Люис Пардю
Дъщерята на Бога (38)

37.

Нилс Браун привършваше с прибирането на вещите си в куфарите, когато чу равномерното свистене на хеликоптерна перка в далечината. Погледна изискано скъпия часовник „Пиаже“ на китката си, за да провери дали не се бави излишно. Всъщност хеликоптерът подраняваше. Каза си, че това е чудесно. Колкото по-скоро пристигне в Рим, толкова по-бързо ще поеме властта.

Огледа пак покоите си и се усмихна. За последен път ги виждаше с очите на кардинал. След горе-долу три денонощия ще бъде папа. Предвкусваше церемониала, с който предшественикът му ще се оттегли от поста си.

Повика по телефона личния си прислужник и му нареди да занесе затворените куфари на площадката и да чака кацането на хеликоптера. След това пъргаво слезе по стълбата в заседателната зала.

Гнездото на кардинала се намираше под самия връх на неравно плато с почти квадратна форма — половин километър от един до друг отвесен склон. Самите постройки стърчаха в края над долината на река Ин и олимпийските писти на Аксамер Лицум.

На стотина метра от голямата сграда, свързана с нея чрез закрит отоплен проход, бе разположена по-малка къща, където можеха да се настанят дванайсет гости — там бяха мъжете, които на смени по четирима патрулираха денонощно около Гнездото на кардинала.

Подобно на колегите си, които охраняваха Архиепископския дворец във Виена, всички до един бяха опитни хора, ветерани от най-добре подготвените бойни части в света. Тези дванадесет мъже се подчиняваха на Ролф Енгелс, бивш боец от елитните алпийски части на Хитлер. Отдавна бе препоръчан на Браун от член на икуменическия съвет като подходящ телохранител на стремително издигащия се епископ, който толкова красноречиво изобличаваше комунизма, че скоро го взеха на прицел.

Ролф Енгелс седеше в къщичката на лифтената станция, пиеше чай с техника и един от подчинените си, когато чу шума от хеликоптера. Припряно погледна часовника си и учудено повдигна вежди, щом видя колко е часът.

— Бернхард — обърна се към своя човек. — Излез навън и ми кажи какво виждаш.

Якият мъж с бял маскировъчен екип излезе и се върна скоро.

— Жълт хеликоптер — докладва Бернхард. — С черни надписи. Доста е далече, за да ги прочета, но според мен е същият, с който кардиналът пътува обикновено.

— Благодаря, сержант — кимна Енгелс.

Отпи от чая и въздъхна.

— Я по-добре включи електромотора на лифта — нареди на механика.

— Искате ли да ви придружа? — попита Бернхард.

Енгелс завъртя глава.

— Всичко е наред — отвърна и допи чая от пластмасовата чаша.

Хвърли я в кошчето за боклук, отиде с механика в машинната зала и се увери с очите си, че е включил грижливо смазваните механизми, които пренасяха кабината край много стръмния склон до Гнездото на кардинала.

Плазовете на хеликоптера едва докоснаха снега върху площадката на хижата, и вратата се отвори. Риджуей изскочи пръв и помогна на Зои и Морген да слязат. Стъпала водеха от площадката към оградено с парапет мостче през покрива до врата в стърчаща над сградата будка.

— Ще чакам тук — каза пилотът на свещеника. — Няма смисъл да се връщам на летището и пак да летя дотук, за да взема кардинала. Предайте му да се подготви спокойно. Аз не бързам.

Морген кимна и отиде при Сет и Зои, които го чакаха на мостчето.

Както ги бе уверил, вратата се оказа отключена. Щом влезе, Сет извади от джоба си тежкия стар револвер. Виждаше само стъпала надолу.

— Хайде — прошепна и започна да слиза безшумно.

Стълбата бе заварена от железни плоскости с гумено покритие. Спуснаха се по нея съвсем тихо.

На първата площадка чуха по-надолу да се отваря врата към стълбището и като че последваха пъшкане и трополене на човек, тътрещ тежък предмет. Шумът се приближаваше.

Сет се опита да отвори вратата на тази площадка, но тя беше заключена. Под тях звуците се разнасяха все по-наблизо. Риджуей бръкна в задния си джоб и извади кредитна карта от портфейла. Затъкна револвера в колана, приклекна пред дръжката и пъхна картата между рамката и езичето на бравата. След секунда беше възнаграден с щракане. Вратата се отвори.

