Лари Нивън
Тронът (13)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
КАК СЕ ОТБИВАТ ВАМПИРЧЕТА

Тегър очакваше и куполът от прозорци да е някакво странно жилище, но не позна. Не откри начин да заключи вратата. Вътре имаше само една огромна стая, и то цялата осеяна със стъпала, подредени на изкачващи се полукръгове, твърде високи дори за разкрача на тревопасните великани. Преброи и дванадесет крехки наглед подвижни масички.

Това пък какво беше? Представи си, че стотина хуманоиди са насядали по стъпалата. Щяха да имат чудесен изглед към промишления град и земите наоколо. Да не са се събирали за съвет тук? Поумува и продължи нататък.

Намери врата над най-горното стъпало. А зад нея — мрак. Запали факла.

И тази стая не беше за живеене. Само плоски повърхности и дебели врати с малки прозорчета, зад които се виждаха кутии.

„Докато се чудиш какво си намерил, продължавай да търсиш“ — каза си той. Три големи вместилища за вода с отточни тръби. Някога равна дървена маса, вече разкривена. На стотина куки висяха метални купи и плоски съдове с дълги дръжки. Зад капак на равнището на очите видя нещо познато — мънички издатини, свързани с тънки прашни линии.

Започна да слага по чертите ивички от плата на Вала.

Стаята се освети.

Беше сложил шест ивички. Едната бе за светлина, а останалите?

Отсреща имаше още врати. Тегър вдигна факлата и започна да ги отваря.

Складове — проходи към кухини, също чекмеджета и кутии. Призрачните остатъци от миризми му се сториха достатъчно приятни. Растения… Според него не ухаеха на храна, но може да са били точно това. Огледа разпадналите се на прах остатъци, ала не зърна нищо, което би пожелал да хапне дори тревопасен великан.

Дали тукашните хора са седели на полукръглите стъпала и са се хранили?

Как можеше да знае? Върна се в осветената стая. Несъмнено беше по-топло, но не се досети защо, докато не се опря на една от плоските повърхности.

Червенокожите пастири не пискат от болка. Тегър стисна озъбен изгорената си ръка. Помисли усърдно и се захвана да плюе по всичко подозрително.

Два пъти се чу съскане.

И вратичките на две от кутиите се оказаха горещи.

Реши, че е попаднал в някаква химическа работилница. Току-виж хуманоид от друга раса се ориентира по-добре тук…

 

 

Градът беше увенчан с широка тумбеста тръба, но пристегната по средата, сякаш е тяло на оса. Спирална стълба го отведе до ръба. Застана там и се огледа с гордостта на владетел.

Щом се озова в най-високата точка на града, тутакси в погледа му се наби онова, което досега бе пропускал да забележи.

Еднаквите на цвят покриви!

И плоските правоъгълни постройки, и леко закръглените горе цистерни бяха с блещукащо сиво покритие. Тук-там се виждаха символи, изписани с тънки черти. Само къщите по Улицата от стъпала се отличаваха заради пръстта и локвите, но… самите стъпала също проблясваха в сиво.

Стените обаче пъстрееха във всевъзможни цветове. Зданията, използвани според Тегър за производство на нещо, засега поне неизвестно му, не бяха украсени, а просто обозначени с непознати за него букви — приплеснати и с разни завъртулки. Имаше дори простички картинки.

Някога Строителите на градове са можели да се издигат в небето. Защо не са изписвали буквите си и по покривите, за да се знае и отгоре кое за какво служи? Освен ако сивата повърхност е… Флуп, догадката все му се изплъзваше!

Напрегни ума си. А дотогава… Стоеше на ръба на огромна тръба — висока и широка по десет човешки ръста. Надникна надолу. Беше много дълбока. Колкото и слаба миризма на сажди и химикали да надушваше, не се заблуди. Тук имаше комин, в който можеха да изгорят цели села.

Дали това не е подтикнало някогашните Строители да вдигнат промишления си град над земята? Дори пушеците да са се разстилали за години напред, ветровете са ги отнасяли нагоре. Това би успокоило малко раздразнените съседи. Пък и щом този огромен завод се е реел недостижим над тях, как биха отишли да се жалват?

Обърна се. Изкачваше стълби и оглеждаше къщи четвърт ден, а колите не бяха помръднали. Сигурно Валавиргилин бе избрала онзи хълм, защото там спътниците му ще се бранят по-лесно от вампирите. Часови се сменяха на скалата, наблюдаваха реката, Здрачното леговище и огромния й чудноват покрив.

Тегър пусна наметалото до себе си, за да се вижда цветът на кожата му. И — застанал на най-високото място в града — размаха двете си ръце.

