Милан Кундера
Самоличност (24)

24

Пристигнаха и други писма и Шантал ставаше все по-неспособна да не им обръща внимание. Бяха интелигентни, благоприлични, възпитани, не предизвикваха смях. Кореспондентът й не искаше нищо, не настояваше за нищо. Проявяваше мъдростта (или хитростта) да оставя в сянка собствената си личност, живота си, чувствата си, желанията си. Беше шпионин и пишеше само за нея. Не бяха писма на прелъстител, а на обожател. А ако имаше прелъстяване, то бе замислено като дълъг път. Последното писмо бе малко по-дръзко:

„За три дни ви изгубих от погледа си. Когато ви видях отново, бях очарован от походката ви, тъй лека, така поривиста. Приличахте на пламък, който, за да съществува, трябва да танцува и да се издига. Бяхте по-стройна от всякога и вървяхте, оградена от пламъци, весели, вакханални, опияняващи, диви. Когато мисля за вас, хвърлям върху тялото ви съшито от пламъци наметало. Увивам бялото ви тяло с карминена кардиналска мантия. И така нагласена, ви изпращам в червена стая, върху червено легло, моя червена кардиналша, bellissima кардиналша!“

След няколко дни тя си купи червена нощница. Бе вкъщи и се гледаше в огледалото. Разглеждаше се отвсякъде, бавно повдигаше крайчеца на нощницата и имаше чувството, че наистина никога не е била толкова стройна, че никога не е имала такава бяла кожа.

После си дойде Жан-Марк. Изненада се, като я видя как кокетно и прелъстително се приближава до него, облечена в прекрасно скроена червена нощница, как го заобикаля, отдръпва се, позволява му да се приближи и отново бяга. Привлечен от играта, той започна да я преследва из цялата къща — изпаднал е в старото като света положение на мъж, който преследва жена, и то го очарова. Тя бяга около голямата кръгла маса, не по-малко опиянена от образа на жена, която бяга от пожелалия я мъж, после намира убежище върху леглото и вдига нощницата си до врата. Този път той я люби с нова и неочаквана сила и внезапно тя изпитва чувството, че в стаята има някой, който ги наблюдава с неистово внимание, вижда лицето му, лицето на Симон дю Баро, наложил й тази червена нощница и този любовен акт, и като си представя всичко това, изкрещява от наслада.

Сега двамата отдъхват един до друг и образът на шпионина я възбужда. Тя шепне в ухото на Жан-Марк думи за карминеното манто, с което е загърнала съвсем голото си тяло, за да премине така, като bellissima кардиналша през пълната с народ църква. При тези думи той отново я прегръща и залюлян от вълните на фантазиите й, отново я люби.

После всичко се успокоява. Пред очите й остава само червената нощница, намачкана от телата им и захвърлена в единия ъгъл на леглото. През притворените си клепачи вижда как това петно се преобразява в леха от рози и усеща почти забравеното крехко ухание, уханието на розата, пожелала да прегърне всички мъже.