Навътре се простираше таванско помещение с пръснати тук-там кашони и дървени сандъци.

Сет даде знак на Зои и Морген да влязат. Когато притвори вратата след тях, вече се чуваше ясно как някой се мъчи задъхано.

Сет прилепи око към мъничката пролука между вратата и рамката и след секунди зърна хилав мъж, помъкнал нагоре два грамадни куфара. Той поспря на площадката, колкото да избърше потта от лицето си, и продължи по последните стъпала. Скоро на стълбището нахлу ярка дневна светлина.

Щом отново се възцари жълтеникавият сумрак на слабите лампи, Сет отвори вратата и тръгна надолу пред Зои и свещеника.

 

 

Стратън слагаше плащаницата и последните документи в златната кутия, когато Браун влезе.

— Хеликоптерът е готов да излети — подхвърли кардиналът, застана до него и огледа какво е свършил. — Искам от теб да…

Неочаквано вратата на заседателната зала се завъртя на пантите и спря с трясък в стената.

Браун толкова рязко се закова на място, че едва не залитна. Стратън пусна капака на кутията и се обърна светкавично по посока на шума. Капакът се удари тежко в дървения плот на масата.

Възползвайки се от изненадата, Сет нахълта и подкани с жест Зои да влезе.

— Дръж го на прицел — посочи й той Браун.

Тя пристъпи напред и се прицели със стария револвер. Дръпна с палец ударника назад.

Щом Браун чу металния звук нещо трепна в очите му. Но непоклатимото самообладание запази спокойното изражение на лицето му.

— Какво означава всичко това? — попита с високомерие. — Как смеете да нарушавате личната ми неприкосновеност?

— Млъкни! — властно му се сопна Зои. Той понечи да се дръпне назад. — И не мърдай.

Браун зае достолепна поза, а зад невъзмутимата фасада умът му работеше трескаво. И преди бе успявал да се измъкне с приказки от още по-опасни ситуации. Взря се в ядосаната, но привлекателна жена, която пристъпваше към него.

Стратън бе отстъпил заднешком по-надалеч от Сет, стараеше се масата да се озове между него и оръжието отпреди десетилетия, за което не беше сигурен дали не може да разкъса тялото му.

— Не се оставяйте да ви заблудят, Ваше Високопреосвещенство — каза на кардинала. — Тези револвери са същински антики. И патроните им са отпреди четиридесет години.

— Спри, Стратън! — заповяда Сет. — Стой на място. — Усмихна се. — Я погледнете насам, Ваше безчестие — изрече троснато и Браун изви глава. — Вашето агентче престана да мърда, защото знае, че не е изключено оръжието да му откъсне главата. — Сет се ухили на Стратън. — Е, готов ли сте да разчитате на шанса, че револверът може и да не гръмне?

— Не. — Кардиналът преглътна в опит да сдържи гнева си. — Не, разбира се. Очевидно имате предимство.

Вторачен в оръжието на Зои, Браун гадаеше къде ли е Ролф в момента. Старият войник се придържаше към навиците си и оглеждаше навсякъде по график, който спазваше по-точно от часовник. Напрягаше ума си да събуди паметта. Тогава подът се разклати незабележимо под краката му. Включи се електромоторът на лифта.

Браун се подсмихна мислено. Кабината се изкачваше около три минути по почти отвесния склон. Три минути. Значи трябваше да ги залисва с разговор, докато Ролф завърши обиколката.

Сет се дръпна, за да вижда и Стратън, и Браун.

— Сложи пистолета си на масата — заповяда на Стратън.

Мъжът от АНС се поколеба, като че пресмяташе вероятността револверът на Риджуей да засече.

Сет направи крачка към него.

— На масата, драги! — Стратън бръкна под сакото си. — По-кротко. Хвани го за дръжката с палец и показалец. Видя ли пръст близо до спусъка, смятай се за мъртъв.

Агентът кимна, дръпна оръжието от кобура под мишницата си и го остави на заседателната маса — тежък армейски „Колт“ 45-и калибър.

— Ти беше голям хитрец, Стратън — подхвърли му Сет. — Играеше убедително. Поне мен направи на глупак.

— Няма от какво да се гневите, господин Риджуей — намеси се Браун, подтикнат от увереността, че Ролф ще се появи скоро. — Тук сме се събрали разумни хора. Защо не обсъдим положението?

