Лари Нивън
Тронът (11)

ДЕСЕТА ГЛАВА
УЛИЦА ОТ СТЪПАЛА

Дъх на гнило я изтръгна рязко от сънищата й. Опомни се окончателно, щом пръсти с остри нокти я стиснаха за лакътя. Вала седна и изпищя задавено. Арфиста се дръпна от цевта на пистолета, а тя го позна навреме, за да не натисне спусъка.

— Валавиргилин, ела да видиш нещо.

Флуп…

— Нападат ли ни?

— Досега щеше да си усетила уханието на вампирите. Изненадан съм, че още не са ни навестили. Вероятно защото има какво друго да им отвлича вниманието.

Тя се измъкна и застана на страничната стъпенка.

Дъждът падаше на тежки капки. Навесът я предпазваше отчасти, но пък видимостта беше лоша. В посоката срещу въртенето и наляво се виеха мълнии. Натам беше вампирското леговище. Но имаше и друга светлина по-близо до реката — устойчива и бяла.

Нима Тегър бе запалил огън, макар да знаеше колко е опасно? Пламъците обаче нямаше да излъчват това нетрепкащо сияние, нито пък щяха да имат такъв цвят.

Тъжната флейта седеше на скалата над тях и бдеше. Арфиста помоли:

— Ще събудиш ли Уорвия?

— Ей сега.

Вала се вмъкна обратно в товарния корпус. Нямаше смисъл да вдига от сън всички, но Уорвия вероятно би различила подробности, а и може би щеше да познае по нещо дали Тегър е запалил онази светлина.

— Уорвия?

— Будна съм.

— Ела да погледнеш.

Дъждът ту плющеше, ту спираше, размятан от вятъра. Успяха да различат, че сиянието идва не от една точка, а от наклонена черта.

Примига и пак светна. Уорвия промърмори:

— Тегър обича да пипа и да опитва.

— Сигурна ли си, че е той?

— Откъде да знам? — сопна се червенокожата.

Взираха се напрегнато, след малко Арфиста подхвърли:

— Светлината би държала настрани вампирите, стига да е достатъчно силна.

Уорвия се бе подпряла на скалата. Спеше.

— Събуди ме, ако забележиш някаква промяна — каза Вала. — Ще остана навън, но имам нужда от одеяло.

Понечи да влезе в товарния корпус, за да вземе две — едно за себе си и едно за червенокожата.

Сиянието затрептя отново. Тя се обърна да види какво става.

Много ярка точка се отдели от наклонената черта и се понесе право нагоре.

 

 

Товарната платформа се тресеше, сякаш всеки миг щеше да се пръсне на парчета. Тегър се бе вкопчил в креслото, както би притиснал Уорвия към себе си. Дали можеше да освободи едната си ръка, за да махне ивичката черна тъкан?

Това ли искаше? Друсането нямаше да го убие, в края на краищата, само зъбите му тракаха.

Каква ли беше причината? Полуразпаднал се двигател? Или пък си е в пълна изправност и само върши онова, за което е подадена команда — опитва се да издигне товарната платформа заедно с речното корито, в което е затънала?

Докато умът му прехвърляше догадките, пръстите местеха усърдно плъзгачите.

Флуп! Пак угаси светлината. Този нищо не прави, следващият също… Аха, с тоя се спира вятърът. Пусна го пак. Един от плъзгачите предизвика зловещо стържене някъде долу, но без да причини видими щети.

Нещо се подаваше от сенчестата ниша, където отдавна мъртвият пилот трябваше да си пъха коленете. Голям лост с раздвоена дръжка накрая… само че ръката на Тегър изобщо не успяваше да го помръдне.

Стисна зъби, обви креслото с крака, стисна дръжката с двете си ръце и дръпна яростно.

Никакъв резултат. Добре де… Този път бутна напред.

И завъртя.

Лостът като че по своя воля се изтръгна от пръстите му, а челото му се удари болезнено в таблото с плъзгачите. Мощен тласък го запрати към небето.