Уорвия, със силата на любовта помежду ни, и Валавиргилин, със силата на откраднатия от теб плат, аз се добрах до това място. Тук все някак си ще постигна нещо. Непременно!

Дали го видяха? Стори му се, че сочат към него…

Е, добре.

Градът се простираше под краката му. Лесно намираше с поглед въздушния пристан и се ориентираше кое къде е. Къщите и стъпалата се спускаха на криволици чак до Обиколната улица в срещуположната посока.

Не схващаше смисъла на почти нищо от видяното, но…

Цистерни. Огромни цилиндри, отворени към небето, разположени равномерно по града. Преброи шестнадесет. Най-вероятно бяха съдържали вода. И в къщите, и в онзи прозрачен купол хората са имали нужда от нея. Сега цистерните бяха празни също като малките басейнчета край Улицата от стъпала. До последната!

След Падането на градовете вече не са разполагали с машините си, за да се спуснат на повърхността. Някои може да са слезли по спиралната рампа, но щом вампирите се примъкнали, това също е станало невъзможно. Озовали са се в безизходица.

И са имали нужда от вода. Ето я реката, трябва да са разполагали с помпи. Иначе защо са трапосали въздушния си завод над нея? Само че помпите също не са работели, а тогава още е нямало неспирни дъждове по тези земи…

Строителите обаче източили цистерните на града. Защо са го сторили? Дали вече са били обезумели от отчаяние?

Шепот не беше тук да му подсказва, собственият ум не му стигаше. Значи се налагаше все някак да качи колите в града!

Спа в купола на едно от високите стъпала. На това място се чувстваше в безопасност, а и гледката го омагьосваше.

 

 

Щом сянката закри наполовина светилото, стотици вампири тръгнаха от Здрачното леговище край реката и се закатериха по планината. Когато слънцето изчезна напълно, последваха ги още хиляди.

Хората от различни раси в отряда на Вала не реагираха еднакво на близката опасност. Събирачите просто не я забелязаха — не можеха да не спят нощем. А Вала скоро осъзна, че не бива да използва тревопасните великани като часови. Всеки виждаше колко са храбри, но и отдалеч надушваше миризмата на страха им…

Това не важеше за Бийдж, разбира се. Как ли успяваше ордата да подготви толкова добре следващия си Търл? Дали тези похвати нямаше да й послужат в бъдеще, ако ги разучи? Накара всички да си легнат, разчитайки само на своите хора и на мършоядите.

Преживяваха разочарования и премеждия, но и научаваха много нови факти за вампирите.

Втората нощ беше към края си. В проливния дъжд, падащ от черния похлупак на облаците, вампирите се връщаха в леговището си. Тъжната флейта не пропусна да отбележи, че колоните им са доста пооредели, затова пък си водеха няколко десетки пленници. И не се ежеха чак толкова, както на тръгване.

Мършоядите споделиха, че са забелязали някакви постройки в Здрачното леговище. Приличали на бараки или складове, повечето изглеждали порутени. Нещо подобно на малка планина стърчало насред реката.

Но не откриваха друг път към града освен по рампата.

Вляво и срещу въртенето спрямо леговището имаше бунище. Сигурно се трупаше отдавна — хълм от изсмукани трупове на пленници и умрели вампири. Накрая дори Вала го различи, щом й посочиха накъде да гледа. Каза си, че е твърде близо до свърталището на кръвопийците, за да са извличали мършоядите някаква полза от него…

А тварите щъкаха навсякъде под въздушния завод.

Денят започваше, последните изостанали вампири се завръщаха.

— Щом се махнат, отиваме при реката — реши Вала.

— Ние имаме нужда от сън — напомни Арфиста.

— Знам. Останете тук.

— Необходимо е обаче и да се изкъпем, да узнаем нови неща. Ще спим под навеса. Щом стигнете до реката, събудете ни.

 

 

Валавиргилин караше колата по плоския бряг до самата вода. Нямаше как да скрие нещо толкова едро, затова не се и опитваше.

Ту просветляваше, ту отново притъмняваше, но дъждът никога не спираше напълно. Здрачното леговище чернееше твърде наблизо. Никой от спътниците й не успяваше да надзърне в мрака под древното туловище. Само когато облаците се събираха по-плътно и прихлупваха земята, тя забелязваше движение по краищата на сянката. Поне някои от вампирите не преставаха да шетат и денем.

Наближаваше пладне. Вала следеше напрегнато промените във времето. Ако паднеше достатъчно гъста тъма, тварите щяха да излязат, за да търсят храна.

