Люис Пардю
Дъщерята на Бога (40)

39.

Куршумът на Ролф не улучи Ханс Морген, дошъл пред прага на кухнята от заседателната зала. Старият свещеник тупна болезнено на колене, хванал пистолета „Колт 45“ на Стратън, и мислено отправи благодарствена молитва, че се спаси от още един куршум. А навътре в кухнята Браун вече кашляше дрезгаво и се задавяше от изтичащия газ. Морген чувстваше как обичта към сина му се сблъсква с извършените от този човек грехове. Нямаше начин да победи. Както и да завърши денят, болката в сърцето ще го измъчва до края на живота му. Мрачното прозрение породи внезапно дръзко равнодушие към собствената му безопасност.

Гласът на Сет Риджуей заехтя в кухнята:

— Слушай, Ралф или както там ти е името, ще погубиш любимия си кардинал, ако не се измъкнем веднага от кухнята. Защо не продължим това мексиканско състезание по инат, а може би и някой да спре газа при главния вентил?

— Мексиканско какво? — не разбра Ролф.

— Няма значение — тръсна глава Сет. — Трябва да излезем оттук, преди да сме измрели.

Ролф завъртя глава.

— Ами добре — изграчи Сет и се закашля. — Ти си стой тук. Ние си тръгваме.

Повлече Браун към вратата, откъдето бе влязъл телохранителят.

— Не мърдай оттам! — повиши глас Ролф и Сет откри зачатъци на паника в очите му. — Не мърдай или ще я гръмна.

Сет се местеше бавно към вратата, погледът му прескачаше от очите на великана към пръста му върху спусъка. Шавнеше ли показалецът, Сет щеше да спре. Опитваше се да не гледа лицето на Зои. „Запази спокойствие — повтаряше си. — Запази спокойствие. Подхванал си опасна игра с живота на всички тук.“

Двамата с кардинала доближаваха вратата, а пръстът не се напрягаше, вместо това Ролф тръгна към тях. Верният телохранител нямаше намерение да загуби от поглед повереника си. Разстоянието помежду им се скъсяваше бързо. И тогава Сет проумя, че нещо е потръгнало зле, ужасно зле.

Ролф вече се усмихваше. После пусна Зои на пода и се изтъпани пред Сет ухилен. След миг ръце със стоманени мускули се увиха около шията и мишниците на Риджуей, откопчиха револвера от пръстите му. Появиха се и останалите от малкия гарнизон. Събориха го и притиснаха лицето му в пода. Преди да се стовари, успя да зърне готвача, смутено ококорен откъм коридора.

За секунда се почувства стар и изчерпан. Помисли как вижда Зои за последен път, толкова красива… толкова неподготвена да умре. Тогава събра цялата си сила и се възпротиви на заловилите го мъже, но те бяха много млади и извънредно яки. Върхът на обувка се заби отстрани в главата му и светът за дълго се замъгли пред очите му.

— Точен шут, Давид!

През мътилката Сет чуваше тържествуващия смях на Ролф. След малко телохранителят заговори по-почтително:

— Как сте, Ваше Преосвещенство?

Не разбра отговора на Браун. После чу нежния звучен глас на Зои:

— Сет?

— Тук съм — обади й се той.

Някой, може би същият Давид, го ритна отново по главата.

— Млъкни, свиньо.

— Добре ли сте, Ваше Преосвещенство? — тревожеше се Ролф.

Този път кардиналът промълви:

— Да, само съм малко натъртен. — Мълчание. — Виждам, че ти отново се прояви достойно. Никога не съм се съмнявал в твоите способности.

— Благодаря ви, сър — гордо изрече Ролф.

— Сега ме отведи до хеликоптера — нареди Браун. — Помогни ми да стана.

Сет чуваше шумолене на дрехи и пъшкане.

— Какво да правим с тези? — попита телохранителят.

От тона на кардинала кръвта на Сет се смръзна.

— Каквото пожелаеш, Ролф. Каквото пожелаеш. — Пак мълчание и гласът на Браун прозвуча наблизо: — Обърнете го.

Тримата мъже, притиснали Сет на пода, се подчиниха. Той примига и погледна нагоре. Фигурата на кардинала се люшкаше замайващо над него. Сет едва успя да фокусира погледа си и видя, че кардиналът се навежда да го заплюе. Опита се да извърне глава, но ръцете го държаха здраво. Затвори очи и храчката се размаза по челото му.

— Отиди да прибереш всичко в кутията и я донеси — заръча Браун на Ролф. — Време е да тръгваме. Имам уговорени срещи в Рим.

Стиснал пистолета на Стратън в дясната си ръка, Морген пълзеше през кухнята към скупчените хора, като се прикриваше зад плотовете. Надзърна точно когато Браун се изплю върху Сет. Ролф се бе обърнал към кухнята, за да отиде за кутията.