„Ивицата! Махни я веднага!…“ Не смееше обаче да се пусне от креслото и след малко се поздрави, че не стори някоя глупост. Колкото и тъмна да беше нощта, виждаше как реката се смалява под него. Ако паднеше от такава височина, нямаше дори нищожен шанс за оцеляване.

Кабината се завъртя и Тегър зърна полупотъналата в калта квадратна плоча с дупка в единия край. Бе отделил прозрачния мехур, откъдето се управляваше товарната платформа.

После усети с вътрешностите си, че пада. Скоро обаче кабината се ускори на трийсетина човешки ръста над равнината. И се понесе право към въздушния град.

Трябваше да има все някакъв начин да я управлява…

Но можеше ли да има пълно доверие на Шепот?

Странният глас го отведе до товарната платформа, подсказа му да вземе от тънката черна тъкан на Валавиргилин. А какво ли щеше да стори Шепот, ако не бе успял да го подтикне към такива постъпки? Сега тази част от повредената машина се бе насочила към въздушния си пристан.

Червенокожият не се съмняваше, че именно намеците на другия го бяха насочили натам. Да му се довери означаваше да остави нещата да се случват. Само че не знаеше що за същество се крие зад потайния глас и към какво всъщност се стреми…

Дъждовните струи по извитите прозорци му пречеха да се ориентира. В проблясъците на мълниите и отраженията от Дъгата забеляза, че доближава плоско тъмно туловище… и изведнъж се озова насред облак кряскащи птици.

Дали вампирите можеха да летят? Но дори в мократа тъма позна тварите наоколо — синьоперести грабливци, почти същите като в земите на неговото племе. Крилете им бяха по-дълги от разперените му ръце. Птиците се рееха умело по въздушните течения. И бяха месоядни — случваше се, макар и рядко, да отнесат някое дете от племената на пастирите. За пръв път обаче виждаше толкова многобройно ято.

Не би успял да се провре през гъмжилото, дори ако знаеше как да управлява машината. Не отдели ръцете си от облегалката на креслото.

Крилатите твари се отдръпнаха и образуваха кръг около кабината. — Която пък бе застинала неподвижно във въздуха.

Макар да беше жител на равнините, Тегър веднъж пътува дълго на шлеп, за да размени стоки с друго племе. Познаваше предназначението на пристаните. Сега висеше на около три разкрача от ръба на въздушен док. Явно летящите машини са се опирали в него, а с висящите над ръба въжета са ги привързвали към пристана. Товарите трябва да са били в онези грамадни здания зад огромните врати…

Птиците губеха интерес към хвъркатото съоръжение и се връщаха по гнездата си. Грабливците и без това спяха нощем.

Само че вратата на прозрачния мехур не беше завъртяна към дока. Нямаше ли поне начин да обърне кабината? Ако поразмести нещо… Не му се рискуваше на такава височина.

А какво ли трябваше да се случи сега? Може би устройствата в кабината очакваха сигнал от града, за да довършат кацането. Или пък изпращаха свое съобщение, за да се премести някое въже с кука и да издърпа машината? Не, това нямаше да стане, защото и машинариите в пристана бяха мъртви като всички подобни творения още от Падането на градовете.

Вратата висеше хлабаво, както я бе заварил Тегър.

Торбата. Сабята.

Той отвори, стъпи на ръба, после се покатери върху несигурната опора, която все пак издържа тежестта му. Оттам скочи върху покрива на мехура и се притисна о него с разперени ръце и крака. Птиците отново закръжиха по-наблизо — оглеждаха го.

Тегър запълзя напред по извивката на кабината. Още малко… Сега на длани и колене, със свити крака. Вече се плъзга! Отново скок…

Пльосна по корем, удари си брадичката, зарита с крака във въздуха и се издърпа върху пристана, чиято повърхност напомняше меко дърво.

Щеше да полежи, докато си поеме дъх, но птиците се спускаха към него. Превъртя се, скочи и извади сабята си от ножницата. Зачака. Щом първата го доближи достатъчно, той замахна.

