва. Но ние умирахме от глад, Луис. Аз и моята самка… Как да я нарека?

Човекът се чудеше на разпаления му разказ. А отначало дори трябваше да убеждава Брам! Дали пък пазителят бе попаднал на внимателни слушатели за пръв път в живота си?

— Съгласен ли си да я наричаме Ана?

— Добре. Двамата с Ана винаги имахме желанието да стискаме устни, когато се събираме. Разбира се, след превръщането си в пазители вече не се сношавахме, но помнехме взаимното доверие.

Споменът връхлетя неочаквано Луис и той изтръпна. Да се доверяваш на вампирка?!

Онази твар, която го нападна преди дванадесет години, тогава му изглеждаше пламнал от страст ангел. После напипа в пепеляворусата коса твърде малък череп. Едва ли който и да е хуманоид от Пръстенов свят беше способен да проумее какви всъщност са вампирите.

Забеляза, че Най-задния слуша — едната му глава обърната към Брам и Луис, другата — към приборите за управление.

— Четиримата тръгнахме да оглеждаме заедно с десет от нашите размножители, които бяха твърде млади, за да минат през промяната. Мислено съставях карти навсякъде. Градът имаше формата на триъгълник — основата опряна в скалата, върхът — на колоната, която нагоре се превръщаше в кула. Събаряхме врати, разбивахме прозорци, но открихме само неколцина хуманоиди, заключили се в кулата. Когато размножителите ни се нахраниха, а и ние утолихме малко глада си, последвахме друга миризма. Отведе ни към по-добре укрепено място, където двама пазители бяха живели над таен склад, пълен с жълти корени. Познаваш ли ги?

— Да. Дървото на живота.

— Двамата с Ана веднага прозряхме, че и тези корени вече са кръв за нас. Без тях щяхме да загинем. Убихме останалите.

— А онзи, първият пазител?…

— Изучих внимателно тялото на някогашната жена. Беше по-дребна от мен, с яка челюст за дъвчене на жилавите клонки от храстите по тези земи. Имаше само първобитни инструменти. Би се, за да спаси размножи-тели от своята раса, пожертва се, за да минат те невредими през нас, вампирите. Луис, повечето животни, както и повечето хуманоиди оцеляват само в определени условия, които съществуват на едно-единствено място. Представи си, че твоята раса е прикована към речно устие, гора, усамотена долина, пустиня или блато. Като пазител ставаш по-приспособим, но скъпоценните за теб същества обитават само това място. И друг пазител, не толкова ограничен по природа, може да ти отнеме всичко, ако не му се подчиняваш.

— Ти откри ли някакви признаци?

— О, да, бяха навсякъде, направо пълзяха по раменете ни, за ни ухапят по шиите! В онзи дом над корените са живели двама пазители. Единият е служел на другия. Господарят е бил на почти осемдесет хиляди фалана и е принадлежал към друга раса, вероятно променила се или вече измряла. След хиляди фалани отново усетих и познах миризмата му. Гладът бе прогонил и него от Клиновидния град. Подчиненият останал, за да спаси расата си.

— И кръвта му те е превърнала в пазител!

— Очевидно.

— Вирусът… Значи променящият генетичната структура вирус от дървото на живота се съхранява дори в кръвта на пазителите.

Стори му се забавно. „Вампирите добиват безсмъртие, като изсмукват кръвта на безсмъртните!“

Само че никак не му беше приятно да зависи от волята на един пазител-вампир.

Плазменият шнур се точеше на десетки милиони километри в пространството. Най-задния се рееше под купола на залата, но едната му глава още ги наблюдаваше. Не беше ли далечко, за да подслушва? Или… някой особено чувствителен микрофон…

Попита пак:

— Как проникна в Ремонтния център?

— Корените щяха да ни стигнат за около сто фалана. Трябваше да намерим източника им или да умрем, когато свършат. С Ана се научихме да четем. От намереното в Клиновидния град узнахме, че има и други градове с библиотеки. Подбрахме един с по-студен климат, за да прикриваме външността си под широки дрехи. Смятаха ни за гости отдалеч. Плащахме си данъците, купихме земя, скоро получихме достъп на пълноправни граждани до библиотеката на Народа от устието. И там прочетохме достатъчно, за да се досетим за Ремонтния център под Картата на Марс. Запътихме се към Големия океан и го прекосихме. Направихме си надуваеми обвивки, за да бродим, покрити с тях, по Картата. Въпреки че предпочитам вашите скафандри… Все пак оцеляхме, докато открием вход.

— И не започнахте схватка за последните корени преди това?

Така е. Вампирите нямат съзнание. Затова пазител от тази раса започва всичко отначало — свръхумен след прераждането си, без да му пречат предразсъдъци, някогашна вярност или обети. Ако някой хуманоид не може да има пазител от своята раса, следващият му най-добър избор е бивш вампир.

Все пак сте щели да се вкопчите един в друг за последния корен… Луис не изрази гласно съмненията си. Не знаеше дали е прав.

— И сте намерили онзи стар пазител. Как? Защо се сражавахте с него?

— За да определим кой ще закриля най-добре Дъгата и всичко по нея.

— Той се е справял чудесно дотогава, нали? По негово време сигурно са възниквали и загивали цели раси, цивилизациите обаче са процъфтявали, докато…

— Двамата с Ана го победихме. — Брам се озърна. — Най-заден, докъде стигнахме?

Луис пак се взря в сумрачния скелет. Досещаше се чии останки вижда.

— Как го докопахте? Та той е бил на осемдесет хиляди фалана!

Почти един милион завъртания на Пръстеновия свят. Двадесет хиляди земни години.

