Милан Кундера
Самоличност (16)

16

След по-малко от час Жан-Марк също се прибра и показа на Шантал едно съобщение.

— Намерих го сутринта в кутията. Ф. е мъртъв.

Шантал почти се зарадва, че едно по-сериозно писмо прикрива смехотворния характер на нейното. Тя хвана Жан-Марк подръка и го заведе в дневната, където седна срещу него.

Шантал:

— Все пак си разстроен.

— Не — каза Жан-Марк. — Или съм разстроен от това, че не съм разстроен.

— Дори сега ли не можеш да му простиш?

— Всичко съм му простил. Но не става дума за това. Споменавал съм ти за онова любопитно чувство на радост, което изпитах някога, когато реших повече да не го виждам. Бях студен като лед и се радвах. Смъртта не променя това чувство.

— Плашиш ме. Наистина ме плашиш.

Жан-Марк стана, за да донесе бутилка коняк и две чаши. После, след като отпи от своята, каза:

— В края на посещението ми в болницата той се отдаде на спомени. Припомни ми какво съм му казал, когато съм бил на шестнайсет години. Тогава разбрах единствения смисъл на приятелството такова, каквото съществува днес. Приятелството е нужно на човека, за да осигури доброто функциониране на паметта му. Да си спомняш миналото, да го носиш винаги със себе си, това е може би необходимото условие, за да запазиш онова, което наричат целостта на Аз-а. За да не се стесни Аз-ът, да запази обема си, спомените трябва да се поливат като цветя в саксия и това поливане изисква редовен контакт със свидетелите на миналото, тоест с приятелите. Те са огледалото ни, паметта ни. От тях не се иска нищо друго, освен да лъскат от време на време огледалото, за да можем да се видим в него. Обаче на мен ми е все тая какво съм правил в гимназията! Това, което винаги съм желал от най-ранна младост, може би още от детството, е съвсем друго нещо — приятелство като ценност, по-висша от всички други. Обичах да казвам: между истината и приятеля винаги избирам приятеля. Казвах това от предизвикателство, но го мислех сериозно. Сега знам, че тази формула е архаична. Би могла да важи за Ахил, приятеля на Патрокъл, за мускетарите на Александър Дюма, дори за Санчо, който е бил истински приятел на господаря си въпреки разногласията им. Но не и за нас. Толкова далеч стигам в песимизма си, че съм готов да предпочета истината пред приятелството.

След още една глътка:

— Приятелството бе за мен доказателство, че съществува нещо по-силно от идеологията, от религията, от нацията. В романа на Дюма четиримата приятели често се озовават в противникови лагери и са принудени да се бият един срещу друг. Но това не нарушава приятелството им. Те не спират да си помагат — тайно, хитро, като се надсмиват над истината на съответния лагер. Те са поставяли приятелството над истината, над каузата, над заповедите, над краля, над кралицата, над всичко.

Шантал го погали по ръката и след кратка пауза той каза:

— Дюма е написал историята на мускетарите два века по-късно. Дали и той не е изпитвал носталгия по изгубената вселена на приятелството? Или изчезването на приятелството е по-скорошно явление?

— Не мога да ти отговоря. Приятелството не е проблем на жените.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казвам. Приятелството е проблем на мъжете. То е тяхната романтика. Не нашата.

Жан-Марк отпи от коняка, после продължи мисълта си.

— Как се е родило приятелството? Сигурно като съюз срещу превратностите, съюз, без който мъжът би бил безсилен пред врага. Може би вече нямаме жизнена необходимост от подобен съюз.

— Винаги ще има врагове.

— Да, но те са невидими и анонимни. Администрациите, законите. Какво може да направи приятелят ти, когато решат да построят летище пред прозорците ти или когато те уволнят? Ако някой ти помогне, то той пак ще е анонимен и невидим — организация за социална помощ, асоциация за защита на консуматорите, адвокатска кантора. Приятелството вече не може да се провери в никакво изпитание. Не се налага да търсиш приятели на бойното поле нито извадиш сабята, за да го защитиш от бандитите. Преминаваме през живота без големи опасности, но и без приятелство.

— Ако това е вярно, би трябвало да те сдобри с Ф.

— Признавам, че ако му бях казал в какво го упреквам, той не би разбрал. Когато другите се нахвърлиха срещу мен, той замълча. Но за да бъда справедлив, трябва да кажа, че той е сметнал мълчанието си за смело. Дори се е хвалил, че не се е поддал на общата психоза и не е казал нищо, с което да ми навреди. Така че съвестта му е била чиста и сигурно се е обидил, когато най-необяснимо спрях да го виждам. Грешах, като исках от него нещо повече от неутралитет. Ако се бе хвърлил да ме защитава в онази злобна среда, самият той би изпаднал в немилост, би влязъл в конфликт, би имал неприятности. Как съм могъл да искам това от него? Още повече, че ми беше приятел! Никак не е било приятелско от моя страна! Нека го кажем другояче — било е некоректно. Защото изпразненото от някогашното си съдържание приятелство се е превърнало днес в договор за взаимно уважение, с други думи, в договор за коректност. А е некоректно да искаш от приятел нещо, което би го смутило или би му било неприятно.

— Ами да, така е. Но трябва да го кажеш без горчивина. Без ирония.

— Казвам го без ирония. Така е.

— Ако те намразят, ако те обвинят в нещо, ако те принесат в жертва, можеш да очакваш два вида реакции от хората, които те познават — едните ще се включат в саморазправата, другите тактично ще се престорят, че нищо не знаят, нищо не чуват, така че да можеш да продължиш да ги виждаш и да разговаряш с тях. Втората категория, тактичните, деликатните, са твоите приятели. В съвременния смисъл на думата. Виж, Жан-Марк, тия неща ги знам отдавна.