Лари Нивън
Тронът (2)

ПЪРВА ГЛАВА
ВОЙНА НА УХАНИЯТА

2892 г. от н.е.

 

Облаците покриваха небето като сива каменна плоча. Жълтеникавата трева изглеждаше доста спаружена — твърде много дъжд, твърде малко слънце. Разбира се, никой не се съмняваше, че светилото е точно над главите им и Дъгата на света не е изчезнала изведнъж, но Валавиргилин не ги бе виждала от двайсетина дни.

Колите продължаваха на високите си колкото човек колела през неспирната пелена от ситни капчици, газейки избуялата трева. Вала и Кей бяха на седалката за водача, Барок стърчеше над тях като наблюдател и стрелец, а дъщеря му Форн спеше под навеса.

Може би този ден… може би след малко…

Сабарокареш посочи напред.

— Това ли търсеше?

Валавиргилин се изправи на седалката, но едва-едва различи къде свършва степта и започва опосканата до корени равнина.

— Ето какво остава след тях — ненужно напомни Кейуербримис. — Скоро ще видим стражи или косачи. Слушай, старша, не проумявам как тъй си знаела предварително, че тук ще има тревопасни великани. Аз поне за пръв път пътувам толкова надясно. А ти нали си от Средищния град? Той е на стотина пеши прехода вляво.

— Мълвата стигна и до мен — отвърна тя.

Не понечи да я разпитва повече. Търговците си пазеха тайните.

Стигнаха до окосеното поле и завиха. Едва подаващите се стъбла им бяха отдясно, високата до раменете трева — отляво. Далеч напред кръжаха и се спускаха птици. Едри тъмни силуети. Лешояди.

Кейуербримис докосна ръчните си оръжия, сякаш искаше да почерпи увереност от тях. Зареждаха се откъм цевта и бяха дълги наполовина колкото ръката му. Едрият Сабарокареш се вмъкна обратно във въртящата се куличка. Оръдието бе монтирано върху товарния корпус. Може би щяха да имат нужда от него. Другите коли се раздалечиха от двете им страни, за да прикриват Кей и спътниците му, докато те проучват територията.

Птиците се махнаха, оставяйки навсякъде след себе си черни пера. Бяха двайсетина и личеше, че са преяли и едва летят. С какво ли се бе нахранило такова голямо ято?

С трупове. Дребни хуманоиди с изострени нагоре черепи. Костите бяха почти оглозгани. Стотици тела! Биха изглеждали като на деца, само че чедата им също бяха наоколо, още по-мънички от възрастните.

Вала се взря, за да провери дали са носили дрехи. В непознати земи отначало е трудно да прецениш кои хуманоиди са разумни.

Сабарокареш скочи на земята, стиснал оръжието в ръцете си. Кейуербримис се поколеба, но нищо не се нахвърли върху слезлите. Присъедини се към тях. Форанаидлай надникна сънено през прозорчето и ахна. Момичето беше на шейсетина фалана, тепърва навлизаше във възрастта за задомяване.

— От снощи са — съобщи Кей след малко.

Смрадта от разлагането все още не се усещаше силно. Щом мършоядите не се бяха появили преди птиците, значи съществата са били избити малко преди зазоряване.

— Как са умрели? — попита Вала. — Ако нравите на тревопасните великани по тези земи са такива, нямаме работа тук!

— Възможно е и птиците да са ги унищожили. Костите са спукани от твърди човки, за да бъде изсмукан костният мозък. Старша, тези тук са от расата на събирачите. Виж, накичени са с пера. Следват групите на косачите. Ловят смирпи или огнеточки, изобщо всичко, което се крие по дупки в земята. А след косенето скривалищата на гризачите се оголват.

Вярно, имаше тъмночервени и зелено-лилави пера, не само черни.

— Добре де, какво е станало тук?

— Позната ми е тази миризма — промълви Форн.

Да, долавяше се и нещо друго освен вонята на гнило. Не беше неприятно само по себе си… но Форанаидлай настръхна.

Валавиргилин бе наела Кейуербримис да води кервана, защото беше от местните и й се стори опитен и умел човек. Той подбра останалите. Никой от тях не бе идвал толкова далеч надясно.

Вала знаеше повече за това място от всички тях, взети заедно… стига да не се заблуждаваше къде е попаднала.

 

 

— И защо ги няма?