— Толкова време, а вие сте го убили…

— Принудихме го да дойде тук. Най-заден!

— Насочих антиметеоритната защита към трите мишени — докладва кукловодът отгоре. — Още минимум два часа не бихме могли да проверим резултатите. А ще изминат най-малко три, докато инсталацията в кометата забележи попаденията и предприеме нещо. Останалите няма как да се отместят от линията на лъча — какво би ги предупредило по-бързо от скоростта на светлината?

— Мнението ти за моя избор?

— Ние предпочитаме да постигаме целите си, като даваме на другите раси каквото те искат.

— Луис Ву, очаквам и твоята реакция.

— Започна нещо, което не ти е по силите да спреш. Нападна два бойни флота… или три, ако включим и Флота на световете. Брам, политическите структури също остаряват и издъхват, но информацията вече не се губи. Имаме прекалено съвършени средства за съхраняването й. Някой ще се опитва да пробие защитата на Пръстенов свят, докато в тази Вселена има протони.

— Значи и пазител ще бди над Дъгата, докато има протони!

— Може би е нужен не само един. Нашествениците не се стремят единствено да завземат огромна територия. Ще човъркат, ще променят и накрая сигурно ще повредят нещо. Както Строителите на градове са свалили двигателите за корекция на орбитата, за да имат наготово междузвездни кораби.

Луис млъкна, но човекът от буци явно очакваше още, затова той добави:

— Мисля, че е грешка пазител-вампир да се заеме с това.

— Такъв имате. И съпротивата срещу него може да се окаже още по-ужасна грешка…

Не продума, предъвквайки мислите си. Брам извади нещо от своя елек. И то беше издялано от дърво, но по-голямо от предишната флейта. Звучеше дълбоко, наситено, а пръстите на пазителя почукваха ритмично по инструмента. Мелодията уталожи раздразнението на Луис.

Изчака печалното свирукане да свърши и заяви:

— Имаш нужда от следяща система извън Пръстеновия свят. Антиметеоритната защита зависи от слънцето и не може да порази нищо, което се крие под основата на конструкцията.

— Ела! — заповяда Брам. — И ти, Най-заден. После ще се върнем да проверим дали някой ни се е изплъзнал.

Пръстите му се усещаха както ако бръкнеш в чувал с мраморни топчета. Дърпаше с неустоима сила. Луис по неволя закрачи бързо. Само се обърна да погледне приведения заплашително скелет. После пазителят го бутна към прехвърлящия диск.

 

 

Попаднаха в дока на совалката.

Човекът от буци му помогна, като пазеше ранената му ръка и внимаваше да обърне скафандъра така, че никакви полепнали спори да не се разнесат из въздуха. Но къде ли беше кукловодът?

Брам го дръпна към другия диск и те се прехвърлиха в каютата на екипажа. На Луис и през ум не му минаваше да се съпротивява. Как ще се мери с такава мощ…

Пазителят клекна пред една гладка стена.

— Най-задния извикваше оттук образите в своята кабина. Да проверим дали съм го наблюдавал внимателно.

Извади от джобовете дървените си инструменти и се захвана за работа.

Светна схемата на прехвърлящите дискове.

После изглед от Града на тъкачите.

В това време кукловодът се появи в дока, а след секунда беше при тях.

— Моля да ме извините, че се забавих.

— Проверяваше колко сигурни са предпазните ми мерки, нали? — изгледа го Брам. — Сега събуди кзинта. По-късно ще искам да следя отблизо местата по страничната стена, където пазители възстановяват двигателите. Изпрати натам сондата си за презареждане.

Най-задния прочете данните по екраните на автолечителя, натисна нещо и отскочи, щом капакът се надигна.

Новака се изправи с едно пъргаво движение, готов да се изпречи срещу цяла армия.

Човекът от буци вече държеше в ръце лазерното фенерче и променливия нож, макар Луис да не го бе видял как си бърка в джобовете. Брам се увери, че кзинтът се е успокоил, и попита:

— Новако, ще поемеш ли задължения към мен съгласно условията в договора на Луис Ву?

Младокът се извъртя и потърси с поглед посочения му от неговия баща наставник.

— Да се съглася ли?

Луис преглътна напиращите възражения.

— Да.

— Приемам условията на договора.

— Излез от автолечителя.

Новака се подчини, Брам веднага отведе Луис към грамадния отворен ковчег и му помогна да се настани вътре.

Най-задния беше зает с друго. Шарени точки и дъги се преливаха и въртяха в пилотската кабина като отговор на издаваните от него напеви. Изведнъж той засвири фалшиво.

— Сондата!

— Казвай — подкани го пазителят.

— Погледни! Свалили са прехвърлящия диск от сондата! Почакай малко… — Кукловодът почукна с едната си глава по стената. Сега вместо от камерата на частично потопената сонда те вече гледаха от мрежовото око в скалата. — Ето го!

Устройството за телепортация лежеше на брега до Дома на Съвета.

— Никой не се и опитва да го скрие — обади се Луис от автолечителя. — А малкият диск с деутериев филтър още ли е в носа на сондата?

— Да.

— Чувствам се едва ли не поласкан. Някой иска да се завърна.

— Това е кражба!

— Е, да. Само не издребнявай. По-добре върни сондата тук и монтирай друг диск на корпуса. Новако, сега Най-задния ще ти прочете договора. Не се опитвай да навредиш на никого от двамата. Събудете ме, когато машината приключи с мен. Кухнята-робот може да изхрани един кзинт, както и пазител-вампир. Ще се справиш ли с положението?

— Да.

— Хубаво.

Не без сериозни опасения Луис се отпусна в кухината. Капакът над него се затвори.