Лари Нивън
Тронът (17)

ШЕСТНАДЕСЕТА ГЛАВА
ПАЯЖИНИ ОТ СЪГЛЕДВАЧИ

Сянка мина по клепачите му.

Бе изплувал дотолкова от унеса, че да се радва на топлината, на покоя, на усещането гърбът на Уорвия да се опира в гърдите му, докато той вдишва аромата на косата й. Но позволеше ли си да се събуди още малко, щеше да се сети за глада.

Как да я нахрани? Крилатите лешояди избягаха от шума, миризмата на спирт и множеството герои във въздушния град. Е, имаше вампири… умът му сякаш се дръпна с погнуса от спомена. Какви възможности оставаха за месоядните червенокожи?

Да прогоним тварите, да слезем и да отидем на лов.

Денем всички сенки бяха малки под увисналото в зенита светило. Значи беше нощ и светлините на пристана хвърляха сенки. А кой шеташе нощем? Тегър веднага отвори очи.

Гърбовете на двама обрасли с козина хуманоиди се отдалечаваха по Обиколната улица.

Отмести се полека от Уорвия. Намери одеяло и я зави. Арфиста и Тъжната флейта вече тръгваха по Улицата от стъпала. Последва ги безшумно.

Мършоядите си бяха потайна раса. Червенокожите обаче обичаха да дебнат.

Нощните хора отново навлязоха в ослепителен кръг от изкуствена светлина. Останалите от отряда на Вала откриха и превключватели, които Тегър бе пропуснал. Хм, мършоядите бродеха по тъмно, значи в момента бяха полуслепи. Но сигурно поначало разчитаха много на обонянието си…

Къщите по улицата не бяха разположени в прави редици и той имаше къде да се прикрива. Шмугваше се зад стени и дървета, като внимаваше да не доближава прекалено двамата.

Тъкмо излизаха през разбит прозорец, мърморейки недоволно на своя език. Той си спомни, че намери в онази къща скелетите на цяло семейство. Ако нощните хора са надушили мърша, щяха да останат разочаровани.

Стигнаха края на улицата и влязоха в прозрачния купол. И там нямаше нищо за тях. Тегър изчакваше в един празен басейн, едва подал глава над ръба.

Излязоха и продължиха нагоре в сянката. Връхната точка на града — коминът — тънеше в мрак. Нима щяха да се качат, за да огледат нощните си владения? Но докато се промъкваше по виещата се Улица от стъпала, не бе забелязал тъмни силуети да се открояват в небето. Стана още по-предпазлив.

После се разнесе доста силен шум от насилван метал.

Пропълзя по криволичеща стълбичка и се озова върху цистерна за някакви химикали сред оплетени тръби. Зърна мършоядите в основата на комина. Мракът му пречеше да види с какво точно се занимават. Но по звуците съдеше, че разбиват и режат стена. Спусна се обратно по стълбичката и се примъкна по-наблизо.

Значи не търсеха храна. А какво тогава? Надникна с едно око иззад ъгъла и в същия миг Тъжната флейта стисна китката му.

Прояви здрав разум да не посегне към меча си, само прошепна:

— Аз съм — Тегър. Мършоядката подвикна:

— Тегър е! — Ухили му се в лицето. — Ти проспа част от откритията. Валавиргилин е убедена, че градежът под нас може да бъде осветен ослепително. Само трябва да включим някак си лампите. И ние сме на същото мнение… но превключвателите са някъде долу.

— Какво, във фонтана ли?!

— Не е само фонтан, а подиум за речи, сцена за представления, стаи с машини за обслужване на сцената. Техниците сигурно са управлявали осветлението оттам. А Валавиргилин възстанови кабела, пренасящ енергия, подобна на слънчевата и на мълниите.

— И са могли да слизат долу — добави Арфиста, доближил ги безшумно. О, червенокожите пастири явно имаше на какво да се поучат от мършоядите и в дебненето на плячка… — Чудех се дали няма да намерим стълба или друго спускащо устройство за жителите на града, както и за гостите. Рампата е неподходяща…

— Тя е за коли — натърти Тъжната флейта. — Хората не биха се чувствали в безопасност на нея.