— Разумни ли? — затътна гласът на Сет. — Така ли наричаш убийствата? Ах, ти, самонадеяно, лицемерно копеле! Стига ти нахалството да се наричаш „разумен“, а? Предал си всекиго и всичко, до което някога си се докосвал. — За миг Риджуей погледна кутията. — Или си го заключвал някъде, та никой да не научи какво представлява. Искаш да скриеш и изнудването на Хитлер, да прикриеш срама. — Сет млъкна за малко. — А може би и ти искаш да изнудиш някого.

Впи поглед в очите на кардинала, където се мярна мимолетно признание.

— И кого искаш да изнудваш, господин кардинал и архиепископ? Какво ще правиш с плащаницата?

— Не ме разбирате, господин Риджуей.

— Да бе. Хитлер и Айхман също са останали неразбрани.

Браун бавно вдигна ръка.

— Оставете ме да кажа нещо, ако нямате нищо против. — Риджуей кимна. — Това, което искам да направя с плащаницата, е чисто и просто да спася християнския свят.

В първия момент Сет се стъписа и само го гледаше безмълвно.

— Сигурно се шегуваш… — Прихна цинично. — Браун, познавам хора като теб. Само в своя полза напираш. Хич не ти пука за спасяването на каквото и да било или за постъпка, от която няма да извлечеш лична облага. Не те интересува как ще се домогнеш до властта, нито пък на чия страна трябва да бъдеш, за да я получиш. Такива като теб са взаимозаменяеми. Човек може да те извади от едната страна и да те сложи на другата. Е, каквото и да си намислил за плащаницата, няма да те огрее. — Сет застана до кутията, сложена на масата. — Ние ще отнесем кутията. — Озърна се към тавана. — Осигурили сме си превоз. Затова искам ти и Стратън да легнете на пода. — Махна към тях с цевта на револвера. — Ей там, на средата. По корем и разкрачени.

Никой от двамата не се подчини.

— Веднага!

Зои бутна кардинала с цевта на револвера. Той подскочи като ударен от ток и я стрелна с яростен поглед.

— Хайде — подкани го тя. — Нали чу какво ти се каза?

— Можем да те убием още сега — добави Сет. — Както ти заповядваш да бъдат убити други хора. Можеш и да легнеш на пода и да ни оставиш да приберем кутията мирно и тихо.

— Трябва да ми позволите да обясня — примоли се Браун. — Вие просто не разбирате.

— Може би, но аз те разбирам — отекна в залата гласът на Морген. — Вероятно господин и госпожа Риджуей не те разбират, но за мен си ясен. Как иначе? Предостатъчно години отделих да те изучавам.

— Проклет да си, стар глупако! — изруга кардиналът, когато свещеникът се приближи.

— Да — с равен глас отвърна Морген, — нищо чудно да съм проклет. Но тогава ти какъв си?

Двамата безмълвно кръстосаха погледи.

— Защо направи това? — попита Браун. — Нямаше никаква разумна причина. Защо извърши всичко това, изкуфял натрапнико?

— Две неща поддържаха живота ми толкова години след онзи ден в Алт Аусзее. Стремежът да взема кутията и гордостта ми от теб.

— Какво дърдориш? — сопна се кардиналът. — Това са глупости.

— Опитваха се да ми подскажат — промълви Морген, унесен в някакъв спомен. — Опитваха се да ме убедят, че ти си човекът, виновен за това безумие, но аз не исках да им повярвам. Не можех да повярвам.

Браун погледна към Сет.

— Вие поне ще го накарате ли да говори малко по-смислено?

Свещеникът порови в дълбокия джоб на якето си и извади намачкан сгънат плик. С треперещи ръце отвори плика и извади сбръчкан лист хартия. Отиде при Браун и вдигна листа пред очите му.

— Погледни това.

Кардиналът го зяпна, все едно виждаше пациент на лудница. Подвоуми се и изтръгна листа от пръстите му. Очите на Браун прегледаха набързо страницата, после той върна хартийката на Морген.

— И какво толкова?

Без да отговори, свещеникът извади втори лист от плика и му го предложи. Кардиналът изви очи към тавана, но взе листа. След няколко секунди го подаде на Морген. Същата сценка се повтори и със следващия лист.

— Старче, търпението ми има граници — натърти Браун. — А вече я достигна с твоите гатанки.