— Може би ни наблюдават — предположи Кей.

Валвиргилин виждаше надалеч, стъпила върху предницата на колата. Степта беше плоска, тревата — окосена. Великаните пък достигаха на ръст по седем-осем стъпки. Дали обаче можеха да се крият там, където стръковете се издигаха наполовина от тази височина?

Търговците бяха наредили колите си в триъгълник. Ядоха плодове и корени от запасите си. Сготвиха и някакво местно растение с корените. Нямаха прясно месо този ден.

Не припираха. Повечето хуманоиди ставаха по-сговорчиви, след като хапнат. Ако и тревопасните великани мислеха като Народа на машините, биха оставили непознатите да заситят глада си, преди да пожелаят да общуват с тях.

Не се появи пратеник. Керванът продължи нататък.

Трите возила напредваха мудно по равнината, без да ги теглят впрегатни животни. Големите квадратни дървени платформи имаха по едно колело във всеки ъгъл. Разположеният в средата на задната половина мотор задвижваше още един чифт колела. Товарният корпус по-напред приличаше на стоманена къща с дебел комин. Под предната седалка бяха монтирани големи листови амортисьори. Някой дивак би могъл да се озадачи от куличката върху товарния корпус, но защо да се тревожи, ако никога не е виждал оръдие?

Щеше да му се стори безобидно.

Върху билото на далечен хълм различиха смътно два силуета с цвета на златистата трева — хуманоиди, прекалено едри, за да са хора. Вала успя да ги зърне едва когато единият се обърна и се отдалечи през степта в тежък тръс. Другият затича по рида към място, откъдето щяха да минат колите.

Изчака ги, взрян в тях. Наистина по цвят се сливаше с тревата — златиста кожа, златиста грива. Огромен. И въоръжен с голям извит меч.

Кейуербримис отиде напред да се срещне с великана. Валавиргилин караше колата зад него, сякаш е голямо дружелюбно товарно добиче.

Разстоянието изкривяваше странно търговското наречие. Кей се бе опитал да научи Вала на някои разлики в произношението, както и на нови думи и промени в значението на познатите. И в момента тя се вслушваше напрегнато, за да разбере какво казва спътникът й.

— Идваме с мир… искаме да търгуваме… ришатра?

Погледът на грамадното същество шареше по бузите на Форн, Вала, Кей и Барок. Личеше, че му стана забавно, макар че лицето му беше по-космато от техните. Хубавичката Форн беше още млада, затова гъстият мъх по линията на брадичката й тепърва започваше да се къдри. Косъмчетата на Вала пък, разположени на същото място, белееха елегантно. Другите хуманоиди често се заплесваха по обраслите лица на Народа на машините, като най-вече зяпаха жените, разбира се.

Великанът изслуша бърборенето на Кей, после мина покрай него и седна на широката странична стъпенка. Облегна се на товарния корпус, но след миг се дръпна рязко от сгорещения метал. Възвърна си самообладанието и посочи да продължат напред.

Едрият Барок стоеше на поста си над великана. Форн се покатери при баща си. И тя беше необичайно висока, ала в сравнение с новия си познайник всички изглеждаха недорасли.

Кейуербримис попита:

— Натам ли е вашият стан?

Диалектът на великана се разбираше трудно.

— Да. Идвате. Вие иска подслон. Ние иска бойци.

— Как практикувате ришатра?

Естествено беше търговците да питат първо за това, а въпросът би трябвало да е особено интересен за подчинен мъжкар в ордата… стига тукашните тревопасни великани да живееха като онези в по-познатите земи.

— Идва бързо, иначе научи прекалено много за ришатра.

— Какво?!

— Вампири.

Очите на Форн се опулиха.

— Ето каква била онази миризма!

Кей се усмихна. Чутото за него не беше заплаха, а възможност да подхване разговор.

— Аз съм Кейуербримис. Тази тук е нашата старша — Валавиргилин, с нас са още Сабарокареш и Форанаидлай. И в другите коли има хора от Народа на машините. Надяваме се да ви убедим, че е добре за вас да се присъедините към империята ни.

— Аз Парум. Наш вожд вие трябва нарича Търл.

Вала остави Кей да завърже запознанство. Мечовете-коси на тревопасните великани нямаха необходимия обсег като оръжия. Оръдията на търговците обаче лесно биха се справили с нападение на вампири. Така щяха да впечатлят главния мъжкар в ордата, а после можеха да се заемат и с работата си.

