Лари Нивън
Тронът (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
ГЛАВА НАШЕСТВИЕТО

Остри нокти стиснаха китката й.

— Тъжна флейта, ти ли си?

— Не, аз съм — Арфиста. Тя буди останалите. Валавиргилин, трябва непременно да видиш това…

Струваше й се, че току-що е затворила очи. Но се измъкна от одеялото си. И не се заяде. Другите раси имаха свои представи кое е важно. На търговците им се налагаше винаги да внимават с обноските.

Черна нощ и дъжд извън товарния корпус. Здрачното леговище приличаше на съзвездие зад лека мъглица. Появиха се Уааст и Бийдж, след тях и Барок, който попита:

— Старша, какво става?

— Нищо особено не виждам.

— Валавиргилин, там е трудно да се различи нещо — обади се застаналата до нея Уорвия.

— Знам.

— Но рампата… Наистина ли не забелязваш? Не само рампата, а и целият град се е спуснал малко. Флуп! Манак позна…

Всички от втората кола сякаш изскочиха наведнъж. Зяпаха и обсъждаха оживено, но и тяхното зрение не помагаше в тази мътилка. Арфиста обаче дойде при Уорвия и попита:

— Не се заблуждаваме, нали? Вампирите като че се опитват да подскочат до долния край на рампата. Все още е твърде високо за тях…

— Ако градът продължи да се спуска, ще се хванат за ръба след няколко десетки вдишвания — обади се Вала.

— Тегър го е направил! — възкликна Уорвия.

— Но нали тварите ще нахлуят там?!

Вала още не знаеше дали да вярва. Само червенокожата и мършоядите биха различили промяната в този дъжд, но и те не се осмеляваха да твърдят, че рампата е опряла в земята…

— По колите! — кресна тя изненадващо за самата себе си. — Който се забави, остава тук! Въоръжете се! Ние ще се качим в града, не вампирите!

 

Тегър лежеше по корем и гледаше над края на въздушния пристан. Не забелязваше кой знае колко вампири. Единствените лесно достъпни жертви в леговището бяха замаяните пленници. А по границата се мотаеха само неколцина прегладнели слабаци, достатъчно отчаяни, за да дебнат рядко мяркащите се животинки заради кръвта им.

Въпреки тъмнината и дъжда нямаше с какво да сбърка силуетите на колите. Напредваха бавно — кал и пясък засмукваха огромните колела.

Четири твари се метнаха към първата кола, по-бързи и от събирачи. Закатериха се към предната седалка.

От куличката скочиха истински събирачи с кърпи на лицата и саби в ръце. Парум се подаде иззад товарния корпус, ловко се прехвърли на страничната стъпенка. Носеше дълъг боздуган.

Нападателите не успяха да се превърнат в изкусители. Още в следващия миг двама от тях загинаха, другите се опитаха да избягат, но боздуганът му достигна единия…

Тегър усети лекия удар и с гръбнака си. Очакваше го отдавна.

Почти целия ден търсеше схеми с прашни следи, слагаше ивичките тъкан и проверяваше резултата. Научи се да разпознава кои табла с издатини са за осветлението. Вече бе поправил онова за лампите на доковете. Бутна два плъзгача и над въздушния пристан отново настана ден.

Той стисна клепачи, гмурна се по Улицата на рампата и потъна в мрака. Почака очите му да се приспособят и надникна.

Вампирите вече се качваха по намотките на спиралата. Не бяха цяла тълпа. Вероятно носовете им подсказваха каква жалка плячка ще заварят — само един дребен червенокож и никой друг.

Спокойно се зае да пали факла. После я остави настрани и пак погледна надолу.

Трийсетина младоци и пораснали деца. Не бързаха. Какво ли си мислеха, ако изобщо бяха способни на това? „Ето път, какъвто доскоро нямаше. Не надушваме жертви. Ще отидем, разбира се, но защо да припираме? Светлина, ах как наранява очите!…“

Струпаха се на една обиколка от спиралата под него, закривайки лицата си с длани. Той обаче се питаше дали сиянието откъм пристана ще се окаже достатъчно препятствие за тях.

Уханието нахлу в ноздрите му.

Рефлексите крещяха безмълвно: „Направи нещо!“ И го зовяха надолу. А не биваше. Просто не можеше да се предаде. Завъртя факлата над главата си и я запрати като огнена топка към отсрещната част на рампата. Всички бледи лица се дръпнаха пъргаво, след миг повечето бягаха надолу към леговището. Неколцина останаха в капан между светлините на пристана и пламтящата факла.

Тегър също избяга. Едва на ръба на доковете си позволи да поеме по-чист въздух.

Колите наближаваха, до рампата им оставаха още двеста-триста негови вдишвания.