— Затова погледнахме няма ли нещо покрай комина. Вече знаем, че той прониква дълбоко надолу. Но на Тъжната флейта й хрумна по-обнадеждаваща идея.

— Коминът стига до някаква фурна — завъртя глава Тегър.

— Не само до една. Димоотводите се разклоняват навсякъде. Вече проверихме. — Големите квадратни зъби на Арфиста лъснаха в усмивка. — Идваш ли с нас? Или предпочиташ да дебнеш зад гърбовете ни?

— Тук няма голямо разнообразие от забавления, а и с какво да се разсее един червенокож, за да забрави глада си?…

— О, това затруднение вече си го решил — напомни мършоядът. — Нали си хапнал от…

— Ела де! — припряно се намеси Тъжната флейта, — ще ти намерим интересно занимание.

Тръгна към кръглата прозрачна трапезария. Така се отдалечаваха от комина. А пръстите й не пускаха китката на Тегър и сякаш никаква сила на света не би могла да ги откопчи.

— Не съм забравил какво ядох — унило промърмори той.

— И на нас ни е ясно. Но защо да казваш на още някого? Ще споделиш ли с партньорката си?

— Да.

Мършоядката спря рязко пред входа.

— Наистина ли?

— Разбира се, че трябва да кажа на Уорвия!

— Имало е четири твари на рампата — бавно заговори Арфиста. — Убил си три, избил си зъбите на оцелялата самка и си се сношавал с нея, после си отсякъл парче от бедрото й. За нас нямаше съмнение, че си го изял.

— Виждах как колите навлизат в най-плътния мрак — изрече Тегър също с равен глас. — Трябваше да сляза на рампата, за да ви осветя пътя. Уханието и гладът ме подлудиха, затова извърших безумия. И все пак не забравих да хвърля факлите, а после да сипя гориво върху тях.

Накрая Арфиста се извърна пръв.

Докато се катериха по гигантските стъпала, паднаха една-две масички. Явно тук мършоядите не бяха особено сръчни.

— Когато старшата се сети за светлините — подхвърли Тъжната флейта, — замислих се какво още са искали да имат долу. Храна, уверена съм в това.

В голямата стая отзад беше нетърпимо горещо.

— Не пипайте нищо! — побърза да предупреди Тегър. — Трябваше да ги изключа, но забравих…

— Направи го сега, ако помниш кой превключвател е за осветлението — помоли мършоядката.

Той кимна и започна да маха черните ивици сред искри от прекъсната енергия.

— Там долу някои хора са работили — поде Арфиста. — Други са седели около сцената. Трети просто са зяпали падащата вода. Не са ли имали нужда от храна? Всеядните раси огладняват често.

— Не само те — отбеляза Тъжната флейта. — Тук са идвали хора от всякакви раси.

— Доста тромав начин са избрали според мен — поклати глава Тегър. — Първо събират храната долу — ловят дивеч, отглеждат растения. После я качват тук, където я горят, режат, смесват с подправки… Може наистина така да е било. Но защо? Само за да я спуснат пак долу ли?

Мършоядката въздъхна.

— Прав е. И аз не виждам смисъл.

— Как да намерим, каквото търсим под тези гадни лампи? — изсумтя Арфиста. — Тегър, огледай ти.

Отвори следващата врата. Беше складът, където червенокожият вече бе тършувал. Сякаш целият таван светеше. Имаше вратички и чекмеджета — едни над други, макар че не си спомняше да ги е оставил отворени. Май целият отряд на Вала бе минал оттук.

А не се виждаше кой знае какво. Няколко вида сушени растения, повечето обрасли с гъбички и лишеи…

— Тези светлини ни заслепяват — обясни мършоядът, — но ако ги изключим, все едно сме погребани в земята.