 

 

Десетки тревопасни великани теглеха груби каруци, натоварени с трева, през пролуката в земен вал.

— Това е необичайно — отбеляза Кей. — Те никога не правят стени около становете си.

Парум го чу и разбра.

— Трябваше да научим как. Преди четиридесет и три фалана червенокожи се биха с нас. От тях видяхме правене на стени.

Четиридесет и три фалана означаваха 430 завъртания на звездните съчетания в небето, всяко състоящо се от седем и половина денонощия. За четиридесет фалана Валавиргилин бе успяла да забогатее, да се задоми с партньор, да износи и роди четири деца, накрая да рискува богатството си и да го пропилее. А през последните три фалана пътуваше.

Много време бяха четиридесет и три фалана…

Тя се опита да разсее съмненията си:

— Тогава ли се струпаха облаците?

— Да. Предишен Търл кипна морето.

Аха! Значи все пак попадна където искаше. Кейуербримис вдигна рамене. Сметна думите на Парум за поредното местно предание.

— А откога се появиха вампирите?

— Винаги са били. Но през последни фалани изведнъж отвсякъде идват, стават повече. Тази сутрин ние намерили къмто двеста събирачи — всички мъртъвци. А тая вечер вампири пак бъде гладни. Стени и наши арбалети ги отблъсне. Сега вие вкарва ваши каруци вътре и приготвя за бой.

Имаха арбалети?

Светлината вече избледняваше.

 

 

Вътре беше претъпкано. Всички от ордата на великаните разтоварваха каруците, като в движение пъхаха в устите си стиски трева. Зяпваха за миг гостите, но не спираха работата си. Дали бяха виждали досега самодвижещи се коли? Все едно. Вампирите явно запълваха мислите им докрай и не оставяха място за друго.

Бойци в кожени брони вече се нареждаха по стените. Други струпваха пръст и големи камъни, за да запушат пролуката.

Вала все пак долавяше погледите на мъжкарите, отправяни към гъстите косъмчета по брадичката й.

На око прецени, че са към хиляда, поравно мъже и жени. Във всички познати й досега орди на великаните жените винаги бяха повече. Не виждаше обаче деца. Аха, значи трябваше да добави още няколкостотин женски, грижещи се за малчуганите из постройките наоколо.

Странна, огромна сребриста фигура се смъкна от стената, за да ги посрещне.

Щом вдигна шлема си, показа се златиста грива. Ясно беше, че Търл трябва да е най-големият сред мъжкарите. Носената от него броня се издуваше в ставите. По очертания не напомняше на Вала за никоя хуманоидна раса.

— Търл — сдържано подхвана Кей, — търговците дойдоха да ти помогнат.

— Добре. Вие кои сте, от Народ на машините ли? Слушали за вас.

— Нашата империя е могъща, но я разширяваме чрез търговия, не чрез войни. Идваме с надеждата, че ще убедим и вас да правите за нас гориво, хляб и други неща. От вашите треви например се изпича чудесен хляб. Може и вие да харесате вкуса му. В замяна ще ви покажем истински чудеса. Най-малкото от тях са нашите оръжия. Ето тези в ръцете ни поразяват на много по-голямо разстояние от арбалетите. За близки схватки имаме огнехвъргачки…

— Значи неща за убиване? Наш голям късмет, че вие дошли! И ваш късмет, че стигнали до убежище. Трябва вече премести ваши оръжия при стени.

— Търл, големите ни оръдия са закрепени към колите. Загражденията бяха двойно по-високи от търговците.

Валавиргилин обаче откри решение.

— Нали имате наклонени пътеки към стените? Ще издържат ли тежестта на нашите коли?

Цветовете наоколо сивееха. Ръсеше ситен дъждец. Безмерно далеч над облаците сянката на нощта сигурно закриваше полека-лека светилото.

Всъщност нямаше никакви рампи към стените, докато Търл не изрева заповедите си. Огромните мъже и жени от ордата прекъснаха всякакви други занимания и започнаха да местят пръст.

Една от жените се открои веднага в тълпата — обикаляше, нареждаше, подканяше с викове. Гласът й сякаш можеше да разцепи и скала. Вала предположи, че тази Мунуа е първа сред избраниците на Търл.