А вампирите ги тормозеха неспирно, при това — ставаха все повече!

Бойците се бяха наредили по страничните стъпенки. Събирачите мушкаха с копия между краката на тревопасните великани, които пък поваляха със стрели по-далечните твари. В шепота на реката Тегър дочу и странната музика на мършоядите, които свиреха и пееха на двете оръдейни кулички.

Но защо нямаше изстрели? Дали Валавиргилин бе заповядала да пазят тишина, за да не вдигнат на крак всички кръвопийци, останали през нощта в Здрачното леговище? Само че тварите и без това се тълпяха около колите. Събираха се да посрещнат нашествието.

Неугледните возила се гмурнаха в чернилката, следвайки течението на реката.

Мрак… В който очите на вампирите виждаха чудесно. Мършоядите можеха да насочват колите, останалите обаче щяха да са като слепци.

Знаеше как да направи още нещо за тях. Но трябваше да разчита на волята и меча си.

 

 

С едната ръка Валавиргилин караше, с другата стискаше дръжката на пистолета. Барок седеше до нея, обърнал се с лице назад. С всяко вдишване в ноздрите й нахлуваше острият аромат на билки. Търл се бе досетил още в началото, че растенията ще им помогнат повече от горивото.

Бяло лице изскочи пред тях, тя насочи оръжието с две ръце и стреля, после побърза да хване кормилото. Затрещяха още изстрели. Барок взе нейния пистолет и й подаде зареден.

Шумът накара вампирите да отстъпят; колите продължиха напред и се гмурнаха в най-плътната тъма.

Въздушният завод грееше над главата й като съзвездие. Все още различаваше нещо само под ръба. Поне знаеше къде трябва да е рампата и се насочи натам.

Как ли щяха да се бият най-големите смотаняци измежду вампирите? Навлизаше в гнусна смрад, каквато нямаше никъде другаде в този свят, непознаващ гробищата. Отвращението уж трябваше да й послужи като защита… но беше безсилно. Както винаги истинският й враг беше страшното желание да се съеши насред битката.

Арфиста спря смразяващата си песен, за да кресне:

— Старша! Наляво! После свърни рязко вдясно и ще се изкачиш по рампата! Там също има вампири!

Дотук екипажите на колите се справяха добре в схватката. Сенките, с които се сражаваха, бяха деца, сакати, старци и бременни самки — останалите в леговището, след като ловците се бяха изнизали в мрака. Но посред нощ бяха най-бодри. Тя бе обмисляла дали да не изчакат утрото. Само че тогава ловците щяха да се връщат с хиляди, макар и изтощени. А и онези, с които сега се биеха, щяха да имат половин нощ, за да докопат Тегър.

Пред нея започнаха да падат огнени кълба.

Дебнещите твари между колите и рампата заврещяха и се разпръснаха. Някои от хвърлените факли угаснаха, но шест все пак се разгоряха. Дар от Тегър…

Вече беше на рампата, следвана плътно от втората кола, а вампирите се струпваха отвсякъде. Един успя да се стовари на седалката. Изстрелът го запрати обратно. Вала пусна оръжието. След миг оръдието изрева — ураган от огън и дребни камъчета прочисти пространството пред нея.

А зад гърба й всичко се освети, сякаш слънцето бе паднало върху Дъгата. В ужасното сияние вампирите се смръзнаха и приклекнаха, закрили очи. Превъзходни мишени. Куршумите и стрелите не ги пропускаха.

Седалката се разтресе. Вала изви глава, влудена от уханието на тварите. Нямаше зареден пистолет. Разкривено, смътно познато лице се вдигна към нея. Обезумялата Форанаидлай се вкопчи в седалката с ръце, крака и зъби.

Вала продължи нагоре по спиралата, намотка след намотка. Сянка в светлината размахваше ръце, в едната проблясваше меч. Колата нахълта в сиянието.

Червенокожият — защо ли беше гол? — отскочи, за да ги пропусне.

Вала видя как и Уорвия скочи. Блъсна се в Тегър и мечът му отлетя нанякъде. Туниката на Уорвия литна след него. Време за празнуване, време за ришатра.

Но някой трябваше да съхрани ума си поне още малко, за да се погрижи за безопасността на всички!

Спря колата на ярко осветения пристан. Разнесоха се яростни крясъци. Вампири?! Не, различаваше думите…

Форанаидлай бе намерила баща си. Разменяха си непоносими оскърбления.

Вала се чудеше дали един от двамата няма да бъде убит. В същия миг те млъкнаха, за да си поемат дъх. Стисна и двамата за раменете — докато привлече вниманието им, отстъпи бързо, заговори трескаво…

— Недей, Форн! Барок, вината е и моя. Всички сбъркахме. Трябваше да предвидим какво ще ни сполети. Защо да се караме, щом грешката е обща?