* * *

— Трябва да е намерил някоя стара въздушна кола на Строителите. Накарал я е да проработи. И вече е горе.

Уорвия се бе вторачила без да мигне в точката, грееща в края на въздушния завод.

Вала още не беше готова да сподели нейната увереност.

— Какво виждаш?

— Светлината ми пречи. Там кръжи ято от едри птици. Май го видях да скача!…

Ярката точка пропадна, ускори се, блесна ослепително и изчезна.

— Скочи в града — повтори убедено Уорвия. — Вала, ще се строполя от умора. През деня мога да разгледам по-добре и да ти опиша всичко.

— В състояние ли сме да направим нещо?

— Бих направила и невъзможното, за да отида при него!

Над тях Тъжната флейта поклати глава.

— Най-добре е да почакаме. Наоколо няма по-сигурно място за колите, а и изгледът оттук е превъзходен. Ще се окопаем, ще наблюдаваме и ще решим какво да предприемем.

 

 

Грабливците предпочитаха да улавят жертвите си живи, но не се гнусяха и от мърша. Затова месото им имаше отвратителен вкус.

Все пак Тегър се почувства много по-добре, след като разкъса и погълна птицата. Ето, отърва се от глада, ако можеше сега да разпръсне по някакъв начин и влудяващото ухание на десет хиляди вампири, а и да намери равно местенце, за да си почине… На такава височина вятърът беше доста студен. Той извади наметалото от торбата си и го нахлузи през глава.

Студът, несгодите, тревогите на един кошмарен ден започнаха да потъват дълбоко в душата му. Но пък сънят прие образа на вампир, впил зъби в гърлото. Не би дръзнал да заспи на открито. Заозърта се, натежал от умора и уплаха.

Великанската врата на онзи куб за съхраняване на разни неща сигурно беше твърде тежка, за да я помръдне.

Строителите също не са били толкова могъщи люде…

Свърна зад ъгъла и както очакваше, намери друг отвор, съразмерен с неговия ръст.

Подритна вратата и тя се заклати на пантите си. Вмъкна се в тъмнината, заопипва, откри нещо податливо и гъвкаво, върху което се покатери и заспа.

 

 

Вкопчваше се в унеса, боеше се от онова, което паметта щеше да му натрапи. Спомените обаче нахлуха, колкото и да бягаше от тях. След миг се ококори от пробягващата по клепачите му светлина.

През вратата с разбита ключалка, клатена от вятъра, проникваха слънчеви лъчи. Острият им блясък избледня, докато той се смъкваше от купчината бали, лъхащи на вехти растения. Предположи, че е трябвало да ги превърнат във влакна за платове. Храните щяха да смърдят далеч по-зле.

Излезе навън.

Накъсани и променливи облачни фигури минаваха мудно над главата му. Понякога отвесни колони светлина огряваха пристана. Тегър не видя нито един грабливец, докато не припълзя към ръба, за да надникне надолу.

Мехурът с извити прозорци, пренесъл го тук, лежеше разбит на земята. Нямаше как градът да се напусне по този начин… но и без това намеренията му бяха съвсем други.

Безброй птици кръжаха с разперени криле и начесто се спускаха да грабнат… какво? Щом се въдеха в такова множество тук, значи намираха изобилна плячка. Може би и други твари се хранеха с изсмуканите трупове, захвърляни от вампирите.

Въпреки всичко не му се вярваше още някое същество освен птиците да се е заселило във въздушния град.

О, я почакай… На отвесната външна страна на дока имаше паяжина, обърната надясно. Наведе се, с риск за живота си, да я разгледа по-добре.

Когато слънцето огрееше по-силно нишките, те хвърляха бронзови отблясъци, но иначе едва-едва се забелязваха. Не можеше да прецени на око размерите на паяжината заради странния начин, по който тя се делеше на все по-дребни частички в краищата. На ширина май достигаше ръста на тревопасен великан. А неподвижната черна точка в средата може би беше съществото, изплело самата паяжина. Дали е умряло от глад?