Двигател и товарен корпус от метал, рамка и стъпенки от греди, дебели цяла педя — колите бяха тежки. Рампата се ронеше и поддаваше. Изкачиха ги една по една, като ги отъркваха в стените отдясно, а отляво ги подпираха десетина великани. Как ли щяха да ги спуснат после?

Горе ширината бе достатъчна само колкото да минат возилата.

— Обърнете оръжия надясно и в посоката на въртене — посъветваха ги стражите. — Вампирите идват оттам.

Водачите завъртяха колите си и се събраха да обсъдят положението. Кей попита:

— Уонд, Ант, какво ще кажете да стреляме с шрапнел? Вампирите често прииждат скупчени.

— Ще накараме великаните да ни съберат камъчета — предложи Антрантилин. — Трябва да пестим снарядите. Ще се наложи да стреляме и с ръчните си оръжия. Да се разположим ли по-нашироко по стената?

— Великаните предпочитат да е така — съгласи се Уондернотий.

— Аз също — не се възпротиви Кейуербримис.

— Нали имат арбалети? — намеси се Валавиргилин. — Защо се тревожат толкова? Вярно, не са с далекобойността на нашите оръжия, но ще поразяват вампирите, преди да вдишат уханието им.

Водачите се спогледаха. Ант вдигна рамене:

— Тревопасни, какво да ги правиш…

— Не си прав! — възрази Уонд. — Навсякъде ги смятат за страховити бойци.

Никой не пожела да добави нещо.

Колите на Уондернотий и Антрантилин се отдалечиха от средната. Станаха почти невидими в здрача и дъжда, преди великаните да им посочат най-подходящите места.

— Барок, ти ще си на оръдието — заповяда Кей. — Гледай пистолетите също да са ти под ръка. И аз ще стрелям с пистолети. Форн, ти ще презареждаш. — Твърде млада беше, за да й поверят нещо по-сериозно. — Старша, огнехвъргачката ли предпочиташ?

— Изобщо няма да стигнат толкова наблизо — усъмни се Валавиргилин. — Но хвърлям надалеч и точно.

— Добре, значи и ръчните бомби са за теб. Дано можем да използваме огнехвъргачката. Няма да е излишно, ако покажем още един начин за употреба на спирта. Великаните и без това не се нуждаят от нашето гориво, защото сами си теглят каруците. Впрочем вампирите са лишени от разум, нали?

— Поне онези, дето са по-наблизо до Средищния град.

— Повечето раси ги смятат за животни — обади се Форн.

— Старша, а те как нападат? Всички заедно ли?

— Само веднъж съм се сражавала с вампири.

— Значи с един път повече от мен. Но съм слушал истории за тях. Как беше?

— Единствена аз оцелях — натърти Вала. — Кей, научи ли достатъчно от чутите истории, за да използваш кърпи и спирт?

Споменатият сви вежди.

— За какво говориш?…

… а Вала извъртя рязко глава, щом чу басовия вик на един от стражите.

Навсякъде тегнеха плътни сенки, чуваше се звук като тихо свистене на вятър в опънати въжета, също и шепотът на стрелящи арбалети. Тревопасните великани внимаваха да не хабят напразно стрелите. Куршумите също не бяха безкрайно много, особено след като наблизо нямаше някоя обвързана в търговията раса, която да попълни запасите при нужда.

Вала още не виждаше нищо. Тъмнината сигурно пречеше и на грамадните бойци, но пък тази равнина беше домът им. Отново изсъска арбалет, блед силует се изправи рязко и рухна в тревата. Вятърът се засили… само че не беше вятър…

А песен.

— Гледайте за бели тела! — ненужно подвикна Форн. Кей стреля, смени пистолетите, пак се прицели и натисна спусъците.

Добре, че бяха раздалечили колите. Блясъците на изстрелите заслепяваха. Вала се почуди какво да стори, докато остатъчните огнени кълба полека гаснеха в ретината й. Накрая се пъхна под колата и придърпа при себе си огнехвъргачката и мрежата с ръчните бомби. Корпусът над нея щеше да предпазва поне малко очите й.

А какво ли ставаше с оръдията?

Наоколо стреляха трескаво. Зрението й се възстановяваше. Ето, различи блед силует на хуманоид. И още един. Вече виждаше двайсетина! Един падна, другите се отдръпнаха. Повечето сигурно бяха извън обсега на арбалетите. Песента на вампирите просто й късаше нервите…

— Стрелям — предупреди Барок.