Морген за миг видя цялата сцена. Пред него стоеше Ролф. Останалите бяха по-наляво при вратата към коридора. Трима мъже не позволяваха на Сет да се надигне от пода, Браун още стърчеше над него. Зои беше на колене, боричкаше се с други двама мъже, които се опитваха да я повалят.

Свещеникът се изправи при отворената врата, обгърнат от миризлив газ, който изтичаше навън. За частица от секундата срещна погледа на Зои. Ролф вдигна револвера да стреля по него. И Морген вдигна пистолета, пак подуши газа, но вместо да стреля, се просна на пода в мига, когато телохранителят натисна спусъка.

Грохотът от оръжието беше последван от всеобхватно, ослепително ярко бумтене. Последната гледка от този свят в очите на Ролф Енгелс беше илюзията, че пламъкът от револвера му се проточва и разширява зад Морген. И когато кухнята избухна, телохранителят успя само да помисли отново, че изобщо не биваше да има газова инсталация в хижата.

Огненото кълбо скачаше из помещението и подпалваше все нови и нови места. Притиснатият на пода Риджуей усети как тежестта върху него изчезна. Секунда-две след това се надигна да седне и сякаш видя сцена от „Ад“ на Данте. Ролф и още двама от хората на Браун горяха като факли. Устите им зееха като за писъци, но Сет не чуваше нищо, освен бученето на пожара. Сухите греди и облицовката на твърде старата сграда пламваха с лекота.

Сет се изправи и скочи към Зои. Браун клечеше наблизо, застинал като мраморна статуя. Кухненските плотове ги бяха опазили от първоначалната експлозия. Минаха още две-три секунди и оцелелите мъже от охраната се втурнаха обратно в кухнята. Сет се напрегна за схватка, но те дърпаха противопожарен маркуч от ниша в коридора и не виждаха нищо, освен огъня.

— Зои, стани. — Той я прихвана под мишниците. — Трябва да излезем.

Тя се изправи неуверено. И Морген дойде при тях.

Изведнъж Браун се отърси от вцепенението си и се нахвърли върху тях.

— Плащаницата, трябва да ми помогнете да взема плащаницата!

И неговите очи просветваха, но от вътрешен огън. Дърпаше и буташе Сет, за малко не го събори. Сет го цапардоса с опакото на дланта си и кардиналът падна на колене.

— Сам си вземи шибаната плащаница! — кресна Сет в рева на пламъците.

Морген се взираше разколебан в кардинала.

— Синко, ела с нас! — провикна се към него.

— Върви по дяволите, старче! — отвърна с вопъл Браун и се хвърли към разпилените реликви.

Морген остана неподвижен за момент, превил рамене, склонил глава, а пожарът бучеше още по-силно наоколо. Вцепени се, като гледаше как синът му, единственото му дете лази в огъня, забравил за собствената си безопасност. Сет се приближи до свещеника и го хвана за рамото.

— По-бързо, отче, трябва да се махнем оттук.

Морген се противеше на инстинкта си, който го тласкаше към сина му. Виждаше обзетия от маниакално настървение мъж сред пламъците и изведнъж като че ли някакъв глас свише му проговори, че може би само огънят ще пречисти, ще уталожи безумието, властващо над сина, когото тъй и не опозна. Сърцето подскочи в гърдите на свещеника, той се обърна към Сет. Облятото в сълзи лице носеше печата на мъката у бащата, отхвърлен безмилостно от единствения си син, от единственото си дете, което бе обичал цял живот, но само в мъчителна раздяла. Лир… За миг опозна душата на онзи крал и спусналия се в нея мрак.

Зад тях се разнесе гръмка врява — четирима униформени мъже от охраната се бореха с кардинал Браун, който с все сила напираше към пламъците.

— Не, пуснете ме! — викаше им. — Пуснете ме, пуснете ме!

Неочаквано от него се изтръгна нечовешки вой, той се нахвърли срещу мъжете в униформа и накрая с върховна мощ, която хората придобиват само ако е заплашено нещо свидно за тях, кардиналът се отскубна и скочи в огъня. И мъжете от охраната понечиха да тръгнат след него, но пламъците ги принудиха да отстъпят. Морген направи половин крачка нататък и спря.

Всички стояха като вкаменени, изцъклили очи към огнената стена, не вярваха на току-що видяното. И след броени мигове чуха писъците на Браун, проникващи през рева на пожара. Започнаха като гърлен вой, преминаха през целия диапазон на човешкия глас и се извиха в кресчендо. Струваше им се, че писъците са прекалено гръмки, твърде мощни, за да ги издава човек. Но онова, което вледеняваше Сет и Зои до края на дните им, беше чувството в гласа. Не приличаше на болка, а на ликуване.

— Бог да е с теб — отрони Морген.

Щом писъкът секна, Зои, Сет и Ханс Морген хукнаха към стълбата и нагоре към хеликоптера — молеха се още да ги чака на покрива.