Забитият наклонен квадрат стърчеше насред мудното кафеникаво течение. Питаше се могат ли да се доберат дотам. Засега преценяваше, че вампирите се държат на безопасно разстояние. Спря колата и стъпи в гъстата кал.

Две черни глави се подадоха над повърхността и заплуваха към нея.

При среща с други раси беше по-уместно да се представя всеки път — може би събеседниците трудно различаваха новите си познати.

— Аз съм Валавиргилин…

— Рубалабъл, Фуджабладъл — обадиха се и те. — Тук реката е плитка. Колата ви ще стигне до острова, без да затъне. Там е по-трудно да ви нападнат.

— … а тези са Уорвия, Манак, Бийдж. — Барок и Уааст бяха останали в оръдейната куличка. — Не смятаме да оставаме дълго. Слушай, Рубал, снощи ставаха разни неща.

— Видяхме червенокожия ви съратник, когото ти ни помоли да търсим. Не можехме да го доближим, но наблюдавахме как се сражаваше, а после полетя. Фуджабладъл твърди, че някой го е придружавал. Аз обаче не зърнах никого…

— Кой го е придружавал?! — възкликна Уорвия. — Та наоколо има само вампири! Нима тварите са успели да пленят Тегър?!

— Казах вече, не видях никого. А и зрението на Фуджабладъл не е същото както преди. Тегър обаче май си приказваше сам от време на време. Дойде да огледа това наклонено летящо творение. Шест вампири го нападнаха. Изобщо не се опитаха да го подмамят, направо му се нахвърлиха.

Рубалабъл говореше раздразнено, сякаш тварите бяха престъпили някакво правило. Вала кимна. Струва си да запомним това…

Речните хора бяха видели не много повече от Уорвия. Щом изслуша разказа им, Вала попита:

— Можете ли да се опазите тук?

— Убедени сме. И ние научаваме нови неща. Знаете ли, че под Здрачното леговище живеят пленници?

— Видяхме да водят още през проходите — намеси се Уорвия.

— На някои позволяват да щъкат наоколо, без да се отдалечават. Не ги доближихме, но гледахме. Пускаха само по двама-трима, не повече.

— От кои раси са пленниците?

— Двама големи отидоха да търсят храна по брега, после се върнаха към сянката. Май бяха тревопасни великани. Пресрещнаха ги мнозина вампири. Сбиха се помежду си. Някои избягаха, другите започнаха да смучат кръв. Великаните не оживяха. Видяхме обаче стопани от устието на реката в посоката на въртене да изравят корени, да ги варят и ядат. Те не умряха.

Фуджабладъл се намеси. Речните хора обсъдиха нещо, после Рубалабъл започна да превежда.

— Фуджабладъл наблюдавал една червенокожа жена. Ловувала половин ден, но зле. Нямала търпение. Отново и отново се връщала към сянката при своя вампир. Той пак я пращал да търси плячка. Накрая издебнала скоклива сърна, която дошла на водопой. Хвърлила се върху животното и му счупила врата. Завлякла го в сянката. Трима вампири отпъдили останалите настрани. Изпили кръвта на сърната, след това се сношавали поред с жената. Тя изяла месото на животното. Личало, че е много гладна.

Вала се стараеше да не гледа към очите на Уорвия, пламнали от ярост и срам. Попита Рубалабъл:

— Имаше ли някой от моята раса?

Още неразбираемо бърборене, после:

— Ами да, една млада жена. Мъжкар от тварите върви навсякъде с нея. Валавиргилин, вие какво постигнахте?

— Какво ли… Видяхме Тегър да ни маха. Горе е, жив и здрав. Май се опитва да измисли нещо. Аз обаче не се сещам как да отидем при него. А иначе… нищо няма да направим.

— На какво си се надявала?

Уорвия изръмжа тихичко:

— Мършоядите уж имали някакъв план! Оказа се обаче, че рампата не стига чак до земята.

Вала не би се учудила, ако откъм навеса долети хаплив отговор, ала нощните хора не се ядосваха толкова лесно.

— Преди трябва да е стигала — предположи Рубалабъл. — Иначе за какво би могла да служи? Докато в града са вършили онова, заради което е бил построен, имало е летящи машини, но другите — на колела — явно са били по-евтини, а и някои товари сигурно са се оказвали прекалено тежки за въздушните платформи…

— Мисля, че вампирите са се настанили тук след Падането на градовете — каза Вала.

— Защо? — обади се Бийдж.

Вторачена в неясните очертания на Здрачното леговище, тя остави ума си да се рее, а езика си — да го следва.