Потресени, баща и дъщеря се гледаха втренчено.

— Знам, не биваше да сте заедно, когато дойдоха вампирите. Трябваше да се сетя, да ви пратя на различни места. Не помните ли — всички го правихме! Невъзможно беше да се сдържим. Чит е бременна. Барок, никой друг не знае за теб и Форн, нали?

— Не ми се вярва да са се досетили… — смънка той.

— Но сега не можем да се приберем у дома! — изхленчи Форн.

— Я върви да правиш ришатра с някого! — заповеднически я посъветва Вала.

— Старша, не разбираш…

— Веднага, глупаво момиче! Виж, Парум изглежда доста податлив. Изкарай си нагона от кръвта, та да мислиш отново. Върви, казах!

Форн неочаквано се разсмя.

— Старша, ами ти?

— Имам работа за довършване. Барок, намери Уааст… — Заслуша се за миг — Уааст вече беше намерена, и то не от един мъж. — … или която ще да е. Хайде!

Разбута ги в противоположни посоки.

Какво друго имаше за оправяне? Доколкото виждаше, червенокожите се помиряваха усилено. Нищо чудно дори да забравят за раздора помежду си. Уханието още искреше и лудееше в мозъка и по вените й, но нали го бе изпитала и несравнимо по-силно, а устоя? Е, вярно, не съвсем…

Блед дребосък стоеше пред нея, примижаваше на светлината и я зовеше безмълвно.

Вала пристъпи към него. Стрела от арбалет се заби в гърдите му. Недораслият вампир нададе вопъл и се заклатушка към тъмнината.

Тя изви глава. Парум бе стрелял.

— Мислех да му строша главата с цевта на пистолета. Твърде малък беше, за да изпуска миризма.

Великанът преглътна кроткия укор.

— Може още някой от тях проникнал с колите. Но не виждал други.

— Провери ли по рампата?

— Намерил четири съсечени твари. Май ги довършил Тегър.

— Това ще ни е от полза.

— На едната женска избити всички зъби. И… Какво казваш? Ами да, вампири не обича воня на техни мъртви. Няма да се качи при нас.

— Значи… успяхме? Нищо вече не ни заплашва.

— Това добре.

Парум я пое в прегръдката си.

 

 

Празненството беше към своя край, но Вала не забелязваше това, увлечена в разгорещеното наслаждение с Кейуербримис. Надяваше се да е безопасно, макар че щеше да го направи въпреки всичко. Все пак след половин нощ неспирна ришатра никой мъж не би могъл да зачене дете.

Слънцето представляваше размито сребристо петно над сиво-белите облаци. Четиримата събирачи спяха скупчени. Мършоядите се бяха оттеглили от забавленията още по-рано и сега чакаха, сврени под един навес. Едва накрая великаните обърнаха внимание на себеподобните си, както бяха сторили тя и Кей. А Тегър и Уорвия просто си говореха.

Мъжът се отпусна в ръцете й и заспа дълбоко. Вала се дръпна, нави туниката му и я пъхна под главата. После се повлече към червенокожите, като внимаваше за опасни признаци. Не й се сториха настръхнали.

— Тегър, разкажи ми как се сваля към земята цял въздушен завод…

Той се ухили гордо, Уорвия също.

— Главоблъсканица! Виждаш късчетата навсякъде около теб. Имаше басейни и цистерни, но всички бяха празни, когато се качих. — Вала чакаше, без да го прекъсва. — Строителите са били заклещени тук след Падането на градовете. Видях костите им. Знаем, че вампирите са се наместили в сянката почти веднага. Трябва да са се качвали и по рампата. Ти какво би направила, за да им попречиш?

— Преди да дойдем се питахме дали рампата не се вдига някак…

Тегър щастливо закима.

— А цистерните — празни! Но градовете рухнали дълго преди Луис Ву да кипне морето. Нямало е облаци. Нуждаели се от вода, само че страхът от вампирите бил по-силен. Изпуснали цялата вода и градът се надигнал.

— Значи си запушил дъната на цистерните…

— В доковете намерих големи метални листове. Тях използвах вместо запушалки.

— … и си чакал дъждът да ги напълни, за да спуснеш града?

— Да.

— Благодаря ти за светлината. Той се разсмя.

— Знаех си, че ще ти хареса. Запалих всичките си факли и ги пуснах долу. После излях върху тях цяла манерка гориво.

— А сега какво ще правим?

— Ами… Поне сме тук, където наистина можем да направим нещо, пък и при мен има още петнадесет хитроумни приятели, които ще си напънат мозъците.

Явно Тегър нямаше готов отговор, но тъй или иначе бе извършил чудеса!