Изобщо не забелязваше други насекоми, грабливците вероятно ги бяха изтребили отдавна. Вече се питаше как той самият ще се спасява от гладната смърт. Явно не разполагаше с много време. Това обаче си го знаеше и преди!

 

 

Творението, което мислено наричаше „град“, му беше чуждо и непознато в почти всяка своя подробност. Не знаеше всъщност какво представлява видяното. Начупените несиметрични постройки постепенно се издигаха към центъра, където над всичко стърчеше отвесна тръба.

Тегър затича.

И внезапно страхът му изчезна. Така щеше да разглежда по-бързо, без да се помайва. Отначало пристанът беше широк осем човешки ръста, после се стесни до два, но продължаваше. Вече не беше док, а само ръб.

Обиколната улица… Край нея се редяха градежи. Някои имаха врати. Тук-там между грамадите се провираха тесни улички. Имаше и някакви закръглени здания без отвори, по които бяха прикачени стълбички за катерене чак до плоските им покриви.

Отново заваля. Трябваше да внимава повече как и къде стъпва, но повърхността под краката му оставаше грапава, а водата се стичаше в канавка по вътрешната страна на Обиколната улица.

Тъкмо се сгряваше приятно от тичането и зърна нещо ново — широк път, преминаващ в стъпала, а от двете му страни…

Спря и поумува. Жилища? Познаваше огромните палатки на великаните, племето на Гинджерофър пък правеше по-малки. Бе виждал и постоянните домове на раси, склонни към уседнал живот. Но досега не се беше натъквал на такива весело нашарени кубове. Все пак реши, че са къщи — с врати според човешкия ръст, със засадени наоколо дървета. И с прозорци…

После! Продължи на бегом обиколката си.

Нататък нямаше повече къщи. Затова пък попадна на истинско изобилие от колосални форми — правоъгълни или като разкривени яйца, цели гори от тръби, плоски, чудновато извити метални мрежи. Не откриваше смисъла или предназначението на почти нищо от видяното. Важно обаче беше да добие представа какво има тук. Дреболиите щеше да остави за по-късно.

Бе насочил вниманието си само към града, почти не поглеждаше към ландшафта долу. Но по едно време реката отново се откри пред него, а върху редица от зъбати скали…

Колите!

Доколкото му беше известно, никоя раса не можеше да се сравни по остротата на зрението си с червенокожите пастири; не би сбъркал природна форма с тромавите очертания на возилата. Значи върху онзи хълм беше малкият керван на Валавиргилин.

Повечето хора в момента май се бяха разпръснали. Дълго не забелязваше признаци на живот, после една-две точици се изправиха, сякаш да се протегнат. Часови измежду великаните? Тегър пристъпи към ръба и размаха ръце, като че се опитваше да литне.

Дали щяха да го забележат?

Не и тук, както бе застанал пред объркващите окото творения на Строителите. Но ако зад него е само небето…

Имаше време и за това. Колите нямаше да изчезнат изведнъж.

 

 

Не е много лесно да се натъкнеш на изненада, когато всичко наоколо ти е непознато.

Обиколната улица отново се разширяваше. Далеч напред видя вратата, която бе отворил с ритник снощи. А тук, в левия край на дока, имаше друга улица, отклоняваща се навътре под прав ъгъл. Тъмна, широка поне осем човешки ръста, спускаща се стръмно надолу, докато всичко останало се издигаше полека към средата на града.

Свърна по нея.

Тичаше в мрак.

И скоро забави крачките си. Вонята би накарала всекиго да се замисли. Миризма на смърт и разложение, а в нея се вплиташе и нещо познато, нещо много опасно! Вече виждаше по-добре в тъмното. Улицата завиваше надясно и слизаше все по-надолу…

Върна се обратно с цялата бързина, на която беше способен.

Онова, дето бе сметнал за спирална стълба вечерта, се оказа неочаквано широко. По него спокойно можеха да минат едновременно четири коли. За вампирите това сигурно беше пътят към града.

