Люис Пардю
Дъщерята на Бога (42)

Бележка на автора

Тази книга е художествена измислица, опираща се на факти.

Хитлер наистина е създал организацията „Зондерауфтраг Линц“, чиято задача е била да плячкосва най-богатите обществени и частни колекции в Европа. Той е замислял да изложи откраднатите творби във величествен музей, който щял да построи в родния си австрийски град Линц. Архитекти разработили планове на зданието, но то така и не било построено.

Свръзката на Хитлер със „Зондерауфтраг Линц“ е бил човек на име Хайнрих Хайм, с когото разговарях в Мюнхен през декември 1983 г. В този германски град имаше сплотена общност от неразкаяли се нацисти, групата включваше двама бивши секретари на Хитлер, както и личния му пилот. По времето на моя престой там те се срещаха понякога, за да се утешават взаимно за загубите си, с които изобщо не се бяха примирили.

Хайм обитаваше останало от Втората световна война бомбоубежище в квартал „Швабинг“, на няколко пресечки от Щатсбиблиотек — баварското съответствие на Библиотеката на Конгреса на САЩ. Освен мижавите отчисления за авторските права на книга, която бе написал (в нея разказваше как доносничил за Херман Гьоринг пред Хитлер), Хайм си осигуряваше скромни доходи и като отговаряше на запитвания, които му изпращаха от цял свят. Повечето си проучвания извършваше в Щатсбиблиотек. Вернер Майер, който тогава беше старши репортер в мюнхенския вечерен вестник „Абенд Цайтунг“, ме запозна с Хайм една вечер малко преди Коледа.

Сняг, лапавица и леден дъжд се сипеха върху нас в онази вечер, когато Вернер спря колата си на тъмен неасфалтиран паркинг и ме поведе по тясна уличка, осеяна с хартийки и осветена от гола улична лампа.

Той почука на металния взривоустойчив щит, който играеше роля на входна врата. Забелязах, че и другите два прозореца, вградени в бетонната стена, имат подобни щитове. Вернер сподели с мен как Хайм живее в постоянен страх от израелците, защото, макар и да е излежал присъда в съюзнически затвор, мнозина били убедени, че е участвал в много по-тежки злодеяния, а не е бил само помощник на Хитлер в организирания грабеж на художествени ценности.

След няколко минути Хайм дойде до вратата, с известни усилия избута пазещата го преграда и ни покани вътре.

Изразът „смачкан, но несломим“ най-точно описва този човек. На пръв поглед приличаше на улична отрепка, както носеше две палта и няколко слоя пуловери и ризи. Но очите му още искряха с ледената синева, която би могла да присъства и на рекламен плакат за любимите на Хитлер жизнени арийски свръхчовеци.

Въведе ни в стаята, където работеше над своите проучвания, и щом се настанихме сред впечатляващите купчини книжа, грижливо зави краката ни с протрити одеяла, за да не замръзнем. В бомбоубежището нямаше отопление. Майер подхвана разговор с Хайм, а аз — още новак в немския език — само слушах. Двамата поприказваха в първите минути за напредъка си в опитите да открият оригинални партитури на композитора Вагнер, които изчезнали през войната. Това търсене е страст на Вернер. После обсъдиха и автентичността на дневниците на Хитлер, които бяха представени наскоро публично. Хайм каза, че е чел откъси и според него били истински.

След това разговорът се насочи към мен и моите усилия да издирвам изчезнали произведения на изкуството. Работата ми отчасти се състоеше в това да прилагам уменията си на бивш разследващ репортер, като не само събирах материал за роман, но и си отварях очите за находка, която би станала основа за солидна статия в списание или дори за документална книга.

След малко Хайм започна да хвали художника Фредерик Щал — любимец на Хитлер и други нацисти, споменати в романа. Погледът му се замъгли, докато си спомняше за Щал и — предполагам — за отминалите времена. Описваше колко прекрасни били картините му и как Хитлер се отнасял с художника като брат или може би дори като баща.

Хайм вече започваше да включва всички ни в стаята, когато употребяваше думата unser, „наш“ на немски, но за него тя означаваше нещо друго — „нашият кръг“ в приблизителен превод. Чувствах се все по-неловко, докато той разширяваше обхвата на думата до своите нацистки съратници и дори до самия фюрер. Това не беше компания, към която исках да принадлежа.

Впрочем Хайм изобщо не назоваваше Хитлер по име, сякаш се боеше да го изрича всуе, както и най-набожните хора се стремят да не споменават името на своето божество. Той наричаше Хитлер „А. Х.“, което на немски звучи като „А-ха!“.

В един момент старият нацист извади купчина листове и плик с малки снимки, които ни показа. Всички бяха черно-бели, с размери пет на пет сантиметра, и на всяка имаше картина — всичките нарисувани от Щал и изброени в списък, който Хайм ми даде. Каза, че картините изчезнали и за последен път били видени в Цюрих малко преди разгрома на Третия райх. Не пожела да уточни кога и от кого са видени.

Остави ми една снимка и списъка, след като му обещах да потърся картините и чрез Вернер да му съобщавам какво съм постигнал.

От Мюнхен заминах за Цюрих да проверя останали ли са някакви следи от картините на Щал. След като се настаних в хотелската стая, потърсих информация и научих имената на няколко художествени галерии, които са съществували и през периода, когато картините изчезнали.

Отидох в най-старата от тях и говорих със собственика. Показах му снимката, която взех от Хайм, и обясних, че съм представител на богат колекционер, който би желал да купи картини на Щал.

Човекът ме изгони от своята галерия и заплаши да повика полицията, ако не се махна незабавно от квартала.