Този път успя да си затвори очите навреме.

Окосените почти до пръстта стръкове трева тлееха, но нямаше как да се подпалят. Тя преброи шест белезникави трупа… не, осем. Още трийсет-четирийсет вампири стояха по-нататък, изложени на огъня от пистолетите.

Защо ли бойци, въоръжени дори само с арбалети, трябваше да се боят от тези същества? Ами най-малкото защото никой никога не бе виждал толкова вампири, събрани на едно място!

Необичайно, дори налудничаво. Как успяваха да се изхранят?

Нейната търговска група бе намерила смъртта си до една полупорутена кула в изоставен град преди четиридесет и три фалана. Сблъскаха се само с петнайсетина вампири и убиха не повече от осем. Спътниците й загинаха до един, а самата тя бе спасена от чудновата случайност.

Помнеше добре как и тогава песента проникваше в съзнанието им. Вампирите бяха бледи, голи, прекрасни. И онзи ужас. Групата стреляше от десетия етаж, по-надолу имаше часови. Те изчезваха един по един, а после…

— Вятърът духа надясно — отбеляза Кей.

— Стрелям — съобщи Барок.

Тя инстинктивно стисна клепачи. Оръдието над нея изрева, друго в далечината сякаш повтори експлозията.

Едва-едва чу гласа на Барок:

— Може да ни обкръжат.

— Не са разумни — напомни Кей.

Отляво пак долетя оръдеен гръм. После и отдясно.

Вампирите не използват сечива, не носят дрехи. Ако заровиш пръсти в пищната пепеляворуса коса на някой убит екземпляр, ще напипаш твърде малък и някак плосък череп. Тези същества не строят градове, не събират армии, не се сещат за обходни маневри…

Но бойците по стената сочеха навсякъде, пускаха стрелите си наляво и надясно, в посоката на въртене и срещу нея.

— Да, нямат разум, но имат носове!

Барок се вторачи в нея от куличката, Кей се учуди:

— Това пък какво означава?

— Не са съставили никакъв план за битката. Просто отбягват вонята на хиляда и петстотин тревопасни великани в селище с първобитна канализация. Същата миризма ги е привлякла насам! Когато заобиколят, за да духа вятърът откъм тях, няма да ги дразни. И тогава ние ще надушим тяхното ухание…

— Ще накарам Уондернотий да премести колата си — реши Барок и се втурна.

— Кърпа и спирт! — кресна Валавиргилин след него.

Той се закова на място.

— Какво?!

— Сипи малко спирт на кърпа и я вържи на лицето си. Ще те предпази от уханието. Кажи и на Уонд!

— Аз още имам в кого да се целя — обади се Кей над нея. — Старша, ти обаче не можеш да хвърлиш бомба дотам. Отиди при Ант и му кажи да се премести. Обясни му за кърпите и спирта. А и великаните едва ли знаят как да се предпазят. Ха! Тъкмо исках да им покажа и другите приложения на тази течност…

Идиот. Тя намокри една кърпа за себе си, взе още две. Май ставаше много напечено.

Налагаше се да внимава къде стъпва в тъмното, можеше да падне и навън, и в двора на селището. Вече не валеше. Песента на вампирите се носеше с вятъра. Вала вдишваше изпаряващия се спирт, главата й се замайваше.

Чу отдалеч:

— Оръдието!

Затвори очи, изчака грохота и продължи към плътната квадратна сянка.

— Антрантилин!

— Вала, той е зает — отвърна Таратарафаст.

— След малко ще бъде още по-зает. Ония кръвопийци ни обкръжават. Извадете кърпи, сипете по малко спирт и ги вържете на лицата си. След това преместете колата с една шеста по дължината на стената.

— Валавиргилин, аз изпълнявам заповедите само на Антрантилин.

Ама че глупачка…

— Премести колата където ти казах, иначе скоро и двамата ще си приказвате с мършоядите! Накарай и Ант да си върже намокрена със спирт кърпа. Но първо ми дай едно шише, за да имам и за великаните.

Нерешително мълчание.

— Добре, Вала. Кърпите ще ти стигнат ли?

 

 

Голямата бутилка тежеше. Твърде остро съзнаваше, че не носи никакви оръжия. Когато застана до едрия силует, засрами се от чувството на облекчение.