— Нима не виждате в тъмното?!

— Не можеш ли да проумееш, че зрението ни е приспособено към нощта, въпреки че и тогава има отблясъци от Дъгата? Дори при плътни облаци светът не е напълно лишен от светлина.

През никоя вратичка не би успял да се промуши даже събирач.

— Не видяхте ли още някакви отвори?

— Нищо, откъдето да мине човек.

— И горските хора ли? — обади се весел глас някъде отгоре.

Тегър подскочи. Беше Уорвия! Хилеше му се изпод тавана, покатерила се върху цяла стена от кутии.

— Откъде се взе?!

Тя се закиска, доволна от изумлението му.

— Тръгнах след теб още от пристана. Като видях, че те откриха, изкъпах се в един басейн, за да не ме усетите.

— Хитро — одобри Арфиста. — Обонянието ни е много по-остро, отколкото си представяте. Е, каним те тогава да търсиш решението на главоблъсканицата заедно с нас.

Тя скочи ловко. На гърба си носеше една от огнехвъргачките на Валавиргилин.

— Чух какви въпроси си задавате и знам някои отговори. Елате да ви покажа.

— Води ни.

Уорвия ги върна в горещата зала.

— Мисля си — подхвана тя, — че повечето сурови храни са били качвани на пристана и пренасяни тук. Май са ги обработвали с някаква химия, макар да не разбирам защо. Ние не разваляме така храната си. А готовите гозби е трябвало да бъдат спускани долу на малки дажби.

— Нима? — учуди се Тъжната флейта. — Защо?

— Да речем, че гледате представление. Или пък играете на нещо, като сте заложили източник на вода или пасище. Или пък вашият вожд говори за бъдещето на племето… И отгоре ви спускат вечерята — половин изгорен скокливец. Отвън е хрускав, отвътре крехък, точно както ви харесва. Ще стигне за двайсетина души, но вие сте двадесет и шестима! Ами сега?

Тегър се досети, че е съчинила обяснението чак след като е открила отговора. Партньорката му явно се забавляваше до насита.

— Какво, ще се биете за своя дял ли? Или ще се опитате да разделите храната справедливо, при това като всички се заемете с тази задача едновременно? Няма да гледате представлението, ще забравите кой ви говори… Вашият Търл много ще се ядоса, нали? Но ако прашат храната долу на дажби, няма да има никакви разпри.

В стената беше вградена дебела вратичка с прозорче. Вътре се виждаше кутия с два рафта. Уорвия дръпна вратичката и бръкна…

— Горещо е! — кресна Тегър.

— О, любими, първо пипнах, за да проверя. — Тя побутна дъното и кутията се разлюля. — Сега гледайте. Затвори и натисна превключвателя на стената. Кутията се спусна в кухината.

— Ето, вече не може да се отвори.

— Докъде стига? — веднага попита Арфиста.

— Където трябва да попадне храната, струва ми се. Още като ви слушах, не разбирах защо някой трябва да я носи долу. Затова отворих всяка врата, която не беше гореща. И намерих това. После се наложи да измисля къде да сложа ивичка от плата на Вала.

Мършоядът премести превключвателя.

— Все пак кутията не би побрала човек.

— Аз ще се напъхам, ако извадим рафтовете.

Тегър предполагаше, че и той би се вместил вътре, но не се обади. Уорвия бе разнищила загадката, тя избираше какво да прави. Червенокожите пастири бяха свикнали да бранят територията си.

Рафтовете се вадеха лесно. Строителите може би понякога са спускали и цял изгорен скокливец… Уорвия се помъчи да пропълзи вътре, но не успя.

Нощните хора я вдигнаха и се заеха да помогнат. Не сполучиха, макар да я обръщаха настрани, по корем, по гръб. Тя не можеше да си свие краката чак толкова. Тегър вече се чудеше дали си струва да избият капака на кутията, но каза само:

— Дори да си отрежеш нещо, няма да се побереш, ако носиш и оръжия.

