Люис Пардю
Дъщерята на Бога (37)

36.

Зората едва започна да оформя сенките на колонадата, създадена от Бернини около площад „Свети Петър“, а полицията вече се зае да разполага предпазните ограждения за тълпите при ежеседмичната аудиенция на папата.

Сряда беше денят, когато папата даваше аудиенции за хората „без оглед на име или ранг“, дошли от всички краища на света. И макар че тази сряда се падаше веднага след Коледа, папата не виждаше причини да отмени аудиенцията.

Той вървеше умислен от личния си параклис, укрепил духа си с над час и половина утринни молитви и първите приети посетители за деня.

Спря до прозореца на покоите си в Апостолическия дворец и се загледа в оживлението долу. По краищата на площада виждаше предвестниците на тълпата, която по-късно щеше да мине в поток през залата, която Павел VI бе изградил нарочно за публични аудиенции. Сегашният папа много ги харесваше. Тези бяха истинските хора, паството на Бог, който го избра да служи на духовните им нужди. Никой не можеше да му отнеме това, дори Браун.

Папата се опитваше да угаси гнева, разпалил се в душата му. Доверяваше се на Браун и по най-деликатните църковни въпроси, защитаваше го от онези, според които кардиналът от Виена беше прекалено войнствен, затова пък явно лишен от милосърдие и незлобливост. Застанал тук, взрян в хората, които бяха станали от постелята си посред нощ, за да дойдат още преди изгрева, папата усещаше как в очите му напират сълзи на безсилие, гняв и печал. Ако Браун наложеше волята си (а дръзкият кардинал постигаше това почти всеки път), тези аудиенции скоро щяха да се провеждат от амбициозния австриец.

Папата вдиша дълго и пресекливо, задържа въздуха в дробовете си и го изпусна във въздишка, която би могла да побере мировата скръб, но тази сутрин се отнасяше само за излизането на бял свят на плащаницата и „Страстите Софиини“.

Браун го събуди късно през нощта, за да му съобщи новината и да поиска незабавно свикване на Конклава на кардиналите. Австриецът подчерта, че предпочита мирно предаване на властта.

„Мирно предаване на властта“… Папата изпръхтя тихо и обърна гръб на прозореца, улисан в твърде сурови мисли. Тръгна към трапезарията. Въпреки тази криза усещаше глад.

Веднага след обаждането на Браун бе изпратил своя държавен секретар Ричард Бордън и група специалисти от архива на Ватикана, които да удостоверят твърденията му. Папата се озърна към стария часовник на стената. Кога ли ще се обади Бордън? Нощта беше безсънна за всички тях. Кога ще се обади?

Влезе в трапезарията и поздрави служителите си. И те му пожелаха добро утро с натъжени, изпитателни погледи. Да не са научили? Но как?

Телефонът звънна, когато преглеждаше първа страница на римския „Дейли Американ“.

Отиде да говори от личния си кабинет.

— Слушам те, Ричард — постара се да каже бодро. — Какво откри?

Лицето на папата се нагъна като смачкана хартия. От гордата му стойка не остана и помен. Сгърби се, силните му изопнати рамене се превиха. С трепереща ръка напипа стол, на който да се отпусне.

— Да — промълви със старчески глас, — разбирам. — Слушаше още половин минута. — Можем ли… можем ли да направим нещо?

Завъртя глава, сякаш държавният секретар беше пред него в стаята, и този път заговори решително.

— Не! Не бива. Това би ни изравнило с него по морална поквара. Тръгни оттам колкото се може по-скоро. Необходим си ми тук.

Бавно остави слушалката и се изправи. На връщане в параклиса пак мина край прозореца. Зората оцветяваше площада в бледорозово. Тълпата бе нараснала. Сега я гледаше с горчивата нежност на човек, който се сбогува с любимите си.

После отиде в своя параклис да се моли за чудо.

 

 

— Великолепна е, Джордж, просто е великолепна.

Браун отново обикаляше заседателната маса в залата на икуменическия съвет. Плащаницата на София бе просната върху плота и заемаше почти цялата дълга дървена маса. Обсипаната със скъпоценни камъни златна кутия и подвързаният том на „Страстите Софиини“ бяха сложени на малка масичка, донесена от преддверието.

Плащаницата беше дълга около три метра и половина, изтъкана от лен, и на нея имаше две изображения — в лице и в гръб — на съзряваща девойка. Фините, с цвят на слама очертания на формите й се виждаха в силната светлина на ранното утро.

През затворената врата на залата се чуваха приглушените гласове на хората, които папата бе изпратил от Ватикана да потвърдят автентичността на плащаницата. Браун бе наблюдавал с наслаждение работата им. Като професионалисти те се вълнуваха от шанса да проучат такава очевидно истинска част от историята. Но като верни служители на сегашния папа и неговите възгледи изпълняваха задачата с невесели лица, защото знаеха до какво ще доведе тяхното потвърждение.

Най-силно се тревожеше Ричард Бордън. „Всъщност няма значение“ — каза си Браун. Също като писаря на Константин, разпитал всички съселяни на София, Бордън и останалите вече бяха безполезни. И пак подобно на случая с писаря тяхното време и техните дни свършваха.

Някой почука на вратата.

— Джордж, моля те, виж кой е дошъл — промърмори Браун, наведен над масата да погледне отблизо лика върху плащаницата.

Подметките на Стратън тракаха глухо по голия дървен под, когато отиде да отвори. Ричард Бордън, който скоро щеше да стане бивш държавен секретар, стоеше на прага.

— Моля, предайте на кардинала, че заминаваме.

Браун вдигна глава.

— Бордън, как е папата тази сутрин?