Великанът не се обърна.

— Какво е положение при вас, Валавиргилин?

— Обкръжават ни. След минута ще ги надушиш. Вържи това…

— Фу! Що за воня?!

— Спирт. С него задвижваме колите си, а сега може да ни спаси. Вържи кърпата на лицето си.

Стражът не помръдна, дори не я погледна. Не би обидил гостенка от друга раса. Значи все едно нищо небе чул. Тя обаче нямаше време за тези игрички.

— Покажи ми къде да намеря Търл.

— Дай ми кърпата…

Вала му я подхвърли. Великанът изпръхтя с погнуса, но все пак се зае да я връзва върху устата си. Посочи настрани, ала тя вече бе забелязала лъскавата броня на вожда.

 

 

Главният мъжкар на ордата се поотдръпна от миризмата и се вторачи в мократа кърпа.

— Но защо?!

— Нищо ли не знаеш за вампирите?

— Разни истории стигат до нас. Знаем, че вампири лесни за убиване, щото не мислят. А останалото… Не трябва ли с тези кърпи да закрием и свои уши?

— Как ти хрумна?

— Да не ни примамят към гибел с тяхна песен.

— Не с песните ви примамват, а с миризмата си.

— С миризмата, казваш…

Тя си напомни, че тревопасните великани не са слабоумни, просто не бяха имали късмет. Първо някой трябва да оцелее при нападение на вампири. А ако е дете, не би разбрало кой е убил възрастните. Ех, защо не им каза по-рано въпреки цялата шетня преди атаката?

— Търл, вампирите отделят миризма, подтикваща към съвкупление. Обзема те похот, мозъкът ти все едно заспива и отиваш при тях.

— Значи вонята на ваше гориво ще ни отърве? Но няма ли да попаднем в друг капан? Ние чували много за вас, Народ на машините, за ваша империя. Скланяте други раси да прави гориво за ваши коли. Но те научават се да пият него. И вече не иска работи и играе, не знае друго в живот, освен гориво. Накрая умира млади.

Вала се засмя кисело.

— Същото ще те сполети и от уханието на вампирите, но още преди да си вдишал и издишал стотина пъти.

Все пак Търл й напомни за нов проблем. Ами ако стражите се замаят? Как ще стрелят с арбалетите, когато вампирите ни доближат отвсякъде?

— Гориво ли е най-добро? Да опитаме билки със силен дъх?

— Къде ще ги набереш?! Имам спирта сега, а не утре!

Търл се завъртя на пети и започна да реве оглушителни заповеди. Повечето мъже бяха по стената, но жените се разтичаха. Тутакси се появиха с множество парчета плат в ръцете си и се покатериха горе. Вала чакаше, едва-едва сдържайки нетърпението си.

Вождът я подкани:

— Ела!

Влезе в пръстена постройка, втората по големина в селището.

Покривът беше от опънато платно. Вътре имаше високи купища суха трева и какви ли не други растения. Смесица от хиляди аромати. Търл смачка едно листо под носа й и тя се отдръпна рязко. Помириса по-предпазливо следващото. После още едно.

— Опитайте всички — посъветва го, — но не пренебрегвайте и спирта. Ще проверим кое е най-подходящо. Защо ги съхранявате?

Вождът се разсмя.

— За по-приятен вкус, а от ей това мляко на жени става добро за малките. Да не мислиш, че ние дъвче само трева? Ако е повехнала или кисела, трябва добави нещо.

Той събра колкото можа в ръцете си и излезе с гръмогласни викове. Вала си каза, че сигурно би го чула дори ако още се намираше в Средищния град. Взе си шишето и се покатери след него на стената.

Горе бойците не мърдаха от местата си, но жените щъкаха сред тях и разпределяха натъркани с билки или намокрени със спирт кърпи. Вала спря за миг една особено едра и решителна великанка.

— Мунуа?

— Валавиргилин, те с миризма ли убиват?

— Така е. Не знаем кой аромат предпазва най-добре. Някои вече имат кърпи със спирт. Оставете им ги, раздайте онези с растенията на останалите. Ще видим какво ще стане.

— Ще видим кой умре и кой живее, а?

Вала продължи нататък. Стъпваше малко неуверено заради спиртните изпарения, но можеше да се справи с това състояние, пък и кърпата вече беше почти изсъхнала.