— Ще сляза гола!

— Не, може да влезе само събирач — отсъди Тъжната флейта. — Да не бързаме излишно. Хайде, драги ми Арфисте, няма какво да правим тук до зазоряване. Събирачите ще се събудят тогава.

 

 

Нощните хора си бъбреха по пътя към пристана.

— По-добре първо да спуснем нещо друго вместо човек — сети се Арфиста. — Да речем, бутилка гориво, подпряна така, че да се разсипе при отваряне. Ами ако трябва да мине през вампири, за да намери превключвателя долу? Не е зле да ги пропъдим с някое огнено кълбо.

На Тегър не му се приказваше, Уорвия също мълчеше. Настаниха се под навеса и съпроводиха с погледи двамата мършояди.

После жената го хвана за ръка, измъкнаха се от колата. Затичаха безшумно към Обиколната улица.

— Тършувахме, докато ти си отспиваше — прошепна Уорвия. — Ела с мен.

— Трябва да ти кажа нещо… — промълви Тегър.

— За онова на рампата ли? Чух. Бил си безумен: И аз бях безумна. Пак сме партньори. Само че, любими, не си представям как ще се приберем у дома.

Той въздъхна. Какво облекчение… Толкова лесно се отърва от кошмара.

— А къде да отидем?

— Вече ми хрумна нещо.

Промъкваха се на зигзаг по проходи между сгради и цистерни, минаваха през огънати по всевъзможни начини тръби и постепенно се изкачваха към средата на града.

Уорвия го преведе край купола на трапезарията. Запълзяха около комина към вече познатия шум на насилван метал.

Звуците секнаха изведнъж.

Тя му направи знак да не се показва и стана.

— Е, добре, но как ще го смъкнете от този въздушен завод?

Арфиста и Тъжната флейта тъкмо бяха свалили внимателно големия керамичен къс. Частта от стената, която изчукаха, беше дебела колкото пет пръста и Уорвия помисли, че трябва да е твърде крехка. Отпред имаше сложна бронзова паяжина.

— Предпочитаме да си пазим тайните — напомни Арфиста. — Но можем да пренесем това само с кола. Принудени сме да кажем на старшата и на останалите. Ти какво смяташ, че научи?

— Само ви видях да къртите парчето. А когато отведохте Тегър, разгледах паяжината. За какво ви е?

— Според нас служи като око и ухо, може би и вместо други сетива — обясни Арфиста. — И сме уверени, че принадлежи на Луис Ву и сподвижниците му, дошли на Дъгата от звездите.

— Освен това знаем, че точно те върнаха нашия свят на мястото му около слънцето — добави Тъжната флейта. — Значи са невъобразимо могъщи. Бихме могли да ги посъветваме към какво да насочат силата си, ако успеем да поговорим с тях чрез това устройство…

— Луис Ву се появи за пръв път в някаква летяща машина — подхвана Арфиста. — По-късно ни съобщиха, че същата машина или друга като нея е кръжала над Здрачното леговище. Нощни хора са виждали такива паяжини и на още места. Трябва да са един вид съгледвачи.

— Ще говорите на това нещо? — пожела да се увери Уорвия.

— Ще се опитаме. Ако не ни отвърнат, поне ще го занесем там, където те ще видят онова, което искаме да им покажем.

— Двамата с Тегър не можем да се приберем у дома — предпазливо изрече червенокожата. — Но ако нощните хора ни представят като герои, ще бъдем приети в друго племе на себеподобните ни. Затова ми се иска да ви попитам накъде ще се насочите…

Арфиста прихна, но Тъжната флейта го сряза:

— Стига глупости! Не е нужно да пътуват с нас до края. Слушай, ние… По-добре ми кажи — колко силен потрес можеш да понесеш?

Уорвия повика Тегър с жест. Защо да се крие, като буйният му смях отекваше наоколо?

— Ако си мислите, че още има какво да ни потресе, опитайте…

Арфиста започна да обяснява.