Тегър се озърна към тъмата. Знаеше, че ще трябва да проникне там. И да чака, докато очите му се нагодят. За да се взре в Здрачното леговище и да срещне погледите на тварите в него.

Не, още не! Отново затича.

 

 

Пристан и складове… великански сребристи съдове, вероятно за течности. Ето, тук слънцето се отразяваше от прозорци. Къси улици и широки стъпала, отклоняващи се в различни посоки към къщите, редящи се една над друга, издигащи се към нещо като гигантска очна ябълка.

Отново се бе озовал на Улицата от стъпала. Тръгна по нея.

Между домовете и около тях имаше ивици и парчета земя. Почти по цялата дължина широкият участък от пръст, започващ пред входа, се превръщаше в покрив на долната къща.

Някои от парчетата представляваха подгизнала кал, други бяха смити от дъждовете. На места се поклащаше избуяла трева, другаде нямаше нищо. Мъртви, паднали дървета, но и живи — обсипани с плод. Криволичещи клони, натежали от зрели подобия на круши или ябълки, се спускаха от най-горната къща почти до Обиколната улица. Отначало му се стори, че всички дървета са посадени. После обаче видя, че горните две са изсъхнали от старост, а долните са започнали да дават плод наскоро. Представи си как хиляди меки топки са се търкаляли през стотиците фалани и са засели целия склон.

Попадна на прозорец — плосък, голям колкото тревната постеля на Търл. Впечатляващо… Повърхността му изглеждаше мътна. Тегър надникна, но вътре беше тъмно.

Нататък едно огромно дърво бе напукало стената с корените си. И тази къща имаше голям прозорец, обърнат към някогашната градинка. Тегър взе спечена буца пръст и замахна. Не прозорецът, а пръстта се натроши в ръката му.

Ами пролуката в стената? Дали ще успее да се пъхне през нея?

Да, успя!

* * *

Беше просторно според неговите представи, несравнимо по-широко от палатките в племената на червенокожите. Очевидно и обитателите са били по-едри от него, макар и не колкото тревопасните великани. Опита да седне на някакъв стол; краката му не опираха в пода.

Намери овално легло. И пет скелета в него три на възрастни хуманоиди, два детски. Наглед се бяха простили мирно със света. Но друг детски скелет беше проснат пред една врата.

А зад нея също надничаше мракът.

Усука разпадащите се в ръцете му завивки и си направи факел, после предпазливо пристъпи. Никакви прозорци. Мебели… или устройства за управление? Лостчета, които се местеха във всички посоки над чучури, излизащи от стената. Два от чучурите бяха над голям продълговат съд с отточна дупка в дъното. Ами да, водни кранове, отдавна пресъхнали.

Продължи търсенето.

Още една стая без прозорци. И скелет на възрастен, паднал до плитка ниша с десетки копчета. Много приличаха на онези в кабината на товарната платформа.

Тегър свали торбата от гърба си. Кърпата. Ножът с тъпия връх. Вече нарязаните ивици от плата на Вала. Започна да ги наглася между копчетата.

Нищо, нищо, нищо… после — чудо!

Светлина. Една точка в тавана сияеше толкова силно, че го заболяха очите. Излезе от стаята.

Къщата беше осветена навсякъде. Реши да я остави така. С огромна изненада откри, че силата в машините на града е все още жива. Откъде се взимаше? От гръмотевичните бури ли? Нали всъщност представляваше насочвани по желание мълнии…

 

 

Вървеше забързано край къщите, бегло надничайки през прозорците. Често виждаше скелети. Навън обаче не забеляза никакви човешки останки. Птиците отдавна се бяха погрижили за месото, а костите — разпръснали.

Намираше различни жилави треви, поникнали в пръстта. С някои от тях явно можеха да се хранят хуманоиди. Имаше и твърде чудати растения, засадени изглежда само за украса. Ами това с широките лилави листа?…

Разкопа около стъблото, дръпна силно и извади едри грудки. Земеделците по устието на Облачната река ги ядяха сварени.