Той ми заяви, че не е имал нищо общо със споменатите от мен картини, нито пък искал да се занимава с тях или с хора, които биха могли да проявят интерес към тях. Не ми беше лесно да определя дали е разгневен, или уплашен. Може би изпитваше и двете чувства. Що се отнася до мен, няма съмнение, че се уплаших.

При заниманията ми с разследваща журналистика отправяха заплахи да ме убият, но упорствах, без да се притеснявам, докато не разнищя историите. Това обаче бе останало в миналото, вече се стремях да запазя живота и здравето си. Да ме обявят накрая за безследно изчезнал в Цюрих не се вписваше в моите представи за прекарване на коледните празници.

Затова вечерта хапнах печено, полях го с литър бира, легнах си и сутринта се върнах в Мюнхен с първия влак. И до ден-днешен не знам къде са картините на Щал, а освен това съм убеден, че тези сведения са вредни за здравето.

И други подробности в тази книга отговарят на истината. Например историите как бягащи есесовци са си купували свободата с плячкосани произведения на изкуството. Можете изобщо да не се съмнявате, че много от творбите, изчезнали през войната, сега са окачени по стените на частни вили в Алпите. И още много се съхраняват под улиците на Цюрих. Както научих на свой гръб, на значителна част от тези творби се придава фантастична стойност и те струват несравнимо повече (според критериите на някои) от живота на човек, задаващ неудобни въпроси.

През последните години на XX век имаше и твърде закъснели опити за откриване на плячкосани произведения и връщането им на законните собственици. Прекалено закъсняло беше и разобличаването на онези, които са сътрудничили на нацистите: швейцарски банки и немалко американски и европейски корпорации. Исканията за компенсации, отправени от оцелели жертви на Холокоста и от техните семейства, бяха посрещани с нагло пренебрежение и пълно мълчание от страна на швейцарските банки, докато напоследък международният натиск не доведе до скромни опити за обезщетяване на собственици на сметки или техни наследници.

Имало е и император Хайнрих IV, който бил отвлечен. Всички останали щуротии, свързани с папите и записани в историята (включително момента, когато трима от тях си оспорвали престола), са самата истина. Разбира се, съществувал е и император Константин, който сложил край на препирните между духовниците с бюрократични укази, подкрепени с остриетата на мечове. Безспорно е, че в цялата история на религиите (независимо кои точно) проблемите на вярата са били решавани по политическа целесъобразност, вместо чрез духовни търсения. Текстовете в този роман, които описват Никейския събор, както и събитията и религиозните спорове, станали повод за свикването му, са напълно достоверни и са далеч по-добре документирани от свещените писания в еврейската или християнската Библия, или пък Корана на мюсюлманите.

Аз съм напълно убеден, че историята за София като жена от плът и кръв е плод на моето въображение, събран от късчетата, намерени в интересни изследвания за ранната християнска църква и съзидателната роля на жените в нея — роля, която духовни ревизионисти, държащи на мъжкото превъзходство, са се опитали да заличат. Успели са до голяма степен, но са запазени важни източници (само прочетете Притчи Соломонови или Песен на песните), където на Мъдростта е отдадено дължимото.

До ден-днешен католическата църква и други изповедания, особено гръцката и руската православна църква се отнасят двусмислено към митичната София. Някои, особено последователите на гностицизма, я смятат за изначалната създателка на цялата вселена. Други вярват в нея като женското начало в мъжко-женско божество. А трети пък я отъждествяват с въплъщение на Мъдростта или дори Логоса в християнската Троица, преди да му бъде придадена изцяло мъжка същност. Няма никакво съмнение и в това, че през огромна част от човешката история Бог е бил смятан за жена.

София има своето място в историята, но то тепърва ще бъде определено.

Католическата църква не е единствената съвременна религия, която изпитва жалък страх от жените и им отказва духовна или господстваща роля. Голяма част от образите на католици в романа биха могли да имат за прототип водачите на юдаизма, повечето протестантски църкви и исляма. Всички те (за съжаление изключенията са съвсем малко) биха предпочели да убият, отколкото да признаят, че жената може да им бъде равна, камо ли пък спасителка.

Всеизвестно е също, че папа Пий XII се е преструвал на сляп и глух за зверствата на Третия райх. За подбудите му можем само да гадаем, но е ясно, че мълчанието му през онзи период противоречи на представата за него като морален авторитет. Нежеланието му да издигне глас в протест срещу нацистките деяния е загадка и явно ще си остане такава. В края на хилядолетието католическата църква призна и се извини за незначителна част от смъртните грехове, които е извършила в името на Бог и на Христос. Малка стъпка напред, но поне дава добър пример, който останалите християнски църкви, а също юдаизмът и ислямът би трябвало да последват.

Познавачите на историята, теологията, географията и политическите науки ще открият в книгата още много, много неща, които са верни. И все пак като цяло тя си остава художествена измислица. Поне аз вярвам в това.

Но ако и в измислицата може да се намери истина, то истината, за която се опитах да пиша, е в духовната повеля да задаваме въпроси и да търсим, за да имаме връзка с Бог. И освен това да съзнаваме, че тази връзка не изключва различаващите се връзки, които са установили други хора. Никоя вяра няма монопол над Бог, както и червеният цвят не заема привилегировано място в спектъра на слънчевата светлина.

В края на краищата златното правило е заложено в духовната сърцевина на всички основни религии — но тази сърцевина често е пренебрегвана от онези, които ги проповядват и твърдят, че се придържат към тях. Вечната повеля да обичате ближните, да се отнасяте с другите, както бихте искали те да се отнасят с вас, е нещо, което дори ограничените ни човешки умове могат да схванат, да разберат и да прилагат. Както е казал еврейският мъдрец Хилел, трябва да обичаш ближния като себе си, останалото е само тълкувание.