Държавният секретар се овладя с усилие.

— Много добре е, Ваше Високопреосвещенство. Той се съгласи с вашето… искане. Кога да ви очакваме в Рим?

Браун дълго се взира в него, сякаш внимателно обмисляше въпроса.

— Когато съм готов — изрече и пак се съсредоточи в плащаницата.

В този миг подът леко се раздруса. Кабината на лифта бе стигнала до площадката, за да слезе с нея групата от Ватикана. Джордж Стратън затвори вратата под носа на Ричард Бордън и се върна при Браун.

— Би ли желал да оглавиш личната ми охрана? — попита го кардиналът, без да откъсва поглед от плащаницата.

— Да, сър! — разпалено отвърна Стратън. — Да, Ваше Високопреосвещенство.

Стоеше до Браун така, като че вече го бранеше.

— А-а… Ваше Преосвещенство?

Кардиналът се огледа към него и изви вежди.

— Ами Ролф? От толкова години е ваш личен телохранител.

— Ролф остарява — веднага отговори Браун. — Освен това му липсва известна… изтънченост, необходима за новата длъжност.

— Ще му съобщите ли? Скоро ли?

— Още щом се върне. — Браун се изправи. — А дотогава прибери всичко това — посочи заседателната маса. — Аз трябва да си приготвя багажа. По обяд ще заминем за Рим с чартърен полет. — Обърна се и тръгна към вратата. — Ще уведомиш ли служителите?

— Разбира се, Ваше Преосвещенство — с готовност отвърна Стратън.

 

 

Сет излезе от хотел „Централ“ малко преди десет часа сутринта. Задържа вратата отворена за Зои и отец Морген. От ослепителната дневна светлина и тримата присвиваха очи, когато закрачиха по Гилмщрасе към паркинга, където бяха оставили старото ауди на Гюнтер. Сет носеше саковете, в които беше целият им багаж.

— Намира се високо горе — махна с ръка Морген на север. Дългият костелив показалец сочеше скупчени назъбени върхове. — Ходил съм там веднъж.

Стигнаха до кръстовището с Ерлерщрасе и завиха надясно към университета.

Пет минути по-късно бяха при колата. Риджуей първо отключи вратите, включи двигателя да загрее и Зои седна отпред до него, а отец Морген се настани отзад. Сет пусна саковете в багажника и бръсна от колата тънкия слой сняг, донесен от вятъра през нощта.

Накрая се вмъкна зад волана, включи на скорост и излязоха от паркинга.

Улиците на Инсбрук бяха хлъзгави заради снега, имаше и заледени места, където силният студ бе надделял над соления разтвор, поръсван да топи снега. Щом излязоха на аутобана обаче, пътищата се оказаха почистени. Насочиха се към летището, където Сет вече бе резервирал хеликоптерна фирма, която предлагаше въздушни разходки над ски пистите.

— Хеликоптерната площадка е на покрива в задната част на хижата — заговори Морген. — Според домакина на Браун, който ни сътрудничи от почти двадесет години, входът към сградата от площадката никога не се заключва. Оттам се стига до асансьор и стълба, водеща към главното здание. Охраната е разположена по периметъра на терена и има свои помещения извън самата хижа. Браун не обича да му се напомня, че се нуждае от мерки за сигурност, затова охраната няма достъп до главната сграда, освен в извънредни случаи. Единственият, който винаги може да влиза в хижата, е главният му телохранител — Ролф Енгелс. Грамаден мъж и изключително предан. Ако ви се изпречи, ще се наложи да го убиете. Макар да остарява, все още е страшен противник.

— Чудничко — промърмори Сет. — А ние можем да очакваме в най-добрия случай половината от патроните в тези стари револвери да са годни.

Говореше за оръжията и допълнителните патрони, които събраха край скелетите на есесовците в мината Хаберзам.

— Ако ни провърви, само ще заплашваме с револверите, за да ги принудим да ни пуснат — с надежда се обади Зои.

Нито Сет, нито Морген продумаха.

Пристигнаха на летището след по-малко от половин час и ги упътиха към нужния им терминал. Сет представи себе си и спътниците си на пилота на хеликоптера, който не скри изненадата си, щом научи докъде ще летят.

— Днес в Гнездото на кардинала е много оживено — подхвърли той.

Сет го попита за какво става дума.

— Получих нареждане да взема оттам кардинала в единадесет часа и да го докарам тук. Ще пътува с чартърен полет до Рим. По неотложна работа, предполагам. — Пилотът помълча и добави: — Кардиналът не е настроен добре към неочаквани посетители. Трябва първо да му съобщя, ако не възразявате.

Сет стрелна с поглед Морген, който веднага дръпна надолу ципа на якето си, за да се вижда свещеническата му яка. Това повлия на пилота.

— Нося важни новини на кардинала — изрече отецът, което не беше съвсем лъжа. — Той ме очаква и ще се разгневи, ако се забавя. Ако желаете, обадете му се, но ви уверявам, че там ни очакват.

Пилотът се взря почтително в него.

— Разбира се, отче. Елате с мен.

Той взе плетена шапка, нахлузи я на плешивата си глава и тръгна към вратата.

Закопчаха предпазните колани, а турбините на хеликоптера „Джет Рейнджър“ с вой ускориха перката. Щом приключи с предполетната проверка на уредите, пилотът кимна към пътниците. Внезапно шумът от двигателя се усили и изведнъж земята пропадна под тях, а машината се понесе нагоре, леко навела нос.

Пилотът рязко наклони ръчката и те залепнаха за илюминаторите. Хеликоптерът направи остър завой, издигаше се толкова стремително, че стомасите им се присвиха.