Значи тези парчета земя представляваха миниатюрни стопанства!

Тегър се настани със скръстени крака в края на един покрит с пръст покрив, уви се в наметалото и се остави дъждът да го мокри, сякаш е неодушевена част от околността.

Вече никой не обработваше малките градинки. Нямаше подредени, грижливо поддържани лехи. Струваше му се доста вероятно да са изоставени още от Падането на градовете. Не беше ли обаче твърде странно, че обитателите на това място са засявали площи, всяка от които не би изхранила дори един смирп?

Тази тяхна приумица му се стори особено любопитна. Слава богу, никакви досадни животинки не се опитаха да похапнат от него през нощта. Може би все пак тук живееха само грабливците, които си намираха храна долу? Но ако във въздушния град бе възникнала някаква хранителна пирамида, тя естествено започваше от растенията…

Значи трябваше да е нащрек, все едно е излязъл на лов.

Какво още не биваше да пропуска?

На две тесни ивици бяха израснали лози, буквално разкъсали къщата зад гърба му. Прозорците бяха разкривени. Виждаше съсипаните от дъжда мебели.

Ама че жилища! Плоски повърхности, прави ъгли. Но в горния край на Улицата от стъпала се възвисяваше купол от вещество като това на прозорците, по-голям от три къщи, струпани накуп. Щом го видя, Тегър мислено го оприличи на очна ябълка, защото куполът отразяваше белите облаци. Всъщност нямаше собствен цвят. А тръбата, увенчала града, се издигаше още по-нависоко.

Вече навлизаше сред горните редици домове — по-просторни и с най-обширни градинки. Явно Строителите на градове са ценили прекрасния изглед…

Застана на нов ръб. Празното място под него представляваше почти правилен квадрат. В средата имаше вдлъбнатина, оформена като закръглената раковина на мида. По ъглите някога са били засадени четири дървета, но дъждът бе прокопал улеи в пръстта и от едното рухнало дърво стърчаха само корените.

На Тегър този басейн му хареса. Сякаш бе попаднал в крайбрежна пещера на някой от Скупчените острови. Загладеното дъно от непознато вещество синееше, имаше стълбички за по-удобно слизане. Дори и водопад — чучур със силна струя сред струпани скали в единия край. Водата от чучура и от дъждовете се оттичаше в дупка на дъното.

Веднага позна, че на пръстта в басейна не й е тук мястото. Твърде малко беше, за да е сипана нарочно. Въпреки това някои по-жилави растения се бяха вкоренили и напукваха упорито синьото дъно.

Място за плуване. Защо ли им е било потребно? Стълбичка за влизане и излизане. Дали защото иначе някой би могъл да се удави? Или самите Строители на градове са обичали да плуват, или пък понякога са им гостували речни хора…

Но защо бяха го оставили празен, след като веднъж са го направили?

Нищо не помръдваше сред редките туфи трева. Тегър си каза, че най-доброто време за лов е по здрач. Смяната на деня и нощта беше момент на трескаво оживление за тварите, свикнали да се изплъзват на кръвожадните хищници. Надяваше се да подгони нещо и да го приклещи в басейна.

А дотогава… Скочи в тревата по страните на квадрата и слезе в синята вдлъбнатина.

Каналът беше наполовина задръстен от кал. Но кръглата решетка се виждаше.

Под нея имаше гърло на тръба. И също така кръгъл капак с ширина колкото разперените пръсти на едната му ръка. Завърташе се на малка ос, а към него беше прикачена ръждясала верига. Тегър се обърна — би трябвало краят й да е отвъд ръба на басейна. Така човек, решил да отвори пътя на водата, само е дърпал капака, оставайки сух.

Опита се да го затвори. Не поддаваше. Налегна го с цялата си тежест и прогнилата тънка ос се пречупи. Той нагласи похлупака върху решетката. Водата не можеше да го отмести. Гледаше как басейнът започва да се пълни.