— Промишлен център не би позволил на тварите да се въдят в сянката му. Значи някак са ги държали надалеч, докато след Падането на градовете не са станали безпомощни. Вампирите се стремят към тъмните кътчета. Веднага са се настанили тук. И една нощ се качили по рампата. Не са успели да докопат всички, затова на другия ден оцелелите са я издърпали нагоре…

— Как? — отново попита Бийдж.

Вала вдигна рамене, а гласът на Рубалабъл зазвуча като мехури, пукащи се в тинята.

— Построили са грамаден висящ път за най-тежките товари. Кой би го направил подвижен? Такъв… отвесен мост трябва да е здрав, а ако са го вдигали и сваляли, сигурно би се повредил лесно. Живеем във вода, разбираме от тежест и маса.

Вала отвърна сърдито:

— Не знам отговора на загадката. Ами при евентуална война между обитателите на града и раса, която не е можела да лети? Тогава биха искали да си прибират моста, нали?

Спътниците й се спогледаха, Бийдж неотстъпчиво попита:

— Сред някои от вас запазени ли са спомени за такава война? — Мълчание. — Или поне предания?

— Остави това! — сопна се Вала. — Просто се опитвах да налучкам.

Намеси се и Манак:

— Че защо да прибират рампата? Не могат ли да повдигнат малко целия град? — После, макар да не беше от расата на Вала, изглежда се досети за настроението й. — Все едно, де…

 

 

Тегър слизаше в сянката.

Носеше запалена факла, но светлината не се простираше надалеч — само колкото да се вижда еднообразната извивка на пътя надолу. Пристъпи към вътрешния ръб и откри парапет, който стигаше до ребрата му. Надникна надолу и не различи нищо.

Онези обаче трябва да са го видели. Може и да не им харесваше пламъкът, ала примамливата жертва се открояваше добре. Носеше още девет незапалени факли. Какво ли щеше да стане, ако пусне една?

Предпочете да запрати горящата надолу, към отсрещната извивка. Почака, за да се увери, че не е угаснала при падането, и се спусна още малко по рампата. Бе изминал повече от едно пълно завъртане на спиралата.

Сега беше време да остави на мира очите си, за да привикнат с тъмата.

Миризмите му напомняха за нощите, които бе прекарал заедно с останалите в очакване да се появят мършоядите. А звуците бяха както в грамадната палатка на Търл — шетня, мърморене, внезапни разпри на чужд и неразбираем език. Заглушаваше ги шум като от водопад. Дали въображението не му поднасяше гледки, по-страшни от случващото се долу?

Тегър пак се наведе над парапета и се взря напрегнато.

Краят на рампата не опираше в земята.

Досмеша го. Още по-забавно му беше да вижда бледите триъгълни лица, хищно обърнати към него. Разкикоти се.

Дълбоко в сянката сякаш падаше отвесна река, по-точно — стъписващо огромен водопад. Май дъждът, заливащ града, се стичаше върху някаква внушителна тъмна маса, а от нея към Реката-дом.

Тегър бе по-близо до края на града, значи водопадът се намираше почти в средата, шумът обаче беше силен и тук. Водата се изсипваше върху… не!, стичаше се навътре в сложен градеж, от който пък се разделяше на по-дребни потоци. Трудно различаваше очертанията в мрака, ала явно стоеше пред колосален фонтан, какъвто можеха да измислят и създадат само Строителите на градове.

Реката-дом се делеше на два протока около фонтана. Тук бреговете й бяха стегнати в бетон. Под мястото, където стоеше Тегър, бетонът свършваше и започваха бързеи. Падащата от града вода добавяше сила, изравяйки дълбоко корито. Само стените му, но не и дъното, се виждаха в отблясъците от деня около Здрачното леговище.

И, разбира се, навсякъде гъмжеше от вампири.

Повечето спяха, скупчени на семейни групички. Я почакай… Долу имаше някой от Народа на машините. Жена. Различи гърдите й в тъмата. Беше гола. Насред кръг от вампири.

Стори му се, че я пазят от другите. Бояха се от крадци. Четири зрели твари, две деца и едно малко в ръцете на вампирка — достатъчно, за да се преборят и да съхранят пленничката си.

Тегър си спомни, че някои от търговците бяха изчезнали по време на нападенията срещу укреплението на Търл. Наблюдаваше търпеливо.

Малкото се събуди и се опита да суче. Вампирката също се размърда. Подаде бебето си на жената. Ох, флуп, тя го вдигна към шията си!

Тегър се свлече на рампата, опрял немощно гръб о парапета. Не бе ял скоро, но дори отдавна смляното месо на птицата като че се мъчеше да изскочи от корема му.