Отдавна познатото ухание на похот и смърт гъделичкаше носа й и сякаш се просмукваше полека в мозъка.

Бойците от племето на тревопасните великани още й изглеждаха като неподвижни сенки сред трескаво обикалящите силуети на жените. Само че бяха по-малко отпреди.

И жените виждаха добре какво става, разнасяха се писъци на ярост и ужас. Три-четири от тях се втурнаха надолу по пръстената рампа, като викаха оглушително Търл. Една обаче се понесе със стон в другата посока — към окосеното поле.

Вала минаваше покрай оцелелите досега защитници на селището, сипвайки спирт върху кърпите им. Чудеше се дали и билките ще опазят някого. Е, поне миризмата им беше по-трайна.

Навсякъде около стената се мяркаха бледи човекоподобни силуети. Не различаваше никакви подробности, но лесно си ги представяше, особено с раздразненото от уханието въображение — великолепни, неустоимо привлекателни видения.

Промъкваха се по-наблизо. Но защо оръдията бяха замлъкнали? Стигна до колата на Антрантилин. Качи се на страничната стъпенка.

— Ант?

Нямаше никой. Тя се покатери на товарния корпус. Никакви следи от борба, нито повреди. Спътниците й просто бяха изчезнали.

Намокри пак кърпата си и чак след това се зае с оръдието. Една групичка вампири се бе скупчила много удобно в посоката на въртенето. Може би около Ант, Форн или Химп? Все едно. Стреля и видя как половината твари изпопадаха върху късите стръкове на тревата.

 

 

По-късно през нощта някой зашепна настойчиво:

— Антрантилин?

— Няма го — отвърна, но не чу гласа си и кресна: — Няма го! Аз съм Валавиргилин!

И нейният вик, и този на мъжа до колата звучаха приглушено след страшните трясъци на оръдието.

Време беше да премести колата. Тук вампирите се отдръпнаха, явно разбрали, че не бива да припарват до стената. Може би щеше да намери по-непредпазливи жертви другаде? Оръдията бяха ненужни надясно и в посоката срещу въртенето. Там стрелите от арбалетите се носеха с вятъра и улучваха надалеч.

— Аз съм — Кей. Всички ли са изчезнали?

— Да.

— Боеприпасите ни свършват. Ти как си?

— Имам още много.

— До сутринта няма да ни остане никакво гориво.

— Вярно. Аз раздадох всичко на жените и им обясних какво да правят. Мислех си… Дали да не научим онази Мунуа да стреля с оръдието?

— Старша, само това не! Трябва да си пазим тайните!

— И без това нямаме време да я учим.

Главата на Кей се подаде в оръдейната куличка. Хвана буренце с барут и го надигна, пъшкайки.

— Връщам се да си върша работата…

Той впи поглед в нея, вцепенен. Буренцето падна от ръцете му. Вала се плъзна надолу и се притисна о него.

— Трябваше пак да намокря тази кърпа — промърмори и после в главата й задълго не остана място за мисли.

Кей, а не тя, се отдръпна по някое време и скочи в калта. Валавиргилин се хвърли след него, за да го задържи. Той обаче разкъса ризата й, извъртя се в силните й ръце и след миг-два опря единия парцал в лицето й, а с другия закри носа и устата си.

Тя вдиша дълбоко и се задави.

— Така е по-добре.

— Аз се връщам при своята кола — каза Кей. — Ти ще трябва да се оправяш сама с оръдието тук.

— В такива обстоятелства… — вдигна рамене Валавиргилин. — Няма ли да е прекалено опасно за теб да си сам?

— Ще рискувам.

Тя го изпроводи с поглед.

Не биваше. Никога! Не биваше да го прави с друг. Съзнанието й, самото й „аз“ бе потънало във вълната на похотта. Какво би си помислил Тарб за нея?

Но с Тараблиляст преживяването никога не беше толкова завладяващо.

Вече се опомняше. Нали си имаше партньор?

Вдигна кърпата към лицето си. Спиртът сякаш проникна направо в главата й и я проясни… Или беше илюзия? Огледа стената. Твърде малко бяха останали от едрите сенки. И бледите силуети отвъд като че бяха нарядко, но все пак наближаваха. Пееха, зовяха, скупчени почти под колата.

Вала се качи в куличката и зареди оръдието.