— Какво означават за теб тези парчета хартия? — попита го Морген.

Кардиналът се вторачи с досада в него.

— Нищо, поне взети заедно. Показа ми копие от писмо на моя баща до моята майка, копие от рожденото ми свидетелство и копие от уведомлението на Вермахта, с което известяват майка ми, че баща ми е загинал във войната с поляците.

Морген кимна полека, без да откъсва тъжния си поглед от лицето му. Пак му показа листовете.

— Вгледай се отново. Виж датите.

Браун пак се обърна към Риджуей.

— Защо е нужно да…

— Вземи документите — заповяда му Сет.

Кардиналът се озъби, грабна листовете и се зачете повторно.

— Виж датите — напомни му Морген.

Сет наблюдаваше все по-увлечено разговора на двамата мъже. Напрежението между тях се долавяше. Но то не беше стара вражда, а нещо… по-лично.

И Стратън гледаше драмата, разиграваща се между двамата служители на църквата, но без изобщо да го засягат отношенията им. Той само чакаше вниманието на Риджуей да се съсредоточи в Браун и Морген.

Докато кардиналът четеше документите, сърдитата гримаса по лицето му постепенно отстъпи пред смайването.

Морген разгада изражението му.

— Значи датите все пак ти говорят нещо?

— Аз… аз не разбирам.

Браун гледаше ту него, ту листовете.

— Всъщност няма нищо трудно — промълви свещеникът. — Писмото до твоята майка от съпруга й е написано от храбрия оберлейтенант в Радом, стотина километра южно от Варшава, на 7 септември 1939 година. Същият храбър оберлейтенант…

— Моят баща — прекъсна го кардиналът.

Морген изобщо не му обърна внимание.

— Същият този оберлейтенант е загинал в сражение на 9 септември по време на германската атака срещу Варшава. — Свещеникът спря да си оближе устните и продължи: — Ти си роден на 6 август 1940 година, почти единадесет месеца след смъртта на храбрия оберлейтенант.

— Все пак не разбирам — тихо призна Браун, искрено озадачен. — Много си се старал, за да докажеш, че съм извънбрачно дете. Значи съм незаконен син? Няма да съм първият папа, който се е родил копеле. Но това трудно би оправдало твоето поведение през последните четиридесет години.

— В нормални обстоятелства щеше да си прав — отвърна Морген. — Само че не си кое да е копеле. Ти си моето копеле.

Цветът се изцеди от лицето на кардинала, сякаш някой махна запушалка. Устата му зейна.

— Ти… ти си моят баща?

Свещеникът кимна.

Цялото внимание на Риджуей бе приковано към Морген и Браун… Стратън се хвърли към пистолета си.

— Сет!

Викът на Зои го откъсна от разговора.

Сет завъртя револвера към Стратън и натисна спусъка. Ударникът прасна самодоволно негодния патрон. Стомахът на Сет сякаш пропадна през пода. Ръката на Стратън стигна на сантиметри от армейския „Колт“. Сет го проследи с цевта, дръпна петлето и пак натисна спусъка. И отново ударникът спря в дефектен патрон.

Стратън сграбчи пистолета, завърши скока си над масата и се претърколи по пода.

— Назад! — кресна Сет на Зои, но тя не отстъпи, целеше се в мястото, където Стратън се скри зад масата.

За частица от секундата агентът подскочи и загърмя по Сет, който отново се опита да стреля по него и за трети път револверът го подведе. Стратън дърпаше спокойно спусъка на своя пистолет.

„Моля те, Богиньо — мълвеше наум Зои. — Нека улуча. Спаси ни.“

Прицели се в гърдите на Стратън и натисна спусъка. Револверът отвърна с оглушителен грохот и огнен език, проточил се през половината зала. Куршумът се заби в рамото на агента точно когато той стреляше по Сет, и отклони ръката му. Стратън изтърва пистолета на пода, ударът го завъртя. Зои стреля отново. Вторият й куршум попадна в гърба на агента и го тласна толкова мощно, че го хвърли в огромния прозорец с изглед към долината на Ин.

Всички се опулиха стъписани, а стъклото не издържа на натиска. Строши се с грохот на гръмотевица, но не този шум ги порази, а писъците на Стратън, който се люшна върху перваза за миг и се преметна сред градушка от назъбени стъклени парчета. Още няколко секунди чуваха неговия глъхнещ надолу вой.