Защо вампирите оставяха живи пленници?

И как отбиваха от сучене вампирчетата?

Не му се искаше да знае повече!

Понякога успяваш да надхитриш ума си, като просто оставяш затруднението да отлежи. Почти стигна до закрепения горе факел, когато всички късчета се събраха и си намериха местата в ума му.

Вода. Рампа. Светлини. Вампири долу, закъсали Строители горе. Колите!

Трябваше да научи още, но вече знаеше с какво да започне. А после… щеше да има много помощници в борбата с тайните.

 

 

Навсякъде по въздушния завод сияеха светлини.

Валавиргилин се измъчваше от недоспиване и искаше да си легне, но те бяха толкова красиви…

В главата й се мяркаха разпокъсани мисли.

По тези възвишения храната не беше в изобилие. Нямаше много трева, рядко се срещаха животни, пък и повечето бяха твърде пъргави. Речните хора наловиха риба и за себе си, и за останалите. Първата кола се върна с пълни кошове. Рибата обаче нямаше да нахрани мършоядите и тревопасните великани. А и търговците щяха да имат нужда от нещо друго, макар не веднага.

Неколцина изгладнели вампири бяха излезли на лов около бунището на Здрачното леговище. Имаше какво да хванат. Уорвия описа крилати лешояди, каквито червенокожите пастири не бяха виждали досега. Може би мършоядите ги изтребваха, за да не делят с тях онова, което им се падаше по право.

Фуджабладъл бе споменал, че преди вампирите са хвърляли труповете в реката. Тогава трябва да са били не толкова многобройни. Вече струпваха отпадъците си встрани от водата. Лешоядите налитаха в търсене на храна, вампирите ги ловяха и им изсмукваха кръвта.

Колите отново се подредиха с опрени една в друга задници. Кръвопийците бяха пренебрегнали натрапниците първата нощ. „Имаха обаче цял ден да ни оглеждат, както и ние тях.“

След ден-два събраната трева щеше да свърши. И великаните трябваше да слизат в равнината, но само по светло, докато останалите бдят около тях. Вероятно и мършоядите щяха да си намерят храна. Несъмнено част от пленниците бяха умрели по пътя към Здрачното леговище.

— Енергията не протича в машините, ако липсват някои твърде необичайни материали — обади се Тъжната флейта.

Валавиргилин не подскочи от изненада, дори не понечи да се озърне.

— Знам.

— Да, твърде необичайни. Някакви проводници може да са се съхранили след Падането на градовете, или пък да са били донесени изпод Дъгата по-късно. Питам се обаче къде би ги намерил един червенокож пастир?

— В раницата ми — тръсна Вала. И без това трудно би опазила тайните си от мършоядите. — Тегър е проявил предвидливост. Иначе щеше да умре още при реката.

— Така е.

Вала помълча и подхвана:

— Луис Ву ми остави голямо парче… името е дълго — свръхпроводяща тъкан. Продавах по малко от нея на някои родове потомци на Строителите в един въздушен град. Използваха я, за да възстановяват осветителните си системи и водните колектори. Така забогатях. Избрах Тараблиляст за свой партньор. Родих три деца. И започнах да влагам пари в проект, за да произведа нещо, което Луис Ву ми описа. Пластмаса. Тараблиляст не ме укоряваше, че прахосвам нашето богатство. Е, само веднъж, ако трябва да бъда съвсем откровена… В края на краищата аз го бях натрупала! Той не допринесе с почти нищо.

— А тази пластмаса… — Тъжната флейта произнесе думата точно както и Вала. — Има ли слова за нея и в нашите езици?

— Не ми се вярва. Луис ми описа вещества, които могат да се получат от отвратителната каша, оставаща след производството на гориво. Пластмасата не мирише. И е податлива на оформяне. Показа ми няколко предмета от нея. Но не знаех подробности, налагаше се да налучквам. И нашите „Лаборатории Тарбавала“ постигаха резултати… даваха отговори… обаче нямаше нищо, което бих могла да продам. Сега Тарб и родителите ни се грижат за децата, докато аз се мъча да натрупам пари, за да продължим работата. Надявах се една търговска експедиция да е достатъчна. Ако убедим поредната хуманоидна раса да произвежда гориво, премията ще е голяма. И от размяна на стоки може да се забогатее.

— Откога не си се прибирала в дома си?

— От почти десет фалана.

— Твърде дълго може би…

— Не знам. Сношавах се с мъж от моята раса. Тарб едва ли би преглътнал лесно това. — Вала тръсна глава, — Все пак имам нужда и от сън!

— Спи. Аз ще будувам.